Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (12)

11
Малцина са ангелите

Всички ние хора сме.

По природа крехки, но способни.

Малцина са ангелите.

Шекспир

Теса изпищя.

Не като човек, а като вампир. Едва разпозна звука, излязъл от собственото й гърло. Звучеше като чупене на стъкло. Чак по-късно разбра, че е крещяла думи. Бе помислила, че ще извика името на брат си, но не стори това.

— Уил! — изпищя тя. — Сега! Направи го сега!

Из стаята се разнесоха възклицания. Дузини бели лица се обърнаха към Теса. Викът й секна пред тяхната кръвожадност. Де Куинси стоеше неподвижен на сцената. Дори Натаниъл я гледаше, замаян, но вторачен в нея, сякаш се чудеше дали виковете й не са сън, породен от агонията му.

Уил, поставил пръст на Фосфора, се поколеба. Очите му минаха през стаята и срещнаха тези на Теса. Това трая по-малко от миг, но Де Куинси видя погледа му. Сякаш го разчете. Изражението му се промени и той посочи с ръка Уил.

— Хванете момчето! — излая той.

Уил откъсна погледа си от Теса. Вампирите вече се изправяха и го приближаваха. Очите им блестяха от ярост и глад. Уил погледна през тях към Де Куинси, който бе на края на сцената и го гледаше, обзет от ярост. Но по лицето на Уил нямаше страх, когато посрещна погледа на вампира.

Нито колебание, нито изненада.

— Аз не съм момче — каза той с гробовен глас, — а нефилим.

И натисна бутона.

Теса се подготви за ярката бяла магическа светлина. Ала вместо това се чу шумно съскане и от свещниците изригнаха пламъци до тавана. Навсякъде полетяха искри, попаднаха върху завесите, подпалиха полите на жените. Внезапно стаята се изпълни с пронизителни, ужасни крясъци и задушлив черен дим.

Теса вече не можеше да види Уил. Опита се да скочи напред, но Магнус, за чието присъствие почти бе забравила, я хвана здраво за китката.

— Теса, недей — каза той, а когато вместо отговор тя се опита да се отскубне от него, добави: — Теса! Ти си вампир в момента! Ако се подпалиш…

Сякаш за да потвърди думите му, в този момент една искра падна върху бялата перука на лейди Делила, която избухна в пламъци. С крясък тя се опита да я махне от главата си, но когато ръцете й докоснаха огъня, те се подпалиха като хартиени. За по-малко от секунда ръцете й горяха като факли. С вой тя се втурна към вратата, ала огънят бе по-бърз. За броени мигове се превърна в горяща клада. Теса едва виждаше през огъня силуета на потъмняло и гърчещо се създание.

— Това имах предвид — изкрещя Магнус в ухото на Теса, мъчейки се да надвика воя на вампирите, които се щураха насам-натам в отчаян опит да избягат от пламъците.

— Пусни ме! — извика Теса. Де Куинси бе скочил в мелето. Натаниъл седеше отпуснат на сцената, очевидно в несвяст. Само оковите го придържаха към стола. — Там е брат ми! БРАТ МИ!

Магнус я погледна стъписан. Теса се възползва от това, отскубна ръката си и се затича към сцената. В стаята бе пълен хаос. Вампирите тичаха напред-назад, много от тях се скупчиха на изхода. Онези, които бяха стигнали вратата, се блъскаха, за да излязат първи. Други се бяха втурнали към френските прозорци, гледащи към градината.

Теса скочи рязко встрани, за да заобиколи един паднал стол и почти налетя на червенокосата жена вампир в синя рокля, която по-рано я бе изгледала злобно. Сега изглеждаше ужасена. Тя се втурна покрай Теса, но след това се препъна. Устата й се отвори за писък, но излезе единствено кръв, която шурна като от фонтан. Лицето й се сбръчка, а плътта й стана на прах и започна да пада от костите. Червената й коса посивя и окапа, ръцете й се стопиха и се превърнаха във вещество, подобно на пудра. С последен отчаян вопъл жената вампир се разпадна на купчина кости и прах върху сатенена рокля.

Теса щеше да повърне, но откъсна очи от останките и видя Уил. Той стоеше право пред нея с дълъг сребърен нож в ръка. Острието бе окървавено, както и лицето му. Очите му горяха.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — извика той на Теса. — Ах, ти, глупава…

Теса чу звука преди Уил, тънък и пронизителен, като от повредена машина. Светлокосото момче със сивия жакет — ратаят на лейди Делила, от който тя бе пила по-рано — тичаше към Уил, а звукът идваше от гърлото му. Лицето му бе мокро от кръв и сълзи. Държеше остър по краищата крак от счупен стол.

— Уил, внимавай! — извика Теса и той се завъртя.

Бе бърз, ножът в ръката му блесна като сребърна мълния. След миг момчето лежеше на пода, а ножът бе в гърдите му. Около него се образува локва кръв, по-гъста и тъмна от вампирската.

Лицето на Уил стана пепеляво.

— Но аз мислех…

— Щеше да те убие, ако не го бе направил ти — опита се да го успокои Теса.

— Млъкни — каза Уил. Той поклати глава, сякаш се опитваше да избяга от гласа й, от гледката на момчето на пода. Ратаят изглеждаше много млад. Лицето му бе умиротворено в смъртта.

— Казах ти да си вървиш…

— Това там е брат ми — рече Теса и посочи към дъното на стаята. Натаниъл бе все още в несвяст, отпуснат в оковите си. Ако не бе кръвта, все още стичаща се от раната на шията му, щеше да го сметне за мъртъв. — Натаниъл е на стола.

Уил се ококори.

— Но как… — започна той. Не можа да довърши.

Звук от счупено стъкло изпълни стаята. Френските прозорци се пръснаха и стаята се напълни с ловци на сенки в черни бойни дрехи. Те застанаха пред виещата група вампири, които искаха да побегнат към градината. Докато Теса гледаше към тях, заприиждаха още и още ловци на сенки, подкарвайки вампирите като добитък. Де Куинси се появи пред тях, с оголени зъби и лице, изцапано от пепелта.

Теса разпозна Хенри сред нефилимите. Той си личеше отдалеч с огненочервената си коса. Сред тях бе и Шарлот, също облечена в черни дрехи, като жените от книгата за ловците на сенки. Изглеждаше дребна, но изпълнена с решителност и, изненадващо, с гняв. А до нея бе Джем. Черната му униформа го правеше да изглежда още по-блед, а черните руни по кожата му бяха като нарисувани върху хартия. Сред тълпата тя позна и Гейбриъл Лайтууд, неговия баща Бенедикт, стройния и чернокос господин Хайсмит, а зад всички тях Магнус, от чиито ръце изригваха сини светкавици.

Уил въздъхна, а част от цвета на лицето му се върна.

— Не знаех дали ще се появят — промърмори той, — с този проклет Фосфор, който отново даде дефект.

Той откъсна поглед от приятелите си и погледна към Теса.

— Върви и се погрижи за брат си. Мисля, че най-лошото мина. Или поне така се надявам.

Уил се обърна и се отдалечи, без да я поглежда. Нефилимите образуваха кръг и събраха оцелелите от пламъците и неубити от Уил вампири в центъра му. Де Куинси се извисяваше сред тях, а бледото му лице бе изкривено от гняв. Другите вампири се бяха скрили зад него като непослушни деца зад родител — едновременно горди, но и изплашени.

— Законът — процеди Де Куинси, когато Бенедикт Лайтууд застана пред него със сияен меч в ръка. Острието бе покрито с черни руни. — Законът ни защитава. Ние се предаваме. Законът…

— … е нарушен — излая Бенедикт, — закрилата му вече не важи. Присъдата е смърт.

— Заради един мундан — каза Де Куинси, поглеждайки към Натаниъл, — който също е нарушил Съглашението?

— Законът не касае мундани. Те не могат да го спазват, след като не го познават.

— Той е никой — рече Де Куинси, — и ти го знаеш. Наистина ли искаш да разрушиш съюза ни заради един нищо и никакъв мундан?

— Малко повече от един! — извика Шарлот и извади хартията, която Уил бе взел от библиотеката. Теса не бе видяла кога й я бе предал, но явно бе успял да го направи.

— Какви са тези заклинания? Наистина ли смятахте, че няма да разберем? Черните магии са абсолютно забранени от Съглашението!

Лицето на Де Куинси издаде изненадата му.

— Къде намерихте това?

Шарлот сви устни.

— Няма значение.

— Каквото и да си мислите, че знаете… — започна Де Куинси.

— Знаем достатъчно! — извика Шарлот, а гласът й бе изпълнен с гняв. — Знаем, че ни мразите, че ни презирате, че целият съюз е една лъжа!

— И вече е престъпление да не харесваш ловците на сенки, така ли? — попита Де Куинси, ала в гласа му я нямаше предишната самоувереност. В него се долови тревога.

— Не си играй с нас — сопна му се Бенедикт, — след всичко, което направихме за вас, след като прокарахме Съглашението като Закон… Защо, Алексей? Опитахме се да ви направим равни на нас…

Лицето на Де Куинси се изкриви.

— Равни? Та вие не знаете значението на думата. Не можете да се откъснете от предразсъдъците си, от вярата в превъзходството ви по рождение, за да я разберете. Къде са ни местата в Съвета? Къде ни е посланикът в Идрис?

— Но това… е нелепо — каза Шарлот, но лицето й бе пребледняло.

Бенедикт я погледна нетърпеливо.

— И няма никакво значение. Никое от тези съображения не извинява поведението ти, Де Куинси. Докато стоеше редом с нас и се правеше, че искаш мир, зад гърба ни си нарушавал Закона и си ни се подигравал. Предай се, кажи ни каквото искаме да знаем и може да пощадим клана ти. Иначе няма да има милост.

Тогава заговори друг вампир. Бе един от мъжете, които бяха влачили Натаниъл за стола. Косата му бе като огън, лицето му бе гневно.

— Вече нямаме нужда от доказателства, че нефилимите са били неискрени в обещанията си за мир. Нападнете ни, ловци, ако смеете, и войната започва!

Бенедикт се ухили като черепа на смъртта.

— Добре — каза той и запрати камата си към Де Куинси. Оръжието изсвистя във въздуха и се заби в гърдите на червенокосия вампир, който бе препречил пътя на острието към своя господар. Той избухна в кървав облак, а другите вампири изкрещяха. С вой Де Куинси се спусна към Бенедикт. Другите вампири се съвзеха от паниката си и го последваха.

За броени мигове стаята се превърна в кървава арена и невъобразим хаос.

Но този хаос изведе Теса от вцепенението й. Тя подхвана полите си, хукна към сцената и коленичи до стола на Натаниъл. Главата му бе килната на една страна, очите му бяха затворени. Кръвта вече се стичаше от раната му много по-бавно. Теса го хвана за ръкава.

— Нат — прошепна тя, — аз съм.

Той изпъшка, но не отговори. Теса прехапа устни и започна да го освобождава от оковите, стягащи китките му. Те бяха от здраво желязо, подсилени с пирони, предвидени да удържат дори силата на вампир. Дърпаше ги с пръсти докато не започнаха да кървят, ала оковите не поддаваха. Само да имаше един от ножовете на Уил!

Тя погледна към стаята. Все още бе задимено от пушека. Сред тъмнината виждаше ярките остриета на ловците на сенки, които те наричаха серафимски ками, и които блесваха при назоваването на името им. По тях бе полепнала вампирска кръв, ярка като рубини. Теса с изненада осъзна, че въпреки ужаса, който вампирите събуждаха в нея, те губеха. Децата на нощта бяха бързи и свирепи, ала по скорост ловците почти не им отстъпваха, а освен това предимство им даваха оръжията и дългогодишното обучение. Вампир след вампир рухваше под ударите на серафимските ками. Кръвта се просмука в персийските килими.

На едно място пушекът се разсея и Теса видя как Шарлот се справя с плещест вампир. Тя прокара острието си през гърлото му и кръвта опръска стената. Вампирът рухна на колене, съскайки, и Шарлот го довърши с удар в гърдите.

Битката продължаваше. Зад Шарлот се разнесе пукот и се появи Уил, който бягаше, следван от оцъклил очи вампир със сребърен пистолет. Той го насочи отново към Уил, прицели се и стреля. Уил отскочи настрана и се претърколи на пода. Стана отново на крака и се озова върху кадифен стол. Избегна още един изстрел и за удивление на Теса хукна по облегалките на подредените в редица столове, скачайки отново на земята след последния. Завъртя се с лице към вампира, който бе останал в другия край на стаята. В ръката му се появи сребърно острие, което Теса не бе видяла да изтегля, и го хвърли. Вампирът се отдръпна, ала не достатъчно бързо — и камата се заби в рамото му. Той изрева от болка и се протегна към изгарящото го оръжие, когато стройна, тънка сянка се появи иззад гърба му. Проблесна сребърно острие и вампирът се разпадна в кръв и прах. Теса видя Джем, стиснал оръжието си с дръжка на дракон. Той бе усмихнат, ала не към нея. Изрита силно сребърния пистолет, стоящ изоставен в останките на вампира и той прелетя до краката на Уил. Той върна усмивката на Джем, взе пистолета и го запаса в колана си.

— Уил! — извика Теса, макар да не бе сигурна, че ще я чуе в цялата врява. — Уил…

Нещо я сграбчи за края на роклята и я завъртя. Сякаш бе попаднала в ноктите на гигантска птица.

Теса изпищя и се озова на пода. При падането се удари в столовете и те се строшиха. Теса извика от болка, просната сред останките им.

Де Куинси се изправи над нея. Черните му очи бяха кървясали и подивели, бялата му коса се спускаше сплъстена пред лицето, а ризата му бе разкъсана и окървавена. Явно бе ранен, но не достатъчно сериозно, че да умре, и сега се бе излекувал. Плътта под ризата вече бе здрава.

— Кучка — излая той на Теса, — лъжлива кучка. Ти доведе онова момче тук, Камила. Предателка!

Теса запълзя назад, а гърбът й се удари в падналите столове.

— Приех те обратно в клана, въпреки твоята противна жалка афера с ликантропа. Търпя този твой мизерен магьосник. А как ми се отплащаш? Как ни се отплащаш? — той вдигна ръце, покрити с черна пепел. — Виждаш ли това? — попита той. — Мъртви вампири. Прахът на нашите мъртъвци. Ти ги предаде на нефилимите.

Той изрече последната дума, сякаш е отрова.

Ала от гърлото на Теса долетя смях, не нейният, а на Камила.

— Противна жалка афера? — излетяха думите от устата на Теса, преди тя да може да ги спре. Нямаше контрол върху това, което говори. — Аз го обичах така, както ти никога не си обичал никого. А ти го уби, само за да покажеш на клана, че можеш. Искам да разбереш какво е да загубиш всичко, което има значение за теб. Искам да знаеш, докато домът ти изгаря, докато кланът ти става на пепел и собственият ти жалък животец приключва, че аз ти причиних всичко това.

Гласът на Камила изчезна така, както бе долетял и остави Теса изтощена и шокирана. Това обаче не я спря да заопипва с ръце изпочупените столове.

Със сигурност трябваше да може да направи нещо, да хване някое парче, да го ползва като оръжие. Де Куинси я наблюдаваше смаян, с отворена уста. Теса си помисли, че вероятно никой никога не му е говорил така.

Определено не и друг вампир.

— Може би — каза той, — съм те подценил. Може би ще успееш да ме унищожиш. — Той я приближи и протегна ръце. — Но ще те отнеса със себе си.

Пръстите на Теса се сключиха около крака на един стол. Без дори да се замисли, тя го вдигна и го стовари върху Де Куинси. Той извика и залитна назад. Тя успя да стъпи на крака, докато вампирът се изправяше, и отново замахна със стола. Този път заострен дървен край го одра по лицето, ала раната се затвори почти мигновено. Устните му се отдръпнаха назад и той тихо изсъска, след което скочи към нея. Бе като котка. Повали Теса на земята, застана върху нея и изби стола от ръката й. Оголил зъби се канеше да ги впие в шията й, но тя издра лицето му с нокти и зарита с крака. Кръвта му, която капеше по нея, гореше като киселина.

Тя изпищя и го заудря по-силно, ала това само го разсмя. Очите му бяха станали чисто черни и бе изгубил всякаква прилика с човешко същество.

Приличаше на някакво прастаро, чудовищно влечуго.

Де Куинси хвана китките й и ги прикова на пода от двете й страни.

— Камила — прошепна той и се приведе над нея, — стой мирна, мъничка. Ще свърши за миг…

Той стрелна главата си напред като нападаща кобра. Ужасена, Теса се опита да освободи краката си, да го удари, да го ритне с всичка сила…

И тогава той се загърчи. Теса видя, че една ръка го е хванала за косата и го издърпва назад, изправяйки го на крака. Ръка, обсипана със сложни черни руни.

Ръката на Уил.

Де Куинси нададе вик, стиснал главата си с ръце. Залитайки Теса също се изправи, докато Уил отблъскваше виещия вампир от себе си. Усмивката бе изчезнала от лицето на младежа, а очите му блестяха.

Теса разбра защо Магнус бе описал цвета им като този на небето в ада.

— Нефилиме — процеди Де Куинси, залитна, сетне възвърна равновесието си и се изхрачи в краката на Уил. — Жалък убиец! Куче!

— Аз обичам кучетата — спокойно отвърна Уил, — за разлика от вас. — Той извади пистолета от колана си и го насочи в Алексей. — Едно неприятно дяволско изчадие, това си ти, знаеш ли? Изобщо не заслужаваш да живееш, а когато от жал те пощадим, ти ни плюеш в лицето.

— Ах, сякаш имам нужда от съжалението ти — изръмжа Де Куинси, — все едно сме нещо по-малко от вас. Вие, нефилимите, се мислите за…

Той внезапно спря. Бе толкова изцапан с кръв, че не можеше да се прецени, но сякаш раните на лицето му се бяха излекували.

— За? — Уил свали предпазителя на пистолета. Звукът бе оглушителен дори на фона на битката. — Моля, довърши.

— Кое? — очите на вампира пламтяха.

— Бог — каза Уил, — щеше да кажеш, че се мислим за Бог, нали така? Само дето не можеш да произнесеш думата. Подигравай се с Библията колкото ти душа иска. Но не можеш да го кажеш. — Пръстът му на спусъка бе побелял. — Хайде. Кажи го и ще те пусна.

Вампирът оголи зъби.

— Не можеш да ме спреш с тази малка човешка играчка.

— Ако куршумът мине през сърцето ти — каза Уил, а ръката му не трепна, — мога.

Теса стоеше замръзнала, хипнотизирана от разиграващата се пред нея драма. Искаше да отстъпи, да отиде при Натаниъл, ала я беше страх да помръдне.

Де Куинси вдигна глава. Отвори уста. От нея излезе нещо като кашляне, докато се опитваше да каже, да произнесе дума, която устата му отказваше да изговори. Той отново се закашля. Задави се и постави ръка на гърлото си.

Уил започна да се смее…

И вампирът скочи. Лицето му бе маска на ярост и болка, а от гърлото му излезе само вой. Бе по-бърз от мълния. Пистолетът изхвърча безполезен настрани и шурна кръв. Уил падна на земята, а вампирът бе отгоре му. Теса скочи да вземе пистолета, обърна се и видя Де Куинси, застанал над Уил, а ръката му — сключена около гърлото му, изсмуквайки живота от него.

Тя вдигна пистолета с трепереща ръка. Никога досега не беше стреляла. Как да уцели вампира, без да нарани Уил? Младежът се давеше, лицето му бе почервеняло от липсата на въздух. Де Куинси изсъска нещо и хватката му се затегна. Уил успя да извърти глава и заби зъби в ръката му. Де Куинси извика и я отдръпна назад. Уил се освободи и падна на колене, давещ се и плюещ кръв. Когато погледна нагоре, се видя, че долната част на лицето му бе окървавена, както и зъбите му. Теса не можа да повярва, но той се ухили на Де Куинси.

— Хареса ли ти това, вампире? Нали щеше да ухапеш онзи мундан? Сега поне знаеш какво е усещането.

Де Куинси, който също бе паднал на колене, отклони поглед от грозната, но затваряща се кървава рана на ръката си и погледна Уил.

— Ето за това вече ще те убия, нефилиме.

Уил разпери ръце. Застанал на колене и ухилен, приличащ на демон с окървавената си уста, не изглеждаше много различен от чудовището пред себе си.

— Ела и ме хвани.

Де Куинси се приготви за скок и Теса дръпна спусъка. Оръжието отскочи в ръката й и вампирът падна назад. Рамото му кървеше, ала тя бе пропуснала сърцето.

По дяволите!

С вой, Де Куинси отново се изправи. Теса вдигна пистолета и отново натисна спусъка. Оръжието изщрака безпомощно.

Пълнителят бе празен.

Де Куинси се изсмя. Все още държеше рамото си, макар кървенето почти да бе спряло.

— Камила — рече й той, — ще се върна за теб. Ще съжаляваш, че си се родила, веднъж като човек, втори път като една от нас.

Теса усети хлад в стомаха си. Страхът не беше само неин, а и на Камила. Де Куинси оголи зъби за последно и след това побягна с невероятна скорост. Той прекоси стаята, скочи през големия прозорец и изчезна в нощта.

Уил изруга.

— Не бива да го изпускаме — рече той и се втурна напред. Тогава обаче Теса извика и той се обърна назад. Приличащ на вехтошар вампир се бе появил зад тях като призрак и я бе хванал за рамото. Тя се опита да се отскубне, но хватката му бе прекалено силна. Чуваше как ломоти нещо в ухото й, как я нарича предател на нощта, как ще я разкъса със зъби.

— Теса! — извика Уил. Не беше сигурна дали звучи ядосан или гласът му издаваше някаква друга емоция. Той посегна към блестящите остриета на колана си. Ръцете му се сключиха около дръжката на серафимската кама точно когато вампирът завъртя Теса към себе си. Тя видя озъбеното бяло лице, окървавените зъби, готови да разкъсват. Той понечи да я ухапе…

… и избухна в дъжд от прах и кръв. Разпадна се, а плътта се стопи от лицето и ръцете му. Теса видя почернелия скелет миг преди да се разпадне, после останаха само купчина дрехи. И едно блестящо сребърно острие.

Тя се огледа. Джем стоеше на няколко крачки от нея, много блед. Държеше оръжие в лявата си ръка, а дясната бе празна. Дълга драскотина разсичаше бузата му, но други рани не се виждаха. Косата и очите му блестяха в зловещ сребърен цвят на светлината на угасващите пламъци.

— Мисля — каза той, — че този бе последният от тях.

Теса изненадано огледа стаята. Хаосът бе преминал. Ловци на сенки сновяха из стаята. Някои се бяха отпуснали в столове, а лечители със стили в ръка се грижеха за раните им. Нямаше обаче нито един вампир. Пушекът от пожара също се бе разсеял, макар от обгорените завеси все още да се вдигаше бяла пепел, като неочакван сняг.

Уил, от чиято брадичка продължаваше да капе кръв, погледна към Джем с повдигнати вежди.

— Добро хвърляне — каза той.

Джем поклати глава.

— Ти ухапа Де Куинси, глупак такъв! Отлично знаеш какво става, когато ухапеш вампир.

— Нямах избор — каза Уил, — той ме задушаваше.

— Знам — отвърна Джем, — но Уил, наистина. Трябваше ли ОТНОВО?

 

 

Хенри бе този, който освободи Натаниъл от стола на мъченията с доста просто решение — заудря оковите с меча си, докато се разкъсаха. Натаниъл се свлече на пода, където остана да лежи и стене в ръцете на Теса. Шарлот се притесни и донесе мокра кърпа да почисти лицето му, и парче от завесите, с което да го завие, преди да отиде и да подхване разпален разговор с Бенедикт Лайтууд, по време на който махаше разпалено с ръце или сочеше Теса и Натаниъл. Теса, която бе напълно изтощена и объркана, се чудеше какво всъщност прави Шарлот.

Но това едва ли имаше значение. Всичко беше като насън. Тя стоеше на пода с брат си, докато ловците на сенки обикаляха около нея, лекувайки се със стилитата си. Бе невероятно да видиш как нараняванията им изчезват, когато лековитите руни се появяваха върху кожата им. Всички изглеждаха еднакво способни да ги рисуват. Тя видя как Джем, треперещ от болка, разкопча ризата си, за да покаже дълъг прорез през бледото си рамо. Стиснал челюсти, той отклони поглед встрани, докато Уил нарисува внимателно руна под раната му.

Чак след като приключи с Джем, Уил се приближи бавно към нея и тя разбра защо е толкова уморена.

— Отново си себе си — каза той. В едната си ръка имаше влажна кърпа, с която разсеяно бършеше засъхналата кръв от лицето и врата си, сякаш не му пукаше дали ще се махне, или не.

Теса се погледна. Бе вярно. По някое време бе изгубила лика на Камила и отново бе станала себе си. Явно наистина бе замаяна, помисли си тя, за да не забележи туптенето на собственото си сърце. То биеше като барабан в гърдите й.

— Не знаех, че можеш да боравиш с пистолет — подхвърли Уил.

— Не мога — каза Теса, — сигурно Камила може. Действах по инстинкт. — Тя прехапа устни. — Не че имаше значение, защото не проработи.

— Ние рядко използваме огнестрелни оръжия. Ако нарисуваш руни по тях, барутът не пали. Никой не знае защо. И макар вампирите да могат да умрат, ако ги простреляш в сърцето, пропуснеш ли, се връщат по-ядосани от всякога. Руническите оръжия са по-добри. Дори да не ги улучиш в сърцето, което обикновено успяваме, острието ги замайва, докато ги довършим с кол или огън.

Теса го погледна спокойно:

— Не е ли трудно?

Уил захвърли мократа кърпа настрана. Бе поаленяла от кръв.

— Кое?

— Да убиваш вампири — каза тя. — Може да не са хора, но приличат на такива. Чувстват като тях. Крещят, кървят. Не е ли трудно да ги избиваш?

Уил стисна зъби.

— Не — каза той, — достатъчно е да знаеш нещо повече за тях…

— Но Камила чувства — каза тя. — Обича. Мрази.

— И все още е жива. Всеки прави своя избор, Теса. Вампирите, които умряха тази нощ, нямаше да са тук, ако не бяха направили погрешния. — Той погледна към Натаниъл, който лежеше отпуснат в скута на Теса. — Същото важи и за брат ти.

— Не зная защо Де Куинси го е искал мъртъв — каза меко Теса. — Не знам какво е направил, за да си навлече гнева на вампирите.

— Теса! — извика Шарлот, като се стрелна към нея и Уил като колибри. Изглежда толкова малка, толкова безобидна, помисли си Теса. Въпреки бойното облекло, което носеше, и черните символи, които опасваха кожата й като змии. — Получихме разрешение да отведем брат ти с нас в Института — каза тя и махна към Натаниъл с малката си ръка. — Вампирите сигурно са го упоили. Вероятно е бил ухапан, но никой не може да знае какво друго е ставало. Възможно е да се превърне в ратай или нещо по-лошо, ако не се погрижим за него. Във всеки случай се съмнявам да успеят да му помогнат в болница на мунданите. А ние можем да повикаме на помощ Мълчаливите братя. Горкичкият…

— Горкичкият? — повтори грубо Уил. — Той сам се е забъркал в тази каша, нали? Никой не му е казвал да се замесва с долноземци.

— Наистина, Уил — погледна го студено Шарлот, — нима си напълно лишен от съчувствие?

— Мили Боже — каза Уил, докато гледаше ту Шарлот, ту Нат. — Има ли нещо, което да кара жените да оглупяват повече от гледката на ранен млад мъж?

Теса присви очите си, като погледна към него.

— В тази връзка, защо не измиеш останалата кръв от лицето си, преди да продължим спора?

Уил вдигна ръце и се отдалечи. Шарлот погледна към Теса, а на устните й изгря полуусмивка.

— Трябва да призная, че ми харесва как се оправяш с Уил.

Теса поклати глава.

— Никой не може да се оправи с Уил.

 

 

Бързо бе решено Теса и Натаниъл да се качат с Хенри и Шарлот в голямата карета. Уил и Джем щяха да се приберат с по-малка, наета от лелята на Шарлот, а техен кочияш щеше да бъде Томас. Семейство Лайтууд и останалите от Анклава щяха да останат, за да претърсят дома на Де Куинси и да заличат всяко свидетелство за битката, което мунданите биха могли да намерят на сутринта. Уил искаше да остане и да участва в претърсването, но Шарлот бе категорична. Той бе погълнал вампирска кръв и трябваше да се върне в Института възможно най-бързо, за да започне лечение.

Томас обаче не искаше да допусне Уил в каретата толкова окървавен. След като каза, че ще се върне „след мъничко“, Томас отиде да потърси мокро парче плат. Уил се облегна на едната страна на каретата и загледа как членовете на Анклава влизат и излизат от къщата на Де Куинси, като мравчици, които събират хартия и мебели, оцелели след пожара.

Томас се върна с насапунисано парче плат, което подаде на Уил и се облегна на каретата, която проскърца под едрата му фигура. Шарлот винаги бе окуражавала Томас да тренира заедно с Джим и Уил, и с годините той се бе превърнал от мършаво хлапе в толкова мускулест мъжага, че шивачите, които му взимаха мерки, се отчайваха. Уил може и да беше по-добрият боец заради кръвта си, но и Томас не бе за подценяване заради фигурата си.

Понякога Уил си спомняше Томас такъв, какъвто бе дошъл за пръв път в Института. Той бе от семейство, служило от години на нефилимите, но се бе родил толкова слабичък, че всички мислеха, че няма да оцелее. Когато бе навършил дванайсет години, го бяха пратили в Института. Беше толкова дребен, че изглеждаше най-много на девет. Уил се бе присмял на Шарлот, че иска да го наеме, но тайно се бе надявал, че ще остане, за да има друго момче на неговата възраст в къщата. И бяха станали нещо като приятели, ловецът и неговия слуга, докато не бе дошъл Джем и Уил не забрави Томас почти напълно. Томас никога не се бе сърдил за това и се отнасяше към Уил със същото топло чувство, с което се обръщаше към всички.

— Винаги ми е било странно, когато нещо такова стане и никой дори не си подаде носа навън — каза Томас, озъртайки се нагоре и надолу по улицата. Шарлот винаги изискваше служителите в Института да говорят правилен английски между стените му и акцентът на Томас, който издаваше произхода му от Ийст Енд, се появяваше в зависимост от това, дали той си спомняше за това правило, или не.

— Доста магически прах е използван тук — каза Уил, докато търкаше лицето и врата си, — а и предполагам онези на улицата, които не са мундани, са достатъчно съобразителни да си гледат тяхната работа, когато са замесени ловците на сенки.

— Изглеждаш плашещо, Уил — каза Томас така спокойно, че Уил се усъмни дали не му се подиграват. — Ако не ти направят иратце, до утре окото ти ще е подуто. Дано не се сърдиш, че ти го казвам.

— Може би си искам синината — отвърна сърдито Уил. — Помисли върху това.

Томас само се ухили и скочи на мястото на кочияша. Уил продължи да търка засъхналата вампирска кръв от ръцете си. Задачата поглъщаше вниманието му дотолкова, че успя почти напълно да пренебрегне Гейбриъл Лайтууд, когато той се появи от сенките и застана до Уил с надменна усмивка на лицето.

— Добра работа, Херондейл, да подпалиш това място — отбеляза Гейбриъл, — добре че бяхме на линия, за да разчистим след теб. Иначе целият план щеше да изгори заедно с репутацията ти.

— Нима искаш да кажеш, че репутацията ми не е съсипана? — попита Уил с престорен ужас. — Явно съм се провалил. В това, че не съм оплескал нещата. — Той удари с юмрук по каретата. — Томас! Да вървим към най-близкия вертеп! Искам скандали и лоша компания!

Томас изсумтя и каза нещо, което прозвуча като „пак дивотии“. Уил се престори, че не го е чул. Лицето на Гейбриъл потъмня.

— Има ли нещо, което да приемаш на сериозно?

— Не се сещам.

— Знаеш ли — каза Гейбриъл, — някога смятах, че можем да бъдем приятели, Уил.

— Тогава се мислех за пор — отговори Уил, — но се оказа, че просто съм прекалил с опиума. Знаеш ли, че има такъв страничен ефект? Аз не знаех.

— Не зная — отвърна Гейбриъл, — доколко шегите за опиума са забавни или уместни, предвид… състоянието на твоя приятел Карстерс.

Уил замръзна, но продължи със същия тон:

— Имаш предвид неговия недъг?

Гейбриъл премигна.

— Моля?

— Нали така се изрази в Института. Недъг. — Уил хвърли окървавения парцал настрана. — И се чудиш защо не сме приятели.

— Питам се — каза Гейбриъл, малко по-тихо, — дали понякога не ти писва.

— От какво?

— Да се държиш по този начин.

Уил кръстоса ръце пред гърдите си. Очите му проблеснаха заплашително.

— Ами не — рече той. — Същото нещо, между другото, ми каза и сестра ти, когато…

Вратата на каретата се отвори. Една ръка се подаде оттам, хвана Уил за ризата и го издърпа вътре. След това вратата се затръшна и Томас, изправен, дръпна юздите на конете. Миг по-късно каретата потегли в нощта и остави Гейбриъл да гледа вбесен след нея.

 

 

— Какво си мислеше, че правиш? — поклати глава Джем, след като бутна Уил на мястото пред него. Сребърните му очи проблясваха в сумрака. Той държеше бастуна между коленете си, а ръката му се бе отпуснала на драконовата глава. Уил знаеше, че бастунът бе принадлежал на бащата на Джем, и е бил направен за него от майстор на оръжия за ловци на сенки от Пекин.

— Да дразниш Гейбриъл Лайтууд по този начин? Защо? Какъв е смисълът?

— Чу какво каза за теб…

— Не ме интересува какво е казал за мен. Всички мислят като него. Той просто е достатъчно дързък да го каже. — Джем се приведе напред, подпрял брадичка с ръка. — Знаеш ли, не мога постоянно да бъда твоят липсващ инстинкт за самосъхранение. Трябва да се научиш да се оправяш и без мен.

Както винаги, Уил не му обърна внимание.

— Гейбриъл Лайтууд не е голяма заплаха.

— Забрави го, тогава. Има ли някаква причина, поради която постоянно хапеш вампирите?

Уил докосна засъхналата кръв по китките си и се ухили.

— Винаги ги изненадва.

— Разбира се. Те знаят какво става, когато някой пие от кръвта им. Вероятно очакват повече разум от твоя страна.

— Което им изиграва лоша шега, трябва да отбележа.

— И на теб може да ти изиграе лоша шега — Джем погледна Уил замислено. Той бе единственият, който никога не му се ядосваше. Каквото и да стореше Уил, най-силната реакция на Джем бе леко раздразнение.

— Какво стана? Чакахме сигнала…

— Проклетият Фосфор не проработи. Вместо да светне, запали завесите.

Джем се задави.

Уил го изгледа.

— Не е смешно. Нямах представа дали ще се появите или не.

— Наистина ли смяташе, че няма да дойдем, след като цялото място пламна като факла? — попита Джем спокойно. — Като нищо можеха да ви пекат на скара.

— А тази идиотка Теса, вместо да хукне да бяга с Магнус…

— Брат й бе окован на стола в стаята — напомни му Джем, — не знам дали аз самият бих избягал.

— Виждам, че упорито не желаеш да видиш гледната ми точка.

— Ако тя е, че в стаята има хубаво момиче, което те е разсейвало, я виждам доста ясно.

— Мислиш, че е хубава? — изненада се Уил. Джем рядко говореше на тази тема.

— Да. Ти също.

— Не съм забелязал. Честно!

— Да бе. Забеляза и още как. Даже аз забелязах как ти забеляза — усмихна се Джем.

Въпреки напрежението от битката, тази вечер той изглеждаше здрав. Бузите му имаха цвят, а очите му бяха тъмно сребърни, спокойни. Когато пристъпите на болестта бяха най-силни, цветът напускаше дори очите му и ги оставяше ужасно бледи, почти бели, а зениците в центъра изглеждаха като черни петна пепел върху сняг. Тогава получаваше пристъп. Уил бе удържал Джем към леглото, докато бе буйствал и крещял на непознат език, подбелил очи. Всеки път, когато това се случеше, Уил си мислеше, че това е краят, че този път Джем наистина ще умре. Понякога се чудеше какво ще прави след това, но не можеше да си го представи, точно както не можеше да погледне назад и да си спомни живота, преди идването си в Института. Никоя от двете мисли не се задържаше за дълго в ума му.

Но понякога, като сега, когато погледнеше към Джем, без да вижда и следа от болестта, се чудеше какъв би бил светът, в който Джем не беше смъртно болен. Не можеше да понесе да мисли и за това. В него имаше тъмно петно, от което идваше страхът, нашепващ му мрачни слова, които можеха да бъдат заглушени само с гняв, риск и болка.

— Уил — гласът на Джем прекъсна неприятните мисли на Уил, — чу ли поне една дума от това, което казах през последните пет минути?

— Честно казано, не.

— Няма да говорим за Теса, ако не искаш.

— Не става въпрос за Теса.

Това бе вярно. Уил не мислеше за Теса. Ставаше все по-добър в това да не мисли за нея. Всичко, което се изискваше, беше воля. И практика.

— Един от вампирите имаше слуга, човек, който ме нападна. Аз го убих, без дори да се замисля — каза Уил. — Той бе само едно глупаво момче. А аз го убих.

— Бил е ратай — каза Джем — и е бил на път да се преобрази. Било е въпрос на време.

— Беше само едно момче — повтори Уил. Той обърна лице към прозореца. Заради ярката магическа светлина видя само собственото си отражение, което го гледаше. — Като се прибера, ще се напия — добави той. — Трябва.

— Няма — отговори Джем. — Знаеш много добре какво ще стане, когато се приберем.

И понеже беше прав, Уил изсумтя.

 

 

В каретата пред тях Теса седеше на кадифена седалка срещу Хенри и Шарлот. Те си говореха тихо за това как е минала нощта. Теса слушаше, без наистина да я интересува. Само двама ловци бяха изгубили живота си, но това, че Де Куинси се бе измъкнал, бе равносилно на катастрофа. Шарлот се тревожеше за това, че Анклавът ще я обвини. Хенри се мъчеше да я успокои, но Шарлот изглеждаше неутешима. На Теса щеше да й стане жал за нея, но нямаше сили да почувства нищо.

Натаниъл бе легнал на седалката до нея, а главата му бе в скута й. Тя се наведе над него, погали мръсната му, сплъстена коса, с облечените си с ръкавица пръсти.

— Нат — прошепна Теса толкова тихо, че се надяваше дори Шарлот да не я чуе, — вече всичко е наред. Кошмарът свърши.

Миглите на Натаниъл трепнаха и очите му се отвориха. Той вдигна ръката си — със счупени нокти и подути и изкривени стави — и преплете пръсти с нейните.

— Не си отивай — каза той с дрезгав глас. Очите му отново се затвориха. Бе очевидно, че ту се свестява, ту отново изпада в безсъзнание. — Остани, Теси.

Никой друг не я наричаше така. Тя затвори очи в опит да преглътне сълзите си. Не искаше Шарлот — или който и да било ловец на сенки — да я види как плаче.