Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (10)

9
Анклавът

Нека сърцето ми стане на камък.

Излъжи и бъди излъган, а после умри.

Кой знае?

Ние сме прах и пепел.

Алфред Тенисън, „Maud“

— Опитай отново — предложи Уил, — просто мини от единия край на стаята до другия. Ще ти кажем, ако изглеждаш убедително.

Теса въздъхна. Главата я болеше, както и очите. Бе уморително да се преструва на вампир.

Бяха минали два дни от посещението на лейди Белкор и Теса бе прекарала почти цялото време в опити да имитира поведението на жената вампир, но без особен успех. Тя все още се чувстваше, сякаш се плъзга по повърхността на ума на Камила, неспособна да проникне навътре и да схване мислите и същността й. Беше й трудно да се научи как да ходи, как да говори, какви изражения да прави, когато на организираната от Де Куинси сбирка се срещне с вампирите, които Камила несъмнено познаваше много добре.

Което означаваше, че от Теса също се очакваше да ги познава.

Сега тя бе в библиотеката. Бе прекарала последните няколко часа от следобеда тренирайки странната, плавна походка на Камила и премерения й, провлачен говор. На рамото й бе закачена рубинена брошка, която бе донесена от ратай на Камила, сбръчкан дребосък на име Арчър. Той бе домъкнал и куфар, в който имаше рокля, която Теса щеше да облече за сбирката, ала бе твърде тежка и претенциозна за през деня. Теса се упражняваше със собствената си синьо-бяла рокля, която обаче ставаше твърде тясна в гърдите и твърде широка в кръста всеки път, когато се превърнеше в Камила.

Джем и Уил се бяха настанили на една от дългите маси в края на библиотеката, уж за да я напътстват и съветват, но по-скоро, или поне така й се струваше на нея — за да й се подиграват.

— Стъпваш много тежко — отбеляза Уил, който търкаше една ябълка в ризата си и очевидно не забелязваше погледа на Теса, втренчен в него. — Камила ходи много грациозно — продължи той, — като фавн^[1]. Не като патица.

— Аз не ходя като патица.

— Аз харесвам патиците — дипломатично вметна Джем, — особено тези в Хайд Парк. — Той погледна крадешком към Уил. И двете момчета седяха в края на високата маса, а краката им се клатеха във въздуха. — Помниш ли, когато ме навиваше да нахраним патиците в парка с пай с патешко месо, за да видиш дали ще се получи порода патки канибали?

— Аха — оживи се Уил, — и те го изядоха, малките кръвожадни гадинки. Оттогава нямам вяра на патиците.

— Прощавайте — обади се Теса, — но ако нямате намерение да ми помогнете, можете да си вървите. Не съм ви позволила да останете, за да слушам патешките ви истории.

— Твоето раздразнение никак не подхожда на една дама — каза Уил и се ухили иззад ябълката. — Може би природата на вампира взима връх?

Тонът му беше закачлив. Толкова е странен, помисли си Теса. Само преди няколко дни, когато бе станало дума за родителите му, й се бе озъбил. После, с пламнало от напрежение лице, я умоляваше да му помогне да скрие кървавата кашлица на Джем. А сега я дразнеше, сякаш бе малката сестра на негов приятел, сякаш я познаваше бегло и единственото, което изпитва към нея, е просто привързаност.

Теса прехапа устни — и сбърчи лице от неочакваната болка. Вампирските зъби на Камила, които сега бяха нейни, се контролираха от инстинкт, който не можеше да разбере. Издължаваха се без никакво предупреждение и тя разбираше за това, чак след като остра болка пронижеше нежната й долна устна. Усети вкуса на собствената си кръв, солена и топла. Притисна пръсти до устата си и когато отдръпна ръка, пръстите й бяха почервенели.

— Не се притеснявай — каза Уил, като остави ябълката си настрана и стана на крака, — ще зарасне много бързо.

Теса докосна кучешкия си зъб с език. Отново бе нормален. Зъб като зъб.

— Не мога да разбера защо се удължават така!

— От глад — обади се Джем, — за кръв ли си мислеше?

— Не!

— Да не си искала да ме изядеш? — Подразни я Уил.

— Не!

— Не те упреквам — обади се Джем, — той е много досаден.

Теса въздъхна.

— Камила е толкова сложна. Не мога да разбера нищо за нея, още по-малко мога да бъда нея.

Джем я погледна внимателно.

— Успя ли да докоснеш мислите й? По начина, по който докосваш мислите на тези, в които се превръщаш?

— Все още не. Опитвах, но единственото, което виждам, са отделни образи. Мислите й са много добре защитени.

— Ами дано преодолееш тази защита преди утрешния ден — каза Уил, — иначе шансовете ни за оцеляване са незавидни.

— Уил — скара му се Джем, — не говори така.

— Добре де — каза Уил, — няма да подценявам уменията си. Ако Теса оплеска всичко, съм сигурен, че ще успея да преборя вампирските орди и да спася нея и себе си.

Джем — както Теса започваше да забелязва, — по навик не му обърна внимание.

— Може би — предположи той — можеш да докосваш само мислите на мъртвите, Теса. Може би предметите, които Сестрите на мрака са ти давали, са на хора, които са убили.

— Не. Докоснах мислите на Джесамин, когато се превърнах в нея. За щастие, това не е така. Иначе талантът ми би бил меко казано злокобен.

Джем продължаваше да я гледа с умните си сребърни очи. Нещо в напрегнатия му поглед успя почти да я изнерви.

— Колко ярко виждаш мислите на мъртвите? Ако например, ти дам предмет, принадлежал на баща ми, ще можеш ли да ми кажеш какво е мислил, докато е умирал?

Сега бе ред на Уил да се стресне.

— Джеймс, не мисля, че… — започна той, но млъкна, когато вратата на библиотеката се отвори и Шарлот влезе в помещението. Не бе сама. С нея имаше дузина мъже, които Теса не бе виждала никога преди.

— Анклавът — прошепна Уил и махна на Джем и Теса да се скрият зад някой от високите поне три метра шкафове. От скривалището си видяха как стаята се пълни с ловци на сенки, повечето от които мъже. Ала Теса забеляза, че сред тях има и две жени.

Не можеше да не втренчи поглед в тях, спомняйки си думите на Уил за Бодицея, за това, че жените също могат да бъдат воини. Едната от жените, която сигурно бе висока поне метър и осемдесет, имаше снежнобяла коса, която бе увила като корона върху главата си. Изглеждаше около шейсетгодишна и имаше царствена осанка. Другата жена бе по-млада, с тъмни коси, котешки очи и тайнствено излъчване.

Групата на мъжете бе по-пъстра. Най-старият от тях бе висок, облечен изцяло в сиво. Косата и кожата му също бяха сиви, а чертите на лицето му — изсечени, с орлов нос и остра брадичка. Около кървясалите му очи имаше дълбоки бръчки, а бузите му бяха хлътнали.

Зад него стоеше най-младият от групата, момче, вероятно с година по-голямо от Джем и Уил. Той бе красив, макар и с остри, ъгловати черти, рошава кестенява коса и бдително изражение.

Джем нададе стон от изненада и неудоволствие.

— Гейбриъл Лайтууд — промърмори той на Уил, — какво търси тук? Мислех, че учи в Идрис.

Уил не помръдна. Той се взираше в момчето с кестенявата коса, повдигнал вежди, с тънка усмивка, играеща по устните му.

— Само не се сбивай с него, Уил — бързо добави Джем, — не и тук. Само това те моля.

— Това не е малко, не смяташ ли? — процеди Уил, без да поглежда към Джем. Той се бе подал иззад шкафа и наблюдаваше как Шарлот поведе всички към голямата маса в дъното на помещението. Тя прикани всички да седнат около нея.

— Фредерик Ашдаун и Майкъл Пенхалоу, тук, ако обичате — каза Шарлот. — Лилиан Хайсмит, ако може да седнете там, до картата?

— А къде е Хенри, съпругът ви? — попита сивокосият мъж с рязък тон. — Като един от ръководителите на Института е редно да присъства.

Шарлот се поколеба за миг, преди да се усмихне фалшиво.

— На път е, господин Лайтууд — каза тя и Теса разбра две неща. Първо, сивокосият мъж най-вероятно е бащата на Гейбриъл Лайтууд и второ, че Шарлот лъже.

— Надявам се, разбирате — изръмжа господин Лайтууд, — че среща на Анклава без ръководителя на Института, е изключително… необичайно.

Той се обърна и макар Уил да се шмугна иззад рафта, бе прекалено късно. Мъжът сви очи.

— Кой е там? Излез и се покажи!

Уил погледна към Джем, който елегантно сви рамене.

— Няма голям смисъл да се крием, докато ни измъкнат оттук, нали?

— Говори за себе си — изсъска Теса. — Не искам Шарлот да ми се ядоса, защото не е трябвало да съм тук.

— Спокойно. Не може да си знаела нещо за срещата на Анклава и на Шарлот това й е ясно — каза Уил и се ухили. — Тя винаги знае кой е виновен. Но на твое място бих се превъплътил обратно в себе си, ако ме разбираш. Няма нужда да стряскаш старците.

— О! — за момент Теса почти бе забравила, че все още носи облика на Камила. Тя бързо се преобрази и бе отново себе си, когато тримата излязоха иззад шкафовете.

— Уил — въздъхна Шарлот, когато го видя и поклати глава към Теса и Джем, — казах ви, че Анклавът ще се събира тук в четири часа.

— Така ли? — попита невинно Уил. — Май съм забравил. Ужасно.

Очите му се плъзнаха настрани и той се усмихна.

— Хей, Гейбриъл.

Момчето с кестенявата коса отвърна на Уил с гневен поглед. Той имаше яркозелени очи, а устата му се бе изкривила от отвращение, докато гледаше Уил.

— Уилям — каза той накрая с усилие и обърна погледа си към Джем, — и Джеймс. Не сте ли още малки, за да слухтите на срещите на Анклава?

— А ти не си ли? — попита Джем.

— През юни навърших осемнайсет — каза Гейбриъл и се облегна толкова назад в стола си, че предните му крака се повдигнаха във въздуха — имам пълното право да участвам на срещите на Анклава.

— Браво на теб — каза белокосата жена, която Теса смяташе за царствена. — Това ли е тя, Лоти? Магьосницата, за която ни разправяше. — Въпросът бе отправен към Шарлот, ала очите на жената се бяха спрели на Теса. — Не изглежда да е нещо особено.

— Същото можеше да се каже и за Магнус Бейн, когато го видях за пръв път — каза господин Лайтууд, гледайки Теса с любопитство. — Нека дамата демонстрира какво умее.

— Аз не съм магьосница! — възмутено каза Теса.

— Е, определено си нещо, моето момиче — отвърна старата жена. — Ако не магьосница, какво тогава?

— Достатъчно — изправи се Шарлот, — госпожица Грей вече се доказа пред мен и господин Брануел. Това ще трябва да ви задоволи, поне засега. После Анклавът може да вземе решение как да използва умението й.

— Естествено — каза Уил, — нямаме никаква надежда да успеем с нашия план без нейна помощ.

Гейбриъл пусна стола да падне напред с такава сила, че предните му крака удариха каменния под с неприятен звук.

— Госпожо Брануел — попита той ядосан, — не е ли Уилям прекалено малък, за да участва в срещи на Анклава?

Погледът на Шарлот се премести от нервното лице на Гейбриъл върху безизразното на Уилям. Тя въздъхна.

— Да, така е. Уил, Джем, бихте ли изчакали с Теса отвън в коридора.

Лицето на Уил се изопна, но Джем го погледна предупредително и той не каза нищо. Гейбриъл Лайтууд се усмихна триумфално.

— Ще ти покажа изхода — рече той и скочи на крака. Той придружи тримата до вратата на библиотеката и след това се измъкна след тях в коридора.

— Ти — излая той към Уил, снижавайки гласа си, така че никой в библиотеката да не може да го чуе, — навсякъде петниш името на ловците на сенки.

Уил се облегна на стената на коридора и погледна Гейбриъл със студените си сини очи.

— Нямах представа, че е останало нещо за опетняване, след като баща ти…

— Бих се радвал, ако не коментираш семейството ми — изръмжа Гейбриъл и се протегна, за да затвори вратата на библиотеката.

— Много жалко, че перспективата за твоята радост не е особено изкусителна.

Гейбриъл се втренчи в него с блеснали от гняв зелени очи. На Теса й се стори, че прилича на някого в този момент, но не можа да се сети на кого.

— Моля? — не разбра Гейбриъл.

— Има предвид — любезно му обясни Джем, — че пет пари не дава дали ще се радваш, или не.

Бузите на Гейбриъл почервеняха.

— Ако не беше още непълнолетен, Херондейл, това щеше да означава дуел. Само ти и аз, в двубой до смърт. Щях да те разкъсам на малки кървави парченца.

— Стига, Гейбриъл — прекъсна го Джем, преди Уил да може да отговори, — да примамваш Уил към дуел е като да накажеш куче, което си предизвиквал да те ухапе. Знаеш го какъв е.

— Е, страшно ти благодаря, Джеймс — каза Уил, без да сваля погледа си от Гейбриъл, — радвам се, че оценяваш характера ми.

Джем сви рамене.

— Казах истината.

Гейбриъл погледна мрачно към Джем.

— Стой настрана, Карстерс. Това не те засяга.

Джем се приближи до вратата и Уил, който стоеше неподвижен, кръстоса поглед с Гейбриъл. Косъмчетата на врата на Теса настръхнаха.

— Ако засяга Уил, засяга и мен — рече Джем.

Гейбриъл поклати глава.

— Ти си достоен ловец, Джеймс — каза той, — истински джентълмен. Наистина имаш… недъг, ала никой не те обвинява за това. Този… — той изкриви устни и посочи Уил с пръст. — Този боклук те влече надолу. Намери си друг парабатай. Никой не очаква Уил Херондейл да доживее деветнайсетия си рожден ден и на никого няма да му е мъчно, когато той пукне, все едно дали…

Това обаче бе прекалено много за Теса. Без да се замисля, тя извика с негодувание:

— Как можете да говорите така!

Гейбриъл, чиято тирада бе прекъсната по средата, изглеждаше толкова смаян, сякаш някой от гоблените по стената бе проговорил.

— Моля?

— Чухте ме. Да кажете на някой, че няма да ви е мъчно, ако умре. Това е недопустимо! — тя хвана Уил за ръкава. — Хайде, Уил, да вървим. Този човек не заслужава да си губиш времето с него.

Уил изглеждаше силно развеселен.

— Това е вярно.

— Ти… ти… — заекна Гейбриъл, гледайки смаяно Теса, — нямаш представа какви неща е вършил той.

— И не ме интересува. Нали сте нефилими? Или не сте? Трябва да сте един отбор. — Теса се намръщи на Гейбриъл. — Смятам, че трябва да се извините на Уил.

На Уил очевидно му беше много забавно.

— Точно така — захили се той.

— По-скоро — каза Гейбриъл, — бих предпочел някой да ме изкорми и да върже вътрешностите ми на възел, отколкото да се извиня на този червей!

— Много мило — каза меко Джем, — ала едва ли наистина го мислиш. Не за това, че Уил е червей, разбира се, а за вътрешностите. Звучи доста болезнено.

— Наистина го мисля — въодушеви се Гейбриъл. — По-скоро бих се потопил в казан с отрова малфас, която бавно да ме разяде, докато останат само костите ми.

— Наистина ли? — попита Уил. — Питам, защото познавам един, който би могъл да ти продаде казан с…

Вратата на библиотеката се отвори. Господин Лайтууд застана на прага.

— Гейбриъл — каза той с леден глас, — смяташ ли да присъстваш на срещата, твоята първа среща на Анклава, ако мога да ти напомня, или възнамеряваш да си играеш в коридора с другите деца?

Никой не остана особено доволен от тази реплика, най-малко пък Гейбриъл, който преглътна тежко, кимна кръвнишки, изгледа за последно Уил и след това последва баща си в библиотеката, тръшвайки вратата зад гърба си.

— Е — рече Джем, след като вратата се затвори зад Гейбриъл, — в общи линии бе толкова лошо, колкото и очаквах. За пръв път го виждаш от миналата Коледа, нали? — попита той Уил.

— Да. Дали не трябваше да му кажа, че ми е липсвал?

— Не — отвърна Джем.

— Винаги ли се държи така ужасно? — попита Теса.

— О, трябва да видиш големия му брат — каза Джем. — Пред него Гейбриъл е сладък като меденка. Мрази Уил дори повече от Гейбриъл, ако това изобщо е възможно.

Уил се ухили, след което се обърна и тръгна по коридора, свирукайки си. След миг колебание, Джем го последва, като махна с ръка на Теса да ги последва.

— Защо Гейбриъл Лайтууд те мрази толкова, Уил? — попита Теса, докато вървяха. — Какво си му направил?

— На него нищо — отвърна Уил, докато вървеше напред с бърза крачка, — но на сестра му…

Теса погледна към Джем, който сви рамене.

— Откъдето мине нашия Уил, винаги има гневни момичета, готови да се закълнат, че е отнел невинността им.

— А ти отне ли я? — попита Теса, като забърза ход, за да не изостане от момчетата. Макар че, когато ходиш облечена в тежки рокли, които имат навика да се заплитат в глезените ти, скоростта естествено е ограничена. Роклите бяха доставени предния ден и тя тепърва свикваше с това, да носи такива скъпи дрехи. Спомни си леките роклички, които бе обличала като момиченце, когато можеше да се затича към брат си, да го ритне в глезена и след това да му избяга. Зачуди се какво ли би станало, ако опита този номер с Уил. Някак си се съмняваше, че ще се получи, макар идеята да бе изкушаваща.

— Невинността, имам предвид — добави тя.

— Задаваш много въпроси — отговори Уил, като зави рязко и започна да се изкачва по едно тясно стълбище. — Не мислиш ли?

— Мисля — съгласи се Теса, а токовете на ботушите й шумно затракаха по камъка, когато го последва нагоре по стълбите.

— Какво е парабатай? И какво имаше предвид, когато каза, че бащата на Гейбриъл е опетнил името на ловците на сенки?

— На гръцки парабатай означава „войник с колесничар“ — отвърна Джем, — но когато нефилим го каже, става дума за двама мъже ловци на сенки, заклели се да защитават другия. Да си пазят гърба.

— Мъже? — попита Теса. — Не може ли да са две жени или мъж и жена?

— Мисля, че ти самата каза, че на жените им липсва кръвожадност — каза Уил, без да се обръща. — Що се отнася до бащата на Гейбриъл, говори се, че той обича демони и долноземци повече, отколкото е редно. Не бих се изненадал, ако някои от нощните визити на стария Лайтууд в някои домове на Шедуъл, да са му донесли отвратителна демонска шарка.

— Демонска шарка? — Теса прозвуча едновременно любопитна и ужасена.

— Измисля си — бързо я успокои Джем. — Наистина, Уил. Колко пъти трябва да ти казвам, че не съществува такова нещо като демонска шарка?

Уил спря пред една тясна врата, където стълбището правеше завой.

— Мисля, че е това — каза той сам на себе си и завъртя дръжката на вратата. Когато нищо не се случи, той извади стилито си и начерта черен знак на вратата. Тя се отвори, като се вдигна облак прах.

— Тук трябва да се намира килера.

Джем го последва вътре, а след това и Теса. Озова се в малка стая, в която единствената светлина се процеждаше през малък кръгъл прозорец, намиращ се високо горе на стената. Проникващата през него бледа светлина разкриваше пространство, пълно с куфари и кутии. Можеше да мине за обикновен килер, ако не бяха купчините стари оръжия, събрани по ъглите — тежки, ръждясали широки остриета и вериги, свързани с покрити с шипове метални топки.

Уил хвана дръжката на един от куфарите и го избута настрани, за да освободи пространство на пода. Вдигна се още прах. Джем се закашля и го погледна укорително.

— Някой би си помислил, че си ни довел тук, за да ни убиеш — каза той. — Макар мотивите ти за това да са неясни.

— Не ми трябва да ви убивам — отговори Уил. — Почакай, трябва да преместя още един куфар.

Докато той буташе въпросния куфар до стената, Теса погледна към Джем.

— Какво имаше предвид Гейбриъл, когато каза за твоя проблем? — попита тя, снижавайки гласа си така, че Уил да не може да я чуе.

Сребърните очи на Джем леко се разшириха, преди да отвърне:

— Здравето ми. Това е всичко.

Лъже, помисли Теса. Гледаше също като Нат, когато я лъжеше — с прекалено открит поглед, за да казва истината. Но преди да може да каже нещо, Уил се изправи и рече:

— Готово. Елате тук и седнете.

След това той седна на прашния, мръсен под. Джем се разположи до него, но Теса се поколеба. Уил, който бе извадил стилито си, я погледна с крива усмивка.

— Няма ли да се присъединиш към нас, Теса? Или се опасяваш, че ще изцапаш хубавата дрешка, която Джесамин ти е дала?

Всъщност точно така си беше. Теса нямаше намерение да развали най-хубавата рокля, която притежаваше. Но подигравателният тон на Уил бе по-лош и от мисълта да я скъса. Тя стисна зъби и седна до момчетата така, че между нея и тях се образува триъгълник.

Уил постави върха на стилито върху мръсния под и започна да го движи. Под него се образуваха широки тъмни линии. Теса гледаше запленена. Имаше нещо особено красиво в начина, по който стилито чертаеше. Не приличаше на писането с химикалка. Сякаш линиите винаги са били там, а Уил просто ги правеше видими.

Бе изрисувал половината, когато Джем издаде звук, който подсказваше, че е разбрал какъв символ рисува приятелят му.

— Какво си… — започна той, но Уил вдигна ръката, с която не рисуваше и поклати глава.

— Мълчи! Ако объркам това, ще пропаднем през пода.

Джем завъртя очи, но това нямаше значение — Уил вече бе готов и отдръпна стилито от руната, която бе изрисувал. Теса тихо извика, когато дъските на пода под тях започнаха да се замъгляват и след това станаха прозрачни като стъкло. Забравила за роклята си, тя се наведе напред, гледайки надолу като през прозорец.

Разбра, че това, което вижда, е библиотеката. Можеше да различи голямата кръгла маса, около която бе седнал Анклавът. Забеляза Шарлот, седнала между Бенедикт Лайтууд и елегантната белокоса дама. Дори отвисоко, Шарлот се познаваше лесно по сплетената й на елегантна плитка кафява коса и енергичните жестове, които правеше с малките си ръце, докато говореше.

— Защо тук? — попита Джем тихо. — Защо не в оръжейната? Тя е до библиотеката.

— Звукът се разпространява радиално — каза Уил, — по-лесно се чува отгоре. Освен това можеш ли да предвидиш дали някой от тях няма да посети оръжейната, за да види с какво разполагаме в наличност? И преди се е случвало.

Теса, която гледаше очарована надолу, осъзна, че наистина дочува тихи гласове.

— Те могат ли да ни чуят?

Уил поклати глава.

— Не, заклинанието е строго еднопосочно — той се намръщи и се приведе напред. — За какво говорят?

Тримата притихнаха и в тишината ясно дочуха гласа на Бенедикт Лайтууд.

— Не знам, Шарлот — казваше той, — целият план ми се струва много рискован.

— Но и не можем да оставим Де Куинси да продължава така — възрази Шарлот. — Той е върховният вампир на лондонските кланове. За останалите Деца на нощта той е символ на подражание. Ако му позволим арогантно да пренебрегва Закона, какво послание ще бъде това за долноземците? Че нефилимите са се отпуснали?

— Доколкото разбирам — каза Лайтууд — си склонна да повярваш на приказките на лейди Белкор, че Де Куинси, който е стар съюзник на Клейва, убива мундани в собствената си къща?

— Не знам защо се изненадваш, Бенедикт — в гласа на Шарлот се долови твърда нотка. — Да не предлагаш да пренебрегнем думите й, въпреки, че досега винаги ни е предоставяла надеждна информация? И въпреки, че ако и този път казва истината, кръвта от убийствата на Де Куинси ще полепне и върху нашите ръце?

— И въпреки факта, че по закон сме задължени да разследваме всеки сигнал за нарушение на Споразумението — каза слаб тъмнокос мъж от далечния край на масата. — Знаеш това не по-зле от нас, Бенедикт. Просто си инат.

Шарлот шумно издиша, а лицето на Лайтууд помръкна.

— Благодаря ти, Майкъл. Оценявам това.

Високата жена, която по-рано бе нарекла Шарлот Лоти, се изсмя тихо.

— Не драматизирай толкова нещата, Шарлот — каза тя. — Трябва да се съгласиш, че цялата история е много странна. Момиче, което променя формата си и може да е, или да не е магьосница. Бордеи, пълни с трупове, и информатор, който се кълне, че е продал на Де Куинси някакви чаркове, нещо, което според теб е най-важното свидетелство, въпреки че отказваш да ни кажеш името на този човек.

— Заклех се, че няма да го замесвам, — възрази Шарлот — страх го е от Де Куинси.

— Той ловец на сенки ли е? — попита Лайтууд. — Защото ако не е, не можем да му се доверим.

— Наистина, Бенедикт, имаш крайно остарели виждания за света — каза жената с котешките очи. — Ако разговаря с теб, някой би си помислил, че Споразумението никога не е било сключвано.

— Лилиан е права, Бенедикт, държиш се като глупак — каза Майкъл. — Да намериш надежден информатор е като да намериш девствена любовница. Ако са напълно почтени, не биха ти свършили работа. Информаторът просто предава информацията, наша работа е да я проверим, което всъщност Шарлот предлага.

— Просто не бих искал да злоупотребим с властта на Анклава — каза Лайтууд с мек тон. Бе странно, помисли си Теса, как тези достолепни възрастни хора се обръщат един към друг на малки имена, а не на титли. Но явно такъв бе обичаят сред ловците на сенки. — Ако например някой вампир има да си връща за нещо на своя господар, или пък иска да го отстрани от властта, какъв по-добър начин от това да накара Клейва да свърши мръсната работа?

— По дяволите — промърмори Уил и погледна към Джем, — откъде може да знае за това?

Джем поклати глава, сякаш за да отвърне „Не зная“.

— Да знае какво? — прошепна Теса, но гласът й бе заглушен от Шарлот и белокосата жена, които заговориха едновременно.

— Камила никога не би сторила това! — възрази Шарлот. — Тя не е глупачка, най-малкото. Знае какво би било наказанието, ако ни излъже.

— Бенедикт има право — рече обаче възрастната жена. — Щеше да е друго, ако ловец бе видял как Де Куинси нарушава Закона…

— Но нали за това е цялото упражнение — каза Шарлот. В гласа й се долови нервност, отчаяно желание да докаже себе си. Теса изпита съчувствие към нея. — Да видим как Де Куинси нарушава Закона, лельо Калида.

Теса ахна.

— Да, тя е леля на Шарлот — рече Джем. — Нейният брат, бащата на Шарлот, ръководеше Института. Обича да казва на хората какво да правят. Макар тя самата винаги да прави каквото си иска.

— Вярно е — съгласи се Уил, — знаеш ли, че веднъж ми предложи.

Джем изобщо не му повярва.

— Глупости.

— Вярно е — настоя Уил, — беше скандално! Щях да приема, ако не ме плашеше толкова.

Джем просто поклати глава и отново насочи вниманието си към случващото се в библиотеката.

— Да не забравяме и печата на Де Куинси, който намерихме в тялото на часовниковото момиче — каза Шарлот. — Има прекалено много доказателства, които го свързват с тези събития. Не може да не разследваме.

— Съгласна съм — кимна Лилиан, — самата аз съм притеснена от тези механични същества. Ако ставаше дума за едно момиче, как да е, но ако прави цяла армия от автоматони?

— Е, това вече са спекулации, Лилиан — каза Майкъл.

Лилиан махна с ръка.

— Един автоматон по начало не е нито ангелски, нито демоничен. Не е дете нито на Бога, нито на дявола. Дали изобщо ще е уязвим за нашите оръжия?

— Мисля, че виждате проблеми там, където ги няма — каза Бенедикт Лайтууд. — Автоматони има от години насам, мунданите страшно се впечатляват от тях. Но никога не са били проблем за нас.

— Но преди не са били правени по магичен път — рече Шарлот.

— Доколкото ти е известно — нетърпеливо каза Лайтууд.

Шарлот изпъна гръб. Само Теса и останалите, гледащи я отгоре, можеха да видят как ръцете в скута й бяха свити в юмруци.

— Доколкото разбирам, Бенедикт, ти се притесняваш, че ще накажем несправедливо Де Куинси за престъпление, което не е извършил, и така ще обтегнем отношенията между нефилимите и Децата на нощта, така ли е?

Бенедикт Лайтууд кимна.

— Но всичко, което Уил предлага в плана си, е да наблюдаваме Де Куинси. Ако не го видим да нарушава Закона, няма да предприемем нищо срещу него. Нашите взаимоотношения няма да се развалят. Ако обаче той нарушава Споразумението, не можем да си затворим очите, колкото и да ни се иска.

— Съгласен съм с Шарлот — каза Гейбриъл Лайтууд, взимайки думата за пръв път, като с това изненада Теса. — Смятам, че планът го бива, като изключим един детайл. Не можем да изпратим с момичето Уил Херондейл. Той е много малък, дори за да присъства на тази сбирка. Как можем да му се доверим за толкова важна мисия?

— Ах, гадино — изръмжа Уил и се приведе напред, сякаш искаше да се пресегне и да сграбчи Гейбриъл, — само да го хвана…

— Аз трябва да отида — продължи Гейбриъл, — мога по-добре да се погрижа за момичето. Няма да се интересувам само от себе си.

— Малко му е да го обесиш — вметна Джем, който изглеждаше, сякаш всеки момент ще се разсмее.

— Ала Теса познава Уил — възрази Шарлот, — има му доверие.

— Не бих казала, но… — промърмори Теса.

— Освен това — допълни Шарлот, — планът е на Уил, а и Де Куинси ще го разпознае като момчето от клуб „Пандемониум“. Уил знае и какво да търси в имението на Де Куинси, за да го свърже с убитите мундани и механичните създания. Уил е чудесен следовател и добър ловец на сенки, Гейбриъл. Трябва да му го признаеш.

Гейбриъл седна на стола и скръсти ръце пред гърдите си.

— Няма да му призная нищо.

— Значи Уил и магьосницата влизат в къщата на Де Куинси, стоят на празненството, докато намерят някакво нарушение на Закона и после ни дават сигнал. Как?

— С изобретението на Хенри — каза Шарлот. Гласът й потрепери леко, докато го казваше. Съвсем леко. — Фосфорът. Той ще светне ослепително ярко и ще освети прозорците на къщата на Де Куинси, макар и само за миг. Това ще е сигналът.

— Боже, пак ли изобретенията на Хенри… — изпъшка Майкъл.

— Имаше някои проблеми с Фосфора в началото, но Хенри ни го демонстрира миналата нощ — възрази Шарлот. — Работи чудесно.

Майкъл изсумтя.

— Помниш ли последния път, когато Хенри ни показа едно от изобретенията си? После чистехме рибени вътрешности от дрехите си дни наред.

— Но Майкъл, то не трябваше да се използва близо до вода… — започна Шарлот със същия треперещ глас. Другите обаче вече я надприказваха, като развълнувано коментираха провалящите се експерименти на Хенри и ужасните последици от тях. Горката Шарлот, помисли си Теса. Шарлот, за която уважението бе толкова важно и толкова трудно извоювано.

— Копелета, да й говорят така — промърмори Уил.

Теса го погледна изумено. Той гледаше ядосано разиграващото се долу, стиснал ръцете си в юмруци. Той е привързан към Шарлот, помисли си тя и се изненада колко доволна е от тази мисъл. Може би Уил все пак изпитваше някакви чувства.

Не че това имаше някакво значение за Теса. Тя бързо отклони поглед от Уил и погледна Джем, който изглеждаше също толкова объркан и хапеше устните си.

— Къде е Хенри? Не трябваше ли да е пристигнал вече?

Като в отговор на този въпрос, вратата на килера се отвори с трясък и тримата се обърнаха едновременно. На прага, ококорен и с разрошена коса, стоеше Хенри. Той стискаше нещо в ръката си — медната тръба с черно копче, заради която Уил едва не си бе счупил ръката, докато падаше от бюфета в трапезарията.

Уил го погледна боязливо.

— Махни това проклето нещо от мен.

Хенри, който стоеше потен и със зачервено лице, ги погледна ужасен.

— По дяволите — каза той, — търсех библиотеката. Анклавът…

— … заседава — довърши Джем. — Да, знаем. Тя е на долния етаж, Хенри. Третата врата вдясно. Побързай. Шарлот те чака.

— Знам — жално каза Хенри, — дявол го взел! Просто опитвах да поправя Фосфора, това е всичко.

— Хенри — каза Джем, — Шарлот има нужда от теб.

— Да — Хенри се обърна и понечи да излезе от стаята, сетне се завъртя и погледна към тях. По лицето му се изписа объркване, като че едва сега започваше да се чуди защо Уил, Теса и Джем са се събрали в един неизползван килер. — А вие какво правите тук? — попита той.

Уил наклони глава на една страна и се ухили на Хенри.

— Играем на шарада, много е оспорвано.

— А — каза Хенри, — ами браво.

Сетне изхвърча навън и остави вратата да се затръшне зад гърба му.

— Шарада — отвратено каза Джем, сетне отново се наведе напред, поставяйки лакти на коленете си, когато гласът на Калида се извиси.

— Честно, Шарлот — казваше тя, — кога най-после ще признаеш, че Хенри изобщо не се занимава с ръководството на това място и си принудена да се оправяш съвсем самичка? Е, може би с помощта на Джеймс Карстерс и Уил Херондейл, но и двамата са под седемнайсет. Колко могат да помогнат?

Шарлот измърмори някакво възражение.

— Много е за сам човек, особено за толкова млад — съгласи се Бенедикт, — та ти си само на двайсет и три. Ако искаш да се откажеш…

На двайсет и три! Теса бе изумена. Смяташе Шарлот за много по-възрастна, може би защото изглеждаше толкова компетентна.

— Консул Уейланд предостави ръководството на Института на мен и съпруга ми преди пет години — остро отвърна Шарлот, очевидно намерила отново сили. — Ако не си съгласен с този избор, говори с него. Дотогава ще ръководя Института както намеря за добре.

— Надявам се, че планове като този все още подлежат на гласуване? — попита Бенедикт Лайтууд. — Или вече решаваш еднолично?

— Не се прави на глупак, Лайтууд, разбира се, че подлежи на гласуване — каза сърдито Майкъл, без да даде възможност на Шарлот да отговори. — Всички, които са за разследване на Де Куинси, кажете „да“.

За изненада на Теса се чу хорово „да“ и нито един глас „не“. Дискусията бе толкова разгорещена, че тя бе сигурна, че поне един ще гласува против.

Джем улови изненадания й поглед и се усмихна.

— Винаги е така — промърмори той, — борят се за надмощие, но никой не би гласувал против за такова нещо. Би си спечелил репутация на страхливец.

— Много добре — каза Бенедикт, — значи утре вечер. Всички готови ли са? Има ли…

Вратата на библиотеката се отвори с трясък и Хенри влетя вътре, изглеждайки, доколкото е възможно, още по-рошав и ококорен от преди.

— Ето ме! — извика той. — Не съм закъснял, нали?

Шарлот се хвана с две ръце за главата.

— Хенри — каза кисело Бенедикт Лайтууд, — колко приятно е да те видим. Жена ти тъкмо ни разправяше за най-новото ти изобретение. Фосфорът, нали така?

— Да! — Хенри вдигна гордо Фосфора. — Ето го. И ви обещавам, че работи точно, както ви го е описала. Вижте сами!

— Не, няма нужда от демонстрация — трескаво рече Бенедикт, но бе твърде късно. Хенри вече бе натиснал бутона. Блесна ослепителна светлина и лампите в библиотеката внезапно угаснаха, като оставиха Теса да гледа един напълно черен квадрат в пода. Отдолу се чуха охкания. Някой извика, а нещо падна на земята и се счупи. Над цялата глъчка ясно се чу гласът на Бенедикт Лайтууд, който ругаеше цветисто.

Уил вдигна глава и се ухили.

— Малко непохватно от страна на Хенри — каза той весело, — но пък забавно, не мислите ли?

Теса бе съгласна и за двете неща.