Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (1)

Пролог

Лондон. Април 1878 г.

 

Демонът избухна в кървав фонтан.

Уилям Херондейл измъкна рязко кинжала, който все още държеше, ала твърде късно. Лепкавата киселинна кръв на демона започна да разяжда блестящото острие. Той изруга и хвърли оръжието настрана. То падна в една кална локва и се разложи в нея, сякаш бе разтворимо. Самият демон, разбира се, вече бе изчезнал — потънал обратно в адското измерение, от което бе изпълзял, макар и не преди да успее да навреди.

— Джем! — извика Уил и се обърна — Къде си? Видя ли това? Видях му сметката с един удар. Не е зле, а?

Ала никой не отвърна на Уил. До преди миг спътникът му стоеше зад него в мъгливата, криволичеща уличка, пазейки гърба му, но сега бе сам сред сенките. Намръщи се. Бе му скучно да показва уменията си, ако Джем не бе наоколо да ги види. Погледна зад гърба си, по посоката, в която улицата се стесняваше в проход и достигаше мрачните води на Темза в далечината. През пролуката Уил можеше да види тъмните силуети на хвърлилите котва в пристанището кораби, издигащи безлистна гора от мачти. Джем не бе там, може би се бе върнал обратно по улица „Нароу“. Уил сви рамене и се върна по пътя, от който бе дошъл.

Улица „Нароу“ пресичаше Лаймхаус^[1] между доковете и претъпканите бедняшки квартали, простиращи се на запад от Уайтчапъл^[2].

Улицата бе тясна, както предполагаше името й^[3], обкръжена от складове и наклонени дървени сгради. В момента бе пуста, като дори пияниците, които се клатушкаха по пътя към домовете си, слизайки надолу от Грейпс, си бяха намерили друго място, където да се търкулнат за през нощта. Уил харесваше Лаймхаус, допадаше му усещането да е на края на света, там, където корабите всеки ден тръгват по пътя си към невъобразимо далечни пристанища. Това бе и любимото място на моряците, пълно с бордеи и кръчми, в които можеше да поиграеш хазарт или да си намериш опиум. Бе лесно да се потопиш в такова място. Той дори харесваше миризмата му, на пушек, на такелажи и смола, на екзотични подправки, примесени с речния дъх на Темза.

Той погледна нагоре и надолу по празната улица, след това потърка лице с ръкава си в опит да премахне кръвта, която щипеше и изгаряше кожата му. Платът позеленя и потъмня. Бе получил и лоша драскотина на ръката си. Целебна руна не би му навредила. Най-добре — направена от Шарлот. Тя бе много добра в рисуването на иратце.

Една фигура се отдели от сенките и тръгна към Уил. Той понечи да я приближи, но след това спря. Това не бе Джем, а обикновен полицай мундан, с каскет като камбана, тежко палто и объркано изражение. Гледаше към Уил или по-скоро през Уил. Колкото и да бе свикнал с илюзиите, за Уил винаги бе странно да го гледат все едно го няма. Едва се сдържа да не открадне палката на полицая, докато наблюдаваше как онзи снове насам-натам, чудейки се къде е изчезнал. Във всички предишни случаи, когато бе правил това, Джем всякога го бе смъмрял, и макар Уил да не разбираше причините за възраженията му, не желаеше да го ядосва.

Полицаят сви рамене, премигна и мина покрай Уил, докато клатеше глава и си мърмореше нещо под носа за това, как трябва да спре алкохола, преди наистина да започне да вижда разни неща. Уил го остави да се отдалечи, след което извика:

— Джеймс Карстерс? Джем? Къде си, предателско копеле такова?

Този път един далечен глас му отвърна.

— Тук съм. Последвай магическата светлина.

Уил тръгна в посоката, от която бе долетял гласът на Джем. Той сякаш идваше от тъмнината между два склада, където проблясваше слабо сияние, подобно на премигващите светлинки, греещи над мочурищата.

— Чу ли какво ти казах преди малко? Демонът Шакс си въобразяваше, че може да ме докопа с противните си, огромни щипци, но аз го притиснах в един ъгъл…

— Да, чух те.

Младежът, който се появи в края на уличката, изглеждаше блед на светлината, мъждукаща от уличната лампа — дори по-блед от обикновено, което си бе постижение. Бе гологлав, а това от своя страна веднага привличаше вниманието към косата му, която имаше странен сребрист цвят, като на току-що излят шилинг. Очите му бяха със същия цвят, а леко косото им разположение върху деликатното му, ъгловато лице, бе единственото, издаващо произхода му.

По бялата му риза имаше тъмни петна, а ръцете му бяха лепкави от кръв.

Уил се напрегна.

— Кървиш. Какво се случи?

Джем махна с ръка.

— Кръвта не е моя — отвърна той и обърна глава към алеята зад гърба си, — а нейна.

Уил погледна зад приятеля си, към по-гъстите сенки на улицата. В далечния й ъгъл лежеше сгърчена фигура, сянка в мрака, но когато Уил се взря по-внимателно, различи очертанията на бледа ръка и кичур руса коса.

— Мъртва жена? — попита Уил. — Мундан?

— Всъщност момиче. На не повече от четиринайсет.

Като чу това, Уил започна да ругае с неподозирана вещина. Джем търпеливо го изчака да свърши.

— Трябва да е станало преди малко — каза накрая Уил. — Този отвратителен демон…

— Точно това е странното. Не мисля, че е дело на демона — намръщи се Джем. — Шакс са паразити. Демонът щеше да иска да завлече жертвата до леговището си, за да снесе яйцата си в плътта й, докато е още жива. Ала това момиче е било намушкано няколко пъти. И не мисля, че е станало тук. Просто няма достатъчно кръв на улицата. Била е нападната другаде и е успяла да се довлече дотук, след което е умряла от раните си.

Уил сви устни.

— Но демонът…

— Казвам ти, не е бил демонът. Мисля, че Шакс я е преследвал, но заради нещо друго. Или някой друг.

— Шакс имат силно обоняние — рече Уил. — Чувал съм за магьосници, които ги използват, за да надушват жертвите им. А и това същество сякаш се движеше с някаква цел.

Той погледна отвъд Джем, към нещастната малка фигурка, сгърчена в края на улицата.

— Не си открил оръжието, или…

— Ето го — извади Джем от якето си нож, завит в бял плат.

— Трябва да е мизерикорд^[4] или ловен кинжал. Забележи колко е тънко острието.

Уил взе ножа. Острието наистина бе тънко, а дръжката му бе направена от полирана кост. И тя, и острието бяха изцапани със засъхнала кръв. Той се намръщи и започна да чисти ножа с грубия плат на ръкава си, докато символът, издълбан в дръжката, не стана видим — две змии, всяка от които бе захапала опашката на другата, оформяйки съвършен кръг.

— Уроборос^[5] — рече Джем и се наведе така, че да вижда ножа — при това двоен. Какво мислиш, че означава това?

— Краят на света — отвърна Уил, все още взиращ се в кинжала, докато устата му се разтегли в слаба усмивка — и началото.

Джем се намръщи.

— Разбирам символиката, Уилям. Имам предвид какво според теб означава присъствието му?

Вятърът от реката разроши косата на Уил. Той отметна няколко немирни кичура от очите си с нетърпелив жест и отново се зае да изучава ножа.

— Това е символ на алхимиците, а не на долноземците и магьосниците. Обикновено означава, че някой много глупав мундан смята, че магията е неговият еднопосочен билет по пътя към славата и богатството.

— От типа, който приключва жизнения си път като кървава пихтия във вътрешността на някой пентаграм — мрачно добави Джем.

— От типа, който обожава да се вре в долноземската част на града.

След като внимателно уви носната си кърпа около острието, Уил пъхна ножа в джоба на якето си.

— Смяташ ли, че Шарлот ще ме остави да проведа разследването?

— Мислиш, че можем да те оставим с долноземците? В техните леговища, пълни с хазарт, магически пороци и свободомислещи девойки?

Уил се усмихна така, както вероятно се бе усмихнал Луцифер малко преди да бъде прогонен от Рая.

— Дали утре ще е твърде рано да започнем да търсим, как мислиш?

Джем въздъхна.

— Прави каквото искаш, Уилям. Както, между впрочем, правиш винаги.

 

 

Саутхамптън. Май 1878 г.

 

Теса не помнеше момент, в който да не е обичала ангела с часовников механизъм. Някога той бе собственост на майка й, която го носеше до смъртта си. След това бе останал в майчината й кутия с бижута, докато един ден брат й Натаниъл не бе проверил дали още работи.

Ангелът не бе по-голям от кутрето на Теса, миниатюрна статуетка, изваяна от месинг, със сгънати бронзови криле, не по-големи от тези на щурец. Имаше деликатно метално лице със затворени клепачи и ръце, които държаха меч. Тънка верижка, която излизаше измежду крилете му, позволяваше ангелът да бъде носен около врата, като висулка.

Теса знаеше, че ангелът е с часовников механизъм, понеже чуваше неговото тиктакане, досущ като това на часовник, всеки път, когато го доближеше до ухото си. Нат бе изненадан от това, че той работи след толкова много години, и напразно бе търсил копче, винт или нещо друго, с което да го разглоби, но не бе успял да намери нищо. Затова, със свиване на рамене, го бе дал на Теса. От този миг нататък, дори нощем, ангелът лежеше на гърдите й, а равномерното му тиктакане биеше като второ сърце.

Сега тя го държеше в ръце, докато „Мейн“ се промъкваше между другите огромни параходи, за да си намери място на пристанището в Саутхамптън. Нат бе настоял тя да пристигне в този град, а не в Ливърпул, където повечето трансатлантически параходи пускаха котва. Според него Саутхамптън бе много по-гостоприемно място и именно заради това Теса бе малко разочарована от първия си контакт с Англия. Всичко бе ужасно сиво, а дъждът барабанеше по купола на далечна църква, докато комините на корабите бълваха черен пушек, от който и без това мрачното небе ставаше още по-тъмно.

На пристанището имаше тълпа от хора в тъмни дрехи, разтворили чадъри над главите си. Теса се опита да види дали брат й е между тях, но мъглата и пушекът от кораба правеха невъзможно различаването на отделните хора.

Теса потръпна. Вятърът, духащ от морето, бе леден. Във всичките си писма Нат й бе писал, че Лондон е красив, че слънцето грее всеки ден. Теса се надяваше, че времето там наистина е по-добро от това тук, понеже не носеше топли дрехи, освен един вълнен шал, който някога бе принадлежал на леля й Хариет, и чифт тънки ръкавици. Тя бе продала повечето от дрехите си, за да плати погребението на леля си, сигурна, че брат й ще й купи нови веднага след като пристигнеше в Лондон.

Корабът изсвири пронизително. Блестящият, мокър от дъжда „Мейн“ бе пуснал котва и буксирите пореха вълните на мътната, сива вода, готови да поемат товари и пътници, които да превозят до брега. Самите пътници бързо напускаха кораба, нетърпеливи да усетят твърда земя под краката си. Толкова е различно в сравнение със заминаването от Ню Йорк, помисли си Теса. Небето тогава бе яркосиньо, а свирнята на музиканти съпътстваше отпътуването. Макар че и тогава, без някой, с който да се сбогува, Теса не се бе чувствала щастлива.

Тя се сви и се присъедини към тълпата слизащи. Капките дъжд, подобно на ледени иглички, жулеха незащитените й врат и глава, а ръцете й, въпреки ръкавиците, бързо подгизнаха. След като стигна кея, тя се огледа нетърпеливо, като търсеше с поглед Нат. Почти две седмици не бе продумвала и дума, тъй като не бе успяла да се сприятели с никого на борда на „Мейн“. Щеше да е чудесно да поговори с брат си.

Ала него го нямаше. Кеят бе отрупан с чували багаж и всякакви товари, включително купчини плодове и зеленчуци, които се спаружваха под дъжда. Наблизо един параход заминаваше за Льо Авър и група моряци, говорещи шумно на френски, минаха покрай Теса. Тя опита да се отдръпне, само за да попадне на пътя на тумба пътници, които тичаха към подслона на близката железопътна гара.

А Нат го нямаше никакъв.

— Вие ли сте госпожица Грей? — попита гърлен глас със силен акцент. Към Теса се бе приближил мъж. Той бе едър и облечен с дълго черно палто и висока шапка, която поемаше дъждовната вода като леген. Очите му бяха странно изпъкнали, като на жабок, а кожата му изглеждаше грапава, като груб плат. Теса едва се сдържа да не побегне от него. Ала той знаеше името й. Как би могъл да знае името й, ако не познава Нат?

Затова тя кимна:

— Да?

— Вашият брат ме изпрати. Елате с мен.

— Къде е Нат? — попита Теса, но мъжът вече бе тръгнал. Походката му бе странна, като да е окуцял от някаква стара рана. След миг на размисъл, Теса събра полите си и тръгна подире му.

Той целеустремено си проправяше път през тълпата. Хората се отдръпваха и мърмореха за грубите му маниери, докато той минаваше покрай тях, следван от Теса, която трябваше да подтичва, за да не изостане. Мъжът зави рязко покрай купчина кутии и се спря пред огромна, черна карета. Отстрани върху нея бяха изписани златни букви, ала дъждът и мъглата правеха разчитането им невъзможно.

Вратата на каретата се отвори и от нея се подаде жена, която носеше огромна шапка с пера, прихлупена над главата й така, че да скрива лицето.

— Госпожица Тереза Грей?

Теса кимна. Мъжът с изпъкналите очи бързо помогна на жената да излезе от каретата, след което стори същото за още една жена, която последва първата. И двете незабавно извадиха чадъри, с които да се предпазят от дъжда, а след това заразглеждаха Теса.

Бяха много странни жени. Едната много висока и слаба, с костеливо, изпито лице и безцветна коса, стегната на кок. Облечена бе с рокля от ярка виолетова коприна, тук-там намокрена от дъжда, и носеше ръкавици в същия цвят. Другата жена беше ниска и дебела, с малки хлътнали очички и яркорозови ръкавички, които бяха опънати по такъв начин върху месестите й ръце, че им придаваха вид на оцветени лапи.

— Тереза Грей — каза ниската — толкова се радвам, че най-после имаме възможност да се запознаем. Аз съм госпожа Блек, а това е моята сестра, госпожа Дарк. Вашият брат ни изпрати да ви придружим до Лондон.

Теса, която бе мокра и трепереше от студ, се уви с влажния си шал, объркана.

— Не разбирам. Къде е Нат? Защо не дойде лично?

— О, работата в Лондон не му позволява. Ала той ти изпрати писмо, мила — и госпожа Блек й подаде навит лист хартия, вече мокър от дъжда.

Теса го взе и се обърна да го прочете. Бе кратка бележка, в която брат й се извиняваше, че не може да я посрещне лично и я уверяваше, че може да се довери на госпожите Блек и Дарк^[6]. „По разбираеми причини ги наричам Сестрите на мрака, Теси, и те си харесват прякора!“ Според писмото те бяха заможни дами и добри приятелки, и заслужаваха пълно доверие.

Това я убеди. Писмото със сигурност бе от Нат. Почеркът бе негов, а и никой друг не я наричаше „Теси“. Тя преглътна и пъхна писмото в ръкава си, след което отново се обърна към сестрите.

— Много добре — каза тя, борейки се с чувството на разочарование, тъй като копнееше да види брат си.

— Да извикам ли носача да донесе багажа ми?

— О, не, няма нужда — каза госпожа Дарк с жизнерадостен тон, който никак не се връзваше със злокобните й черти. — Вече уредихме да го изпратят до дома ни отделно. Няма как да се побере в каретата.

Тя щракна с пръсти към мъжа с изпъкналите очи и той скочи на мястото на кочияша. След това постави ръка върху рамото на Теса.

— Ела, дете, да те скрием от дъжда!

Докато Теса влизаше в каретата, побутвана от костеливата ръка на госпожа Дарк, мъглата се разсея и разкри яркия златен надпис, изписан на вратата: „Клуб Пандемониум^[7]“. Странен символ ограждаше буквите — две змии, захапали опашките си и оформящи кръг.

Теса се намръщи.

— Какво означава това?

— О, не се безпокой — рече госпожа Блек, която вече бе влязла и бе седнала на едно от по-удобните места. Вътре каретата бе богато украсена, със седалки, покрити с червено кадифе и златни завеси, закриващи прозорците.

Госпожа Дарк помогна на Теса да се настани, след което се качи след нея. Докато Теса сядаше на едно от местата, госпожа Блек затвори вратата зад сестра си, и така скри сивото небе. Когато се усмихна, зъбите й блеснаха, сякаш бяха от метал.

— Настани се удобно, Тереза. Пътят е дълъг.

Теса постави ръка върху механичния ангел, успокоявайки се от равномерното му тиктакане.

Каретата потегли в дъжда.