Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (6)

Шеста глава
Допълнителни подробности

Маа Рамотсве смяташе вечерта да попита господин Дж. Л. Б. Матекони за неговия наемател, но вкъщи трябваше да се върши какво ли не, тъй като децата искаха първо едно, после друго, а и Роуз остана до късно, за да говори с нея за болното си дете. Ето защо към девет часа, когато тенджерите и тиганите бяха измити и вече бяха приготвени и опаковани сандвичите, които децата щяха да вземат в училище на следващия ден, маа Рамотсве беше твърде уморена, за да започва нов разговор, още по-малко пък такъв, който можеше да накара господин Дж. Л. Б. Матекони да се почувства неудобно. И така, двамата си легнаха, тя почете едно списание няколко минути, докато накрая, почти задрямала, го остави и угаси лампата.

Едва на следващата сутрин, когато господин Дж. Л. Б. Матекони влезе в кантората за сутрешната си чаша чай, тя можа да отвори дума за това, което двете с маа Макутси бяха видели предната вечер. Разбира се, вече му беше разказала за инцидента и той заръча на чираците си да поправят велосипеда още същата сутрин.

Като чу това, маа Рамотсве изрази съмненията си дали ще могат да се справят както трябва.

— Много са непохватни с всякакви машинарии — каза тя. — Ти самият си ми го казвал. Пък и всички сме го виждали с очите си. Не искам съвсем да разнебитят колелото на горкия човек.

— Та това е само едно колело — успокои я господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не е мерцедес.

И ето че сега, докато тя подаваше на господин Дж. Л. Б. Матекони пълната догоре чаша с чай от ройбос, отново стана дума за мерцедеси.

— Двете с маа Макутси видяхме един мерцедес вчера — поде тя, като погледна към маа Макутси за потвърждение. — Той спря току пред сервиза.

— О, да — каза господин Дж. Л. Б. Матекони с тон, който не показваше кой знае каква заинтересованост. — В наше време има много мерцедеси. Човек ги вижда през цялото време. Какъв беше по-точно?

— Сребрист — обади се маа Макутси.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна.

— Това му е цветът. Има и сребристи тойоти. Много коли са сребристи. Питах какъв модел е бил.

— Беше мерцедес „Е класа“ — каза маа Рамотсве.

При тези думи маа Макутси вдигна учудено поглед, а после го сведе засрамена. Разбира се, именно такива подробности трябва да забелязва един детектив, както и бе сторила маа Рамотсве. Докато тя, маа Макутси, най-обикновен помощник-детектив, не беше забелязала нищо, освен цвета.

— Хубава кола — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Макар че аз, дори и да имах толкова пари, никога не бих ги дал за такава кола. Сигурно наоколо има много богаташи.

— Според мен богата жена караше колата — каза маа Рамотсве. — Мисля, че тя е богаташка, която се среща с нашия Чарли. Точно така, сигурна съм.

Господин Дж. Л. Б. Матекони зяпна чая си. Той не обичаше да размишлява за личния живот на своите чираци, най-вече защото смяташе, че е крайно безобразен. Вероятно се занимаваха само с момичета, понеже за друго не мислеха. Ето защо той замълча, а маа Рамотсве продължи.

— Да. С маа Макутси видяхме Чарли да се качва в този мерцедес, каран от богаташката, и после потеглиха нанякъде.

Тя замълча, за да види реакцията на господин Дж. Л. Б. Матекони, но той просто продължи да си пие чая.

— И после — поде отново тя — те тръгнаха към старото летище и накрая влязоха в една къща. — Тя направи пауза, преди да продължи: — Всъщност в твоята къща.

Господин Дж. Л. Б. Матекони остави чашата.

— В моята къща ли?

— Да — каза маа Рамотсве. — Те влязоха в твоята къща и именно затова аз кривнах от пътя и станах причина горкият човек да падне от колелото си. Ако не беше твоята къща, нямаше толкова да се изненадам и нямаше да закриволича.

— При това останаха там известно време — каза маа Макутси. — Аз мисля, че са били на гости на хората, които сега живеят там, които и да са те.

— Може да е вярно — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Хората, които живеят в моята къща, сигурно имат приятели. Може би тази жена с мерцедеса е приятелка на тези хора.

Маа Рамотсве прие, че това е напълно възможно. Но нали чираците винаги охотно клюкарстваха и ако се движеха в едни кръгове с наемателите на господин Дж. Л. Б. Матекони, непременно щяха да споменат за това?

Господин Дж. Л. Б. Матекони сви рамене.

— Това си е работа на Чарли — каза той. — Ако се разтакава с тази жена в свободното си време, това си е негова работа. Аз не мога да попреча на тези младежи да имат приятелки. Това не е моя работа. Моята работа е да ги уча да поправят двигатели, а това хич не е лесно. Ако трябваше да ги уча как да се грижат за себе си, след като напуснат гаража, тогава…

Той разпери безпомощно ръце.

Маа Рамотсве хвърли поглед към маа Макутси, която попита:

— Кой е наемателят ти, раа?

— Казва се Офтенсе Макола — каза той. — Не знам много за него, но всеки месец си плаща наема съвсем редовно. Никога не е закъснявал, нито веднъж.

Маа Рамотсве даде знак с поглед на маа Макутси, че трябва да привършат този разговор. Господин Дж. Л. Б. Матекони явно изпитваше някакво неудобство и най-хубаво щеше да бъде на този етап да не го притискат повече. Освен това тя искаше да разбере кой е собственик на сребристия мерцедес, а това щеше да изисква неговата помощ. Ако подозираше, че те двете са намислили нещо, можеше да откаже да й помогне. Ето защо засега бе най-добре да престанат да говорят за подвизите на Чарли.

След като господин Дж. Л. Б. Матекони се върна към работата си, маа Рамотсве проведе няколко разговора по телефона, а после се обърна към маа Макутси и направо я попита какво трябва да направят според нея.

— Трябва ли да си правим труда да разберем нещо за тази жена? — попита тя. — Дали изобщо е наша работа?

Маа Макутси явно се замисли.

— Чарли е млад човек — отвърна. — Той сам носи отговорност за себе си. Не можем да му казваме какво да прави.

Маа Рамотсве се съгласи, че това е така, но попита:

— Добре де, какво трябва да направи някой, като по-възрастен човек, ако види, че един младеж се кани да допусне голяма грешка или да свърши нещо лошо? Дали има право да каже нещо? Или трябва просто да стои настрани и да остави каквото има да става — да става?

Маа Макутси се замисли за миг над въпроса.

— Ако аз се канех да направя нещо глупаво, ама много глупаво, ти щеше ли да ми кажеш, маа?

— Щях да ти кажа — рече маа Рамотсве. — Щях да ти кажа и да се надявам да не го направиш.

— Е, тогава не трябва ли да кажем на Чарли да внимава? Не трябва ли точно това да направим?

Маа Рамотсве изпитваше големи съмнения дали Чарли би приел съвет по въпрос, засягащ жена, но си помисли, че може би трябва да опитат.

— Може да пробваме да поговорим с него за това — каза тя. — Но нали не разполагаме с кой знае каква информация? Не знаем нищо за тази жена, освен че има мерцедес. А това не е никак достатъчно. Не можеш да предупредиш някого, ако знаеш само това. Не можеш да му кажеш: недей да си имаш работа с разни жени, които карат мерцедес! Не можеш да му кажеш това, нали, маа?

— Е, не и според някои — рече маа Макутси с игриво пламъче в очите.

— Но аз смятам, че трябва да научим малко повече — каза маа Рамотсве.

— Тогава го попитай. Нали точно така работим в „Дамска детективска агенция №1“? Нали просто питаме хората, ако искаме да разберем нещо?

Маа Рамотсве бе принудена да признае правотата на тези думи. Ако някой ден напишеше книга, подобна на „Принципи на работата на частния детектив“, тя щеше да добави някои неща към съветите на Кловис Андерсън. Той предлагаше всевъзможни хитри начини за установяване на фактите — следене на хора, претърсване на това, което изхвърлят на боклука, наблюдение на онези, с които те общуват и т.н., — но нищо не казваше за метода да ги попиташ направо, очи в очи. А често това беше най-добрият начин да получиш информация и в нейната книга, ако изобщо я напишеше някой ден „Работата на частния детектив, предназначена за жени“ би могло да бъде добро заглавие, тя щеше горещо да препоръча този пряк метод. В края на краищата, той беше свършил отлична работа в много от нейните случаи и вероятно и в този можеше да го използва.

Тя се изправи зад бюрото и тръгна към сервиза, последвана от маа Макутси. Господин Дж. Л. Б. Матекони работеше върху кола, паркирана отвън, а собственикът й стоеше нервно до него. Вътре в сервиза, под хидравличната рампа, на която беше вдигната голяма червена кола, Чарли и по-младия чирак зяпаха окачването на колата.

— Е — поде уж небрежно маа Рамотсве, — значи ще поправяте окачването на тази кола, така ли? Шофьорът ще ви бъде много благодарен. След като свършите, няма да усеща така бабуните по пътя.

Чарли отмести поглед от колата и се усмихна на маа Рамотсве.

— ​Точно така, маа. Ще направим това окачване толкова гладко и плавно, че шофьорът ще си мисли, че се вози на облак.

— Много си умен — каза маа Рамотсве.

— Точно така — потвърди Чарли. — Умен съм.

Маа Рамотсве погледна към маа Макутси, която си прехапа устната. Понякога беше много трудно човек да се държи възпитано и любезно, като си има работа с тези момчета. Толкова лесно щеше да е да бъдеш саркастичен, но бедата бе в това, че те не разбираха сарказма, беше си чисто хабене на усилия.

— Ние те видяхме вчера следобед, Чарли — рече тя безгрижно. — Видяхме те да се качваш в една лъскава кола. Явно напоследък си си намерил много шикозни приятели.

Чиракът се засмя.

— Много шикозни — повтори той. — Да, права си, маа. Имам си много шикозни приятели. Ха! Ти ме мислиш за кръгла нула, но аз си имам приятели, които не смятат така.

— Никога не съм те мислила за кръгла нула — възрази маа Рамотсве. — Нямаш право да говориш така.

Чарли погледна по-младия чирак за подкрепа, но не я получи.

— Добре де — каза той. — Може би не мислиш така. Но аз ти казвам, маа, животът ми ще се промени. Ще се промени съвсем скоро и тогава…

Те го чакаха да си довърши изречението, но той не го направи.

— Ще се ожениш ли? — предположи маа Макутси. — Това е чудесна новина! Женитбата винаги е голяма промяна за хората.

— Ха! — възкликна чиракът. — Кой е споменал женитба? Не, няма да се женя.

Маа Рамотсве пое дълбоко дъх. Беше дошъл моментът да говори направо и да види какъв отговор ще предизвика.

— Да не би да е така, защото приятелката ти, богаташката, вече е омъжена? Така ли е, Чарли?

В мига, в който изрече въпроса, тя разбра, че интуицията не я е излъгала. Нямаше нужда Чарли да им казва каквото и да било друго. Начинът, по който се изправи рязко и си удари главата в пода на колата, ясно показа, че въпросът не се нуждае от отговор. Вече го беше получила.

Вечерта маа Рамотсве се погрижи двамата с господин Дж. Л. Б. Матекони да се приберат в къщата на „Зебра драйв“ доста преди пет часа, нещо, което изглежда ставаше все по-трудно. И двамата бяха доста заети в работата си — тя като частен детектив, чиито услуги се търсеха все повече, а той — като един от най-добрите автомонтьори в цяла Ботсуана. И двамата бяха достигнали до положението си благодарение на усърден труд и строго придържане към определени принципи. За маа Рамотсве водещият принцип в работата й беше почтеността. Понякога бе необходимо да прибегне до дребно заблуждение — но никога със злоумисъл, — за да стигне до истината, но човек никога не бива да прави това с клиент. Дългът пред клиента диктува той никога да не бъде подвеждан: ако истината е неудобна или болезнена, има начини тя да бъде поднесена внимателно. Често бе достатъчно да накараш клиента сам да си направи заключенията, а ти само да му помогнеш, като му посочиш нещата, които би могъл и сам да открие, стига да е готов да се изправи срещу тях.

 

Разбира се, успехът на маа Рамотсве се дължеше и на много други неща. Друга причина за нейната популярност беше склонността й да проявява разбиране и съчувствие. Хората казваха, че можеш да споделиш всичко, ама съвсем всичко с маа Рамотсве и тя никога няма да те гълчи или да клати глава укорително (стига да не си безочлив и нагъл; това тя никога не търпеше). Ето защо хората можеха да отидат при нея и да й разкажат откровено къде бяха сбъркали, да споделят нещата, заради които бяха изпаднали в затруднение, а тя правеше всичко възможно, за да ги измъкне от положението, в което бяха попаднали заради своя егоизъм или глупостта си. Един мъж можеше да отиде в кантората на маа Рамотсве и да й признае, че е изневерявал на жена си, и тя нямаше да свие уста неодобрително или да мърмори нещо под сурдинка, а щеше да му рече: „Сигурна съм, че съжалявате, раа. Знам колко е труден животът на мъжете, с всичките Ви слабости“. И това успокояваше мъжете, без обаче да създава у тях впечатлението, че тя поощрява делата им. И след като чуеше признанието, често маа Рамотсве проявяваше изключителна изобретателност при намирането на решение, като обикновено нейните решения избягваха причиняването на твърде много болка. Сякаш способността й да прощава бе заразна. Съперници и врагове, впримчени в безсмислени вражди, откриваха, че маа Рамотсве стига до решение, при което всички запазват гордостта и достойнството си.

— Всички сме хора — казваше тя. — И особено мъжете. Не бива да се срамуват.

А що се отнася до репутацията на господин Матекони, тя също се градеше върху най-обикновената и видима с просто око човешка добродетел — почтеността. Господин Дж. Л. В. Матекони никога не взимаше прекалено скъпо и никога не позволяваше от сервиза му да си тръгне кола, по която е работено немарливо (а това ставаше повод за чести конфликти с нескопосните му чираци, които работеха през пръсти. „Тези момчета ще ме вкарат в гроба без време — казваше той, клатейки глава. — Скоро сервизът ще се казва «Тлоквенг роуд лейт моторс»^[1]: собственост на покойния господин Дж. Л. В. Матекони“).

Не кой да е, а самият британски Върховен комисар, който шофираше красив рейндж роувър, бе сред хората, които оценяваха качествата на господин Дж. Л. Б. Матекони. Той, както своя предшественик на този пост, поверяваше автомобилите си на грижите на господин Дж. Л. Б. Матекони, докато другите дипломати караха своите в големи и лъскави сервизи. Но първият британски Върховен комисар, който стана клиент на „Тлоквенг роуд спииди моторс“, беше отличен познавач на хората и веднага разбра, че е направил изключително откритие, когато се отби само за да зареди бензин, а господин Дж. Л. Б. Матекони, без да го молят за това, регулира нещо в двигателя. Промяна в тембъра на двигателя бе сигнализирала на господин Дж. Л. Б. Матекони, че се задава проблем, и той го беше неутрализирал веднага, при това, без да поиска пари. Това сложи началото на дълго сътрудничество, при което безупречно поддържаната дипломатическа кола минаваше на редовни прегледи в „Тлоквенг роуд спийди моторс“.

И по същия начин, по който маа Рамотсве проявяваше такт при съобщаването на деликатни вести, господин Дж. Л. Б. Матекони имаше дарбата да съобщи лошите новини за една кола така, че собственикът й да не се почувства твърде зле. Той беше виждал как някои автомонтьори клатят глави, докато оглеждат двигателя — дори когато собственикът стои до тях. А като чирак и самият той беше работил с един автомонтьор, учил в Германия, който просто сочеше двигателя и викаше: „Капут!“. Но в никакъв случай не бива така да съобщиш на клиента, че нещата не са розови, и господин Дж. Л. Б. Матекони се питаше дали немските лекари постъпват по същия начин с пациентите си, дали клатят глави и викат: „Капут!“ Най-вероятно не.

Той имаше далеч по-деликатен маниер. Ако се очертаваше някой ремонт да е прекалено скъп, понякога той предлагаше на клиента стол, преди да му съобщи колко ще струва. А ако вече просто нямаше какво да се направи, той започваше разговора с клиента, като му казваше, че животът на всичко е ограничен, и на обувките, и на колите, и на самия човек. По този начин кончината на един автомобил можеше да се възприеме от клиента като нещо неизбежно. Ала господин Дж. Л. Б. Матекони разбираше, че може хората да са силно привързани към своите коли, както сам се беше убедил от опита си с маа Потоквани, управителката на Фермата на сираците, и със самата маа Рамотсве. Фермата на сираците имаше стар минибус, който маа Потоквани бе успяла да го убеди да поддържа (безплатно). Този минибус трябваше да бъде заменен още преди много време, също като водната помпа във Фермата на сираците. Маа Потоквани не беше особено емоционално привързана към минибуса, но не й се щеше да харчи пари, ако може да го избегне. Той неведнъж бе изтъквал пред нея, че някой ден окачването на минибуса ще трябва да се смени, както и спирачната система, електрическата система и няколко от панелите на пода. Беше й натяквал колко е опасно, ако тези панели бъдат проядени от ръжда; някое сираче можеше да падне направо на пътя, и какво щяха да кажат хората тогава? Няма да се случи, отговаряше му тя. Няма да позволим да се случи.

В случая с маа Рамотсве нейната привързаност към бялото микробусче имаше по-скоро по емоционални, отколкото финансови причини. Тя го беше купила, когато за пръв път бе пристигнала в Габороне, и то й беше служило вярно през всичките тези години. Не беше кой знае колко бързо, нито особено удобно; окачването отдавна не беше в отлично състояние, особено от страната на шофьора, най-вече по причина на традиционното телосложение на маа Рамотсве, което подлагаше чарковете на известен натиск. Освен това двигателят имаше склонността да се разнебитва съвсем скоро, след като господин Дж. Л. Б. Матекони поработеше по него, а това караше белия микробус да хърка и да се дави от време на време. Ако питаш маа Рамотсве обаче, това бяха дребни проблеми: стига белият микробус да можеше да я кара насам-натам и стига да не се разваляше твърде често, тя отказваше да се раздели с него. Мислеше за него като за приятел и верен съюзник на този свят, съюзник, комуто тя дължеше лоялност.

Именно заради професионалната репутация, която си бяха спечелили, маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони бяха доста по-заети, отколкото би им се искало. Ето защо не без удоволствие маа Рамотсве успя тази вечер да извоюва една пролука между пет и шест часа, в която двамата да поседят на верандата, да се разходят из градината и да изпият чаша ройбос. Тя искаше да направи това не само за да даде възможност на господин Дж. Л. Б. Матекони да се разтовари по нейно мнение той работеше прекалено усилено, но и понеже искаше да прекара с него известно време, за да поговорят насаме, без да ги слушат маа Макутси, чираците и дори Мотолели и Пусо.

Те седяха един до друг на верандата, хванали в ръка чашите чай. Небето, с цвета, който добива към края на деня — умореното синьо на късния следобед — бе необятно и празно. Нежните лъчи на следобедното слънце падаха милостиво върху листата на акациите, които растяха тук-там из градината, сякаш битката между жегата и живота, между огненочервеното и зеленото, беше временно прекратена.

— Много съм щастлива, че може просто да поседим тук — каза маа Рамотсве. — Напоследък през цялото време само работим и работим. Трябва да внимаваме да не стане така, че от много работа да забравяме да поседим и да поговорим за нещата.

— Права си, маа — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Но е много трудно, нали? Няма как да кажеш на хората: вървете си, не можем да ви помогнем. И аз не мога да кажа: не мога да ви поправя колата. Няма начин.

Маа Рамотсве кимна. Разбира се, той имаше право. Никой от тях не можеше да си позволява да отпраща хората, независимо колко беше зает. Но къде се криеше решението? Трябваше ли да позволят фирмите им да се разраснат? Това беше един от въпросите, по който тя искаше да поговори с него — както и за щекотливия проблем с Чарли и по-възрастната жена.

— Вероятно бихме могли да разширим предприятията си — осмели се да каже тя. — Ти би могъл да наемеш още един автомонтьор, който да ти помага, а и аз да си взема помощник.

Господин Дж. Л. Б. Матекони остави чашата и я погледна.

— ​Не бихме могли да направим това — каза той. — Ние въртим малки фирми. Ако позволим фирмите да станат прекалено големи, тогава ще ни спохождат много главоболия. Главоболия, главоболия — през цялото време.

— Но ако имаш прекалено много работа, пак ще имаш главоболие — каза меко маа Рамотсве. — И какъв е смисълът да работиш прекалено много? Според мен имаме достатъчно пари. Не ни трябва да сме богати. Другите да стават богати, ако искат. Ние сме щастливи и така.

Господин Дж. Л. Б. Матекони не се съмняваше, че са щастливи, но възрази, че няма да е щастлив, ако трябва да връща хората или да си върши работата как да е.

— Не мога да работя набързо и немарливо — каза той. — Рано или късно човек си плаща за това. Най-лошото нещо, което може да види един автомонтьор, е колата, за която се грижи, да седи развалена насред пътя. Такъв монтьор трябва да си скрие лицето. Аз не бих могъл да живея така.

— Добре — каза маа Рамотсве. — Вероятно може да вземеш още един чирак. Но този път кадърен. Или пък да си намериш помощник-монтьор, човек, който има квалификация.

— Откъде да знам дали ще го бива за работата? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не мога ей така да наема първия човек, който влезе в сервиза.

Маа Рамотсве му обясни, че има начини да избегне това. Биха могли да проверят препоръките, които кандидатът представи, или пък да наемат някого временно, като му кажат, че евентуално ще го одобрят накрая. Господин Дж. Л. Б. Матекони изслуша предложенията й, но явно бе уклончив. И тогава маа Рамотсве смени темата на разговора; през деня й беше хрумнала една идея и тя искаше да я сподели с него.

— Разбира се — поде тя, — може да наемем някой, който през част от времето да работи за теб, а през другата част — за мен. Защо пък да няма човек, когото да обучиш да върши елементарни задачи в сервиза — да сменя масло например, а в същото време да може да извършва проучвания за агенцията. Не детектив, а просто човек, който да поеме част от товара, така че да облекчи маа Макутси и мен. Напоследък като че ли имаме твърде много работа и това би помогнало.

За миг господин Дж. Л. Б. Матекони не каза нищо. Но явно не бе против идеята по принцип и затова маа Рамотсве продължи.

— Аз срещнах един човек, който си търсеше работа — каза тя. — Ще ми се да го изпробваме. Може да го вземем за един месец и да видим дали ще се справи. Ако го бива, може би ще помогне и на двама ни.

— Кой е този човек? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони. — Знаеш ли нещо за него?

— Един човек, с когото се сблъсках — каза маа Рамотсве и след това се засмя. — Или по-скоро щях да се сблъскам, ако той не беше завил с колелото си.

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна.

— Няма нужда да му даваш работа само защото едва не си го бутнала. Това не е нужно.

— Знам. И не това е причината.

Господин Дж. Л. Б. Матекони вдигна чашата и допи чая си.

— А знаеш ли изобщо нещо за него? — попита той. — Каква е била последната му работа? Защо я е изгубил?

Маа Рамотсве помисли внимателно. Тя не можеше да излъже мъжа си, но осъзнаваше, че ако му разкрие, че онзи човек е бил в затвора, той надали щеше да се съгласи да го вземе на работа. И тогава те щяха да постъпят като всички останали, които отказваха да му дадат работа заради миналото му. Ами че така той никога нямаше да си намери работа.

— Не знам какво точно се е случило — успя да избегне лъжата. — Но ще го помоля сам да поговори с тебе. Така той ще ти обясни.

Мина известно време, преди господин Дж. Л. Б. Матекони да отговори, но след като помълча малко и явно размисли сериозно над въпроса, той се съгласи да поговори с мъжа, когато той дойде да прибере колелото си. А маа Рамотсве искаше само това. Сега, след като допиха чая си, тя реши, че може да се поразходят из градината под последните следобедни лъчи и да поговорят за другия проблем, който трябваше да се реши — проблемът Чарли.