Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (16)

Шестнадесета глава
Малкият бял микробус

Маа Рамотсве не обичаше да кара кола нощем. Зад волана тя не беше плашлива, но знаеше, че нощем по пътищата дебне една опасност, от която не може да те предпази никакво внимание — скитащите животни. През нощта животните имаха навик да стоят край пътя и внезапно да изскачат пред идващите коли, сякаш едва ли не горяха от желание да разберат какво се крие зад фаровете. Може би си мислеха, че фаровете са факли, държани от техните стопани и излизаха, за да видят, дали не са им донесли храна; а може пък да търсеха топлина и да мислеха, че фаровете са слънцето. Възможно беше също да не мислят нищо особено, нещо, което винаги е възможно при домашния добитък, а като става дума, и при някои хора. Приятелката на маа Рамотсве Барбара Мукетси беше само една от мнозината, за които маа Рамотсве знаеше, че са се сблъсквали с крава нощно време. Късно една вечер тя се връщала от Франсистаун и блъснала една крава на Север от Махалапие. Горкото животно, което било черно и затова почти напълно невидимо през нощта, било пометено при сблъсъка и влязло в колата през предното стъкло. Единият рог одрал маа Мукетси по рамото, ако била седяла малко по-наляво или по-надясно, можело направо да я убие. Маа Рамотсве я посети в болницата и видя безбройните рани по лицето и ръцете й от счупеното стъкло. Всичко това показваше колко е опасно да се кара кола през нощта и едва не я отказа завинаги от тази мисъл. Разбира се, в града нещата бяха различни. Тук нямаше скитащ добитък, макар че понякога животните стигаха до крайните квартали на Габороне и причиняваха произшествия.

Сега, излизайки от града и взряна в мрака напред, тя зорко търсеше препятствие на шосето. Всъщност това не беше истинско шосе — беше черен път, изровен в червената глина, в която дъждовете бяха вдълбали миниатюрни каньони. Роднините на Ноте живееха в селцето на края на този път заедно с двайсетина други семейства. Селището им се намираше на средата на пътя между града и провинцията. Младите хора там работеха в Габороне и всяка сутрин минаваха по този път до шосето, където хващаха микробуса за града. Други живееха в града и се прибираха в събота и неделя, когато можеха отново да поемат ролята си на селяни, да гледат добитък и да орат няколко неплодородни ниви.

Маа Рамотсве се надяваше, че ще успее да си спомни коя е къщата на роднините на Ноте. Вече беше късно за онези, които живееха на село, и имаше възможност къщата вече да не свети, а тогава щеше да се наложи тя да обърне микробуса и да се върне вкъщи. А също така беше възможно Ноте изобщо да не е отседнал там — той можеше да е някъде в града. Когато се замисли за тези възможности, на маа Рамотсве й хрумна, че цялата идея да идва до тук е нелепа. Тръгнала беше да търси един мъж, който беше съсипал цели години от живота й, смяташе да му даде пари, изкарани с тежък труд, за да може той да осъществи някакъв свой абсурден план, и всичко това го правеше от страх. Тя беше силна жена, находчива жена, изградила свой собствен бизнес от нулата, жена, която безброй пъти в професионалния си живот беше показала, че е готова да се оправя с мъжете на равна нога. Но не и с този мъж. Този мъж беше различен; караше я да се чувства неадекватна, винаги бе успявал да го стори. Това беше странно усещане, да се чувства отново толкова млада, толкова неуверена и да изпитва такъв страх, както преди много години.

Тя стигна до първата от къщите, кафява постройка, осветена от треперливите фарове на белия микробус. Ако паметта не я лъжеше, домът на семейство Мокоти беше през три къщи; ето го и него, досущ както го помнеше — варосана постройка от четири съчленени стаи, с долепена барака от едната страна и стар хамбар накрая на предния двор. И освен това един от прозорците откъм пътя светеше.

Тя спря колата. Все още имаше време да се върне, ако така искаше, имаше време да обърне и да потегли към къщи. Имаше време да скъса чека, който беше написала — чек за десет хиляди пули, платими на приносителя. Имаше време да се опълчи на Ноте и да го предизвика да отиде в полицията, а след това можеше да разкаже всичко на господин Дж. Л. Б. Матекони, който със сигурност би я разбрал. Той беше добър човек и знаеше, че понякога хората забравят да свършат разни важни неща, като например да се разведеш, преди да се омъжиш отново.

Тя затвори очи и пое дълбоко дъх. Знаеше какво трябва да направи, но нейде дълбоко онази част от нея, която продължаваше да бъде жива след всичките тези години, онази част, която просто не можеше да се опълчи срещу Ноте, която я притегляше към него така, както светлината привлича нощна пеперуда — тази част я тласна да отвори портата и да отиде до вратата на къщата.

Обитателите не побързаха да се отзоват на нейното чукане, а когато вратата най-накрая се открехна, беше съвсем малко, така че да може бързо да бъде затръшната. Тя видя зад нея фигура, която първо не разпозна, а след това осъзна, че това е свекърва й, и дъхът й спря. Жената беше остаряла и прегърбена, но наистина беше тя, свекърва й, която не беше виждала много години и която също я разпозна след миг колебание.

Известно време и двете мълчаха. Можеше да се каже толкова много и може би маа Рамотсве щеше да се разплаче, докато говори, но сега беше дошла за друго, а и тази жена не заслужаваше това. Разбира се, тя винаги беше вземала страната на Ноте и си беше затваряла очите за всичко, което се случваше, но коя майка би признала пред хората, а и пред самата себе си, че родният й син е способен на подобна жестокост?

След около минута възрастната жена се отмести бавно и кимна.

— Трябва да влезеш, маа — каза тя.

Докато прекрачваше прага, маа Рамотсве забеляза миризмата. Така миришеше бедността, животът, когато едва свързваш двата края. Това беше миризмата на пестеливо използвана газ за готвене, на дрехи, които не се перяха достатъчно често — поради липсата на сапун. Тя се огледа. Бяха в стая, която служеше и за всекидневна, и за кухня. Гола електрическа крушка мъждукаше над масата, на която имаше полупразен буркан с мармалад, два ножа и сгъната кърпа. На една полица в другия край на стаята бяха наредени няколко метални чинии и тенджери. На стената до лавиците беше закачена с кабарчета снимка, изрязана от списание.

Тя беше идвала в тази къща много пъти. Оттогава бе минало много време и сега тя изпитваше обичайното свойство на паметта — да смалява домовете, да ги прави по-тесни и по-сиромашки, отколкото й се бяха стрували някога. Сякаш гледаш света от голямо разстояние и той е по-малък. Тя се опита да си спомни кога за последен път е била тук, но оттогава бяха минали много години и болезнените спомени се бяха заличили.

— Съжалявам, че идвам в къщата ти толкова късно вечерта — каза маа Рамотсве.

Говореше с уважение, понеже се обръщаше към възрастна жена, и нямаше значение, че това е майката на Ноте Мокоти — тя беше възрастна мотсуана и това беше достатъчно.

Жената сведе поглед към ръцете си.

— Той не е тук — каза тя. — Ноте го няма тук.

Маа Рамотсве не каза нищо. В другия край на стаята две врати водеха до останалата част от къщата, спалните. И двете бяха затворени.

Маа Мокоти я видя, че гледа към вратите.

— Не — повтори тя. — В едната стая е само мъжът ми, а в другата имаме наемателка, млада жена, която е на държавна работа. Тя ни плаща, за да живее тук. И това е всичко.

Маа Рамотсве се засрами, че майката на Ноте е усетила съмнението й.

— Вярвам ти, маа — каза тя. — А можеш ли да ми кажеш къде да го намеря?

Възрастната жена направи неопределен жест към града, а после отпусна ръка.

— Някъде в града. Отседнал е някъде в града.

— Но ти не знаеш къде?

Маа Мокоти въздъхна.

— Не знам. Дойде да ни види и пак ще дойде. Но не знам кога.

Тя промърмори още нещо, което маа Рамотсве не разбра, а след това вдигна поглед към посетителката си и маа Рамотсве видя забулените очи с кафявите ириси и замътеното млечнобяло. Това не бяха очите на зъл човек, а очите на човек, който е видял много и се е мъчил с всички сили да направи нещо смислено в един тежък живот. Такива очи можеш да видиш навсякъде, по всяко време, очите на хора, които са живели тежък живот и въпреки това са успели да съхранят човешкото си достойнство пред лицето на страданието и недоимъка.

Маа Рамотсве нямаше представа защо го каза — изобщо не беше възнамерявала да го стори, — но внезапно тя рече:

— Искам да знаеш нещо, маа. Искам да знаеш, че не мисля нищо лошо нито за тебе, нито за Ноте. Това, което се случи, беше преди много време. Ти не беше виновна. А и има неща, свързани със сина ти, с които можеш да се гордееш. Точно така. Неговата музика. Това е голяма дарба и тя прави хората щастливи. Можеш да се гордееш.

Настъпи мълчание. Маа Мокоти отново гледаше ръцете си. После се извърна настрани и погледна лавицата със съдовете.

— Знаеш, че аз не исках той да се жени за теб — каза тя тихо. — Спорех с него. Казах му, че ти си съвсем млада и не си готова за живота, който той води. Пък и той се виждаше с друго момиче. Не знаеше за това, нали? Имаше още едно момиче, което беше родило бебе. Той вече беше с нея, когато се запозна с тебе. Вече беше се оженил за това момиче.

Маа Рамотсве стоеше съвсем неподвижна. От едната стая се чу мъжка кашлица. Преди всичките онези години тя беше подозирала, че Ноте се вижда с други жени, но и през ум не й беше минало, че е бил женен. Дали това променяше нещо? Как да го приема? — питаше се тя. Това беше поредната му лъжа, поредното нещо, което скриваше, но тя изобщо не се учудваше. Всичко, което й беше казвал, беше лъжа; в него нямаше и капчица истина.

— Знаеш ли кое е било другото момиче? — попита тя. Зададе въпроса, без да го обмисли, дори без да е наясно дали наистина иска да знае отговора. Но имаше чувство, че трябва да каже нещо.

Маа Мокоти се обърна и я погледна в очите.

— Знам, че вече не е между живите — каза тя. — И аз никога не видях бебето. Той ми е внук, но никога не съм го виждала. Много ми е тъжно за това.

Маа Рамотсве пристъпи към нея и нежно я прегърна през раменете. Раменете й бяха твърди и кокалести.

— Не бива да тъжиш, маа — каза тя. — Ти си се трудила усърдно. Изградила си този дом за мъжа си. Не бива да изпитваш тъга заради никое от тези неща. Другите неща не са толкова важни, нали?

Възрастната жена за миг не отговори нищо и маа Рамотсве продължи да я прегръща. Тя винаги бе мислила, че това е странно усещане; да усещаш дъха на другия, което ти напомня, че всички ние дишаме един и същ въздух, и колко сме крехки. Поне на света имаше достатъчно въздух, за да могат всички да дишат; поне хората не се биеха помежду си за глътка въздух. А и да не говорим, че би било трудно богатите да отнемат всичкия въздух от бедните хора, въпреки че можеха да им вземат толкова много други неща, нали? Черните хора, белите хора: един и същ въздух.

Внезапно възрастната жена вдигна поглед към нея.

— Баща ти — каза тя. — Помня го от сватбата. Той беше добър човек, нали?

Маа Рамотсве се усмихна.

— Беше много добър човек. Вече е покойник, може би знаеш. Но аз продължавам да ходя на гроба му, в нашето градче, в Мочуди. И мисля за него всеки ден.

Старицата кимна.

— Това е хубаво нещо.

Маа Рамотсве нежно свали ръка от раменете й.

Сега трябва да си тръгвам — каза тя. — Трябва да се върна вкъщи.

Тя се сбогува с маа Мокоти, която я изпрати до вратата, а после отиде в тъмното до мястото, където беше паркирала белия микробус. Двигателят запали веднага, както правеше винаги, откакто за него най-редовно се грижеше господин Дж. Л. Б. Матекони, и не след дълго беше поела обратно по изровения черен път, а чекът още стоеше в джоба й, след като така и не беше стигнал до получателя.

И няма да стигне — мислеше си тя заради разговора, който бе провела с маа Мокоти. Значи Ноте се беше оженил, преди да се запознае с нея. Е, в такъв случай, човек с основание може да се запита: дали се беше развел?

 

 

Беше стигнала почти до края на черния път, когато белият микробус угасна. Краят дойде ненадейно, също както идва смъртта при човек, който получава инсулт или инфаркт, без предупреждение, когато най-малко я очакваш. Последното, за което си мислеше маа Рамотсве, беше възможността колата й да се повреди; нейните мисли продължаваха да се въртят около разговора с маа Макоти. За нея това гостуване се бе оказало болезнено, поне в началото. Трудно й беше да се върне в тази къща, където всъщност Ноте веднъж се беше нахвърлил да я бие, една неделя преди много години, когато само те бяха в къщата, той беше пиян и внезапно и безжалостно се хвърли срещу нея. Но сега тя се радваше, че е отишла и е могла да поговори с майка му. Макар че тя не й беше казала това за сина й, според нея и на двете им се беше отразило добре да поговорят. Може би на майката вече й беше по-леко, като знаеше, че тя, Прешъс Рамотсве, не таи лоши мисли към нея и е простила на сина й. Това би била една грижа по-малко в живот, който, както й се струваше, беше пълен с тревоги. А за нея самата да каже на майката това, което й бе казала, не костваше много, а в същото време я накара да се чувства много по-добре. Да не говорим за огромното облекчение при мисълта, че може би всъщност не беше престъпница с двама мъже. Ако Ноте все още е бил женен, когато се беше оженил за нея, значи техният брак изобщо не е бил валиден. Това означаваше, че бракът й с господин Дж. Л. Б. Матекони беше напълно законен.

Именно докато тя мислеше всичко това, белият микробус внезапно угасна. Когато това се случи, тя не караше бързо, пъплеше с едва десет мили в час по изровения път, но щом моторът угасна, колата спря мигновено.

Отначало маа Рамотсве си помисли, че й е свършил бензинът. Беше напълнила резервоара само преди няколко дни и когато погледна надолу, индикаторът сочеше, че още е наполовина пълен. Значи тази възможност трябваше да бъде изключена. Явно и електрозахранването беше в ред, понеже фаровете продължаваха да осветяват черния път. Значи проблемът беше самият двигател, помисли си тя.

Със свито сърце тя загаси и след това отново се опита да запали колата. Чу се как стартерът застърга, но нищо не стана. Тя отново опита, но пак безуспешно.

Накрая маа Рамотсве изключи фаровете и отвори вратата на колата. Нощта не беше съвсем безлунна и за известно време тя постоя така, гледайки нагоре към небето, чувствайки се малка и нищожна пред неговата необятност и пред тишината на саваната. В мрака малкият бял микробус беше сякаш пашкул, който я предпазваше от всичко; а ето че сега беше сама, една африканка под огромното небе, на която предстоеше дълъг път пеша. Вероятно щеше да успее да стигне до главното шосе за двайсетина минути, а оттам до града имаше към десет мили. Разбира се, ако се наложеше, тя можеше да извърви целия този път, но колко ли време щеше да й отнеме? Тя знаеше, че човек изминава средно четири мили в час, стига да е на равно. Но, както се опасяваше, тя не беше средностатистически човек; скоростта на хората с традиционно телосложение бе вероятно три мили в час. Тоест щеше да се наложи да върви около три часа, за да стигне едва до покрайнините на града. А оттам до „Зебра драйв“ щеше да е поне половин час, а може би и повече.

Разбира се, имаше известна вероятност да успее да спре някой минибус, ако се случи да мине оттам. Вероятно шофьорът би се възползвал от това, че тя е натясно, и би й взел много повече от нормалната цена, но тя с радост би платила колкото и да е, за да се прибере вкъщи преди полунощ. А може би дори щеше да успее да убеди някои минаващ шофьор да я вземе на стоп по милост. Едно време хората правеха така, та дори и самата маа Рамотсве продължаваше да взема стопаджии, които сядаха отзад в микробуса, когато тя пътуваше до Мочуди. Но надали хората биха спрели през нощта, за да вземат една жена, стояща край пътя неясно защо.

Тя заключи вратата на малкия бял микробус и тъкмо се канеше да поеме пеша, когато чу нещо. Нощем в саваната се разнасят множество звуци — свиренето на насекомите, шумоленето на дребни животинки. Този звук обаче не беше от тях; това беше звук от капене. Тя застина на място и наостри уши. Няколко мига продължаваше да цари тишина, но след това този звук отново стигна до нея и този път бе ясно, че идва изпод колата й.

За разлика от маа Макутси, и още повече, за разлика от Мотолели, маа Рамотсве не притежаваше автомонтьорски умения. Но няма начин, след като си омъжена за автомонтьор, да не понаучиш това-онова за двигателите, а едно нещо тя знаеше със сигурност — че ако двигателят остане без масло, той спира. Това, което капеше под колата, сигурно беше масло; и тогава тя си спомни. Докато пътуваше на идване, колата здраво се друсна и удари един камък, стърчащ от глината. Тогава тя не му обърна внимание, но сега осъзна какво беше станало. Сигурно камъкът беше пробил масленото корито и маслото просто беше изтекло. Ако дупката не беше прекалено голяма, това би отнело известно време, но щом в крайна сметка остане без масло, двигателят няма избор, освен да спре, също както беше направил нейният тази нощ. А маа Рамотсве знаеше и още нещо: че когато един двигател спре, той е претърпял ужасна повреда. Те двете с маа Макутси биха могли да преживеят дълго време без чай, но моторите, уви, бяха друго нещо.

Тя се обърна с натежало сърце и тръгна по черния път. Оказа се, че е била по-близо до шосето, отколкото си мислеше и след по-малко от петнайсет минути вече стигна до него. Пътят към Лобатсе беше сравнително оживен и не след дълго тя видя фаровете на кола, току-що прехвърлила хълма. След това изгледа един камион, който профуча край нея, и усети с лицето си вихъра след него. Той обаче отиваше в другата посока, към Лобатсе, но сигурно щеше да има автомобили, които да пътуват към Габороне. Тя тръгна да върви.

Лесно беше да вървиш по шосето, по изтъркания асфалт. Този път беше добре поддържан, гладък и не беше трудно човек да напредва по него. Но тя продължаваше да се чувства странно да е толкова самотна в нощта, като всичко наоколо беше потънало в мрак. На какво ли разстояние, питаше се, тя е най-близкото диво животно, което може да поиска да я изяде? Толкова близо до Габороне нямаше лъвове, но ако пътуваш четирийсет мили на изток, положението се променя. А какво би се случило, ако някой лъв тръгне да скита? За един лъв четирийсет мили бяха нищо работа, а след като е изминал толкова път лъвът може да е гладен и да му дойде много добре една вечеря с традиционно телосложение…

Нямаше полза да си мисли за лъвове и затова маа Рамотсве прехвърли мислите си към нещо различно. Незнайно защо започна да си мисли за господин Полопетси, за това как се беше оказал съвсем на място в сервиза. Тя не беше обсъждала положението с господин Дж. Л. Б. Матекони, но смяташе да му предложи да задържат за постоянно новия служител и да го обучат за тази работа. В сервиза просто имаше твърде много неща за вършене и тя започваше да се тревожи, че господин Дж. Л. Б. Матекони е твърде натоварен. Чираците открай време бяха по-скоро грижа, отколкото помощ, а и след като свършеха чиракуването си — ако това изобщо станеше някога, — той трябваше да ги насърчи да идат другаде. По този начин щеше да остане без помощник, освен ако господин Полопетси не останеше. Да не говорим, че той беше подходящ и по една друга причина. Маа Макутси вече го беше използвала за секретарска работа и много похвали уменията му. Той можеше да остане и помощник в детективската агенция, без функциите му да бъдат ясно определени. Да, несъмнено той беше най-добрият възможен избор, онзи инцидент, при който тя го бутна от велосипеда му, се беше оказал щастлива случайност. Ако се замисли човек, животът беше пълен с подобни щастливи случайности. Та нали тя беше закарала малкия си бял микробус в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ — въпреки че спокойно можеше да отиде и в друг сервиз, — и ако не беше отишла там, нямаше да се запознае с господин Дж. Л. Б. Матекони и никога нямаше да се омъжи за него. А ако маа Макутси не си беше търсила работа точно по времето, когато тя основа „Дамска детективска агенция №1“, тя никога нямаше да се запознае с нея и маа Макутси никога нямаше да стане помощник частен детектив. Това беше щастлива случайност. В продължение на няколко минути тя си мислеше какво би се случило, ако беше взела на работа някоя от онези негодни за нищо секретарки, за които й беше разправяла маа Макутси, едно от онези момичета, изкарали едва-едва петдесет процента на заключителните изпити в Ботсуанския колеж за секретарки. Направо не й се мислеше.

Този ред на мисли, колкото и да беше хипотетичен, може би можеше да й създаде някакво занимание през значителна част от пътя, но мислите й бяха прекъснати от бръмченето на автомобил, идващ зад нея, и внезапната светлина от фарове. Маа Рамотсве спря и застана така, че шофьорът да я види в лице.

Колата бързо се приближи към нея и маа Рамотсве отстъпи малко назад, когато видя фаровете насреща си. Но продължи да размахва ръка нагоре-надолу, с познатия жест на стопаджиите. Колата мина покрай нея, без да спре, точно както се бе опасявала. Но след това, след като вече я беше отминала и тя се обърна разочарована, стоповете грейнаха в червено и колата спря. Едва повярвала на късмета си, маа Рамотсве се затича към нея.

От прозореца надникна някакъв мъж, чието лице тя не можеше да различи в мрака.

— Накъде отивате, маа?

— Към града, раа — каза тя. — Микробусът ми се развали насред пътя.

— Можете да седнете отзад. Аз пътувам натам.

Тя отвори вратата с благодарност и се настани на задната седалка. Едва сега видя, че в колата има още някой, една жена, която се обърна и я поздрави. Маа Рамотсве почти не успяваше да види чертите на лицето й, което й се струваше смътно познато, макар да не можеше да се сети коя е.

— Много е лошо, когато колата ти се счупи — каза жената. — Щеше да трябва доста път да биете до града.

— Да, щеше — каза маа Рамотсве. — Преди можех да ходя на дълги разстояния, преди години, преди да си купя кола. Но сега…

— Лесно е да забравиш да вървиш — съгласи се жената. — Едно време децата ходеха по десет мили, за да отидат на училище. Помните ли?

— Някои деца още го правят — каза маа Рамотсве.

Поговориха още известно време, установявайки, че са на едно мнение по най-различни теми. В далечината вече се виждаха светлините на Габороне, сияние, което осветяваше небето дори в този късен час. Скоро щяха да си бъдат у дома.