Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (9)

Девета глава
Господин Полопетси започва работа в сервиза

Поправката на велосипеда бе извършена от по-младия чирак. Той бе успял да изправи кормилото и деформираната джанта и макар че велосипедът не приличаше на съвсем нов, вече можеше да се кара безопасно. На маа Рамотсве това никак не й беше приятно; искаше й се да може да каже на собственика, че колелото е в отлично състояние, дори още по-добро от преди, но знаеше, че не би могла да твърди подобно нещо. Вместо това щеше да се наложи да му каже, че са направили всичко възможно и тя се надява той да е доволен от поправката. Разбира се, с оглед на предложението, което тя смяташе да му направи, той надали щеше да има някакви възражения.

Беше го помолила да дойде в сервиза, за да си вземе колелото, и ето че той почука на вратата на кабинета й, хванал шапката си в ръка. Тя го покани да влезе и той пристъпи, но не наперено, както обикновено влизаха мъжете, а сякаш почти извинително. Маа Рамотсве забеляза това и се запита доколко ли това се дължи на затвора или поне на факта, че затворът влияе по този начин на един честен човек, който е бил изпратен там несправедливо. Каква по-голяма неправда от тази може да има, каква по-голяма обида? Да знаеш, че са те затворили за нещо, което не си извършил, или за нещо, за което не заслужаваш наказание; сигурно много боли, помисли си тя.

Тя се изправи, за да го приветства.

— Добре сте дошъл, раа — каза. — Влезте, седнете, за да поговорим. А след това…

— Не е ли готово колелото? Не е ли поправено?

Тя се усмихна, за да го накара да се отпусне.

— Разбира се, че е готово, раа. Направихме всичко възможно, всъщност чиракът направи всичко възможно, ей онзи там. Надявам се, че сега всичко е наред.

Той видимо изпита облекчение.

— Радвам се, маа. Това колело ми е нужно, за да си търся работа.

Маа Рамотсве погледна към другия край на стаята, където маа Макутси седеше зад бюрото си и те се спогледаха.

— Е, раа — започна тя. — По този въпрос мога да ви кажа нещо. Ще ви кажа…

И в този миг господин Полопетси неочаквано вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Не, маа — каза той вече по-категорично. — Моля ви, не ми казвайте. Толкова много хора са ми казвали вече как мога да си намеря работа. Всички казват, потърси тук, потърси там. И аз го правя, обаче нищо не става. Винаги все същото — разказвам им какво ми се е случило и те казват, благодарим, но не можем да ви помогнем. Точно така ми казват. Всеки път. Затова, моля ви, не ми го казвайте отново. Знам, че сте мила, но вече съм го чувал толкова пъти.

Той млъкна и отново доби леко виновен вид, сякаш смелостта, нужна за тази декларация, го бе напуснала.

Маа Рамотсве не откъсваше очи от него.

— Нямаше да кажа това, раа — рече тя спокойно. — Нямаше да ви давам съвет, щях да ви предложа работа. И това е.

В продължение на няколко секунди господин Полопетси не каза нищо, а само я гледаше, а след това се обърна и погледна маа Макутси, сякаш търсеше потвърждение. Маа Макутси му се усмихна окуражително.

— Да, раа — каза тя. — Маа Рамотсве не говори празни приказки. Тя ще ви предложи работа.

Маа Рамотсве се приведе към него и потропа с пръсти по бюрото си.

— Тази работа е тук, в сервиза — каза тя. — А може би ще вършите това-онова и за нас. Можете да ни помогнете. Не е кой знае какво.

Господин Полопетси като че ли не разбираше съвсем какво му казват. Той отвори уста, сякаш се канеше да проговори, а после я затвори отново. Накрая попита:

— Тази работа за дълго време ли е? Или само за няколко дни?

Маа Рамотсве сведе поглед към бюрото си. Тя не беше обсъждала този въпрос с господин Дж. Л. Б. Матекони и сега, изправена пред надеждите на господин Полопетси, трябваше да вземе решение.

— Ще продължи поне една година — каза уверено. — Не можем да видим какво ще се случи след това. Но за една година е сигурно.

След тези думи тя хвърли поглед към маа Макутси, която повдигна вежди. Маа Макутси разбираше, че работодателката й е склонна да се поддава на импулси, също както правеше понякога господин Дж. Л. Б. Матекони. И двамата бяха способни да реагират импулсивно, проявявайки доброта към някого, за което после другият ги укоряваше. Маа Макутси беше станала свидетелка на два отлични примера за това. Маа Рамотсве беше действала точно по този начин, когато я повиши в помощник-детектив. Маа Макутси съзнаваше, че това се случи във време на финансово затруднение, когато здравият икономически разум би диктувал точно обратното. Но маа Рамотсве не можеше да я разочарова и просто бе направила това, което й диктуваше сърцето. А и нали след това господин Дж. Л. Б. Матекони направи абсолютно същото, когато осинови двете деца от фермата на сираците? Всички знаеха, че маа Потоквани се разпорежда с господин Дж. Л. Б. Матекони както си иска, и сигурно бе намерила начин да го принуди или да го подлъже да вземе това решение — хитрата управителка отлично знаеше как да се възползва от доброто му сърце. Ето защо днешното решение никак не беше необичайно, въпреки че щеше да се наложи маа Рамотсве все някога да си признае пред господин Дж. Л. Б. Матекони, че е дала тази гаранция.

— Е, раа? — попита маа Рамотсве. — Искате ли тази работа?

Господин Полопетси кимна.

— Сърцето ми е твърде пълно, за да говоря — каза той. — Сърцето ми е твърде пълно, маа. Вие сте много мила жена. Бог е гледал отгоре, когато направи така, че да ме бутнете. Това е Божие дело.

— Много мило от ваша страна — каза маа Рамотсве с делови тон. — Но аз мисля, че беше нещо съвсем друго. А сега според мен трябва да отидем оттатък, за да поговорим с господин Дж. Л. Б. Матекони и вие да започнете.

Господин Полопетси се изправи.

— Много съм щастлив — каза той. — Но нищо не разбирам от коли. Надявам се, че ще мога да върша тази работа.

— От няколко години тук работят двама младежи, които нищо не разбират от коли — прекъсна го маа Макутси. — Но това не им попречи. Затова не би трябвало да попречи и на вас, раа.

— Това е вярно — потвърди маа Рамотсве. — Но нека да поговорим за това по-късно. — Тя замълча за миг, а сетне додаде: — Има само едно нещо, раа.

— Какво? — попита господин Полопетси неуверено.

— Сега вече имате работа — каза маа Рамотсве, — така че можете да ни разкриете какво се е случило с вас. В обедната почивка ни разкажете всичко, от самото начало, за да знаем и да не се чудим какво е станало. Разкажете ни, за да не се налага повече да мислим за това.

— Мога да го направя — каза господин Полопетси. — Мога да ви разкажа всичко.

— Е, добре — каза маа Рамотсве. — А сега можете да започнете работа. Има много за вършене. Напоследък ни се струпа много работа и се радваме, че дойде още един човек…

— ​… когото да командваме — намеси се маа Макутси, а след това се засмя. — Не, раа, не се тревожете. Само се шегувах.

 

 

На обяд господин Дж. Л. Б. Матекони взе със себе си останалия си чирак и отидоха заедно да се оправят с някаква кола, повредена на „Молепололе роуд“. Ето защо само маа Рамотсве и маа Макутси седяха в офиса и слушаха господин Полопетси, докато той разправяше историята си. Маа Макутси беше направила сандвичи за всички — отряза няколко дебели филии от хляба, който държаха в бюфета в кантората, и щедро ги намаза с мармалад — и маа Рамотсве забеляза с какво нетърпение господин Полопетси посегна към храната. Гладен е, помисли си тя и осъзна, че вероятно дава оскъдната храна, с която разполагат, на останалите от семейството си. Тя направи знак на маа Макутси да намаже още сандвичи, и, докато говореше, господин Полопетси ги изяде всичките.

— Роден съм в Лобатсе — започна той. — Баща ми беше един от пазачите в тамошната болница за душевноболни. Знаете как е на такова място. Работата му беше да помага на лекарите да се оправят с тежко болните, които буйстват, когато се опитват да ги лекуват. Там имаше някои доста яки пациенти и те викаха и удряха напосоки всички. Баща ми също беше силен мъж и освен това имаше специална жилетка, която да нахлузва на тези хора и да връзва ръцете им зад гърба. Така беше по-лесно на лекарите.

Аз залягах здраво в училище. Исках да стана лекар, като порасна, но когато дойде време за изпитите, изобщо не се представих добре. Знаех отговорите на въпросите, понеже бях учил много, но като започна изпитът, така се изплаших, че не можех да пиша както трябва. Ръката ми трепереше ли трепереше и онези, които ни изпитваха, сигурно са се чудили кое е това глупаво момче, което дори не може да пише четливо. И затова не се представих така добре, както трябваше. Ако не бях треперил толкова, може би щяха да ми дадат стипендия и да замина в Южна Африка да уча медицина. Така стана с едно момче в училището, но аз не успях.

Обаче аз не взех да се оплаквам, понеже знаех, че Господ ще ми намери друга работа. И Той го направи. Когато бях на шестнайсет години, ме взеха на работа в болницата, където работеше баща ми. Там има аптека и им трябваше човек, който да мие шишетата, да пренася и да вдига разни неща. Освен това трябваше да нанасям бележки в складовата книга и да броя шишетата и хапчетата. Много ме биваше за това и когато станах на двайсет години, ме направиха помощник-аптекар. Работата беше много хубава. Дори се явих на някои изпити, които бяха нужни, и видях, че вече не ме е страх. Писах много четливо и издържах изпитите.

Работих там в продължение на дванайсет години, а след това ме изпратиха в Габороне. Аз много се радвах на новата работа, понеже ме повишиха и получавах повече пари. Станах помощник-аптекар в болницата „Принцеса Марина“, много хубава болница. Там имаше голяма аптека с много, много рафтове с шишенца. Работих здраво и се справях добре. Вече можех да се оженя за една жена, с която се бях запознал в църквата. Тя е много добра жена и ми роди две деца, две момиченца, ей толкова и ей толкова големи, и те също са много добри деца.

Аз бях много щастлив и много горд мъж. Но един ден ми се случи нещо много лошо, нещо, което завинаги промени живота ми и което никога няма да забравя. Беше най-обикновен ден, ден като всички останали. Когато излязох от къщи оная сутрин, не знаех какво ще ми се случи. Не знаех, че това беше последният ден, в който ще съм щастлив.

Господин Полопетси замълча, за да начене сандвича, който маа Макутси му подаде. Той отхапа голям залък и двете жени мълчаливо го наблюдаваха, докато дъвчеше. Маа Рамотсве се питаше какво ли би могло неочаквано да разруши света му. Когато се бяха запознали, той й каза, че е станал нещастен случай, но заради какъв нещастен случай биха го изпратили за две години в затвора? Пътен инцидент? Дали не беше шофирал пиян и не беше убил някого? Не й приличаше на такъв човек.

— В онази сутрин имахме много работа — продължи господин Полопетси, след като избърса трохите от устата си с опакото на дланта. — Понякога беше така. Всички отделения се оказваха без лекарства едновременно, а освен това се натрупваше дълга опашка от външни пациенти, които чакаха с рецептите си. И затова ние търчахме ту насам, ту натам, като се опитвахме да се справим с всичко. А в тоя ден и двама от аптекарите бяха болни, понеже из града обикаляше грип. И затова имахме много работа.

На нас не ни позволяваха да правим много неща. Ние бяхме само помощници и нямахме право да отмерваме лекарствата и да вършим други подобни неща. Но когато имаше толкова много работа, понякога ни казваха, че можем да вършим разни прости задачи, като например да броим хапчета и да ги слагаме в шишенцата. И затова ние го правехме.

В онази сутрин аз вършех такива неща. И точно тогава направих грешка. Взех хапчета не от където трябва и ги сложих в шишенцето, което аптекарят ми беше дал. Сложих ги вътре, понеже мислех, че той е посочил към едно място, а не към друго. Просто не го разбрах правилно.

Лекарствата, които сложих в шишенцето, бяха много силни. И заради тях жената, която ги изпи, почина. Заради това, което бях направил аз.

Когато жената почина, всички бяха много ядосани. Намериха шишенцето с грешните лекарства и попитаха кой ги е сложил там. Аптекарят каза, че ми е дал правилното лекарство, което да сложа вътре, но сигурно аз не съм се подчинил. Той много се страхуваше, понеже мислеше, че ще обвинят него. И освен това беше младши аптекар, чужденец, който работеше там, но вече го няма. И затова той излъга. Аз го чух как излъга и извиках, че това, което говори, не е истина. И те го попитаха отново и той каза, че ясно си спомня онази сутрин и помни, че ми е подал правилното лекарство и по това време наоколо не е имало други хапчета. А това не беше вярно. Имаше много кутийки с хапчета и той със сигурност беше осъзнал, че аз не съм разбрал правилно нарежданията му.

Вечерта, като се прибрах в къщи, седнах и нищо не казах. Не можех да говоря. Жена ми се опита да ме утеши. Каза, че не аз съм виновен за това, че някой е умрял, и че случилото се е просто нещастен случай, както когато куче изтича на пътя или пък чиния падне от масата. Но аз дори не чувах думите й много добре, понеже сърцето ми беше студено, съвсем студено в гърдите ми и знаех, че ще изгубя работата си. А как щяхме да си купуваме храна, ако нямах работа? Баща ми вече беше починал и не можех да се върна при него. Свършено беше с нас.

Но тогава всъщност дори не подозирах колко по-лоши могат да станат нещата. Само няколко седмици по-късно, след като говориха с мен три-четири пъти, полицаите ми казаха, че ще ме обвинят в непредумишлено убийство. Така го нарекоха. Казаха, че непредумишлено убийство е да извършиш престъпна небрежност, заради която да умре друг човек. Аз не можех да повярвам, че ми хвърлят такава вина, но роднините на жената, която беше умряла, вдигаха голям шум и все питаха полицията кога ще бъде наказан човекът, който е убил майка им.

Отидох да ги видя. Те живееха в Олд Наледи и аз отидох до тяхната къща и им се помолих да ми простят. Казах им, че не съм искал майка им да пострада. За какво ми е да й причинявам зло? Казах им, че съм страдал така, сякаш съм убил собствената си майка. Помолих ги да престанат да увещават полицаите да ме пратят в затвора и казах, че съм им обяснил какво е станало. Паднах на колене пред тях. Но те дори не ме погледнаха. Казаха да се махна от къщата им, иначе щели да повикат полицията.

И затова аз си тръгнах и се върнах в къщи и зачаках деня, когато трябваше да се явя в съда. Имах адвокат, който каза, че ще се погрижи за мен, ако му платя. И аз отидох в пощата и изтеглих почти всичките пари, които бях спестил, и ги дадох на адвоката. Той каза, че ще направи всичко възможно за мен, и аз не се съмнявам, че го направи. Но прокурорът каза, че съм проявил престъпна небрежност. Каза, че човек, който внимава, никога не би направил това, което съм направил аз. И съдията през цялото време ме гледаше и аз виждах, че си мисли, че съм нехаен човек, който ей така е убил някого със своята небрежност.

— Когато той каза, че трябва да отида в затвора за две години, отначало не можех да се обърна. Жена ми беше отзад, чух я как изплака и затова се обърнах и я видях там с двете ни момиченца и момиченцата гледаха татко си и се чудеха дали сега ще се прибера в къщи с тях, а аз не знаех какво да направя, дали да им помахам за сбогом и затова просто си седях, докато полицаите, които стояха от двете ми страни, не казаха, че е време да тръгвам. Тези полицаи се отнесоха добре с мен. Не ме блъскаха, не ми говореха грубо. Единият от тях каза: „Съжалявам, раа. Съжалявам за това нещо. Сега трябва да дойдеш с нас“. И аз тръгнах и не се обърнах повече.

Той млъкна и настъпи мълчание. Маа Рамотсве протегна ръка и взе от масата един молив. После го остави обратно. Маа Макутси не помръдваше. Нито една от тях не продума, понеже усещаха, че просто няма какво да кажат.