Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (7)

Седма глава
Нещастие с чая… и още по-лоши събития

На следващата сутрин в „Дамска детективска агенция №1“ ги чакаше необичайно голяма купчина писма. Кореспонденцията и на двете фирми се отваряше в кантората, като маа Рамотсве обикновено се оправяше с писмата, адресирани до агенцията, а маа Макутси преглеждаше писмата до сервиза. Политиката им диктуваше да отговарят веднага на всичко и често това отнемаше по-голямата част от преди обеда. Хората пишеха до „Дамска детективска агенция №1“ заради всевъзможни неща и с какви ли не невероятни молби. Някой от тях си мислеха, че агенцията е към полицията и отправяха обвинения едни срещу други, обикновено анонимни. И тази сутрин имаше едно такова писмо.

Скъпа маа Рамотсве — пишеше в него, — видях една статия за Вас в „Ботсуана дейли нюз“. Там се казваше, че Вашата агенция е единствената дамска детективска агенция в Ботсуана. Мъжете няма да поискат да се занимават с такова нещо, затова пиша на Вас. Искам да насоча вниманието Ви към нещо, което се случва в нашето село. Не можех да поговоря за това нещо с никой тук, понеже мнозина не биха ми повярвали и само биха казали, че лъжа и се опитвам да създават неприятности. Искам да се оплача от някои учители в училището. Те непрекъснато пият и водят ученички по баровете, където им дават силен алкохол и ги карат да танцуват с тях. С очите си съм виждала това много пъти и мисля, че полицията трябва да се намеси. Но тукашните полицаи също ходят да танцуват в тези барове. Затова, моля Ви, направете нещо по въпроса. Не мога да напиша истинското си име и адрес, защото знам, че ако чуят за това, те ще ме заплашват. Аз съм едно от тези момичета. Именно затова знам за всичко това. Моля Ви, направете нещо.

Маа Рамотсве зачете на глас писмото пред маа Макутси, която остави настрани сметката за резервни части, с която се занимаваше, и я изслуша внимателно.

— Е, маа? — каза маа Рамотсве, след като свърши. — Какво ще направим по въпроса?

— За кое село става дума? — попита маа Макутси. — Можем да го предадем на някой, на началника на областната полиция или някой друг като него.

Маа Рамотсве препрочете отново някои пасажи и въздъхна:

— Няма адрес — каза тя. — Това момиче не ни е казало откъде пише.

— Ами пощенското клеймо? — попита маа Макутси.

— Нищо не се разбира — каза маа Рамотсве. — Много е размазано. Може да е всяко място. Може да е близо като Гантси, а може и да е някое далечно село. Нищо не можем да направим. Нищо.

Двете се загледаха в простичко написаното писмо, което маа Рамотсве държеше. Листът съдържаше огромна тревога.

— Сигурна съм, че всичко това е истина — каза маа Рамотсве, пускайки с неохота писмото в кошчето за боклук. — Сигурна съм, че това наистина се случва. Чувала съм колко лошо се държат някои учители в днешно време. Те са забравили какво е да бъдеш учител. Забравили са, че трябва да бъдат достойни за уважение.

Маа Макутси беше съгласна с това, но по нейно мнение нещата не свършваха дотук. Може учителите наистина да бяха започнали да се държат зле, както всички останали, но това не беше изцяло по тяхна вина. Те трябваше да се справят с деца, на които абсолютно липсваха първите седем години, а в подобни обстоятелства е трудно учителите да поддържат дисциплина.

— Невинаги учителите са виновни, маа Рамотсве — каза тя. — В днешно време децата са много лоши.

Те постояха за миг, без да кажат нищо. Нямаше какво друго да сторят, освен да изхвърлят писмото, но така не им стана по-леко. Това момиче — където и да беше, което и да беше — щеше да търси справедливост, възстановяване на равновесието между добро и зло, а молбите й щяха да си остават нечути.

Маа Рамотсве погледна следващото писмо на бюрото и взе ножа за писма.

— Понякога работата ни не е много лесна, нали? — каза тя.

Маа Макутси разтвори ръце в жест на безпомощност.

— Не, маа, не е лесна.

— Но ние продължаваме напред, нали? — каза маа Рамотсве, вече по-ведро. — Понякога можем да помогнем на някой друг. Това е важно. Това прави работата ни добра работа.

— Да — съгласи се маа Макутси. — Точно така е. И ти ми помогна, маа. Винаги ще помня това.

Маа Рамотсве я погледна с изненада.

— Не мисля така, маа. Ти сама си помогна.

Маа Макутси поклати глава.

— Не, именно ти ми помогна. Ти ми даде тази работа и не ме уволни, когато не изкарвахме никакви пари. Помниш ли това време? Помниш ли как почти нямахме клиенти, но ти каза, че това няма значение и мога да остана на работа? Тогава аз си мислех, че ще остана без работа, но ти беше толкова мила с мен и дори ме повиши. Точно така направи.

— Ти го заслужаваше — каза скромно маа Рамотсве.

— Никога няма да забравя — каза маа Макутси. — И никога няма да забравя колко мила беше с мен, когато повикаха брат ми на небето.

— Ти прояви доброта към брат си — каза нежно маа Рамотсве. — Видях какво направи за него. Той не би могъл и да мечтае за по-добра сестра. А сега вече е намерил покой.

Маа Макутси не каза нищо. Тя сведе поглед към бюрото, свали големите си кръгли очила и ги излъска с вехтата дантелена кърпичка, която винаги носеше. Маа Рамотсве й хвърли бърз поглед, а след това взе следващото писмо почна да го разпечатва.

— Прилича ми на сметка — каза с делови тон.

 

 

Когато дойде време за предобедния чай, вече бяха отговорили на почти всички писма и бяха сортирали всички сметки, както тези за плащане, така и тези, с които получаваха пари.

— Тази сутрин върви доста бързо — каза маа Рамотсве, като си погледна часовника. — Готова съм за чая.

Маа Макутси се съгласи. Ако се заседеше зад бюрото си твърде дълго, тя имаше лека склонност да се схваща — затова сега се изправи и за миг се залюля наляво и надясно, изпъвайки ръце нагоре и надолу. След това се обърна, за да вземе чайника си от полицата зад бюрото.

Маа Рамотсве рязко вдигна глава, като чу възклицанието й.

— Новият ми чайник! — извика маа Макутси. — Виждала ли си моя чайник?

— Беше на полицата — каза маа Рамотсве. — До папките.

— Вече не е там — рече маа Макутси. — Някой го е откраднал.

— Но кой би го откраднал? — попита маа Рамотсве. — Никой не е влизал тук, откакто си тръгнахме миналия път и заключихме.

— Е, къде е тогава? — попита помощничката й. — Чайниците нямат крака. Ако не е тук, значи някой го е взел.

Маа Рамотсве се почеса по главата.

— Може би господин Дж. Л. Б. Матекони го е взел, за да си запари чай. Тази сутрин той е дошъл много рано, преди мен. Сигурно така е станало.

Маа Макутси помисли над това. Струваше й се възможно господин Дж. Л. Б. Матекони да е взел чайника, но не и вероятно. Ако е искал да си направи чай, несъмнено би използвал обикновения чайник, който използваше маа Рамотсве. А освен това тя не помнеше някога да го е виждала сам да си прави чая, още един довод, който говореше колко невероятно е това обяснение.

През това време маа Рамотсве стана от стола си и се отправи към вратата.

— Да идем да го попитаме — каза тя. — Сигурна съм, че ще изскочи отнякъде. Чайниците не изчезват току-така.

Маа Макутси тръгна след нея към работилницата на сервиза. Господин Дж. Л. Б. Матекони стоеше в дъното заедно с двамата си чираци. Държеше в ръка чарк от някакъв двигател и сочеше нещо на двамата младежи, които го наблюдаваха с интерес. Щом двете жени влязоха в сервиза, той погледна към тях.

— Виждал ли си… — започна маа Рамотсве, но изведнъж спря. В същия този миг двете с маа Макутси видяха чайника, сложен върху един обърнат с дъното нагоре варел.

Маа Макутси се усмихна с облекчение.

— Ето го — каза тя. — Явно господин Дж. Л. Б. Матекони си е правил чай, както ти каза.

Тя отиде до варела, взе чайника, но мигом го остави обратно. Както я гледаше, маа Рамотсве веднага разбра, че нещо не е както трябва. Тя бързо се приближи към помощничката си, която, онемяла от слисване, надничаше във вътрешността на чайника.

— Дизелово гориво — промърмори маа Макутси. — Някой го е напълнил с нафта.

Маа Рамотсве се наведе и подуши чайника. Силната миризма на нафта, която не можеше да се сбърка с нищо друго, я удари в носа.

— Ох! — възкликна тя. — Кой е направил това? Кой е направил това?

Тя се обърна и изгледа тримата мъже. Те стояха на място, като двама от тях явно бяха объркани, а третият беше свел засрамено поглед към гащеризона си.

— Чарли! — извика маа Рамотсве. — Веднага ела тук! Веднага!

Чарли се затътри към нея, придружен от господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Каква е тая работа? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони, докато бършеше ръцете си с марля. — За какво е цялата тази врява?

— Той е налял нафта в новия ми чайник — изплака маа Макутси. — Защо го е направил?

Чарли се обади и гласът му звучеше оправдателно.

— Източвах един резервоар — обясни той. — Нямаше къде да изсипя горивото. Намерих това нещо в офиса и то беше празно. Рекох да го използвам. Не се тревожи, ще го измия.

— Не виждаш ли, че е чайник? — сопна му се маа Рамотсве. — Това поне не виждаш ли?

— Не е обикновен чайник — изрепчи й се Чарли. — Чайникът, който използваме, не изглежда така.

— Понеже това е моят нов чайник — прекъсна го маа Макутси. — Ама че си глупак. По-глупав си от крава.

Чарли се наежи от обидата.

— Не ме наричай глупак, маа. Само защото ти имаш деветдесет процента.

— Деветдесет и седем процента — извика маа Макутси. — Дори това не си запомнил както трябва. Глупав си като глиган.

— Тя не бива да ми вика глиган — възрази Чарли пред господин Дж. Л. Б. Матекони. — Шефе, не бива да позволяваш на тая глупава жена да ми вика глиган. Тя е глиган. Глиган с големи кръгли очила.

Господин Дж. Л. Б. Матекони размаха показалец.

— Не бива да говориш така, Чарли. В случая ти си този, който е сгрешил. Ти си сипал нафта в новия чайник на маа Макутси. А това не е много умно.

Чарли пое дълбоко дъх. Очите му бяха широко отворени, а ноздрите му — разширени. Явно беше, че е много ядосан.

— Може да съм глупав — каза той. — Но не съм достатъчно глупав, за да продължавам да стоя в тоя безполезен сервиз. Дотука бях, шефе. Напускам. Веднага.

Господин Дж. Л. Б. Матекони хвана ръката на чирака си над лакътя, опитвайки се да го успокои, но той се отскубна.

— Но какво ще стане с чиракуването? — попита кротко майсторът. — Не можеш да го зарежеш.

— Не мога ли? — рече Чарли. — Ще видиш. Аз не съм роб, шефе. Аз съм свободен мотсуана. Мога да си тръгна, когато поискам. Сега за мен се грижи една приятелка. Имам си богата приятелка. И мерцедес имам, нали ме видяхте в него? Вече не ми се налага да работя.

Той се обърна и започна да разкопчава гащеризона си. После го съблече и го захвърли в едно мазно петно на пода.

— Не можеш да си тръгнеш — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Нека да поговорим за това.

— Не, няма да говоря — отсече Чарли. — Стига ми толкова да се отнасят с мен като с куче. Отсега нататък ще живея по-добре.

Всичко се случваше толкова неочаквано и така драматично, че беше трудно човек да го проумее. Но след няколко минути, докато гледаха как Чарли бързо крачи към града, те осъзнаха, че е станало нещо сериозно и може би непоправимо. Виждаха пред себе си съсипването на една кариера; погубването на един живот.

 

 

С мрачно изражение господин Дж. Л. Б. Матекони седеше на стола за клиентите в кантората на „Дамска детективска агенция №1“, подпрял върху длани главата си.

— Винаги толкова съм се старал с този младеж — каза той на маа Рамотсве и маа Макутси. — Наистина. От две години е при мен и аз направих какво ли не, за да го направя добър автомонтьор. А ето какво стана.

— Не си ти виновен, господин Дж. Л. Б. Матекони — каза му окуражително маа Рамотсве. — Знаем какво си направил. Ние бяхме свидетели, нали маа Макутси?

Маа Макутси кимна енергично. Тя бе особено шокирана от избухването на чирака и се питаше дали в очите на господин Дж. Л. Б. Матекони и маа Рамотсве тя не бе виновницата за неочакваната оставка и тръгването на чирака. Може би нямаше право да си изпуска нервите с Чарли, тя съжаляваше за това, но в същото време не можеше да си затвори очите за проблема с новия чайник и позорната му употреба като съд за нафта. Тя се чудеше дали изобщо ще успее да премахне миризмата на нафта, а чаят беше такава деликатна субстанция — и най-малкото замърсяване може да съсипе вкуса му. Веднъж й бяха налели чай от термос, обикновено използван за кафе, и тя помнеше колко дълго усещаше в устата си острият объркващ вкус. Но нямаше така да се развика на чирака, ако беше предполагала, че ще се стигне до това — сервизът не би могъл да си позволи загубата на чифт работни ръце, още по-малко пък чифт обучени ръце, ако изобщо ръцете на Чарли можеха да бъдат наречени така.

— Много съжалявам — каза тя тихо. — Не биваше така да му се сопвам. Съжалявам. Не мислех, че ще побегне.

Маа Рамотсве вдигна ръка, за да я спре.

— Няма нужда да се извиняваш, маа — каза тя категорично. — Самият Чарли те нарече глиган. Нямаше право да говори така. Аз няма да позволя на никого да нарича „глиган“ помощник-детектива на „Дамска детективска агенция №1“.

Тя погледна господин Дж. Л. Б. Матекони, сякаш го предизвикваше да се застъпи за онзи, който не заслужаваше никаква защита. Вярно беше, че маа Макутси първа бе хвърлила обида, но това стана едва след като бе сериозно предизвикана. Ако Чарли се беше извинил за съсипването на чайника, маа Макутси за нищо на света нямаше да му отвърне така невъздържано.

Както стана ясно, господин Дж. Л. В. Матекони мислеше по същия начин.

— Маа Макутси няма никаква вина — каза той. — Просто не беше тя виновна. Тоя младеж отдавна си го просеше. Нали съвсем наскоро ти ми каза за онази негова жена? Аз бях глупак и не поговорих с него твърдо. И ето — сега е решил, че може да зареже всичко, защото богаташката му върви по петите с нейния мерцедес. Боже! Тези коли носят вина за толкова неща.

Маа Рамотсве кимна енергично в знак на съгласие.

— Точно така е, раа. Няма съмнение. Според мен те завъртат главите на хората. Точно това правят.

— И жените завъртат главите — продължи господин Дж. Л. Б. Матекони. — Жените завъртат главите на младите и ги карат да правят глупости.

За кратко настъпи мълчание. Маа Макутси се канеше да каже нещо, но накрая реши да замълчи. Може да се спори, мислеше си тя, дали жените завъртат главите на мъжете повече, отколкото мъжете завъртат главите на жените. Според нея отговорността в това отношение беше поравно. Но не беше време да се впуска в спор по този въпрос.

— Е, какво ще правим сега? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони. — Дали довечера да не отида при него и да се опитам да поговоря? Да видя дали мога да го убедя да се върне обратно?

Маа Рамотсве помисли над предложението. Ако господин Дж. Л. Б. Матекони се опиташе да убеди чирака да се върне, можеше да се получи, но в същото време това щеше да се отрази ужасно на поведението му в бъдеще. Не беше правилно един работодател така да търчи подир подчинения си; това би значело младежът да може да си придава важност в бъдеще, защото е сигурен, че във всяка ситуация може да се отърве безнаказано. Освен това щеше да остане с убеждението, че е бил прав, а маа Макутси не е имала право, което просто не беше честно. Не, помисли си тя, ако Чарли щеше да се връща, това трябваше да стане по негова собствена молба, при това най-добре съпътствана от надлежно извинение към маа Макутси не само за това, че я нарече „глиган“, но и за това, че съсипа чайника й. Всъщност вероятно той беше длъжен да й купи нов чайник, но те нямаше да наблягат на тази страна на въпроса при настоящите деликатни обстоятелства. Едно извинение щеше да е достатъчно.

Тя погледна в очите господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Според мен това не е добра идея — каза. — Ти си шефът, а той е младеж, който е избягал от работа, след като се е държал невъзпитано със служителка, на която е подчинен. Нали няма да изглежда добре, ако шефът хукне да гони младежа и да го моли да се върне? Не, той би трябвало да получи разрешение да се върне, но само ако каже, че съжалява.

Господин Дж. Л. Б. Матекони явно се отказа от идеята си.

— Да — каза той. — Права си. Но какво ще правим тук? Какво ще стане, ако той не се върне? В сервиза има работа за трима души, въпреки че неговата работа си имаше кусури. Ще ни бъде тежко без него.

— Знам това, раа — каза маа Рамотсве. — Точно затова ни трябва план в две части. Винаги е добра идея да имаш план в две части.

Маа Макутси и господин Дж. Л. Б. Матекони я погледнаха в очакване. Именно това беше маа Рамотсве, която те ценяха: жената, която беше съвсем наясно какво ще се прави. Те изобщо не се съмняваха, че тя ще реши проблема, и сега искаха единствено да чуят как ще го стори. Идеята за план в две части звучеше доста внушително.

Сякаш самата им вяра в нея вдъхна на маа Рамотсве необходимата увереност. Тя се облегна на стола си и се усмихна, докато излагаше плана в общи линии.

— Първата част — започна тя — е веднага да отидем в Тлоквенг и да доведем мъжа, чието колело се счупи. Може да му предложим да работи тук, както вече говорих с тебе, господин Дж. Л. Б. Матекони. По този начин този мъж може да почне да върши всичката черна работа в гаража, все едно е чирак в първия ден от чиракуването. Аз мисля, че той ще е добър работник. Разбира се, няма да е истински чирак, но младият приятел на Чарли ще си помисли, че е. Тоест вестта за това ще стигне мигом до Чарли, вестта, че сме му намерили заместник. Сигурна съм, че това ще го поразтърси.

Като чу това, маа Макутси ахна доволна.

— Това ще го научи да не си сваля гащеризона и да го хвърля в мазни локви — каза тя ликуваща.

Маа Рамотсве я погледна с неодобрение и тя сведе поглед.

— Втората част от плана — продължи маа Рамотсве — е да разберем повече за жената, с която се среща Чарли, и след това да видим как да му помогнем да се опомни. Сигурна съм, че тя е омъжена. А ако е така, значи съществува съпруг и може би той е платил скъпия сребрист мерцедес. Как мислите, дали мъже, които плащат за такива коли, ще са доволни, ако ги карат разни младежи, които се виждат с жените им? Съмнявам се. Ето защо трябва само да разберем къде е този мъж и да се погрижим той да научи какво става. А след това ще оставим нещата да се развият от само себе си и според мен за нула време Чарли ще потропа на вратата и ще ни моли да забравим всичко, което е казал за сервиза.

— И за мен — добави маа Макутси.

— Да — каза маа Рамотсве. — И за теб също.

Маа Макутси се почувства окуражена.

— А няма ли да помогне, ако господин Дж. Л. Б. Матекони го натупа? — попита тя. — Само малко. Няма ли това да помогне да се държи по-добре в бъдеще?

Двамата я погледнаха: маа Рамотсве удивена, а господин Дж. Л. Б. Матекони — разтревожен.

— Това време отмина — каза маа Рамотсве. — Подобно нещо вече не е възможно, маа.

— Жалко — рече маа Макутси.