Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (5)

Пета глава
Среща с велосипед

След като чаеният проблем бе разрешен така тактично, през останалата част от деня маа Рамотсве и маа Макутси продължиха да търсят информация за изчезналия замбиец. Все още се намираха в етапа от работата, който се провеждаше зад бюро; те знаеха, че след някой и друг ден щеше да се наложи да излязат и да потърсят хора, които биха могли да им дадат информация, разбира се, освен ако някое от писмата, които маа Макутси написа, или някой от телефонните разговори на маа Рамотсве не доведеше донякъде. В пет без четвърт, когато следобедната жега поотмина и небето над Калахари започваше да аленее, маа Рамотсве обяви, че макар формално да остават петнайсет минути до края на работния ден, те са свършили толкова работа, че могат спокойно да приключат, без да ги гризе съвестта.

— Звъннах на толкова хора — каза тя. — Вече просто не мога да говоря.

— И има ли някаква надежда да го открием? — попита скептично маа Макутси.

Маа Рамотсве никога не се предаваше.

— Разбира се, че има — каза тя. — Дори досега да не сме открили нищо конкретно, всяка крачка по пътя ни приближава с една стъпка до решението. Та нали господин Андерсън казва, че ако в някое разследване трябва да бъдат зададени сто въпроса, ти трябва да ги зададеш всичките до един и така ще постигнеш нещо, дори да не получиш отговор. Точно така е написал.

— Трябва да е прав — каза маа Макутси. — Но аз се съмнявам, че някога ще намерим този мъж. Той е прекалено хитър. Не е от тези, които се хващат лесно.

— Но ние също сме хитри — каза маа Рамотсве. — По петите му са тръгнали две хитри жени, а той е само един мъж. При тези обстоятелства никой мъж не може да се изплъзне.

Маа Макутси явно все още се съмняваше.

— Дано да си права, маа — каза тя.

— Права съм — рече просто маа Рамотсве. И след като направи това заключение, тя стана и започна да си събира нещата. — Мога да те закарам до вкъщи — предложи. — В тази посока съм.

Те заключиха кантората и заобиколиха постройката до мястото, където под акацията ги чакаше малкият бял микробус. Маа Макутси се настани на мястото на пътника, до маа Рамотсве, която си сложи колана и завъртя стартера. В този миг обаче маа Макутси внезапно сграбчи ръката й и й посочи към нещо, което се случваше пред сервиза.

На пътя тъкмо спираше голям сребрист мерцедес. Прозорците на автомобила бяха леко затъмнени, но зад волана се различаваха очертанията на жена. Веднага след като колата спря, Чарли, единият чирак, се появи пред сервиза, измина с нехайно полюшване разстоянието между сградата и пътя и небрежно се настани на свободната седалка на скъпата кола.

Маа Рамотсве погледна маа Макутси. Явно и двете си мислеха едно и също; същата сутрин Чарли беше извадил пачка банкноти и маа Макутси бе направила проницателното предположение, че той се среща с богата жена. Е, добре. Ето я пред тях богатата жена в богаташката си кола и Чарли, който си тръгваше с нея в края на работния ден. Всичко това можеше да се изтълкува само по един начин.

— Я виж ти! — възкликна маа Макутси. — Значи такава била работата.

Маа Рамотсве още гледаше изумена към пътя.

— Кой би си помислил, че това глупаво момче ще се хване с такава жена? Кой би си помислил!

— Ами да, има такива жени — каза маа Макутси, като в гласа й звучеше отчетлива нотка на неодобрение. — Викат им „мамчета“. Понеже отмъкват младежи от момичетата на тяхната възраст. Просто ги отмъкват.

— Значи тази жена е мамче — каза маа Рамотсве. — Много интересно. — Тя замълча за миг, а сетне се обърна към маа Макутси и рече: — Струва ми се, че се налага да поработим още малко. Мисля, че трябва да проследим тази кола, само да видим къде отиват.

— Чудесна идея — каза маа Макутси. — Нямам нищо против да поработим.

Луксозната сребриста кола се отправи към града и веднага след това малкият бял микробус се измъкна от мястото си край сервиза и потегли след нея, макар и на порядъчно разстояние. За такава мощна кола мерцедесът вървеше доста бавно; както би забелязала маа Рамотсве, повечето от хората, които караха мерцедес, явно все бързаха за някъде, но шофьорът на тази кола, жената, която бяха зърнали съвсем бегло, явно нямаше нищо против да се тътри.

— Хич даже не бърза — каза маа Рамотсве. — Сигурно си говорят.

— Представям си го — рече със сериозно изражение маа Макутси. — Той сигурно й разправя някоя измишльотина за нас, маа. А тя се залива от смях и го подкокоросва.

Когато стигнаха до стария универсален магазин „Гейм“, сребристата кола внезапно зави към Селцето и тръгна по „Оди драй“. След като понамали скоростта си, за да не би случайно чиракът да се обърне и да ги види, малкият бял микробус продължи на безопасна дистанция, мина след другата кола покрай училището и новите апартаменти, докато не стигнаха до портите на университета. И тук ги чакаше изненада: вместо да завие наляво, откъдето се стигаше до града, сребристата кола продължи надясно, към затвора и стария Габоронски клуб.

— Много странно — отбеляза маа Макутси. — Щях да предположа, че отиват на някое място като хотел „Сън“. Накъде ли са се запътили?

— Може би тя живее там — каза маа Рамотсве. — Но съвсем скоро ще разберем.

Маа Рамотсве се обърна към маа Макутси и й се усмихна съзаклятнически. Двете жени явно се забавляваха. Нямаше никаква сериозна причина да проследят чирака и тази жена. Всъщност, ако бяха спрели за миг и се бяха замислили какво правят, щеше да се наложи да признаят, че ги движеше единствено лекомислено любопитство, та дори желание да си пъхнат носа в чуждите работи. И това беше интересно, интересно като прясна клюка. Ако Чарли излизаше с по-възрастна жена, щеше да е крайно любопитно да видят що за жена е тя. Макар че май нямаше съмнение в това, помисли си маа Рамотсве.

— ​Какво ли би си рекъл за нас господин Дж. Л. Б. Матекони? — закиска се маа Макутси. — Дали би одобрил?

Маа Рамотсве поклати глава.

— Би казал, че сме две жени, които се месят в чуждите работи — каза тя. — А и според мен той би бил по-заинтригуван от мерцедеса, отколкото от хората в него. Така е при автомонтьорите. Те си мислят…

Тя не завърши изречението. Сребристата кола вече приближаваше към стария Армейски клуб на Ботсуана и забавяше ход. След това се включи мигач и колата зави през портала — през портала на къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони.

Щом видя колата да завива, маа Рамотсве завъртя волана толкова рязко, че маа Макутси извика уплашено. В този миг един велосипедист, който идваше срещу тях, също се отклони от пътя си и закриволичи и се прекатури, за да избегне сблъсъка с микробуса. Маа Рамотсве спря и излезе от колата.

— О, раа — извика тя, като тичаше към падналия мъж. Толкова съжалявам, раа.

Мъжът се изправи и изтупа праха от панталоните си. Движенията му бяха грижливи, внимателни, като на човек, който е свикнал да носи скъпи дрехи, но всъщност дрехите му бяха износени и изпомачкани. После той вдигна глава и маа Рамотсве видя, че очите му бяха пълни със сълзи.

— О, раа — каза тя. — Пострадахте заради мене. Толкова съжалявам. Ще ви заведа право при лекаря.

Мъжът поклати глава и избърса сълзите си с опакото на дланта.

— Нищо ми няма — каза. — Пораздрусах се, но нищо ми няма.

— Аз гледах другаде — каза маа Рамотсве, като посегна да хване ръката му. — Много глупаво от моя страна. Бях си отместила погледа от пътя, а после изведнъж ви видях.

Мъжът не каза нищо. Обърна се към велосипеда си и го вдигна. Предното колело, което явно беше попаднало в изровен коловоз на пътя, беше леко изкривено, а кормилото стоеше под необичаен ъгъл. Той огледа колелото, без да каже нищо, а след това се опита да изправи кормилото, но не успя.

Маа Рамотсве се обърна и направи знак на маа Макутси да излезе от микробуса. Тя беше стояла настрани, както поради чувство за такт, така и понеже се срамуваше, но сега се приближи към тях и отправи съчувствени думи към мъжа.

— Ще ви закарам там, където отивате — продължи маа Рамотсве. — Можем да сложим колелото отзад в микробуса, а после ще ви закарам, където отивате, където и да е.

Мъжът се обърна и махна с ръка към Тлоквенг.

— Живея ей натам. Предпочитам сега да се върна у дома. Не искам да ходя там, накъдето бях тръгнал.

Вдигнаха заедно колелото и го сложиха отзад в микробуса. След това маа Рамотсве и маа Макутси се качиха в малкия бял микробус от едната страна, а мъжът — от другата. След като тримата се настаниха в кабината, едва остана място маа Рамотсве да сменя скоростите и всеки път, когато го правеше, тя смушкваше маа Макутси в ребрата.

— Микробусът не е голям — каза ведро маа Рамотсве на пътника. — Но винаги върви. Като нищо ще ни закара до Тлоквенг.

Тя погледна косо мъжа. Изглеждаше към петдесетгодишен. Помисли си, че има приятно лице; интелигентно лице, може би лицето на учител или на висш чиновник. Освен това говореше хубаво, произнасяше ясно всяка дума, така, сякаш наистина я мисли. В днешно време толкова много хора говорят небрежно, помисли си тя, навървят думите една след друга така, че понякога е трудно да разбереш какво казват. Така беше и с онези, които говореха по радиото, така наречените диджеи, които приказваха така, все едно имаха хълцавица. Сигурно си мислеха, че така е модерно; че кара хората да ги харесват повече, което може и да беше вярно, ако ставаше дума за почитатели, захласнати по звездите, в чиито глави не се въртеше нищо друго, но за нея всичко това звучеше абсурдно.

— Ще уредя да поправят велосипеда ви — каза тя на мъжа. — Ще стане като нов. Обещавам ви.

Мъжът кимна.

— Аз самият не мога да платя — каза той. — Нямам пари за това.

Маа Рамотсве кимна. И тя си беше помислила същото. Въпреки целия напредък на Ботсуана и въпреки благоденствието, което бяха донесли на страната диамантите, все още имаше много, много бедни хора. И не биваше те да бъдат забравяни. Но защо този мъж, който изглежда беше образован, нямаше работа? Тя знаеше, че има много хора, които не могат да си намерят работа, но обикновено те нямаха никакви умения. А този мъж явно не беше от тях.

И ето че маа Макутси зададе въпроса, който се въртеше в главата й. Тя си беше мислила същото като маа Рамотсве. Забеляза противоречието между всички онези неща, които говореха за бедност — нещо, което маа Макутси чудесно познаваше, — и говора на образован човек. Освен това бе забелязала, че ръцете на мъжа са грижливо поддържани. Това не бяха ръцете на черноработник или пък на човек, който обработваше земята. Беше виждала такива ръце по време на курсовете по машинопис в нейното „Училище по машинопис за мъже Калахари“. Мнозина от курсистите й, които работеха в канцеларии, имаха подобни ръце.

— В канцелария ли работите, раа? — попита тя. — А може ли да ви попитам и как се казвате?

Мъжът я погледна за миг, а после се обърна настрани.

— Казвам се Полопетси — каза. — Не, нямам работа. Търся си, но никъде не искат да ме вземат.

Маа Рамотсве се намръщи.

— Сега е трудно — каза тя. — Сигурно живеете тежко. — Тя замълча за миг. — А какво работехте преди?

Господин Полопетси не отговори веднага и въпросът сякаш увисна във въздуха. Накрая той заговори.

— Бях в затвора две години. Излязох преди шест месеца.

За миг бялото микробусче се отклони едва забележимо от пътя си.

— И никой не иска да ви вземе на работа, така ли? — попита маа Рамотсве.

— Не искат — отвърна той.

— И вие винаги им казвате, че сте лежали в затвора? — намеси се маа Макутси.

— Казвам им — рече господин Полопетси. — Аз съм честен човек. Не мога да ги лъжа, като ме питат какво съм правил предната година. Не мога да им кажа, че съм бил в Йоханесбург или някъде другаде. Не мога да им кажа, че съм работил.

— Значи сте честен човек — каза маа Рамотсве. — А защо сте били в затвора? Има ли честни хора там?

Тя зададе въпроса, без да помисли, и веднага след това осъзна, че е прозвучал много грубо; сякаш подлага под съмнение думите на събеседника си.

Той обаче явно нямаше нищо против.

— Не ме изпратиха в затвора заради непочтеност — каза той. — Но впрочем, в затвора има честни хора. Там има някои много непочтени хора, а също така и много лоши хора. Но има и такива, които са вътре заради други неща, които са направили.

Те мълчаха и го чакаха да продължи, но той не го стори.

— Е — поде маа Рамотсве, — а вие какво направихте, раа? Какво сте направили, че да ви пратят в затвора?

Господин Полопетси погледна ръцете си.

— Пратиха ме в затвора заради една злополука.

Маа Макутси се извърна, за да го погледне.

— Злополука ли? Изпратили са ви вместо някой друг?

— Не — отговори мъжът. — Пратиха ме в затвора, понеже стана една, когато аз отговарях за нещо. Аз бях виновен и един човек загина. Беше нещастен случай, но те казаха, че е нямало да се случи, ако съм бил по-внимателен.

Вече наближаваха Тлоквенг и маа Рамотсве трябваше да попита мъжа как да стигнат до къщата му. Той посочи към един прашен страничен път, буквално изровена пътека, и тя пое по нея с малкия бял микробус, като се опитваше да избягва по-големите дупки. Ако в Тлоквенг имаше машина за трамбоване, значи тя рядко си правеше труда да минава насам.

— Пътят ни не е много добър — каза господин Полопетси. — Когато вали, всички дупки се пълнят с вода и ако искаш, можеш дори да ловиш риба.

Маа Макутси се засмя.

— И аз съм живяла преди до един такъв път — каза тя. — Знам какво е.

— Да — потвърди господин Полопетси. — Не е лесно. — Той замълча и посочи към една къща недалеч от пътя. — Ето го моят дом.

Беше обикновена къща с две стаи и маа Рамотсве видя, че има нужда от боядисване; долната половина на външните стени беше изпръскана със засъхнала червеникава кал при последните дъждове. Малкото дворче бе добре преметено, което говореше, че за него се грижи съвестна жена, а в единия край имаше кокошарник, също спретнат и чист.

— Много чисто и подредено място — каза маа Рамотсве. — Хубаво е да се види така добре поддържана къща като тази.

— Дължи се на жена ми — каза господин Полопетси. — Тя поддържа къщата толкова чиста.

— Сигурно се гордеете с нея, раа — каза маа Макутси.

— И тя сигурно се гордее с вас — допълни маа Рамотсве.

За миг настъпи мълчание. След това господин Полопетси попита:

— Защо казвате това, маа?

— Защото вие сте добър човек — каза тихо маа Рамотсве. — Ето защо го казвам. Може да сте били в затвора две години, но аз виждам, че сте добър човек.

 

 

Оставиха господин Полопетси в дома му и потеглиха обратно по изровения път. Колелото все още беше отзад в микробуса и маа Рамотсве се беше разбрала с господин Полопетси на следващия ден да го занесе някъде да го поправят и да му го докара обратно, като стане готово. Когато той слезе от микробуса, тя му предложи пари като компенсация за злополуката, но той поклати глава.

— Аз виждам кога едно нещо е случайна злополука — каза той. — А хората не бива да бъдат обвинявани заради случайни злополуки. И това го знам.

Тя не настоя. Мъжът си имаше гордост и би било невъзпитано да настоява. Ето защо те се разбраха за колелото и тя го остави пред къщата. По обратния път двете мълчаха почти през цялото време. Маа Рамотсве си мислеше за господин Полопетси, за къщата му и за унижението, което беше преживял. Вероятно именно затова се беше разплакал след сблъсъка им; просто поредната беда, която трябваше да изтърпи. Разбира се, те бяха чули само неговата версия на историята за хвърлянето му в затвора. Но нали в Ботсуана не пращат хората в затвора за нищо? Тя знаеше, че ботсуанците могат да се гордеят със своята правосъдна система — със съдиите си, които не се кланят на никого, които не се боят да критикуват правителството. Имаше толкова много страни, в които това не можеше да стане, в които съдиите биваха заплашвани или пък назначавани измежду онези, които са лоялни на управляващата партия, но в Ботсуана никога не беше ставало така. Ето защо тези съдии за нищо на света не биха пратили в затвора един човек, ако не заслужава наказание, нали така?

Маа Макутси се тревожеше да не закъснее за курса по машинопис, който трябваше да започне в седем часа, и затова те не се помайваха по обратния път, макар че леко се отклониха, за да минат покрай къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони — или по-скоро къщата, на която собственик беше господин Дж. Л. Б. Матекони, но в която сега живееше наемател. Сребристият мерцедес продължаваше да стои отпред.

— Дали тя живее в тази къща? — попита маа Макутси. — На жена ли е дал под наем къщата господин Дж. Л. Б. Матекони?

— Не — отговори маа Рамотсве. — Даде я под наем — при това забележи, без да ме попита! — на един мъж, чиято кола поправяше. Не го познавам много добре, но каза, че винаги си плащал сметките.

— Много странно — отбеляза маа Макутси. — Ще трябва да проучим по-добре тоя въпрос.

— На всяка цена — съгласи се маа Рамотсве. — Какви ли не загадки се случват в живота ни, маа Макутси, с разните там богати жени, които карат сребристи коли, с велосипеди, тикви и всичко останало, та ще трябва да ги разплетем всичките.

Маа Макутси доби озадачен вид.

— Тикви ли? — попита тя.

— Да — потвърди маа Рамотсве. — Има и една тиквена загадка, но сега нямаме време да говорим за нея. Ще ти разкажа всичко някой друг път.

 

 

Същата вечер маа Макутси не можеше да си избие тиквите от главата и именно това беше една от думите, която даде на своите курсисти да пишат. Тя провеждаше курса си няколко пъти седмично в една църковна зала, която наемаше специално за целта. „Училището по машинопис за мъже Калахари“, в което се приемаха само господа, основаваше своето съществуване върху предположението, че обикновено мъжете не могат да пишат на машина много добре, но се страхуват да си признаят този факт. И макар че бе напълно възможно да се запишат в някой от вечерните курсове, организирани от Ботсуанския колеж за секретарки, повечето от тях не го правеха от срам. Никой мъж не искаше жените да го задминат с уменията си в печатането, както със сигурност щеше да се случи. Ето защо дискретните курсове на маа Макутси се бяха оказали крайно популярни.

Сега тя стоеше пред своя курс от петнайсет мъже, всичките ентусиазирани да овладеят майсторството на машинописа, и всичките напредващи, пък макар и с различно темпо. Класът вече беше усвоил позицията на пръстите, беше минал през по-простите думи, с които започват всички тук, там, поп, боб и т.н. и вече беше готов за задачи за по-напреднали.

— Тиква — извика маа Макутси и клавишите мигом затракаха. А после тя продължи: — Кратуна. — И след това добави: — И я напишете с „а“, а не с „ъ“.

Една-две клавиатури спряха, а след това пак затракаха, но на нов ред.