Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (4)

Четвърта глава
Проблеми с чая

Сутрин всички пристигаха в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ по различно време и никой не би могъл да каже кой ще дойде пръв. Когато „Дамска детективска агенция №1“ все още имаше отделна кантора, обикновено това беше господин Дж. Л. Б. Матекони, но след като двете предприятия се събраха под общ покрив, понякога първа идваше маа Рамотсве, друг път — маа Макутси, а много рядко — и някой от чираците. Общо взето, чираците закъсняваха, понеже обичаха да се излежават до последния момент, а после си излапваха набързо закуската и тичаха да хванат препълнения минибус, който ги оставяше на кръговото движение на края на „Тлоквенг роуд“.

Разбира се, след като се ожениха, маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони обикновено пристигаха по едно и също време, нищо че се движеха с различни коли — един вид конвой, в който пикапът на господин Дж. Л. Б. Матекони беше пръв, следван от малкия бял микробус, зад волана, на който седеше маа Рамотсве.

Във въпросната сутрин първа пристигна маа Макутси, която носеше пакет, увит в амбалажна хартия. Тя отключи кантората на „Дамска детективска агенция №1“, остави пакета на бюрото си и отвори прозореца, за да проветри. Едва беше минало седем часа и имаше половин час, докато дойдат маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони. Това щеше да й даде време да подреди бюрото си, да се обади по семеен въпрос на снахата на братовчедка си и набързо да напише писмо до баща си в Бобононг. Баща й беше на седемдесет и една години и единственото му занимание беше да ходи до малката пощенска станция в селото и да проверява дали не е дошла поща. Обикновено нямаше нищо, но поне веднъж седмично пристигаше писмо от маа Макутси, в което имаше вести от Габороне, а понякога и по една банкнота от петдесет пули^[1]. Баща й не можеше да чете на английски особено добре и затова маа Макутси винаги му пишеше на каланга^[2], при това го правеше с удоволствие, понеже й харесваше да поддържа живи познанията си по езика.

В този ден имаше да му разказва много. Беше прекарала интересен уикенд, тъй като получи покана за обяд в къщата на една от новите й съседки, жена от Малави, която преподаваше в едно от училищата. Тази жена беше живяла една година в Лондон и знаеше всичко за онези места, които маа Макутси само беше виждала на страниците на списание „Нашънъл Джиографик“. Тя обаче не парадираше с преживяното и не караше маа Макутси да се чувства като провинциалистка, която не е пътувала никъде. Всъщност дори обратното. Съседката й зададе цял куп въпроси за Бобононг и внимателно слушаше, докато маа Макутси й разказваше за Франсистаун, Маун и други подобни места.

— Вие сте големи късметлии, че живеете в тази страна — каза й съседката. — Имате си всичко. Необятна земя, докъдето погледът ти стига, че и оттатък. И всички тези диаманти. И добитъкът. Тук има всичко.

— Да, големи сме късметлии — съгласи се маа Макутси. — Знаем това.

— А и ти имаш чудесна нова къща — продължи съседката. — И такава интересна работа. Сигурно хората непрекъснато те питат: какво е да си частен детектив?

Маа Макутси се усмихна скромно.

— Те си мислят, че е страшно вълнуваща работа — каза тя. — Но всъщност не е така. През повечето време просто помагаме на хората да открият това, което вече знаят.

— Ами тази маа Рамотсве, за която приказват хората, тя какъв човек е? — попита съседката. — Виждала съм я по магазините. Има много приятно лице. Като я гледа, човек не би и предположил, че е детектив.

— Тя е много мила жена — потвърди маа Макутси. — Но освен това е и много умна. Само като погледне човек, и вече знае дали я лъже. Освен това знае как да се оправя с мъжете.

Съседката въздъхна.

— Това е великолепна дарба — каза тя. — Ще ми се и аз да можех да го правя.

Маа Макутси беше напълно съгласна с нея. Това би било много добре; а най-добре би било да трябва да се оправяш само с един мъж. Ето, сега маа Рамотсве си имаше господин Дж. Л. Б. Матекони, тази жена от Малави си имаше приятел, когото маа Макутси беше виждала да идва вечер в къщата. Самата тя все още не беше си намерила мъж, ако не се брои онзи, когото срещна в „Училището по машинопис за мъже Калахари“ и който по известни причини не се задържа дълго в живота й. След това тя си беше измислила правило: „Никога не се обвързвай емоционално, с който и да е от учениците си по машинопис“ — правило, което беше вариант на съвета на Кловис Андерсен, който маа Рамотсве цитираше: „Винаги поддържайте дистанция между вас и клиента; целувките и прегръдките никога не са довели до разрешаването на случаи, а освен това не плащат сметките“.

Виж, последната част на този съвет беше крайно интересна и маа Макутси доста бе поразсъждавала над нея. Тя не се съмняваше, че емоционалното обвързване с клиента не би помогнало проблемът да се прецени трезво и следователно не би допринесло за решаването на случая, но дали бе вярно, че целувките и прегръдките не плащат сметки? Нима не би могло да се твърди точно обратното? Имаше цял куп хора, които си изкарваха парите с прегръдки и целувки — например жените на богаташите, или поне някои жени на някои богаташи. Маа Макутси изобщо не се съмняваше, че някои от издокараните момичета, които бяха в класа й в Ботсуанския колеж за секретарки, момичетата, които изкарваха нищо и никакви петдесет процента на заключителните изпити в колежа (сравнени с нейния собствен резултат от деветдесет и седем процента), та, някои от тези момичета отлично си бяха направили сметката, че за да имат много пари, трябва да се погрижат техните прегръдки и целувки да отидат при подходящия мъж. А в техните очи това беше мъжът, който печели десетки хиляди пули на месец и кара скъпа кола, за предпочитане мерцедес-бенц.

Маа Макутси написа на баща си за гостуването на съседката, но не спомена разговора им за мъжете, за маа Рамотсве или за това какво е да бъдеш частен детектив; вместо това тя му разказа какво й беше сготвила жената. После написа какви неприятности има с мравките в новата къща, като се оплака, че май няма какво да се стори. Той щеше отлично да се постави на нейно място. Всички в Ботсуана рано или късно имаха проблеми с мравките и всички имаха свои рецепти за справяне с тях. Но никой никога не беше успял: мравките винаги се завръщаха. Вероятно защото бяха населявали тази земя още преди идването на хората и я възприемаха като свой дом. Може би страната трябваше да се нарича не Ботсуана, а Ботшосване, тоест Земята на мравките. Несъмнено точно така я наричаха самите мравки.

След като завърши писмото, тя закарфичи за листа банкнота от двайсет пули, написа адреса на плика и го запечата. Ето че беше изпълнила своя ежеседмичен дъщерен дълг и се усмихна мислено, като си представи как баща й отваря малката си метална пощенска кутия (купена от нея) и се радва на нейното писмо. Тя знаеше, че той чете и препрочита писмата й, като всеки път извлича ново значение от всяка фраза и от всяко изречение. А после ги показваше на приятелите си, други старци, или пък ги четеше на онези, които не можеха да четат, и след това ги обсъждаха с часове.

След като свърши писмото, тя набързо звънна по телефона и тъкмо приключи, когато чу пикапът на господин Дж. Л. Б. Матекони да спира отпред. Този пикап винаги вдигаше повече шум от всички останали автомобили, понеже моторът му беше различен от моторите на другите пикапи. Така беше рекъл господин Дж. Л. Б. Матекони и несъмнено беше прав. Той беше обяснил, че предишният собственик бил крайно немарлив към двигателя и нямало как той да се поправи. Но пикапът си оставал добър по душа; също като вярно товарно добиче, което търпи стопанинът му да го налага, но никога не губи вярата си в човека. А току след пикапа се зададе и малкият бял микробус, който паркира под акацията до сервиза.

Докато чираците пристигнат, маа Рамотсве и маа Макутси вече бяха отворили сутрешната поща. По-големият чирак, Чарли, влезе, разтакавайки се, в тяхната кантора, като си подсвиркваше, и им се усмихваше безочливо.

— Имаш много самодоволен вид — каза маа Рамотсве. — Да не си спечелил някоя голяма награда?

Чиракът се засмя.

— А-а-а, иска ти се да знаеш маа? Нали?

Маа Рамотсве се спогледа с маа Макутси.

— Надявам се, че не си дошъл за пари назаем — каза тя. — С радост бих ти помогнала, но всъщност трябва да ми върнеш онези петдесет пули, които ти дадох в началото на месеца.

Чиракът направи физиономията на невинно оскърбен човек.

— Ха! Но защо мислиш, че имам нужда от пари назаем, маа? Нима приличам на човек, който търси заем? Аз поне не мисля така. Всъщност тъкмо идвах, за да ти върна заема. Ето. Виж.

Той бръкна в джоба си и извади малка пачка банкноти, от която измъкна петдесет пули.

— Ето — каза. — Това са петдесет пули, нали? Точно толкова ти дължа. И сега ти ги връщам.

Маа Рамотсве взе парите и ги сложи в чекмеджето.

— Тук май има доста пари. Откъде ги взе? Да не си ограбил банка?

Чиракът се засмя.

— Никога не бих ограбил банка. Само глупаците правят такива неща. Ако ограбиш банка, полицията непременно ще те хване. Винаги така става. Затова недей да ограбваш банка, маа!

— Че аз нямам намерение да ограбвам банка — каза маа Рамотсве, развеселена от това предположение.

— Само те предупреждавам, маа — рече той небрежно, прибирайки пачката банкноти в джоба на гащеризона си с явно показен жест. После излезе, все така тътрейки крака, като взе да подсвирква отново.

Маа Макутси погледна към маа Рамотсве.

— Я виж ти! — възкликна тя. — Какво представление!

— Върти му се нещо в главата — каза маа Рамотсве. — Откъде щеше да има толкова пари, ако не се е хванал с нещо? Как мислиш, дали не ги е взел назаем от някого, от някой глупак, който не знае що за стока са младите?

— Нямам представа — каза маа Макутси. — Но видя ли му физиономията? Видя ли колко беше доволен от себе си? И забеляза ли, че беше обул една бяла и една кафява обувка? Забеляза ли?

— Опасявам се, че не — каза маа Рамотсве. — Какво ли означава това?

— Означава, че има два чифта обувки — отвърна маа Макутси през смях. — Или пък че си мисли, че е много модерен. Според мен причината е, че се мисли за много модерен.

— Той не е лошо момче по душа — каза маа Рамотсве. — Само трябва малко да порасне, нали?

— Не — каза маа Макутси. Тя замълча за миг, преди да продължи: — Знаеш ли, маа? Аз си мисля, че той се среща с някоя богаташка. Според мен си е намерил жена, която да му дава пари. Това ще обясни парите, но ще обясни също и модерните обувки, брилянтина в косата му и изобщо цялото му самодоволство. Точно това е станало, мен ако питаш.

Маа Рамотсве се засмя.

— Горката жена! — каза тя. — Жал ми е за нея.

Маа Макутси беше на същото мнение, но тя изпитваше загриженост и за момчето. Той беше най-обикновен младеж, при това крайно незрял, и ако тази жена беше много по-възрастна от него, може би по някакъв начин се възползваше от него. Не беше хубаво един младеж да бъде глезен по такъв начин от някоя отегчена богаташка. Не някой друг, а той щеше да страда, когато цялата работа свършеше, както несъмнено щеше да стане. И въпреки всичко тя харесваше двамата чираци, или поне изпитваше някакво чувство за отговорност към тях; може би отговорността, която по-голямата сестра изпитва по отношение на братчето си. Може то да е глупаво и заради глупостта си да се забърка в какви ли не неприятности, но си остава по-малкото й братче и трябва да бъде защитавано.

— Мисля, че трябва да държим положението под око — каза тя на маа Рамотсве. И маа Рамотсве кимна в знак на съгласие.

— Ще измислим нещо — рече тя. — Но ти си права, не искаме този младеж да пострада. Трябва да измислим нещо.

 

 

Тоя ден трябваше да свършат доста работа. Няколко дни преди това бяха получили писмо от една адвокатска кантора в Замбия с молба да окажат помощ при издирването на някакъв финансист от Лусака. Той беше изчезнал при съмнителни обстоятелства: във финансите на фирмата зееше огромна липса и логичното заключение бе, че той е взел парите. Обикновено маа Рамотсве не обичаше да се занимава с подобен вид проблеми; „Дамска детективска агенция №1“ предпочиташе да разследва по-битови въпроси, но бе въпрос на професионално достойнство да не се връща никой клиент, разбира се, ако не си го заслужаваше. А да не забравяме и финансовата страна. Подобен вид работа се заплащаше добре, а трябваше да се мисли за режийните — заплатата на маа Макутси, разходите около шофирането на малкия бял микробус, пощенските разноски, като това бяха само някои от нещата, които всеки месец поглъщаха голяма част от печалбите.

Смяташе се, че финансистът е в Ботсуана, където имаше роднини. Разбира се, най-напред трябваше да се обърнат тъкмо към тях, но къде ли бяха? Адвокатите не знаеха имената им, а това означаваше, че маа Рамотсве и маа Макутси трябваше да поразпитат между замбийците в Габороне. Лесно е да се каже, но невинаги е лесно да накараш чужденци да говорят за свои съграждани, още по-малко пък, когато някой от тях е загазил. Те знаеха, че такава солидарност не е редна, особено като ставаше дума за злоупотреба с пари, но въпреки това го правеха. Ето защо им предстоеше да звънят на много хора, за да видят дали някой е готов да хвърли светлина. Трябваше също да се напишат писма до цял куп хотели, за да ги питат дали са виждали човека на снимката, която им изпращаха. Всичко това искаше време и те работиха неуморно до десет часа, когато маа Рамотсве, тъкмо привършила неудовлетворителен телефонен разговор с една крайно нелюбезна замбийка, остави слушалката, протегна се и обяви, че е време за сутрешния чай.

Маа Макутси се съгласи.

— Вече съм написала писма до десет хотела — каза тя, като извади поредния лист от ролката на пишещата машина — и главата ме боли само при мисълта за изчезнали замбийци. С нетърпение очаквам чаша чай.

— Аз ще го направя — предложи маа Рамотсве. — Ти свърши много работа, а пък аз само говорех по телефона. Заслужаваш почивка.

Внезапно маа Макутси доби смутен вид.

— Много любезно, маа. Но аз си мислех тази сутрин да направя чая по различен начин.

Маа Рамотсве изгледа удивена своята помощничка.

— По различен начин ли? Че как може ройбосът да се приготвя по различен начин? Нали има само един начин да се запарва чай — слагаш чаените листа в чайника и след това наливаш вода. Ти какво смяташ да направиш? Да налееш първо водата ли? Това ли е различният начин, за който си мислиш?

Маа Макутси се изправи и вдигна пакета, който бе оставила на бюрото си, когато дойде на работа. Маа Рамотсве не го беше забелязала, понеже се намираше зад купчина папки. Сега го погледна с любопитство.

— Какво е това, маа? — попита маа Рамотсве. — Има ли нещо общо с новия начин за приготвяне на чай?

Вместо да отговори, маа Макутси разопакова пакета и извади нов порцеланов чайник, като го вдигна, за да може маа Рамотсве да го огледа добре.

— Ах! — възкликна маа Рамотсве. — Чудесен чайник, маа! Виж го! Погледни цветята отстрани. Чудесен чайник! Нашият ройбос ще има превъзходен вкус, ако се запарва в такъв прекрасен чайник!

Маа Макутси сведе поглед към обувките си, но както обикновено оттам не дойде никаква помощ. Тя бе забелязала, че озовеше ли се натясно, обувките й все казваха: „Тука ще трябва сама да се оправяш, шефке!“ Още отначало тя си знаеше, че ще се получи неловко, но беше решила рано или късно да повдигне въпроса пред маа Рамотсве, а вече нямаше за кога да се отлага.

— Ами, маа… — започна тя. — Ами…

И замълча. Щеше да бъде по-трудно, отколкото си мислеше. Тя срещна очите на маа Рамотсве, в които се четеше очакване.

— С нетърпение очаквам чая — каза маа Рамотсве в опит да й помогне.

Маа Макутси преглътна тежко.

— Аз няма да правя ройбос — избъбри накрая. — Тоест ще запаря за тебе ройбос, както обикновено, но искам да си правя чай само за мен, обикновен чай, в този чайник. Само за мен. Обикновен чай. Така ти ще можеш да пиеш ройбос, а аз ще пия обикновен чай.

След като тя млъкна, настъпи пълно мълчание. Маа Рамотсве седеше неподвижна на стола си, без да откъсва очи от порцелановия чайник. Маа Макутси известно време продължи да държи чайника високо, като бойно знаме, знаме, под което да се сбират онези, които харесват обикновен чай, а не ройбос, но най-накрая отпусна ръце и го остави на бюрото.

— Съжалявам, маа — каза маа Макутси. — Много съжалявам. Не искам да си мислиш, че съм невъзпитана. Не съм. Но дълго време се насилвах да харесвам ройбоса, а сега трябва да кажа какво ми е на сърцето. Сърцето ми казва, че открай време предпочитам обикновен чай. Затова купих този чайник.

Маа Рамотсве я изслуша внимателно и накрая рече:

— Аз трябва да ти се извиня, маа. Точно така, аз. Аз съм невъзпитаният човек. Изобщо не те попитах дали не предпочиташ да пиеш обикновен чай. Не си направих труда да те попитам, а просто купувах ройбос и очаквах ти да го харесваш. Много съжалявам, маа.

— Изобщо не си била невъзпитана — възрази маа Макутси. — Аз трябваше да ти кажа. В случая вината е моя.

Положението беше доста заплетено. Маа Макутси бе преминала от ройбос към обикновен чай преди известно време, а след това пак се върна към ройбоса. Маа Рамотсве беше объркана: какво всъщност искаше маа Макутси, като става дума за чай?

— Не — каза маа Рамотсве. — Ти прояви голямо търпение към мен, да пиеш ройбос само заради мен. Трябваше да се досетя. Трябваше да отгатна по физиономията ти. А аз не го направих. Много съжалявам, маа.

— Но всъщност той не ми е точно противен — каза маа Макутси. — Не се мръщя от отвращение, когато го пия. Ако правех така, ти можеше да забележиш. Но не забеляза. Аз нямах нищо против да го пия — само дето щях да съм по-доволна да пия обикновен чай.

Маа Рамотсве кимна.

— ​Значи ще пием различни видове чай — каза тя. — Също както преди. Аз ще си правя чай и ти също. Ето ти го решението на тоя мъчен проблем.

— Точно така — каза маа Макутси. Тя се замисли за миг. Ами какво щеше да стане с господин Дж. Л. Б. Матекони и чираците? Всички те пиеха ройбос, но сега, след като имаха избор, не трябваше ли да им предложат и обикновен чай? И ако те го поискаха, нямаше ли да искат да пият чай от нейния чайник? Тя не би имала нищо против господин Дж. Л. Б. Матекони да си прави чай в нейния чайник — никой не би имал нищо против него, — но да го използват и чираците беше съвсем друга работа.

Тя реши да изрече на глас безпокойствата си пред маа Рамотсве.

— Ами господин Дж. Л. Б. Матекони? — попита. — Той ще пие ли…

— Ройбос — рече бързо маа Рамотсве. — Това е най-полезният чай за един мъж. Всички го знаят. Той ще пие ройбос.

— Ами чираците?

Маа Рамотсве извъртя иронично очи нагоре.

— Може би те също трябва да пият ройбос — каза тя. — Макар че, бог ми е свидетел, няма да им помогне много.

След като бяха взети тези решения, маа Макутси отвори чайника и под погледа на маа Рамотсве сложи в него известно количество от своя чай, своя обикновен чай. След това тя извади чайника на маа Рамотсве, който изглеждаше доста очукан редом с нейния прекрасен нов чайник, и сипа в него правилното количество ройбос. Без да говорят, те изчакаха водата да заври, всяка насаме с мислите си. Маа Макутси си мислеше с облекчение колко благородно беше реагирала маа Рамотсве на нейното признание, което толкова приличаше на нелоялна постъпка, та дори на предателство. Нейната работодателка го беше приела толкова леко, че тя усети прилив на благодарност. Без съмнение, маа Рамотсве беше една от най-чудесните жени в цяла Ботсуана. Маа Макутси открай време си знаеше това, но ето че пореден пример говореше за нейната способност да проявява разбиране и съчувствие. А от своя страна, маа Рамотсве си мислеше каква вярна и прекрасна жена е маа Макутси. Други служители щяха да се оплакват или да мрънкат за това, че трябва да пият чай, който не харесват, но тя не беше промълвила и дума. И нещо повече, беше си дала вид, че харесва това, което са й предложили, така, както възпитаният гост яде или пие всичко, което домакинът е сложил на масата. Това беше още едно свидетелство за същите тези качества, които явно си бяха проличали в Ботсуанския колеж за секретарки и бяха довели до изумително високите й оценки. Несъмнено маа Макутси беше истинско съкровище.