Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (20)

Двадесета глава
Ноте

Денят след завръщането на бялото микробусче — което господин Дж. Л. Б. Матекони отиде да вземе от шосето за Лобатсе и докара на буксир с чирака зад кормилото — беше ден за равносметки. Господин Дж. Л. Б. Матекони трябваше да реши какво ще прави с микробусчето, чийто двигател беше блокирал, точно както той се беше опасявал. Вътрешното чувство му диктуваше да го изхвърли и да обясни на маа Рамотсве, че не си струва да хвърля пари за такова старо возило, но от друга страна, отлично знаеше каква ще е реакцията и затова, без да бърза, огледа какво трябва да се направи и колко време ще отнеме. Господин Полопетси изпитваше заслужена гордост от себе си. Той бе обяснил на маа Рамотсве и маа Макутси, които го изслушаха с голям интерес, как е проследил дирите през саваната и как е заплашил крадеца, говорейки за старши детективи. Когато чу това, маа Рамотсве се усмихна.

— Е, значи аз съм старши детектив — каза тя. — Поне в известен смисъл. Формално погледнато, според мен ти не си излъгал.

За маа Рамотсве нещата сякаш бързо се подобряваха. Едва вчера положението й се виждаше доста мрачно, с изчезването на микробусчето, липсата на какъвто и да било напредък по замбийския случай и надвисналите над главата й ултиматуми на Ноте. Ето че сега микробусчето се беше върнало и се намираше в умелите ръце на господин Дж. Л. Б. Матекони; можеха да претендират, че са удържали победа в замбийския случай; а що се отнася до Ноте, тя нямаше търпение да се срещне с него и да му се опълчи с информацията, която беше получила от майка му.

Вече пет пари не даваше дали Ноте ще отиде при нея у дома, или в кантората. Нямаше какво да крие от господин Дж. Л. Б. Матекони — не беше се омъжвала преди това и бракът, сключен от Тревър Муамба под дървото във Фермата на сираците, беше напълно законен. Освен това тя осъзна, че ако Ноте вече е бил женен, когато се е оженил за нея, това означаваше, че изобщо не е бил неин съпруг. Тази мисъл, която й подейства крайно освобождаващо, оказваше странно въздействие върху чувствата й към него. Вече не се страхуваше. Той никога не беше бил неин съпруг. Вече беше свободна от него, напълно свободна.

Ноте избра точно този следобед, за да дойде в сервиза, и тя беше готова да го посрещне. Господин Дж. Л. Б. Матекони бе този, който пръв говори с него, а после дойде до кантората, за да й каже, че е дошъл.

— Искаш ли да се отърва от него? — прошепна й. — Мога да му кажа да си върви. Искаш ли да направя така?

Маа Макутси го погледна, седнала зад бюрото си, преструвайки се, че й е безразлично, но въпреки това се вълнуваше. И тя самата с най-голяма радост би казала на Ноте да си върви; стигаше само да я помолят и тя щеше да се разправи с него, без да се церемони.

Маа Рамотсве стана.

— Не — каза тя. — Аз искам да говоря с него. Искам да му кажа нещо.

— Искаш ли да бъда до теб? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Това е нещо, което искам да направя сама — каза тя. И по тона й господин Дж. Л. Б. Матекони разбра, че е изпълнена с решимост. Ноте трябваше да бъде силен човек, за да се изправи срещу маа Рамотсве, когато тя беше в това настроение. Той хвърли поглед към маа Макутси, която вдигна вежда и направи шеговит жест, все едно си прерязва гърлото. Тя също разбираше на какъв риск се излага Ноте.

Маа Рамотсве излезе от офиса и видя Ноте, застанал до колата на един клиент, да прокарва длан по излъсканата каросерия.

— Хубава кола — каза той. — В наши дни в тоя град има доста богати хора. Много такива коли.

— Ако обичаш, недей да я цапаш — каза маа Рамотсве. — Чиракът е лъскал тази кола часове наред.

Ноте я погледна изумен. Отвори уста, за да каже нещо, но преди да успее, маа Рамотсве се впусна в нападение.

— Ходих да видя майка ти — каза тя. — Онази вечер отидох до вашата къща. И знаеш ли какво ми каза тя?

Ноте поклати глава.

— Не съм ходил там през последните няколко дни.

— Горката жена — продължи маа Рамотсве. — Сигурно много се срамува от теб.

Ноте отвори очи широко.

— Ти си гледай твоята работа — каза злобно. — Стой далеч от нея.

— О, изобщо не смятам да ходя пак — отговори маа Рамотсве. — А освен това и теб не искам да те виждам повече.

Ноте се подсмихна презрително.

— Я каква нахална си станала, а? Нали знаеш какво правя аз с нахалниците?

Маа Рамотсве затвори очи, но само за миг. Да, тя помнеше насилието, но вече не й се виждаше толкова страшно.

— А сега ти ме чуй — каза тя. — Ако си дошъл да вземеш от мен пари, отговорът е, че не съм длъжна да ти дам дори и едно-едничко тебе^[1]. Понеже изобщо никога не съм ти била жена и не ти дължа нищо. Нищичко.

Ноте бавно пристъпи към нея.

— Казваш, че не си ми била жена? От къде на къде?

— Понеже все още си бил женен, когато се ожени за мене — каза тя. — А това означава, че ти си многоженец, не аз. И полицията трябва да научи не за мен, а за теб. Ти си бил женен за друго момиче и си имал дете от нея, нали? Сега вече знам това.

Ноте застина на място. Тя видя как устната му потрепери, а пръстите му взеха да се движат по странен начин, сякаш се упражняваше на тромпет. За миг тя се запита дали ще я удари, както се беше случвало преди толкова години, но той реши да не го прави. Зад себе си тя чу как господин Дж. Л. Б. Матекони се покашля и шумно изпусна един гаечен ключ — давайки по този начин знак, че е наблизо, че ще се намеси, ако е нужно. А и господин Полопетси беше там, застанал до вратата на сервиза; правеше се, че премита пода, но не ги изпускаше от поглед. Двамата й приятели, тези двама добри мъже, които бяха толкова различни от Ноте: нейният съпруг, истинският й съпруг, и този мил и отзивчив господин Полопетси бяха съвсем наблизо, готови да й се притекат на помощ. Докато те стояха там, Ноте не беше опасен; жестокостта вирее в сенките, в потайните кътчета, а не пред очите на мъже като тях.

Ноте я гледаше с чиста омраза и за миг маа Рамотсве отново изпита страх, но после се овладя и, поемайки дълбоко дъх, пристъпи към него. Вече бяха лице в лице и, когато заговори, не й се налагаше да повишава тон.

— Аз те обичах — каза тя, достатъчно високо, за да чуе той всяка дума. — Но ти не беше за мен. Сега всичко това е в миналото. Аз не те мразя, Ноте Мокоти, и… — тя млъкна. Трудно беше да изрече това, но тя знаеше, че е длъжна. — Искам да си идеш с мир. Това е всичко.

И го каза на сетсуана, двете простички думи, които означаваха „Върви си в мир“ — „Върви бавно“.

След това тя бръкна в джоба на полата си и извади неголям плик. В него имаше малко пари — в никакъв случай не десет хиляди пули, но дребна сума, с която да му помогне.

— Не те мразя, Ноте Мокоти — повтори тя. — Това е дар от мен. За да ти помогна. А сега си върви, моля те.

Ноте гледаше плика, който тя му подаваше. За миг се поколеба, но после протегна ръка и го взе. Продължи да я гледа.

— Благодаря ти — каза, обърна се и си тръгна. Но след няколко крачки спря и отново се обърна с лице към нея. Тя си помисли, че ще каже нещо, а и имаше неща, които й се искаше да беше казал, но той не продума, а си тръгна и я остави, изправена пред сервиза, под следобедното слънце, чиито лъчи прежуряха върху лицето й. Тя се обърна и видя господин Дж. Л. Б. Матекони, който бавно се приближаваше към нея, като бършеше ръцете си с омазнен парцал; а господин Полопетси, с метлата в ръце, беше съвсем неподвижен, вече дори и не се преструваше, че работи. Искаше й се да заплаче, но нямаше сълзи, понеже ги беше проляла преди много години и сега, в тази част от живота си и за тази конкретна мъка беше стигнала отвъд сълзите. Да, можеше да се разплаче за своето бяло микробусче, за всичките перипетии, през които беше преминало, но вече не можеше да лее сълзи за мъж, на когото беше казала завинаги „сбогом“.

 

 

— Готово — каза маа Рамотсве, поднасяйки към устните си чашата ройбос. — Свърши се с тази работа. Край на Ноте Мокоти. Край на търсенето на приятеля ни от Замбия. Всичко е уредено. С изключение на едно нещо.

— Какво, маа? — попита маа Макутси.

— Чарли — отвърна маа Рамотсве. — Какво ще правим с Чарли?

Маа Макутси вдигна чашата си и погледна над ръба маа Рамотсве.

— А защо мислиш, че този въпрос все още не е уреден? — попита тя.

— Ами че него го няма — каза маа Рамотсве. — Не се е върнал на работа. Следователно все още е с онази жена.

Маа Макутси остави чашата на бюрото и взе да разглежда ноктите си.

— Чарли ще се върне съвсем скоро — каза тя. — Или утре, или в началото на другата седмица. Аз се погрижих за тоя въпрос, понеже си казах, че в момента ти имаш достатъчно други грижи.

Маа Рамотсве се намръщи. Понякога методите на маа Макутси бяха доста нетрадиционни и тя се питаше до какви ли средства бе прибягнала, за да се оправи с Чарли.

— Не се тревожи — каза маа Макутси, долавяйки тревогата на работодателката си. — Подходих много тактично. И според мен той ще се върне веднага след като напусне онази фльорца, което според мен ще стане съвсем скоро.

Маа Рамотсве се засмя.

— Откъде знаеш, че ще я напусне? Да не би просто да се надяваш, че ще му дойде акълът в главата?

— Това момче няма кой знае колко акъл — каза маа Макутси. — Не, мисля, че съвсем скоро мъжът на онази жена ще го убеди да се върне. Нали разбираш, аз му се обадих по телефона. Успях да взема номера му от съдържателката на нелегалния бар, която живее в къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони. След това се обадих на съпруга в Йоханесбург и му казах, че според мен трябва да знае, че жена му си има вземане-даване с един младеж. Той каза, че ще дойде в Габороне и ще сложи тоя младеж на мястото му. А аз му казах, че Чарли не бива да пострада; нужно е само да го посплаши и да му каже да се върне на работа. Разбира се, на него хич не му се щеше, но аз му казах, че ако не го направи, ще трябва да си търси друга жена. Казах му, че ако обещае да не закача Чарли, аз ще се погрижа Чарли да престане да се среща с жена му.

Маа Рамотсве явно беше озадачена.

— Точно така — продължи маа Макутси. — Казах, че жена му е готова да избяга с младежа. И единственият начин да се попречи на това би било да накара младежа да я напусне по собствено желание.

— Но как може да стане това? — попита маа Рамотсве. Тя беше виждала какъв инат е Чарли и не можеше да си представи, че ще послуша съвета на маа Макутси или пък на когото и да било другиго.

— След това аз отидох при Чарли и му казах, че съм чула, че мъжът на онази жена ще дойде да се разправи с него — каза тя. — Той много се изплаши и ме попита откъде знам. И тук се наложи малко да поизлъжа, въпреки че беше за негово собствено добро. Казах му, че един мой братовчед работи в полицията и той ми е казал, че подозират съпруга, че се е отървал от няколко други приятели на жена си. Не са могли все още да го докажат, но са сигурни, че го е направил.

— Е, не е кой знае каква лъжа — отбеляза маа Рамотсве. — Като нищо може и да е истина.

— Би могло — каза маа Макутси. — Този мъж здравата се заканваше на Чарли.

— Значи сега Чарли го е хванало шубето? — попита маа Рамотсве.

— Да — потвърди маа Макутси. — И ме попита дали господин Дж. Л. Б. Матекони ще го приеме отново на работа. Аз казах, че според мен би могло, стига да обещае да работи усърдно, а не през цялото време да зяпа момичетата.

— И какво каза той?

— Каза, че винаги бил работил усърдно, а пък жените вече му били омръзнали така или иначе. Явно тази жена с мерцедеса е доста взискателна. Иска той през цялото време да обръща внимание само на нея.

— Винаги съм си мислила това за хората, които се разкарват със скъпи коли — каза маа Рамотсве. — Но и през ум не ми е минавало за жени, които карат микробусчета.

Те се засмяха при тези думи и след това си наляха още чай.