Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (19)

Деветнадесета глава
Да опъваш каиша

Господин Полопетси стоеше под пустото небе, до черния път и една полумъртва акация. Възбудата му се проявяваше дори физически: пулсът му се беше ускорил и усещаше как кожата на тила му е настръхнала. Той гледаше как пикапът на господин Дж. Л. Б. Матекони се подрусва по черния път, отправен към шосето, а след него се вдигаше малък облак прах от сцеплението с пръстта на гумите с дълбоки грайфери. След като пикапът изчезна, той остана сам сред саваната, втренчен в петното на земята, където маслото от микробуса на маа Рамотсве бе изтекло до капка. Той се усмихна. Ако баща му би могъл да го види сега, как ли щеше да се гордее с него. Разбира се, той никога не си беше представял, че уменията, на които беше научил сина си, щяха да се използват по този начин, но още по-малко си беше представял, че синът му ще се озове в затвора, че ще работи като автомонтьор в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ или ще стане, ако смееше да си го помисли, помощник частен детектив в „Дамска детективска агенция №1“. Разбира се, той не би могъл наистина да претендира за последната титла, но стига да му предоставеха някаква възможност да се докаже, защо пък да не се окаже също толкова добър като маа Макутси? Той никога не би се осмелил да иска да бъде втората маа Рамотсве, никой не би могъл да бъде, но поне можеше да върши онова, което правеше маа Макутси, независимо от нейните деветдесет и седем процента.

Бащата на господин Полопетси, Ърнест Полопетси, който беше работил в психиатричната болница, беше запален ловец в свободното си време. Той рядко беше стрелял по диви животни, понеже нямаше пушка и разчиташе на другите да му дават назаем, но беше майстор в проследяването на дирите, оставено от животните, и беше научил и сина си да върши това. Беше му показал отпечатъците, оставени от различните животни — от цибетките^[1], антилопите, даманите^[2], — а също така му беше показал как да разбира преди колко време е минало животното. За това говореше вятърът, който навяваше малки песъчинки в отпечатъците, оставени от копитата или лапите на животното; за това говореше дъждът, който отмиваше всичко; за това говореше слънцето, което изсушаваше разрохканата почва. Да не забравяме и за превитата трева, която можеше отново да се изправи, но бавно и за определено време, което би могло да се прецени така, както човек разчита стрелките на часовника. Господин Полопетси беше усвоил всички тези познания и умения още като момче и сега, толкова неочаквано, имаше възможност да ги използва.

Той погледна към земята и започна своето дирене. Имаше отпечатъци, които би могъл да отхвърли още от самото начало: най-напред, следите от собствените му обувки и от обувките на господин Дж. Л. Б. Матекони — равни следи с меки гумени подметки; както и отпечатъците на маа Рамотсве, едните по-скорошни, а другите от по-отдавна, понеже тя беше стъпвала около микробуса предната вечер веднага след като той се беше развалил. А освен това имаше и други отпечатъци — чифт обуща, които бяха вървели по една пътека, която излизаше от дясната страна на черния път. Заедно с тези обувки бяха вървели и чифт боси крака, по-малки, следователно краката на дете или пък може би на дребна жена. Обущата бяха вървели в кръг, а след това бяха спрели и бяха направили нещо близо до масленото петно. После си бяха отишли и — точно така! — бяха се върнали заедно с втория чифт следи. Господин Полопетси се наведе ниско и разгледа мешавицата от дири: обувки, гуми (тесни отпечатъци от гуми — отпечатъците от самия микробус), а след това — следите от магарешки копита, които не можеха да се сбъркат с нищо друго. Да! — помисли си господин Полопетси. И още веднъж: Ами да!

Той се изправи и се протегна. Да се превиваш надве над земята беше доста неудобно, но само така можеш да бъдеш следотърсач. Човек трябва да слезе до това равнище, да види света от гледната точка на песъчинката и стръковете трева. Долу съществуваше съвсем друг свят, свят на мравки и малки буци пръст, подобни на миниатюрни планински хребети, но това беше свят, който би могъл много да ти разкаже за света, разположен няколко стъпки по-нагоре; трябва само да го попиташ.

Той отново се преви и тръгна, воден от магарешката диря. Тя продължаваше по пътя известно време, а после свърваше надясно, в същата посока, в която водеше пътеката, по която бяха вървели обущата. Сега, по земята между храсталаците, картината ставаше много по-ясна. На самата пътека бяха ставали много неща; магаретата, запрегнати в малкия бял микробус, бяха теглили товара си по непокътнатата земя и следите бяха недвусмислени. Магаретата — четири на брой, както заключи господин Полопетси — са били водени с камшик в ръка, от мъжа с обущата, а зад тях, застъпвайки поне част от отпечатъците от копитата им — беше минал белият микробус. Сигурно някой друг беше стоял зад волана и беше управлявал микробуса, докато те го дърпаха. Да, момчето беше управлявало, докато баща му беше водил магаретата. Точно така беше станало.

Оттук нататък беше лесно. Господин Полопетси проследи дирите по девствената земя в продължение на около половин миля, докато накрая видя няколко скупчени една до друга традиционни къщи от една стая и ограждения за добитък, изплетени от клони. Той спря. Сигурен беше, че малкият бял микробус е там, може би скрит под клони и листа, но въпреки това беше там. Какво да направи? Една от възможностите беше да изтича до черния път и да стигне обратно до шосето. Можеше да се върне в Габороне за около два часа и да съобщи в полицията, но дотогава микробусът би могъл напълно да изчезне. Той стоеше и мислеше и както си стоеше, забеляза, че едно момче го гледа от прага на една от къщите. Това предреши нещата. Сега вече не можеше да си тръгне, понеже момчето щеше да съобщи, че е бил там, и щяха да направят всичко възможно, за да се отърват от микробуса.

Господин Полопетси се приближи към най-близката от четирите къщи и тогава видя малкия бял микробус. Беше паркиран зад къщата, към която той се приближаваше, полуприкрит със стар брезент. При вида му той се изпълни с негодувание. Никога не беше разбирал непочтеността, а ето че виждаше очебиен пример за нагла кражба. Дали тези хора — тези хора, от които нямаше никаква полза — знаеха микробуса на какъв човек са откраднали? Най-лошите в Ботсуана бяха откраднали от най-добрите; така си беше, чисто и просто.

Докато той се приближаваше към къщата, от нея излезе един мъж. Този мъж, облечен в риза и панталони с маскировъчен цвят, тръгна към господин Полопетси и го поздрави.

— Да не сте се изгубили, раа? — попита мъжът.

Тонът му беше неутрален.

Господин Полопетси усети как сърцето му се блъска в гърдите.

— Не съм се изгубил — каза. — Дойдох да взема микробуса на моята шефка.

Той махна с ръка към полускрития микробус и погледът на мъжа го проследи.

— Вие ли сте собственик на този микробус? — попита мъжът.

— Не — отговори господин Полопетси. — Както ви казах, той е на моята шефка. Аз съм дошъл да го прибера.

Мъжът погледна настрани. Господин Полопетси го наблюдаваше и осъзна, че мъжът мисли. Трудно би било за него да обясни присъствието на микробуса, полускрит зад къщата му.

Господин Полопетси реши да бъде съвсем прям.

— Вие сте откраднали този микробус — обвини го той. — Не сте имали право да го вземате.

Мъжът го погледна с присвити очи.

— Не съм го откраднал, раа. Мерете си приказките. Просто го докарах тук, за да е на сигурно място. Не може човек ей така да си оставя колата насред полето.

Господин Полопетси почти ахна. Явната наглост на обяснението, което му даде мъжът, го порази. Нима този мъж си мислеше, че той е чак толкова наивен?

— Но как щяхме ние да разберем, че сте прибрали микробуса, за да го пазите? — попита той саркастично. — Може би сте оставили бележка, която не сме видели?

Мъжът сви рамене.

— Не искам да обсъждам това с вас — каза той. — Ако обичате, вземете си микробуса. И без това само ни задръства двора.

Господин Полопетси зяпна мъжа, борейки се с възмущението си.

— А сега ме чуйте, раа — каза той. — Чуйте ме много добре. Като сте взели тоя микробус, сте направили много сериозна грешка. Много сериозна грешка.

Мъжът се изсмя.

— Нима? — каза той. — Я чакайте да помисля. Да не би да е на президента? Или пък принадлежи на Ян Кхама, на главния съдия, или на някоя друга важна клечка! Че каква сериозна грешка съм направил!?

Господин Полопетси поклати глава.

— Този микробус не е на никой от тези хора — каза той спокойно. — Този микробус принадлежи на маа Рамотсве, която е старши детектив в Габороне. Нали сте чували за отдела за криминални разследвания, раа? Знаете за детективите, нали? Детективите са цивилни старши полицаи — нали знаете това, раа?

Господин Полопетси видя, че думите му оказват желаното въздействие. Другият мъж промени отношението си, вече не беше толкова безочлив.

— Казвам ви истината, раа — изхленчи той. — Исках само да се погрижа за микробуса. Аз не съм крадец. Повярвайте ми, раа. Това е истината.

Господин Полопетси знаеше, че това е всичко друго, но не и истината, ала реши да смени курса.

— Вие само върнете микробуса до шосето — изкарайте си магаретата, а после ние ще уредим да дойдат да го вземат на буксир.

Мъжът се намръщи.

— Да бия целия тоя път до шосето? Че това ще отнеме много време!

— Сигурен съм, че имате предостатъчно време — каза господин Полопетси. — Освен ако не искате да прекарате част от това време в затвора.

Мъжът не каза нищо. След това се извърна и подвикна на момчето, което ги наблюдаваше отдалеч.

— Изкарай магаретата. Микробусът отива до шосето.

Господин Полопетси се усмихна.

— Това вече е друга работа — каза той. — Детективката — всъщност трябва да я наричам главната детективка — си изгуби времето да идва до тук да си търси колата само за да открие, че я няма. Виждам, че вие тук сте отгледали хубави тикви. Няма да е зле да сложите четири от най-зрелите отзад в микробуса. Като компенсация за изгубеното време.

Мъжът зина да възрази, но размисли и с мрачно изражение тръгна да донесе тиквите. След това, с чудесния жълт товар в задната част на микробуса, колата беше запрегната в групата магарета и пътешествието започна. Отначало господин Полопетси вървеше до колата, но после реши да се повози в нея през останалата част от пътя, заедно с тиквите. Беше му удобно, настанен върху някакви стари чували, да гледа небето над себе си и да си мисли със задоволство за радостта, която ще изпита маа Рамотсве, когато й каже, че бялото й микробусче е живо и невредимо, спасено от плен, готово да й служи както преди — разбира се, след необходимия ремонт.