Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (18)

Осемнадесета глава
Мебелен магазин „Двоен комфорт“

Същата сутрин, когато маа Рамотсве научи за изчезването на бялото микробусче, маа Макутси направи свое откритие. Проблемът с избягалия замбийски финансист се бе оказал доста обезсърчаващ. Изпратените писма не бяха довели до резултат, телефонните разговори останаха напразни. Маа Рамотсве беше предложила да се проведат няколко лични телефонни разговора с видни членове на замбийската общност в Габороне и точно това възнамеряваше да стори това маа Макутси. Разполагаха с три имена — на зъболекар с дълъг списък с пациенти, повечето от които замбийци, на свещеник и на бизнесмен, ръководещ процъфтяваща агенция за внос-износ. Същата сутрин, докато разглеждаше списъка, тя бе решила да не се опитва да говори със зъболекаря, тъй като знаеше, че обикновено зъболекарите са изключително заети и надали щеше да стигне по-далеч от рецепцията. Разбира се, можеше да се обади и да си уговори преглед — отдавна не си беше преглеждала зъбите и това можеше да е добра идея, — но щеше да е трудно да задаваш въпроси, докато устата ти е пълна със зъболекарски инструменти. Може би именно поради тази причина разговорите със зъболекарите често са някак едностранни.

Тя се беше обадила на свещеника, но попадна на телефонния секретар. „Не съм вкъщи, но можете да оставите съобщение — бе обявил отсреща внимателен глас, — а междувременно молитвите ми ще бъдат с вас“. Когато чу това съобщение, маа Макутси така се изненада, че затвори телефона, без да каже нищо. Как биха могли молитвите му да бъдат с нея, ако той дори не знаеше кой се е обадил? Друго би било, мислеше си тя, ако беше казал, че молитвите му ще бъдат с нея в бъдеще, след като научи, че именно тя се е обаждала. Така би прозвучало искрено. Разбира се, той просто се опитваше да прояви любезност — тя съзнаваше това, — но според нея беше важно човек винаги да говори истината, а свещениците би трябвало да разбират това по-добре от всички.

Маа Макутси поразсъждава над това няколко минути и колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше. Накрая вдигна телефона, отново набра номера и изслуша с раздразнение неискреното съобщение. После, след като чу сигнала, показващ, че може да остави съобщение, тя рече:

— Тук е Грейс Макутси от „Дамска детективска агенция №1“. Търся ви по някои важни въпроси. Но как биха могли молитвите ви да бъдат с мен, преди да сте чули коя съм? Не трябва ли да кажете, че ще се молите за хората, след като разберете кои са те? Не трябва ли? Много ви благодаря, отче, довиждане.

След като защити позицията си по въпроса на казването на истината и точността, тя се почувства по-добре. Щеше да разкаже за това на маа Рамотсве, когато тя се прибереше с микробуса; навярно тя щеше да го одобри, понеже беше много честна жена и не обичаше хората, които говореха неверни неща. Тя сигурно би одобрила това… Всъщност дали би го одобрила? Неочаквано маа Макутси бе обзета от съмнения. Хрумна й, че маа Рамотсве може да сметне за доста неучтиво да отправяш подобни наставления — и на всичкото отгоре да ги записваш на телефонен секретар — към свещеник, който само се опитва да помага на хората, които му се обаждат. Нима маа Рамотсве не би могла да каже: „Ех, маа, мнозина от онези, които звънят, сигурно са изпаднали в беда. Може би в дома им някой е починал и те се обаждат на свещеника по този въпрос. Може би именно затова той се опитва да им помогне да се почувстват по-добре“.

Маа Макутси помисли още известно време, а след това вдигна телефонната слушалка и отново набра номера. Беше решила да остави още едно съобщение, в което да каже, че не е имала предвид точно това, което е казала, но този път самият свещеник вдигна телефона.

Секунда-две маа Макутси се колебаеше какво да каже и дори й мина през ум да затвори телефона, като дете, което са хванали да върти напосоки телефонни номера.

Но в крайна сметка здравият разум надделя.

— Обажда се маа Макутси — каза тя. — Оставих ви съобщение преди няколко минути и…

— Чух съобщението ви, маа — прекъсна я свещеника. — И сте права. Не съм премислил добре нещата, когато съм казал: „А междувременно“. Ще презапиша съобщението, като кажа: „След като чуя съобщението ви, ще се моля за вас“. Точно това ще кажа.

Маа Макутси усети как я облива вълна на срам.

— Не исках да бъда невъзпитана — избъбри тя.

— Знам това — рече свещеникът. — И думите ви изобщо не прозвучаха невъзпитано. Бяхте изключително възпитана.

За кратко настъпи мълчание, а след това свещеникът продължи.

— Но вие казахте, че искате да говорите с мен за нещо. Мога ли да попитам какво е то?

Маа Макутси му обясни за какво й трябва, а след като свърши, той рече:

— Какво всъщност искате от мен, маа? Значи ме молите да ви кажа дали с мен е говорил такъв човек, бизнесмен от Замбия? Това ли е молбата ви?

— Да — каза маа Макутси. — Сигурно познавате мнозина от сънародниците си, които живеят тук. Те идват при вас за помощ. Помислих си, че може и този мъж да е направил така.

Свещеникът мълчеше. На другия край на линията, седнала зад бюрото си в „Дамска детективска агенция №1“, маа Макутси гледаше бяло гущерче, което с лекота се катереше по една стена. Главата на животинчето се въртеше насам и натам, докато то се придвижваше, озъртайки се за хищници и за плячка.

Сетне свещеникът се прокашля.

— Не мога да говоря за тези неща, маа — каза вече с нотка на укор. — Когато хората идват при мен със своята скръб и проблемите си, те очакват, че няма да говоря с другите за това. Те не мислят, че ще обсъждам работите им с първия частен детектив, който ми се обади.

Слушайки упреците му, маа Макутси се чувстваше все по-неловко. Какво ли си мислеше за нея? Не стига, че му беше оставила неискани съвети на телефонния секретар, а след това беше извършила и друго прегрешение, да поиска от него да разкрие поверителна информация. Сега трябваше да му се извини и да приключи този разговор, преди репутацията на „Дамска детективска агенция №1“ да се срине напълно в очите му.

— Много съжалявам, отче — започна тя. — Не исках…

— Хората си мислят — прекъсна я свещеникът, — хората си мислят, че свещениците непрекъснато ги съдят. Мислят си, че все седим и мислим: ах, каква лоша постъпка, олеле, какъв зъл човек. Но трябва да ви кажа, че ние не правим така. Ние осъзнаваме, че всички хора са слаби и че всички вършат неща, които не бива да вършат. Няма нито един човек, който да не е грешник. Нито един. И затова, когато този клетник дойде при мен със своята беда, аз не си помислих: не е трябвало да вземаш тези пари. Не си помислих това. И не му казах, че не бива да бяга в Йоханесбург, при братовчед си, който работи там в голям хотел, както той смяташе да направи. Не направих нищо подобно. Но му казах, че може да ми се довери напълно и че няма да го предам на полицията. И аз наистина не го предадох на полицията, защото това би означавало да наруша тайнството на беседата, в която един свещеник провежда с човек от своето паство, който и да е той. И нали разбирате, маа, затова не мога да говоря с вас за този човек. Просто не мога.

Маа Макутси седеше на стола си с гръб, опнат като струна. Пред себе си на листче хартия беше написала:

„Заминал за Йоханесбург. Братовчед. Хотел“.

Тя се усмихна на себе си.

— Бяхте много любезен — каза на свещеника. — Съжалявам, че ви разпитвах за тези лични работи.

— А аз съжалявам, че не мога да ви помогна — каза свещеникът.

— Но ми оказахте голяма помощ — каза маа Макутси.

Това сложи край на разговора, както и на целия случай с изчезналия замбийски финансист. Сега вече проблемът можеше да бъде предаден в ръцете на други, но вече по един полезен начин, придружен от положителна информация. Стана ясно, че човекът, когото търсеха, беше в Йоханесбург, който, разбира се, е много голям град, но в него няма чак толкова много големи хотели, а и сега онези, които търсеха този мъж, щяха да знаят точно откъде да започнат.

Сега вече разполагаха с достатъчно информация, която да предадат на адвокатите, и да го сторят с гордо изправена глава. Докладът им щеше напълно да си е заслужил хонорара, помисли си тя; а що се отнася до самата нея, тя с нетърпение чакаше възможността да разкаже на маа Рамотсве какво е открила. Винаги й носеше огромно удовлетворение да може да съобщи за някакъв напредък.

Когато чу за връщането на пикапа, тя стана и излезе. Разбира се, беше очаквала да види микробуса на маа Рамотсве срамно теглен на буксир от пикапа, и сега със смайване видя единствено пикапа и печалната маа Рамотсве, която слизаше от него.

Маа Рамотсве й разказа какво се е случило и маа Макутси нададе скръбен стон, за миг напълно забравяйки добрата новина, с която бе смятала да я приветства.

— О, маа! — изплака тя. — Микробусът ти! Откраднали са микробуса ти! Ооо!

Господин Дж. Л. Б. Матекони се поотдалечи от двете жени с нещастен вид. Опита се да ги успокои с думите: „Ще намерим друг микробус. Има много…“, но маа Макутси му изшътка, понеже смяташе, че сега не е време за разумни мъжки съвети.

По-късно, когато двете с маа Рамотсве седяха заедно в кантората и посръбваха запарен набързо ройбос — който в този момент маа Макутси беше решила, че харесва, — ролите им се смениха и самата маа Рамотсве се зае да успокоява помощничката си.

— Е, все някога трябваше да си отиде — каза тя. — Господин Дж. Л. Б. Матекони често казва, че колите и микробусите не са вечни. Трябва да се примирим с това. Той е прав, нали?

Маа Макутси трябваше да признае, че това е така. Но дори и този факт не помагаше да се приеме по-лесно това чудовищно нещастие.

— Ти си много спокойна. Аз щях страшно да се ядосвам, ако се беше случило на мен.

— Е — каза маа Рамотсве, — и аз се ядосах. Ядосах се, като видях, че микробусчето го няма. И продължих да се ядосвам в пикапа, докато се връщахме. Но какъв смисъл има да се ядосва човек сега, маа? Според мен гневът няма да ни помогне.

Маа Макутси въздъхна.

— Права си за гнева — каза тя. — От него няма полза.

— Е, кажи ми какво стана тук — каза маа Рамотсве.

Подканена по този начин, маа Макутси се облегна и се усмихна широко. Поне имаше нещо, което да компенсира, пък било то и съвсем малко, новините за микробусчето.

— Аз реших случая — каза тя скромно. — Онзи замбиец…

Маа Рамотсве възкликна доволна.

— Намерила си го? Къде е?

Маа Макутси вдигна ръка.

— Не е точно намерен — каза тя. — Но разбрах, че вече не е тук. Сега е в Йоханесбург.

Тя разказа на маа Рамотсве за разговора със свещеника и за това как той, без да иска, беше разкрил местонахождението на търсения от тях човек.

— Ти си мислиш, че е станало, без да иска — поправи я маа Рамотсве. — Но на мен ми се струва, че свещеникът отлично е знаел какво казва. Нали той беше наясно, че търсиш човек, който вероятно е откраднал голяма сума чужди пари? Нали знаеше това?

— Да, знаеше — потвърди маа Макутси. — Знаеше всичко това.

— Е — каза маа Рамотсве, — според мен този свещеник не е толкова глупав, колкото ти си мислиш. Струва ми се, че той просто е търсил начин да ти съобщи нещо, без да обременява съвестта си. Знаел е, че не бива да разкрива информация, споделена с него поверително, но ако е можел да го стори непряко, както явно е направил, може би не би изпитал чак толкова голяма вина.

— Но нима свещениците мислят по този начин? — попита маа Макутси.

— Несъмнено — отвърна маа Рамотсве. — Едно нещо, което съм научила в тази работа, е, че всички, дори и свещениците, намират начин да ти кажат разни неща, които знаят, че не бива да ти казват направо. А в случая с този свещеник, вероятно той си мисли, че ще е хубаво този мъж да бъде заловен. Именно затова ти е казал всичко, което е знаел, но го е направил по особен, заобиколен начин.

Маа Макутси се замисли.

— Но какво трябва да направим сега, маа? Това стига ли?

— Какво би предложил Кловис Андерсън? — попита маа Рамотсве.

Маа Макутси погледна опърпания екземпляр от „Принципи на работата на частния детектив“. Всъщност тя никога не беше чела книгата от кора до кора, макар да знаеше, че някой ден ще трябва да го стори.

— Той би казал, че никога не бива да забравяме кога трябва да престанем да задаваме въпроси — предположи тя. — А мисля, че казва това, нали?

— Именно! — възкликна маа Рамотсве и продължи: — Според мен на нас тази книга вече изобщо не ни трябва. Мисля, че вече знаем достатъчно, за да започнем да пишем наша книга. Не мислиш ли?

— Да — съгласи се маа Макутси. — „Работата на частния детектив, написана за жени“ от Прешъс Рамотсве и Грейс Макутси. Просто вече я виждам.

— Аз също — каза маа Рамотсве, и сръбна глътка чай. — Това ще е чудесна книга, маа, сигурна съм.

Като награда за успеха на маа Макутси маа Рамотсве я освободи за останалата част от деня.

— Ти се труди усърдно — каза тя на помощничката си. — А сега можеш да излезеш и да похарчиш премията, която ще ти дам.

Маа Макутси не можеше да скрие изненадата си. Работодателката й никога не беше споменавала за премии, но тя беше чувала, че хората, които работят в големи фирми, говорят за тях.

— Да — потвърди усмихната маа Рамотсве и извади кутията, която държеше в най-горното чекмедже на бюрото си. — Ще получим чудесен хонорар за случая със замбиеца. Мисля, че ще бъде кръгло десет хиляди пули. — Тя замълча, наблюдавайки какъв ефект оказаха думите й върху маа Макутси. — Затова твоята премия ще бъде двайсет и пет процента от тази сума, което е…

— Две хиляди и петстотин пули — каза бързо маа Макутси.

— Толкова много? — каза разсеяно маа Рамотсве. — Е, значи ще бъде две хиляди и петстотин пули. Разбира се, ще трябва да изчакаш, докато ни платят, за да ги получиш, но ето ти в аванс петстотин пули.

Маа Макутси прие с благодарност парите и ги пъхна в деколтето си. Вече беше решила какво ще направи с премията, или поне с тази част от нея, и й се струваше, че тъкмо сега му е времето. Тя погледна обувките си, работните си обувки и им се закани с пръст.

— Още един чифт нови обувки? — попита усмихната маа Рамотсве.

— Да — каза маа Макутси. — Нови обувки и няколко нови кърпички.

Маа Рамотсве кимна одобрително. Тя отново се беше замислила за бялото микробусче и тази мисъл заплаши да помрачи настъпилото радостно настроение. Но тя не каза нищо на маа Макутси, която се канеше да си тръгне, за да хване минибуса до магазините. Тя заслужава това щастие, помисли си маа Рамотсве. През толкова много години от живота си не е имала почти нищо. Сега, с школата по машинопис и новата къща и, разбира се, с тази премия животът й непременно щеше да се подобри. Може би щеше да си намери и мъж въпреки че в момента беше прекалено да се иска и това. За нея обаче би било добре да си намери един добър мъж, ако изобщо бяха останали такива — въпрос, относно, който маа Рамотсве започваше да изпитва съмнение. Нали бялото микробусче не беше откраднато от жена? Не може да не е бил мъж. А и този непочтен замбийски финансист — той също беше мъж, нали? На съвестта на мъжете тежаха много неща, помисли си тя; с изключение на господин Дж. Л. Б. Матекони, разбира се, на господин Полопетси и на покойния й баща. Значи все пак се намираха добри мъже, ако човек не се уморява да ги търси. Но къде, питаше се тя, къде бяха всичките тези добри мъже, когато една жена си търси съпруг? Къде би могла маа Макутси да намери добър мъж на нейната възраст, с нейните големи очила и несъвършената й кожа? Нямаше да е лесно, помисли си маа Рамотсве, и по този въпрос нито тя, нито който и да било друг можеше да помогне с много.

 

 

Купуването на новите обувки отне забележително малко време. Тя вече беше набелязала чифта, който искаше — червените обувки със златни катарами — и за нейна радост те все още се мъдреха на видно място на витрината на магазина, когато стигна до него. Не се мина без миг тревога, докато помощничката търсеше нейния номер, но не след дълго обувките пристигнаха и й станаха идеално.

— Много добре ви стоят — каза с възхищение продавачката. — А тези катарами, маа! Направо ще заслепяват мъжете!

Маа Макутси я погледна разтревожена.

— Ама аз невинаги се опитвам да заслепявам мъжете.

— О, да, личи си — поправи се продавачката. — Тези обувки ще са много подходящи и за работа. Те са чудесни обувки за какво ли не.

Маа Макутси реши да излезе от магазина с новите обувки и докато вървеше по тротоара, усети онова необикновено удоволствие, което носят новите кожени стелки под краката. Това беше чувство на задоволство, на сигурност, а в този случай то се засилваше и заради лъщенето на катарамите под слънчевите лъчи. Сигурно такова е усещането, когато си богаташ, помисли си тя. И сигурно богатите хора се чувстват така през цялото време, докато се разхождат с изисканите си дрехи и новите си обувки. Е, поне сега и на нея се падаше малко от това чувство, докато обувките бяха нови и по кожата нямаше драскотини.

Тя реши да повърви още малко покрай магазините. Така не само щеше да има възможност да поразтъпче новите си обувки, но, тъй като все още й бяха останали малко пари, можеше да намери нещо друго, което да й хареса. И така тя тръгна, мина покрай малък радио магазин, в който нямаше нищо интересно, и магазин, в който се продаваше градинско оборудване. Никоя от стоките не й се видя обещаваща и тя се запита дали не да хване минибуса, с който да отиде до търговския център, където маа Рамотсве обичаше да седи и да пие чай. Там имаше магазини, в които можеше да се намери нещо изкусително.

Но изведнъж маа Макутси спря. Намираше се пред магазин, в който се продаваха мебели — Мебелен магазин „Двоен комфорт“, — а вътре стоеше Фути Радифути и я гледаше през витрината.

Маа Макутси се усмихна и му махна. Да, разбира се: той работеше в мебелен магазин, и ей го на — продаваше мебели. Какво пък, щеше да е интересно да види магазина му, при все че не смяташе да купува каквито и да било мебели.

Фути Радифути й махна в отговор и тръгна към вратата, за да й отвори. Когато тя влезе, той я приветства сърдечно, като се запъваше, но недвусмислено показваше колко се радва да я види.

— И гледай само об… об… об… обувките ти — каза той. — Много са кра… кра…

— Благодаря ти — каза маа Макутси. — Да, много са красиви. Току-що си ги купих с моята премия.

Фути Радифути се усмихна и нервно сключи длани.

— Това е моят магазин — каза той. — Тук работя.

Маа Макутси се огледа. Беше голям магазин, с всевъзможни канапета и столове, които те примамваха да седнеш. Имаше също маси и бюра, подредени в гъсти редици.

— Много голям магазин — каза тя. — Много хора ли работят тук?

— Имам десет служители — каза той, като вече не се запъваше толкова.

Тя беше забелязала, че заекването му е най-изразено в началото на разговора, а когато се поотпусне, почти изчезва.

Тя се замисли за миг. Той беше казал, че има десет служители; това бе прозвучало по-скоро като че ли той е управителят, което й се струваше малко вероятно.

— Значи ти си управителят? — попита на шега.

— Да — отговори той. — Баща ми е собственик на магазина и аз съм управителят. Напоследък той почти изцяло се оттегли. Да ти кажа, повече му харесва да си прекарва времето с добитъка, но продължава да идва тук. И сега е в офиса отзад.

Няколко секунди маа Макутси не каза нищо. Мисълта, че Фути Радифути всъщност е собственик на магазин, не би трябвало да промени начина, по който гледаше на него, но го направи. Той вече не беше неумелият танцьор, симпатичният, но доста уязвим мъж, с когото тя танцуваше в Академията. Тук той беше важен човек, заможен човек. Парите нямаха значение. Нямаха значение.

Мълчанието бе нарушено от Фути Радифути.

— Трябва да се запознаеш с баща ми — каза той. — Ела в офиса да ви запозная.

Те тръгнаха към задната част на магазина, покрай масите и столовете, и влязоха в голяма стая със син килим и две затрупани с книжа бюра. Когато влязоха, възрастен мъж, седнал зад едно от бюрата, вдигна поглед иззад купчина фактури. Маа Макутси пристъпи към него, за да го поздрави, изричайки традиционния, изпълнен с уважение поздрав както беше редно при среща с по-възрастен човек.

— Това е моята приятелка от курса по танци — каза Фути Радифути. В гласа му звучеше гордост и маа Макутси забеляза това.

Възрастният мъж вдигна очи към маа Макутси и бавно се изправи, намръщвайки се леко, сякаш изпитваше болка.

— Много се радвам да ви видя, маа — каза господин Радифути.

След това, обръщайки се към сина си, той му каза, че вече може да отиде да обърне внимание на клиент, който чакаше в изложбения салон.

— Не бива да го караме да чака — добави той.

След като Фути Радифути излезе от стаята, възрастният мъж покани с жест маа Макутси да седне на един стол до бюрото.

— Много сте любезна да танцувате със сина ми — каза тихо. — Той е срамежливо момче. Няма много приятели.

— Той е добър човек — каза маа Макутси. — И танцува все по-хубаво. В началото не беше много хубаво, но сега се подобрява.

Възрастният мъж кимна.

— Освен това и говори по-ясно, когато е с хора, които познава — каза той. — Сигурен съм, че вие сте му помогнали и в това отношение.

Маа Макутси се усмихна.

— Да, сега вече не е толкова срамежлив.

Тя сведе поглед към новите си обувки, като се питаше какво ли би помислил за тях този възрастен човек. Дали ще я сметне за наперена, понеже носи обувки с такива големи катарами?

Господин Радифути изглежда не забелязваше обувките й.

— С какво се занимавате, маа? Имате ли работа? Синът ми е говорил за вас неведнъж, но не ми е казал какво работите.

— Работя в „Дамска детективска агенция №1“ — каза маа Макутси. — Помощничка съм там. Има една жена…

— Която се казва маа Рамотсве — каза господин Радифути.

— Познавате ли я?

— Разбира се — каза възрастният мъж. — Освен това познавах и баща й. Той се казваше Обед Рамотсве и беше много добър човек. Да ви кажа, аз купувах от него добитък и във фермата ми близо до Лобатсе още има няколко от потомките на неговите крави. Те са чудесни животни. — Той млъкна за миг. — Значи вие работите с Прешъс Рамотсве. Много интересно. Разплитате ли много случаи?

— Днес реших един — каза ведро маа Макутси. — Почти открих един мъж, който е откраднал много пари.

— Почти ли? Да не би да се е измъкнал?

Маа Макутси се засмя и обясни как се беше сдобила с информацията, която щеше да помогне на хората в Йоханесбург да го намерят. Възрастният мъж я изслушва внимателно и се усмихна с удоволствие.

— Личи си, че сте много умна — каза той. — Това е хубаво.

Маа Макутси не знаеше как да разтълкува тази забележка. Защо беше хубаво, че е умна? Защо това би имало някакво значение за този старец? За миг тя се запита дали да му каже за резултата си от деветдесет и седем процента в Ботсуанския колеж за секретарки, но накрая реши да замълчи: човек не бива твърде често да споменава тези неща.

Поговориха още няколко минути, най-вече за магазина и за мебелите, които се продаваха в него. След това Фути Радифути се върна с поднос, на който крепеше три чаши чай, а след като изпиха чая, той й предложи да я закара до вкъщи с колата си и тя се съгласи. Хубаво би било, помисли си тя, да не й се налага да върви прекалено дълго с новите си червени обувки, понеже дясната започваше да я стяга — не кой знае колко, но все пак се усещаше.

Когато пристигнаха пред къщата й, Фути Радифути угаси колата. После се пресегна към задната седалка и взе един голям пакет, който връчи на маа Макутси.

— Това е подарък за теб, маа — каза. — Надявам се да ти хареса.

Маа Макутси огледа грижливо опакования подарък.

— Може ли да го отворя сега? — попита.

Фути Радифути кимна с гордост.

— От магазина е — каза.

Маа Макутси разкъса опаковъчната хартия. Вътре имаше възглавничка, везана възглавничка от златисто кадифе. Тя отдавна не беше виждала нещо толкова красиво и очите й се напълниха със сълзи. Какъв чудесен мъж беше той, добър мъж, който я харесваше достатъчно, за да й подари тази красива възглавничка.

Тя го погледна и се усмихна.

— Много си мил с мен — каза. — Много си мил.

Фути Радифути заби поглед във волана на колата. Нищо не можеше да каже.