Метаданни
Данни
- Серия
- Дамска детективска агенция №1 (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- In the Company of Cheerful Ladies, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Попова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алегзандър Маккол Смит. Във весела женска компания
Английска. Първо издание
Превод: Милена Попова
Оформление на корицата: Деница Трифонова
Коректор: Людмила Петрова
Компютърна обработка: Людмила Петрова
Формат 32/84/108
Обем 14 п.к.
Дадена за печат: декември 2011
Излязла от печат: декември 2011
Предпечат и печат: „Изток-Запад“
История
- —Добавяне
Седемнадесета глава
Маа Рамотсве, господин Дж. Л. Б. Матекони и господин Полопетси се сблъскват с неприятна изненада
Когато маа Рамотсве се прибра у дома след гостуването къщата на семейство Мокоти, господин Дж. Л. Б. Матекони отдавна спеше дълбоко. А на сутринта, когато той се събуди, маа Рамотсве вече беше станала и се разхождаше в градината, като държеше чаша ройбос. Господин Дж. Л. Б. Матекони стана, изми се и се облече, а след това излезе навън и я завари потънала в мисли пред дървото мопипи.
— Отново е чудесна сутрин — каза той, докато се приближаваше към нея. Тя се обърна към него и се усмихна.
— Винаги съм най-щастлива рано сутрин — каза. — Да стоя тук в градината, да гледам как растенията се събуждат. Много е хубаво.
Господин Дж. Л. Б. Матекони се съгласи. За него беше трудно да става от леглото толкова рано, колкото нея, но знаеше, че първите няколко часа след изгрев-слънце бяха най-хубавата част от деня, време на свежест и оптимизъм. А той особено обичаше, когато успееше да пристигне в сервиза достатъчно рано, за да усети първите слънчеви лъчи на тила си, докато се труди над някой двигател. Това беше идеалният миг, истинско блаженство за един автомонтьор — да ти е топло (но не прекалено) и достатъчно удобно, докато работиш над двигателя, който ти се опъва. Разбира се, до голяма степен зависеше и от двигателя. Имаше такива, които направо караха човек да се отчае — двигатели с кътчета, до които не можеш да стигнеш, и части, които беше трудно да подредиш наново, — но един двигател, който беше сговорчив, беше истинска радост.
Такъв беше и моторът на белия микробус на маа Рамотсве. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше прекарал доста време в работа над този микробус и смяташе, че вече го познава доста добре. Двигателят му не беше от трудните за поправка, понеже всички важни части можеха да се намерят без особен проблем, но това не можеше да продължава до безкрай, а той не беше сигурен дали маа Рамотсве разбира това. Беше се сблъскал със същия проблем, когато ставаше дума за маа Потоквани и стария минибус, с който тя превозваше сираците. Цяло чудо беше, че возилото продължаваше да върви — а може би не беше чудо, ами неговата непрестанна грижа. Рано или късно обаче човек трябва да си отвори очите за фактите и да приеме, че старият автомобил си е изпял песента. Господин Дж. Л. Б. Матекони разбираше чувството на привързаност, което хората развиваха към своята кола или камион, но за всяко чувство си има място. Ако сме готови да изхвърлим старите дрехи, защо да не изхвърляме старите автомобили, след като вече не могат да вършат работа? Той беше забелязал, че маа Рамотсве с охота изхвърляше неговите дрехи и само с разгорещена защита от негова страна той беше успял да задържи някои от саката и панталоните, които му бяха вършили добра работа и — поне според него — все още не бяха за боклука. Но възраженията му не й бяха попречили да се отърве от няколко чифта панталони (които имаха само по една-две кръпки и според него можеха да изкарат още доста време), от любимия му чифт стари кафяви обувки от нещавена кожа и едно сако, което си беше купил в „Окей базарс“ в Мафикенг с първата си заплата като квалифициран автомонтьор. Искаше му се да я попита как би се почувствала, ако той прерови гардероба й и изхвърли някои от нейните рокли, но си замълча. Така или иначе, въпросът беше напълно хипотетичен; никога не би му хрумнало да направи подобно нещо. А и с готовност си признаваше, че няма и понятие от женското облекло, както би се наложило да признаят на повечето мъже; но въпреки това жените винаги твърдяха, че знаят какви дрехи са подходящи за един мъж тая работа не е много справедлива, мислеше си господин Дж. Л. Б. Матекони, макар че не беше съвсем наясно как човек би могъл да спори по въпроса.
Застанал до маа Рамотсве, господин Дж. Л. Б. Матекони пое с пълни гърди глътка утринен въздух.
— А как мина? — попита, след като издиша. — Намери ли го?
— Той не беше там — отвърна маа Рамотсве. — Но говорих с майка му и това се оказа полезно. Научих нещо важно.
— Какво е това важно нещо? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони, като затвори очи и отново вдъхна дълбоко.
Маа Рамотсве не отговори. Сега осъзна, че изобщо не трябваше да му казва за това, макар да й се искаше да сподели огромното облекчение, което й бе донесло това посещение.
— Е? — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, като отвори очи и се огледа. — Важното нещо, какво е то… — той млъкна. А след това продължи намръщен: — Къде е белият микробус?
Маа Рамотсве въздъхна.
— Повреди се насред пътя. Остана ей там. — Тя махна в южна посока, към Лобатсе, Кейптаун и океаните на юг от Кейптаун. — Ей там е.
— Повреди ли се? — попита остро господин Дж. Л. Б. Матекони. — Какво стана?
Маа Рамотсве му разказа как двигателят внезапно е изгубил мощност и е спрял. Разказа му, че всичко това е станало съвсем неочаквано, за секунди, малко преди да достигне до шосето. А след това спомена за маслото и подозренията й, че причина е чукването на масленото корито в камък на пътя.
Господин Дж. Л. Б. Матекони се намръщи.
— Вероятно си права — каза с укор. — Тези камъни могат да направят големи бели. Всъщност не бива да ходиш с такова малко микробусче по онези пътища. То не е направено за такава работа.
Маа Рамотсве прие спокойно неговия упрек.
— Ами ако двигателят е блокирал? Тогава какво?
Господин Дж. Л. Б. Матекони поклати глава.
— Тогава работата е лоша. Ще трябва нов двигател. Според мен надали ще си струва.
— Значи ще имам нужда от ново микробусче?
— Да, така ще бъде.
— Маа Рамотсве помисли за миг.
— Това микробусче го имам отдавна — каза тя. — Много си го обичам. Вече не правят такива.
Господин Дж. Л. Б. Матекони я погледна и внезапно изпита огромно чувство на гордост. Имаше жени, които горяха от нетърпение да се сдобият с нов микробус или кола и на драго сърце биха хвърлили на бунището превозното средство, което им е служило вярно, за да го заменят с нещо по-лъскаво и по-модерно. А той се гордееше при мисълта, че маа Рамотсве не е такава жена. Подобна жена никога не би поискала да замени своя стар и непотребен съпруг с нов, по-бляскав мъж. Това беше много успокоителна мисъл.
— Ще го погледнем — каза той. — Никога не бива да се казва, че на една кола й е спукана работата, докато не се огледа добре. Може да отидем да я вземем с моя пикап — аз ще те тегля на връщане.
Тази сутрин в „Дамска детективска агенция №1“ не се случваше нищо особено. Маа Макутси смяташе да излезе, за да се позанимае с търсенето на неуловимия замбийски финансист, колкото и малка да беше надеждата за успех, а тъй като вече бяха отговорили на всички писма, маа Рамотсве нямаше много за вършене. Господин Дж. Л. Б. Матекони трябваше да извърши технически преглед на една кола, но това беше несложна работа и можеше спокойно да се остави на чирака. А що се отнася до господин Полопетси, той никога не обичаше да стои с празни ръце и уплътняваше всяка своя свободна минута, като подреждаше из сервиза, премиташе пода или дори лъскаше колите на клиентите. Няколко пъти се случваше след срещата си с маа Рамотсве някои клиент на агенцията да открие, че колата му е била измита и излъскана, докато той е бил зает в кантората. Хората благодаряха за това и то беше още една червена точка за господин Полопетси.
— Представи си само какво би било, ако всички в Ботсуана бяха като него — каза маа Рамотсве на маа Макутси. — Представи си какво благоденствие щеше да цари в страната. Щяхме да сме толкова богати, че нямаше да знаем какво да правим с парите.
— Може ли изобщо човек някога да е толкова богат? — попита маа Макутси. — Та нали винаги има нещо, за което да си похарчиш парите. Повече обувки например.
Маа Рамотсве се засмя.
— В даден момент човек може да носи само един чифт обувки — каза тя. — Богаташите са като всички нас — имат по два крака, с по десет пръста. В това отношение всички сме еднакви.
Маа Макутси не беше съвсем убедена. Човек може да не е в състояние да носи в даден момент повече от един чифт обувки, но това не означава, че не може да носи различни обувки всеки ден или пък един чифт сутринта и друг чифт — следобед. Дали богатите хора правеха подобни неща, питаше се тя. В момента тя имаше само два чифта обувки, макар че смяташе съвсем скоро да се сдобие с още един. Имаше своите обикновени обувки, с които ходеше на работа — кафяви, изкърпвани, чиято подметка беше сменяла толкова пъти, че им беше изгубила сметката; а освен това имаше и специални обувки, зелени от външната страна, поръбени с небесносиньо — обувките, които си беше купила с първите спечелени пари от „Училището по машинопис за мъже Калахари“, парите, които й донесоха такава огромна гордост. От време на време тя слагаше тези обувки, когато ходеше на работа, но и се струваше жалко да ги хаби във всекидневието и затова обикновено ги пазеше за специални случаи, като например уроците по танци. А сега имаше нужда да купи и един чифт по-лъскави обувки, които да носи на работа, като всъщност вече си беше набелязала въпросния чифт в един от магазините. Обувките бяха червени и макар че нямаха цветно бие, бяха украсени с две големи златни токи, които им придаваха авторитетен вид, липсващ на другите й обувки. Това бяха дръзки обувки и тя щеше да ги слага, когато трябваше да се изправя срещу несговорчиви мъже, нещо, което й се налагаше от време на време. Мъжете щяха да остават хипнотизирани от токите и така тя щеше да се сдобива с така нужното предимство, когато си имаш работа с такива мъже.
Въпреки че не й се искаше да повдига този въпрос, на маа Макутси отдавна й се щеше да каже нещо на маа Рамотсве за обувките, които носеше нейната работодателка. Маа Рамотсве не се обличаше така, че да привлича вниманието, тя предпочиташе добрите стари надеждни поли и свободните блузи, но въпреки това имаше усет за цветовете и винаги изглеждаше добре облечена. Но като станеше дума за обувките, като че ли чувството й за мода я изоставяше, понеже обикновено ходеше с чифт съвсем безформени кафяви обуща, толкова износени, че кожата беше добила очертанията на пръстите й. Тези обувки бяха всичко друго, но не и елегантни и на маа Макутси й се струваше, че трябва да бъдат заменени от нещо, което повече да подхожда на положението на маа Рамотсве като старша частна детективка на Ботсуана.
Обувките на маа Рамотсве вече веднъж бяха ставали тема на разговор, но без задоволителен резултат. Маа Макутси беше споменала, че в един от магазините в търговския център „Гейм“ има разпродажба и че според нея човек може да напазарува там много изгодно.
— Може би хората, които от дълго време носят все едни обувки, ще успеят да намерят там нещо подходящо — отбеляза тя уж между другото.
Маа Рамотсве я погледна.
— Имаш предвид някой като мен, така ли? — попита.
Маа Макутси се засмя, за да прикрие смущението си.
— Не, не мислех за тебе. Но може би не е зле да си купиш нови обувки. Можеш да си ги позволиш.
— Но какво им има на моите? — попита маа Рамотсве. — Моите стъпала са много широки. И тези обувки са широки и пасват на краката ми. Какво ще кажат краката ми, ако купя от онези тесни модерни обувки? Сигурно ще си помислят, че нещо не е наред.
Маа Макутси реши да защити позицията си.
— Но можеш да си купиш широки обувки, които изглеждат много добре — каза тя. — Там всеки може да намери обувки по мярка.
— Аз съм си доволна от тези — каза маа Рамотсве. — Никога не ми създават проблеми.
— Тогава можеш да купиш обувки за господин Дж. Л. Б. Матекони — предложи маа Макутси.
— Че какво им е на обувките на господин Дж. Л. Б. Матекони?
Маа Макутси започваше да съжалява, че изобщо е повдигнала въпроса. По нейно скромно мнение на обувките на господин Дж. Л. Б. Матекони много неща не им бяха наред. Първо, бяха просмукани с петна от машинно масло, а освен това беше видяла, че едната започва да се прокъсва на мястото на палеца. Подобно на маа Рамотсве той имаше определено положение в обществото като собственик на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, а от такъв човек се очаква да носи прилични обувки.
След като не получи отговор на въпроса си от маа Макутси, маа Рамотсве се зае да й обясни, че за господин Дж. Л. Б. Матекони едни нови обувки биха били чиста загуба на пари.
— Няма смисъл да се купуват на мъжете нови обувки — каза тя. — Те изобщо не ги оценяват. Мъжете не се интересуват от обувки. Това всички го знаят. Ако един мъж постоянно мисли за обувки, значи нещо е сбъркан.
— А за какво мислят мъжете? — попита маа Макутси. — Ако не могат да мислят за обувки, за какво могат да мислят?
Маа Рамотсве повдигна вежда.
— Мъжете мислят за жени през по-голямата част от времето — каза тя. — При това мислят за жени доста непочтително. Така е, понеже мъжете така са устроени и няма как да се променят. А ако не мислят за жени, мислят за добитък и за коли. А има някои мъже, които много мислят и за футбол. Ето ти на̀ всички неща, за които мъжете обичат да мислят.
В тази сутрин обаче главната тема за разговор бяха не обувките, нито пък особеностите на мъжете, а драмата с белия микробус. Господин Полопетси с ужас научи за повредата на микробуса, към който той изпитваше благодарност, понеже именно този микробус беше станал повод за срещата му с маа Рамотсве и за намирането на новата му работа. Когато маа Рамотсве каза, че след малко двамата с господин Дж. Л. Б. Матекони ще отидат да приберат микробуса и да го докарат на буксир в Габороне, той попита дали може да отиде с тях. Маа Рамотсве се съгласи и след като господин Дж. Л. Б. Матекони обясни на чирака какво трябва да се свърши по колата, докарана за технически преглед, тримата се отправиха на път с пикапа, като оставиха маа Макутси сама в кантората.
Утринта продължаваше да бъде все така приятна и докато те пътуваха край възвишението Кгале, слънцето сякаш обагряше със злато дърветата и скалите по склона. Над тях небето беше съвършено чисто, с изключение на няколко реещи се ястреба, които кръжаха във висините, носени от теченията на издигащия се топъл въздух; пред тях пътят беше безлюден и прав, черна лента, която вървеше между сиво-зелените акации. В такава сутрин човек е щастлив, че е жив и че е тук, на това място.
Господин Полопетси беше настроен за приказки и сподели с тях мнението си за една реч, която вождът Линчуе беше произнесъл неотдавна в Габороне и която беше породила много спорове във вестниците. Прав ли беше вождът Линчуе? Според господин Полопетси — да. Както каза, той много уважавал вождът Линчуе и според него хората трябвало да обръщат на възгледите му повече внимание. След това господин Полопетси премина към въпроса какво да се направи по отношение на хората, които цапат. В Тлоквенг, където той живееше, вече доста бяха говорили по тоя въпрос и някои хора бяха предложили онези, които хвърлят боклук, да бъдат принуждавани да участват в отряди за събиране на боклука. А ако не искат, да бъдат задължавани да носят на гърба си големи табели, на които пише „Мръсен човек“. Според господин Полопетси това щеше ги научи да не цапат повече.
Маа Рамотсве обаче изпитваше известни съмнения.
— Срамът може да бъде много убедителен начин да се насърчават хората да постъпват правилно — каза тя. — Да, разбирам това. Но не можеш да сложиш табели на хората, на които пише: „Мръсен човек“, защото така другите ще си мислят, че тези хора просто не се къпят. А всъщност те може да се къпят дори много.
— Според мен тези табели са добра идея — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — И на колите трябва да се слагат табели „Опасен шофьор“ например или пък „Любител на високи скорости“. Така хората ще карат по-безопасно според мен.
— Но това би изглеждало малко глупаво, нали? — каза маа Рамотсве. — В крайна сметка всеки ще трябва да носи една или друга табела. На моя гръб ще има надпис „Маа Рамотсве“ или пък може би „Детектив“. А това би било глупаво.
И по-нататък тя си помисли, но не го каза: А на гърба на маа Макутси ще трябва да има табела, на която пише „Деветдесет и седем процента“.
— Аз не съм предлагал такова нещо — каза господин Полопетси докачливо. — Казах само, че хората, които цапат, могат да имат такава табела. И толкова.
Не друг, а господин Дж. Л. Б. Матекони сложи край на спора.
— Вече почти пристигнахме — каза той — нали това е отбивката, по която си тръгнала?
Те намалиха скоростта и господин Дж. Л. Б. Матекони предпазливо пое с пикапа си по черния път. На дневна светлина дупките и пукнатините в земята изглеждаха много по-зле, отколкото нощем. Нищо чудно, че бялото микробусче се беше повредило при тези условия, помисли си маа Рамотсве; камъни, излезли на повърхността при движението на земята, стърчащи остри ръбове, а тук-таме от земята се подаваха паднали клони от дървета, вече покрити със засъхнала червена глина от енергичните бели мравки. А край пътя неголямо стадо домашни животни, скупчили се унило в сянката на едно дърво, наблюдаваха пикапа със скръбни очи.
— Онези животни не са в добро състояние — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Виж на онова как му се четат ребрата.
Маа Рамотсве хвърли поглед на познавач на светлосивата крава и потвърди.
— Болна е. Баща ми щеше да знае какво да се направи в този случай.
— Да, той е разбирал от добитък — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. Разбира се, той не се беше срещал с Обед Рамотсве, но знаеше за славата му на тънък познавач на добитъка. Господин Матекони винаги беше готов да слуша истории за Обед Рамотсве, макар маа Рамотсве да му ги беше разказвала вече много пъти. Той беше чувал как веднъж Обед Рамотсве се срещнал със Серетсе Кхама, когато той отишъл в Мочуди, и дори стиснал ръката на великия мъж. Беше чувал историята за неговата шапка, как я забравил недалеч от площада и някой грижливо я сложил на една стена, където можел пак да си я намери. Освен това беше чувал как веднъж шапката отлетяла, отнесена от пясъчна буря, и се озовала на едно дърво. Имаше много подобни истории и той разбираше колко са важни те и ги изслушваше с търпение и уважение. Живот без истории не би бил никакъв живот. Та нали историите ни свързват един с друг, живите и мъртвите, хората и животните, хората и земята?
Те караха бавно по черния път. След известно време господин Дж. Л. Б. Матекони се обърна към маа Рамотсве.
— Нали каза, че е станало съвсем близо до отбивката? — рече й. — Но сигурно е било по-далеч, отколкото си мислиш.
Разтревожена, маа Рамотсве хвърли поглед през рамо. Сигурна беше, че колата се бе повредила някъде тук, при този завой, където черният път тръгваше в съвършено друга посока. Да, със сигурност мястото беше това, но нямаше следа и от микробуса.
Тя погледна господин Дж. Л. Б. Матекони.
— Трябва да спрем тук — каза му. — Сигурна съм, че беше тук.
Господин Полопетси, който седеше между господин Дж. Л. Б. Матекони и маа Рамотсве, се наведе напред.
— Откраднали са го! — възкликна той. — Откраднали са микробуса ти!
— Ще видим — каза маа Рамотсве. Страхуваше се, че той има право, въпреки че му беше ядосана, задето го казва. Ако микробусът й беше откраднат, нейна работа беше да стигне до това заключение, не на господин Полопетси.
Те излязоха от пикапа и маа Рамотсве отиде до края на черния път, на няколко метра от мястото, където бяха спрели. Забила поглед в земята, тя видя, това, което търсеше — маслено петно в пясъка. Петното беше с диаметър само петнайсетина сантиметра, но беше тъмно и добре се виждаше, така че тя не хранеше никакво съмнение. Пред нея беше мястото, където за последен път беше видяла малкия бял микробус, но несъмнено вече го нямаше там.
Господин Дж. Л. Б. Матекони се приближи към нея и проследи погледа й, насочен към пясъка.
— А! — възкликна той и след това я погледна. — А!
— Откраднали са го — каза тя с накъсан глас. — Моят микробус. Изчезнал е.
Господин Полопетси се присъедини към тях.
— Сигурно някой го е поправил и си е тръгнал с него.
— Много странно — отбеляза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Но това означава, че двигателят не може да е блокирал. Сигурно е било нещо друго. Ако беше блокирал, нямаше да могат да го подкарат.
Маа Рамотсве поклати глава.
— Ще трябва да отидем в полицията и да съобщим за кражбата. Само това можем да направим. Сигурно вече са го откарали надалеч.
— Опасявам се, че имаш право — каза нежно господин Дж. Л. Б. Матекони. — Когато откраднат кола, тя изчезва много бързо. Ей така, само за миг — и я няма.
Маа Рамотсве се обърна и тръгна обратно към пикапа, последвана от господин Дж. Л. Б. Матекони. Господин Полопетси обаче продължаваше да стои до петното.
— Трябва да се връщаме — подвикна му господин Дж. Л. Б. Матекони през рамо.
Господин Полопетси погледна отново към мястото, където преди се беше намирал микробусът, а след това огледа мястото край черния път, дърветата, храстите и термитниците, сякаш би могъл да види нещо друго, освен кафеникавата трева, червената земя и трънливите дървета; сякаш би могъл да чуе нещо друго, освен песента на цикадите и крясъците на птиците.
— Нека да остана тук — каза той. — Искам да потърся следи. Вие се връщайте в града. Аз по-късно ще взема минибуса от главния път. Оставете ме тук.
Маа Рамотсве се обърна и го зяпна.
— Няма да има никакви следи — каза тя. — Дошли са и са си тръгнали. И толкова.
— Нека все пак да опитам — каза господин Полопетси.
— Е, щом толкова иска — рече господин Дж. Л. Б. Матекони. — Няма нищо лошо. Тази сутрин и без това няма много работа за него в сервиза.
Те седнаха в пикапа и господин Дж. Л. Б. Матекони го обърна, така че да поемат обратно по черния път. Докато минаваха бавно край него, господин Полопетси вдигна ръка за сбогом. Маа Рамотсве забеляза, че той изглежда развълнуван, и по-късно спомена за това пред господин Дж. Л. Б. Матекони.
— Играе си на детектив — каза тя. — Но няма нищо лошо. Той направо гори от нетърпение да свърши малко детективска работа.
Господин Дж. Л. Б. Матекони се засмя.
— Той е добър човек — каза. — И ти постъпи много добре, че го помоли да работи при нас.
Маа Рамотсве се зарадва на комплимента и го докосна нежно по ръката над лакътя.
— Ти също прояви добрина към него — каза тя.
Продължиха да пътуват в мълчание. Няколко минути по-късно господин Дж. Л. Б. Матекони хвърли поглед към маа Рамотсве и видя, че тя плаче — безмълвно, но по страните й течаха сълзи.
— Съжалявам каза тя. — Съжалявам. Бялото ми микробусче. Много го обичах. То ми беше приятел дълги години.
Господин Дж. Л. Б. Матекони се размърда неловко на мястото си. Не му беше леко, когато жените проявяваха чувства; в края на краищата той беше автомонтьор, а тези неща карат автомонтьорите да се чувстват неловко.
— Ще ти намеря ново — каза той нежно. — Ще ти намеря хубаво микробусче.
Маа Рамотсве замълча. Знаеше, че той иска да прояви доброта, но въпросът не беше в намирането на ново микробусче. Тя искаше не друго, а именно онова бяло микробусче, с което беше пропътувала цяла Ботсуана. Само него искаше.