Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (14)

Четиринадесета глава
Помниш ли ме?

Маа Рамотсве се беше мъчила с всички сили да обуздае чувството на ужас, което сега я преследваше като черна сянка. Беше се опитала да изхвърли от главата си Ноте Мокоти; беше си повтаряла, че само защото маа Потоквани го е видяла, не значи, че и тя ще го види. Но всичко това беше безрезултатно и тя така и не успя да престане да мисли за първия си мъж и за срещата, която знаеше, че той ще потърси с нея.

Първоначалният й импулс беше да каже на господин Дж. Л. Б. Матекони за вестта, научена от маа Потоквани, но скоро установи, че просто не може да го направи. Ноте Мокоти беше част от нейното минало — от един болезнен период от нейното минало — и тя така и не беше събрала сили да поговори с господин Дж. Л. Б. Матекони за това. Разбира се, беше му казала, че е била омъжена и че мъжът й е бил жесток човек. Но не бе казала нищо повече и той бе усетил, че не й се говори за това, и бе уважил това нейно желание. Тя не беше споделяла подробности и с маа Макутси, въпреки че веднъж-дваж бяха засягали тоя въпрос, когато говореха за мъжете, или по-точно за съпрузите.

Но независимо колко категорично бе обрекла Ноте на забвение в съзнанието си, в истинския живот той беше човек от плът и кръв, който в този момент се намираше в Габороне и рано или късно пътищата им щяха да се пресекат. Това се случи един преди обед, точно два дни след срещата й с маа Потоквани, когато маа Рамотсве и маа Макутси работеха в кантората на „Дамска детективска агенция №1“. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше излязъл, за да вземе някакви резервни части от търговеца на едро, с който работеше, а господин Полопетси помагаше на по-младия чирак да поправи окачването на една катафалка. Беше най-обикновена утрин.

Появата му беше обявена от господин Полопетси. След като почука на вратата, която водеше от сервиза към кантората на агенцията, той надникна предпазливо и каза, че един човек е дошъл да види маа Рамотсве.

— Кой е? — попита маа Макутси.

Имаха много работа и не искаха да ги прекъсват, но човек винаги трябва да е готов да приеме клиент.

— Един мъж — каза господин Полопетси и при този отговор маа Рамотсве разбра, че е Ноте.

— Кой е този мъж? — попита маа Макутси. — Каза ли си името?

Господин Полопетси поклати глава.

— Не ми каза как се казва — каза той. — Има тъмни очила и е облечен с кафяво кожено яке. Не ми харесва.

Маа Рамотсве се изправи.

— Ще отида да се видя с него — каза тя спокойно. — Мисля, че знам кой е.

Маа Макутси погледна въпросително своята работодателка.

— Не можеш ли да го поканиш тук?

— Ще се видя с него отвън — каза маа Рамотсве. — Мисля, че е дошъл при мене по личен въпрос.

Тя излезе от офиса, като избягна погледа на маа Макутси. Навън беше ярък ден — ден, в който слънцето хвърля тежки, къси сенки; ден, в който няма къде да се скриеш от нарастващата жега; ден, в който въздухът изглежда тежък и муден. След като остави господин Полопетси да се върне към работата си, тя излезе през широката врата на сервиза и видя бензиновите колонки, акациите и една кола, която караше по „Тлоквенг роуд“, а след това, вляво от сервиза, в сянката на една акация — Ноте Мокоти, който гледаше към нея, пъхнал палци под колана си, застанал в позата, която тя помнеше толкова добре.

Тя направи няколкото крачки, които ги деляха. Вдигна очи и видя, че лицето му е по-месесто, но все така жестоко, с малък белег отстрани на брадичката. Видя, че е пуснал коремче, но то бе почти скрито от коженото яке, което носеше въпреки жегата. И тя внезапно си помисли колко странно бе човек да забележи тези неща, когато се страхува от другия; помисли си как преди своята екзекуция затворникът би могъл да забележи в последните кошмарни мигове, че онзи, който се готви да отнеме живота му, има обрив на шията или пък че опакото на дланите му е окосмено.

— Ноте — каза тя. — Значи си ти.

Мускулите около устата му се отпуснаха и той се усмихна. Тя видя хубавите зъби, толкова важни за един тромпетист, както той винаги бе казвал. А след това чу гласа.

— Да, аз съм. А ето те и теб, Прешъс. Аз съм тук след всичките тези години.

— Тя погледна към стъклата на тъмните очила, но видя само миниатюрното отражение на акацията и небето.

— Добре ли си, Ноте? От Йоханесбург ли идваш?

— Джойс — каза той през смях. — Еголи. Йобург. Градът с много имена.

Тя замълча, като го чакаше да продължи. Известно време и той мълча, а накрая каза.

— Разказаха ми всичко за теб. Чух, че си голяма детективка по тия места. — Той пак се засмя, сякаш дори само мисълта за това му се струваше нелепа. Разбира се, той мислеше така за всички жени: смяташе, че никоя жена не може да върши някаква работа така добре, както един мъж. „Колко жени си виждала, които свирят на тромпет?“ — беше я попитал подигравателно преди толкова години. Тогава тя беше твърде млада, за да му се опълчи, а сега, когато можеше да го направи, когато можеше да го обори със своя реален успех, тя изпитваше единствено все същият отколешен страх, страхът, който векове наред кара жените да се свиват пред мъжете.

— Аз имам добър бизнес — каза тя.

Той погледна гаража зад гърба й, а след това вдигна поглед към табелата, която тя с гордост бе окачила над първата си кантора в подножието на възвишението Кгале и която бяха взели със себе си, когато се преместиха.

— Ами баща ти? — попита между другото, след като отново погледна към нея. — Как е старецът? Още ли се занимава с животните?

Тя усети жегване в сърцето, а след това прилив на чувства, които сякаш я оставиха без дъх.

— Е? — попита той. — Как е той?

Тя се взе в ръце.

— Баща ми почина — каза. — Оттогава има вече много години. Той почина.

Ноте сви рамене.

— Много хора умират. Може би си забелязала.

За миг маа Рамотсве не можа да измисли нищо, но след това помисли за баща си, за покойния си татко, Обед Рамотсве, който никога не беше казвал на този човек нелюбезна или пренебрежителна дума, макар отлично да знаеше що за стока е; за Обед Рамотсве, който бе олицетворение на всичко най-хубаво в Ботсуана и по целия свят, когото тя все още обичаше и който бе тъй жив в паметта й, сякаш си бе отишъл едва вчера.

Тя се обърна и с колебливи стъпки тръгна към сервиза.

— Къде отиваш? — викна Ноте грубо. — Къде си тръгнала, дебелано?

Тя спря, без да се обръща. Чу го как се приближава към нея и ето че вече стоеше непосредствено зад нея, и острата му миризма стигаше до ноздрите й.

Той се наведе напред, така че приближи уста до ухото й.

— Слушай — каза, — омъжила си се за онзи, нали? Ами аз? Нали още съм ти мъж?

Тя сведе поглед към земята и към пръстите на краката си, които надничаха от сандалите.

— А сега ме слушай — каза Ноте. — Не съм се върнал заради тебе, не се тревожи за това. Нали знаеш, че всъщност никога не съм те харесвал? Исках жена, която да ми роди дете, здраво дете. Нали знаеш това? А не дете, което да изтрае съвсем малко. Затова не съм се върнал за теб. И сега само ме слушай. Замислил съм един концерт тука — голям концерт в бар „Хиляда“. Но ми трябва малко помощ с разходите. Знаеш как е. Десет хиляди пули. Ще дойда да ги взема след два-три дни от твоята къща. Така ще имаш време да ги събереш. Ясно ли е?

Тя остана напълно неподвижна, а той се дръпна внезапно.

— Довиждане — каза. — Ще се върна за заема. А ако не платиш, може да кажа на някого, на полицията например че си се омъжила, преди да се отървеш от първия си съпруг. Много нехайна постъпка, маа. Много нехайна!

Тя се върна в кантората, където маа Макутси седеше зад бюрото си, погълната от задачата да надписва пликове за писма. Търсенето на престъпилия закона замбийски финансист досега беше ударило на камък. Повечето от адресатите така и не отговориха на изпратените писма, а едно от тях, до замбийски лекар, за когото се смяташе, че познава почти всички хора от местната замбийска общност, беше предизвикало дори враждебен отговор.

Вие в Ботсуана винаги казвате, че замбийците са непочтени и че ако липсват някакви пари, трябва да се гледа в джобовете на замбийците. Това е клевета и ни омръзна от подобни стереотипи. Всички знаят, че трябва да се гледа в джобовете на нигерийците…

Маа Рамотсве отиде до бюрото си и седна. След това взе лист хартия, сгъна го на две и вдигна химикалката. После обаче остави химикалката и отвори едно чекмедже, без да разбира защо прави това, просто изпълнена със страх и ужас. Вземането на химикалката, отварянето на чекмеджето, вдигането на телефонната слушалка — всичко това бяха действия, които може да извърши, без да осъзнава какво прави, човекът, изпаднал в беда, който се надява, че би могъл с помощта на подобни действия да победи страха, а това, разбира се, никога не се случва.

Маа Макутси я гледаше и разбра, че който и да е бил посетителят й тази сутрин, той беше разстроил и уплашил нейната работодателка.

— Видя ли се с онзи човек? — попита тя благо. — Познаваше ли го?

Маа Рамотсве вдигна поглед към нея и маа Макутси видя в очите й болка.

— Да, познавах го — каза тя тихо. — Това беше човек, когото познавах много добре.

Маа Макутси понечи да зададе въпрос, но не го направи, понеже маа Рамотсве я спря с вдигната длан.

— Не искам да говоря за това, маа — каза тя. — Моля те, не ме разпитвай за това нещо. Моля те, не ме питай.

— Няма — каза маа Макутси. — Няма да те питам.

Маа Рамотсве си погледна часовника и промърмори, че е закъснявала за някаква среща. И отново маа Макутси аха да попита каква е тази среща, понеже за пръв път чуваше за нея, но после размисли и просто наблюдаваше, докато маа Рамотсве си събра нещата и излезе от кантората. Маа Макутси почака няколко минути, докато чу запалването на мотора на белия микробус, а после стана, погледна през прозореца и видя как маа Рамотсве поема по „Тлоквенг роуд“ и изчезва по посока на града.

Маа Макутси излезе от кантората и намери господин Полопетси с чирака.

— Трябва да поговоря с теб за нещо, раа — каза тя. — Онзи мъж, който дойде да види маа Рамотсве, знаеш ли кой е?

Господин Полопетси се изправи и се протегна. Трудно беше да се работи по автомобили в съвсем тясно пространство, макар че той започваше да свиква с това. Досмешаваше го, като си помислеше, че през цялото време, докато учеше, той беше полагал огромни усилия, за да си намери работа, при която да няма ръчен труд, а ето че сега с удоволствие преоткриваше ръцете си. Разбира се, бяха му казали, че тази работа е само временна, но той беше започнал да свиква с това да е автомонтьор и може би щеше да ги помоли да го направят истински чирак. А и защо не? Всички знаеха, че на Ботсуана й бяха необходими автомонтьори и нямаше причина да се пречи на хората на по-зряла възраст да придобиват подобни умения.

Господин Полопетси се почеса по главата.

— Не съм го виждал досега — каза. — Беше мотсуана, ако се съди по говора му. Но в него имаше нещо, което ми се видя чуждестранно. Нали знаеш какво се случва, когато хората дълго време живеят далеч. Държат се по различен начин.

— Йоханесбург? — попита маа Макутси.

Господин Полопетси кимна. Понякога беше трудно това да се изрази с думи, но хората, които идваха от Йоханесбург или бяха живели там продължително време, трудно можеха да бъдат сбъркани с други. В Йоханесбург ходеха и се държаха по начин, който беше различен от походката и държането на хората в Ботсуана. Йоханесбург беше град на наперената походка, а хората в Ботсуана никога не биха вървели така. Вярно, намираха се хора в днешно време, които ходеха важно и самодоволно, особено онези, които имаха повече пари, но това не беше обичайно за Ботсуана.

— А какво искаше според теб този мъж от маа Рамотсве? — попита маа Макутси. — Дали й съобщи някаква лоша вест? Дали не й каза, че някой е починал?

Господин Полопетси поклати глава.

— Аз имам много добър слух, маа — каза. — Мога да чуя една кола, която е много, много далеч. Мога да чуя някое животно, преди ти да го съзреш в храсталака. Аз съм като онези хора в саваната, които могат да ти кажат какво се случва наоколо само като слушат вятъра. Затова мога да ти кажа, че той не й съобщи, че някой е починал.

Маа Макутси се изненада от това, което неочаквано й разкри господин Полопетси. Той беше изглеждал толкова тих и кротък, а ето че признаваше, че има дарби на следотърсач. Подобен човек можеше да свърши работа в една детективска агенция. Те нямаха право да подслушват телефонната линия на някого, но пък не би имало и нужда, ако разполагаха с господин Полопетси. Ако просто го оставят от другата страна на улицата, насочил уши в правилната посока, той можеше да им съобщи какво е казано зад затворените врати. Това би било едно от онези нискотехнологични решения, за които хората говореха понякога.

— Сигурно е полезно да имаш такъв слух — каза маа Макутси. — Трябва да поговорим за това някой ден. Но междувременно дали ще ми кажеш какво каза онзи мъж на маа Рамотсве?

Господин Полопетси погледна маа Макутси право в очите.

— ​По принцип не бих казал на някого какво е казала маа Рамотсве — заяви той. — Но тук е различно. Щях да ти кажа тъй или иначе, обаче по-късно.

— Е? — настоя маа Макутси.

Господин Полопетси снижи тона си. Чиракът стоеше до колата, върху която те работеха, и не откъсваше очи от тях.

— Поиска от нея пари — прошепна той. — Поиска от нея десет хиляди пули. Точно така, десет хиляди!

— И какво?

— И й каза, че ако не му плати, щял да отиде в полицията и да им каже, че още е омъжена за него и че не е бивало да се омъжва за господин Дж. Л. Б. Матекони.

Той млъкна, наблюдавайки резултата от думите си.

Известно време маа Макутси не направи нищо. След това се наведе към него и сложи пръст на устните си.

— Не бива никога да споменаваш това на никого — каза. — Обещай ми.

Той кимна сериозно.

— Разбира се, че няма.

Маа Макутси се обърна и се върна в кантората, усещайки как сърцето й се е смръзнало. Ти си ми майка и сестра, мислеше си тя. Даде ми работа. Помогна ми. Държеше ми ръката и плачеше с мен, когато брат ми почина. Ти си единствената, която ме накара да усетя, че е възможно едно момиче от Бобононг да се оправи в живота и да държи главата си високо изправена независимо с кого е. А ето че сега този мъж заплашва да те посрами. Аз не мога да позволя това. Не мога.

Тя спря. Господин Полопетси я наблюдаваше мълчаливо до този момент, но сега извика.

— Маа! Не се тревожи. Ще направя нещо, за да спра този мъж. Маа Рамотсве е жената, която ми даде работа. Тя ме събори на земята — но след това ми помогна да се изправя. Аз ще се оправя с онзи мъж.

Маа Макутси се обърна и погледна господин Полопетси. Думите му бяха много мили и тя се трогна от неговата лоялност. Но какво можеше да направи един мъж като него? Не много, опасяваше се тя.