Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (13)

Тринадесета глава
Маа Макутси и господин Дж. Л. Б. Матекони посещават къщата на господин Матекони

На следващия ден маа Макутси осъзна, че умът на маа Рамотсве беше зает с други неща. Работодателката й рядко биваше в лошо настроение, но понякога имаше случаи, когато изглежда някакъв проблем не й даваше възможност да се съсредоточи напълно върху делата на агенцията. Обикновено беше някаква къщна грижа — някое от децата имаше трудности в училище или пък Роза, нейната прислужница, й беше разказала, че роднина или приятел е в тежко положение. Имаше толкова много нуждаещи се, дори в благоденстваща страна като Ботсуана; сякаш хранилищата на страданието никога не се изпразваха и независимо от целия напредък винаги щеше да има хора, за които нямаше работа, подслон или достатъчно храна. И когато разбереш за тези нужди, и особено ако ги изпитват хора, към които ти имаш някакво задължение, трудно е да ги изхвърлиш от съзнанието си.

Всеки познаваше някой, който изпитва трудности. Самата маа Макутси тъкмо беше научила за едно момиченце, чиито родители бяха починали. Това момиченце, което живееше с някаква своя леля, беше умно. То беше изкарало високи оценки на изпитите, но сега нямаше пари, за да плати училищните такси, и щеше да се наложи да изостави образованието си, ако тези пари не бъдеха намерени. Какво можеше да направи човек? Маа Макутси не можеше да й помогне; въпреки че вече беше скътала малко пари благодарение на „Училището по машинопис за мъже Калахари“, тя имаше свои роднини, за които да се грижи в Бобононг. И така нямаше да помогне на това дете и то щеше да изгуби възможността да постигне нещо в живота.

Разбира се, човек не можеше да си позволи да мисли твърде много над тези въпроси. Трябва да се мисли за делника. „Дамска детективска агенция №1“ съществуваше, за да решава проблемите в живота на хората — точно това вършеха, както маа Рамотсве често изтъкваше, — но те не можеха да решат всички световни проблеми. И затова човек трябваше да отвърне поглед от толкова много неща, за които би искал да помогне, и да се надява, че те ще се наредят по някакъв начин. Нямаше какво повече да направи.

Маа Макутси погледна маа Рамотсве, настанена зад бюрото си в другия край на стаята, и се зачуди. Тя се питаше дали да каже нещо на работодателката си, или да запази мълчание. След кратък размисъл все пак реши да говори.

— Изглеждаш ми много разтревожена, маа Рамотсве — започна тя. — Да не би да не ти е добре?

За миг маа Рамотсве не каза нищо и въпросът на маа Макутси увисна неловко във въздуха.

След това маа Рамотсве рече:

— Да, маа, тревожа се за нещо. Но не бих искала да те обременявам с моите грижи. Това е лично нещо.

Маа Макутси я погледна. Да се опише едно нещо като лично е голяма стъпка. Има много малко неща в Ботсуана, които хората разглеждат като личен въпрос; обществото им беше такова, в което хората си знаеха взаимно тревогите.

— Не бих искала да любопитствам за лични работи — каза тя. — Но ако се тревожиш за това нещо, поне ми позволи аз да поема грижите ти за другите неща. По този начин мога да ти помогна.

Маа Рамотсве въздъхна.

— Не знам кои грижи бих могла да ти прехвърля. Толкова са много…

Без да се бави маа Макутси възкликна:

— Ами Чарли като за начало. Той си е голяма грижа. Нека аз да се оправя с Чарли. Така ти ще можеш да престанеш да се тревожиш за него.

За миг маа Рамотсве се запита как точно да отхвърли това предложение. Чарли беше проблем на сервиза и следователно неговото добруване беше грижа на господин Дж. Л. Б. Матекони и непряко на самата нея, като жена на господин Дж. Л. Б. Матекони. Двамата с господин Дж. Л. Б. Матекони винаги се бяха тревожили за чираците и изглеждаше съвсем естествено да продължат да го правят и сега. Предложението на маа Макутси обаче беше несъмнено привлекателно. Самата маа Рамотсве нямаше никаква представа какво би могла да направи по въпроса Чарли — ако изобщо би могла да направи нещо. А маа Макутси беше находчива и интелигентна жена, повече от способна да се оправя с млади мъже. Тя и преди беше хващала юздите чираците, при това с явен успех, и може би щеше да е съвсем на място да се опита да го стори отново.

— Какво би могла да направиш по въпроса с Чарли? — попита тя. — Какво би могъл да направи, който и да било от нас?

Маа Макутси се усмихна.

— Мога да се поразходя и да разбера какво точно се случва — каза тя. — А после да потърся начини да се справя с това.

— Но ние отлично знаем какво се случва — каза маа Рамотсве. — Той си има вземане-даване с онази богаташка с мерцедеса. За всеки е очевидно какво става. Проста работа.

Маа Макутси беше съгласна с това. Но според нея винаги под повърхността се криеше и нещо друго, а освен това те бяха видели как жената заедно с чирака влиза с колата си в двора на къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони. А това продължаваше да бъде загадка.

— Трябва да се разузнаят още някои неща — каза тя на маа Рамотсве. — Мислех си, че двамата с господин Дж. Л. Б. Матекони може да поразгледаме на място. Това си мислех.

— Трябва да внимаваш с господин Дж. Л. Б. Матекони — предупреди я маа Рамотсве. — Той е много добър автомонтьор, но според мен няма да е особено добър детектив. Всъщност направо съм сигурна, че няма да бъде.

— Аз ще ръководя нещата — каза маа Макутси. — Ще се погрижа господин Дж. Л. Б. Матекони да не пострада.

— Добре — каза маа Рамотсве. — Че той ми е единственият съпруг…

Тя спря насред изречението. Канеше се да каже, че той й е единственият съпруг, но изведнъж осъзна с мрачно предчувствие в сърцето, че това не е съвсем вярно.

 

 

Когато маа Макутси предложи на господин Дж. Л. Б. Матекони да посетят новия му наемател, той погледна часовника си и се почеса по главата.

— Имам толкова много работа, маа — каза й. — Ей на онази кола например не са й останали накладки. А пък онзи микробус реве като магаре. Тука има толкова много болни автомобили, че не мога да ги оставя.

— Те не са на смъртно легло — каза непреклонно маа Макутси. — Пак ще са си тук, когато се върнем.

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна.

— Не разбирам защо трябва да ходим в къщата. Нали си плащат наема. Къщата не е изгоряла до основи.

— Но си стои проблемът с Чарли — посочи маа Макутси. — Трябва да разберем защо той ходи в къщата ти. Ами ако са го въвлекли в някаква престъпна дейност, с онази негова издокарана мадама и нейния мерцедес?

При споменаването на престъпна дейност господин Дж. Л. Б. Матекони се намръщи. Откакто беше взел момчетата да чиракуват при него преди няколко години, подозираше, че се забъркват в какви ли не истории с момичета. Той не желаеше да ги разпитва за това в крайна сметка то си беше тяхна работа. Но престъпната дейност беше съвсем друго нещо. Ами ако излезеше статия във вестника, в която пише, че един чирак от „Тлоквенг роуд спийди моторс“ е бил арестуван от полицията във връзка с грабежи? Срамът, който това би му навлякло, би бил непосилен. Неговият сервиз се беше посветил на грижата за клиентите и за техните автомобили, като това се вършеше честно и почтено. Господин Дж. Л. Б. Матекони никога не беше използвал евтини, неподходящи резервни части, карайки същевременно клиента да плати за скъпи и необходими части; той никога не беше давал и не беше взимал подкуп. И беше направил всичко възможно да внуши на момчетата това чувство за етика — търговска, та дори и монтьорска етика, — но изобщо не беше убеден, че е успял. Той отново въздъхна. Тези жени все го пришпорваха да прави едно или друго против волята си. Той не искаше да се намесва в делата на наемателя си. Не искаше да се връща в старата си къща, сега, след като си живееше мирно и кротко в къщата на „Зебра драйв“. Но изглежда, че не му оставяха избор, и затова той се съгласи. Можеха да отидат вечерта, примири се той, малко след пет часа. А дотогава искаше да поработи върху горките автомобили, без да го прекъсват.

— Няма да те прекъсвам — обеща маа Макутси. — Но в пет часа ще съм тук, готова за тръгване.

И точно в пет часа тя махна за сбогом на маа Рамотсве, докато работодателката й се отправи към къщи с белия си микробус, и отиде да напомни на господин Дж. Л. Б. Матекони, че е време да тръгват. Той тъкмо беше свършил работата си върху една кола и беше в добро настроение, понеже ремонтът беше минал много добре.

— Надявам се, че няма да стоим там дълго време — каза той, докато бършеше ръцете си с парче марля. — Нямам да кажа кой знае какво на мъжа, който взе под наем къщата. Всъщност изобщо нямам какво да му кажа.

— Можем да кажем, че сме отишли да видим дали всичко е наред — каза маа Макутси. — А после да подхвърлим нещо за Чарли. Можем да го попитаме дали е виждал Чарли.

— Не виждам никакъв смисъл в това — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ако е виждал Чарли, ще каже да, а ако не го е виждал, ще каже не. Какъв смисъл има да го питаме?

Маа Макутси се усмихна.

— Ти не си детектив, раа. От пръв поглед си личи.

— Изобщо не съм детектив — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — И не искам да бъда. Аз съм автомонтьор.

— Но си женен за детектив — каза благо маа Макутси. — Хората, понякога прихващат едно-друго от работата на своите половинки. Виж например жената на президента. Сега вече много я бива в откриването на училища и подписването на разни документи.

— Но аз не очаквам маа Рамотсве да поправя коли — възрази господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ето защо тя не бива да очаква от мен да бъда детектив.

Маа Макутси реши да не отговаря на тази забележка. След като хвърли поглед към часовника си, тя отбеляза, че трябва да тръгват, за да не стане така, че да пристигнат точно когато наемателят и семейството му са седнали да вечерят, което би било невъзпитано. Господин Дж. Л. Б. Матекони неохотно смъкна гащеризона си и свали шапката си от пирона, където стоеше обикновено. След това двамата се отправиха с неговия пикап на краткото пътешествие по пътя към неговата къща недалеч от стария Армейски клуб.

Когато наближиха към къщата, господин Дж. Л. Б. Матекони забави скоростта. Надничайки над волана, той каза на маа Макутси:

— Усещам се много странно, маа. Винаги е странно да се връщаш на някое място, където си живял.

Маа Макутси кимна. Вярно беше: тя се беше прибирала в Бобононг само няколко пъти, откакто се премести в Габороне, и това винаги нарушаваше равновесието й. Всичко беше толкова познато — това беше вярно, — но по странен начин й се струваше различно. Първо, колко малко беше всичко, и колко сиромашко и запуснато. Докато живееше в Бобононг, къщите й се бяха стрували съвсем нормални и домът, в който живееше семейството й, за нея беше съвсем удобен. Но като гледаше къщата им с очите, които вече бяха виждали Габороне с всичките големи сгради, тази къща й се виждаше сиромашка и тясна. А що се отнася до немарата, докато живееше в Бобононг, тя никога не беше забелязвала, че всичко трябва да се боядиса, но след като бе живяла в Габороне, където всички сгради се поддържаха толкова добре, не можеше да не забележи олющената боя и зацапаните стени.

И хората не бяха същите. Разбира се, любимата й леля продължаваше да бъде за нея все така любима, но докато преди тя с възхищение бе откривала мъдрост във всяка нейна дума, сега приказките й се виждаха обикновени баналности. И не стига това, ами понякога тя се чувстваше неловко от някои неща, които казваше леля й, като си мислеше, че подобни думи биха прозвучали чудато в Габороне. Това я караше да изпитва вина и тя винаги се мъчеше да се усмихва одобрително на забележките на леля си, но понякога усилието беше твърде голямо. Тя знаеше, че това не е хубаво. Знаеше, че никога не бива да забравяш какво дължиш на своя дом и на семейството си, както и на мястото, където си израснал, но понякога й беше трудно да прилага това на практика.

Маа Макутси винаги беше изпитвала възхищение от начина, по който маа Рамотсве се чувстваше щастлива и доволна от това коя е и откъде е дошла. Силната й привързаност към Мочуди беше явна и когато тя говореше за детството си, винаги го правеше с обич. Това беше голям късмет: да обичаш мястото, където си израснал; не всички са способни на това. А още по-голям късмет беше да имаш баща като Обед Рамотсве, за когото маа Макутси беше слушала толкова много от маа Рамотсве. Маа Макутси имаше чувство, че едва ли не го познава и че във всеки момент самата тя би могла да започне да цитира думите му, въпреки че, разбира се, никога не го беше срещала. Но можеше да си го представи. Случваше се да каже на маа Рамотсве: „Както казваше баща ти, маа!“, а маа Рамотсве се усмихваше и отговаряше: „Да, той винаги така казваше, нали?“

Разбира се, не беше единствената, която правеше така. Маа Рамотсве все говореше за Серетсе Кхама и цитираше нещата, които той е казал, но маа Макутси изпитваше леко подозрение. Не че Серетсе Кхама не беше казал цял куп умни неща — беше ги казал, — просто тя имаше усещането, че маа Рамотсве е склонна да изразява определен възглед — собствения си възглед — и след това да го приписва на Серетсе Кхама, при все че той никога не е изказвал мнени​е по въпроса.

Неотдавна се случи нещо подобно, когато маа Рамотсве й каза, че никога не бива да прекарваш коза през ручей и че самият Серетсе Кхама бил казал нещо такова. Маа Макутси силно се съмняваше; поне доколкото тя си спомняше, Серетсе Кхама никога не беше споменавал кози — а тя беше изучавала речите му в училище — и според нея по този начин маа Рамотсве просто се опитваше да направи по-авторитетен своя възглед.

— Кога го е казал? — попита тя.

— Преди много време — отвърна неопределено маа Рамотсве. — Прочетох го някъде.

Този отговор не беше достатъчен за маа Макутси и тя се изкушаваше да каже на работодателката си: „Маа Рамотсве, не бива да забравяш, че ти не си Серетсе Кхама!“ Но за щастие не го направи, понеже би прозвучало грубо и невъзпитано, а маа Рамотсве винаги имаше нещо добро и полезно наум, когато говореше за Серетсе Кхама, нищо, че невинаги цитатите й бяха точни. Истинският проблем, помисли си маа Макутси, е в това, че маа Рамотсве не е ходила в Ботсуанския колеж за секретарки. Ако беше ходила, може би щеше малко повече да внимава какво говори. Официалното образование не би могло да бъде заменено с нищо, мислеше си маа Макутси; интуицията и опитът могат много да помогнат на човек, но всъщност ти е нужно малко повече, за да вършиш работата както трябва. И ако маа Рамотсве беше имала късмета да учи в Ботсуанския колеж за секретарки, каква ли оценка щеше да получи на заключителните изпити? — питаше се маа Макутси. Това беше крайно интригуващ въпрос. Със сигурност оценката би била висока, може би дори… Да, около седемдесет и пет процента. Това беше достоен резултат, макар и с двайсет и два процента по-нисък от нейното собствено постижение. Проблемът с получаването на деветдесет и седем процента е в това, че слага летвата за другите неестествено високо.

Мислите на маа Макутси бяха прекъснати от господин Дж. Л. Б. Матекони, който леко я потупа по рамото.

— Искаш ли да паркирам на алеята пред къщата, маа?

Маа Макутси се замисли.

— ​Да, раа, така ще е най-добре. Помни, че в случая ти нямаш какво да криеш. Просто наминаваш, за да видиш дали всичко е наред.

— Ами ти? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони, докато минаваше с пикапа през познатата порта. — Какво ще си помислят за теб?

— Може да съм твоята племенница — каза маа Макутси. — Много мъже на твоята възраст имат племенници, които се возят с тях в техните пикапи. Не си ли виждал това, господин Дж. Л. Б. Матекони?

Господин Дж. Л. Б. Матекони я погледна странно. Той никога не беше съвсем сигурен как да приема маа Макутси и подобна двусмислена забележка беше характерна за нейния начин на говорене. Но той не отговори, а вместо това се съсредоточи върху паркирането на пикапа до едната от двете коли до къщата.

Те заобиколиха заедно и отидоха до главния вход, където господин Дж. Л. Б. Матекони потропа гръмко и извика.

— Дворът ми се вижда занемарен — промърмори маа Макутси, като посочи дискретно няколко обърнати с дъното нагоре газени тенекии, които бяха използвани за едно или друго и просто стояха захвърлени.

— Доколкото знам, те са заети хора — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Може би нямат много време, за да се грижат за двора. Не можеш да ги обвиняваш за това.

— Можеш — възрази маа Макутси, като леко повиши тон.

— Тихо — сгълча я господин Дж. Л. Б. Матекони. — Някой идва.

Вратата отвори жена на около четирийсет и пет години, облечена с яркочервена блуза и дълга до земята зелена пола. Тя ги огледа от главата до петите, а после ги покани с жест да влязат.

— Няма много хора тук — каза, преди те изобщо да успеят да я поздравят. — Но ще ви намеря нещо, ако отидете и седнете отзад. Имам малко ром, а ако искате може да пиете бира.

Господин Дж Л. Б. Матекони едва не се обърна към маа Макутси от изненада. Той не беше очаквал такова делово посрещане, а и беше доста странно да предложиш по такъв начин нещо за пиене, преди да сте разменили каквито и да било думи. Откъде тази жена, която и да беше тя, знаеше кой е той? Може би беше жената на наемателя? Той си беше имал работа само с него и не беше виждал никой друг.

Може господин Дж. Л. Б. Матекони да бе загубил дар слово, но това не важеше за маа Макутси. Тя се усмихна на жената и веднага прие предложената бира за господин Дж. Л. Б. Матекони. Тя самата искаше нещо безалкохолно, така каза — достатъчно било да е студено. Жената кимна и се изгуби в кухнята, като остави господин Дж. Л. Б. Матекони и маа Макутси да влязат навътре в бившата трапезария на господин Дж. Л. Б. Матекони.

Когато живееше в къщата това беше любимата му стая, понеже от нея се откриваше приятна гледка към задния двор с папаите, а зад тях в далечината се виждаше малко възвишение. Сега, когато влязоха стаята нямаше изглед, понеже пред прозореца беше спусната завеса и единствената светлина идваше от две лампи с червени лампиони, сложени на ниска масичка пред завесата. Господин Дж. Л. Б. Матекони се огледа изумен. Той знаеше, че хората имат различни вкусове, но му се струваше доста странно някой да иска да потопи една стая в мрак — и да хаби електрически ток, — когато разполагаше с отлична естествена светлина, при това напълно безплатна.

Той се обърна към маа Макутси. Може би тя беше виждала преди подобно нещо и то нямаше да я изненада. Той я погледна, очаквайки обяснение, но тя само му се усмихна загадъчно.

— Какво са направили с трапезарията ми? — прошепна той. — Тук е много странна.

Маа Макутси продължи да се усмихва.

— Много е интересно — каза тя приглушено. — Разбира се, ти си наясно, че…

Тя не завърши изречението си, понеже жената с червената блуза се върна с поднос, на който имаше бира и чаша кока-кола. Тя остави подноса на масата и посочи към един голям кожен диван, сложен до едната стена.

— Можете да седнете — каза им. — Аз ще пусна музика, ако искате.

Маа Макутси взе чашата си с кока-кола.

— Седнете с нас, маа. Днес беше горещо и сигурно ви се иска да изпиете една бира. Пишете я на нашата сметка — ние ще ви черпим една бира.

Жената охотно прие почерпката.

— Много мило от ваша страна, маа. Само да отида да я взема и ще се върна.

Щом като тя излезе от стаята, господин Дж. Л. Б. Матекони се обърна към маа Макутси.

— Да не би това да е… — започна той.

— Да — прекъсна го маа Макутси. — Това е нелегален бар. Господин Дж. Л. Б. Матекони, твоята къща е превърната в нелегален бар!

Господин Дж. Л. Б. Матекони се отпусна тежко на дивана.

— Много лоша работа — каза той. — Всички ще си помислят, че и аз съм забъркан. Ще си кажат, ето го него, върти нелегален бар, като се преструва, че е почтен човек. А какво ще си помисли маа Рамотсве?

— Тя ще разбере, че нямаш нищо общо с това — каза маа Макутси. — А съм сигурна, че и другите ще си помислят същото.

— Не харесвам такива места — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, клатейки глава. — Те оставят хората да натрупват големи сметки и да харчат всичките си пари за пиене.

Маа Макутси се съгласи с него. Тя бе развеселена от откритието, което не беше очаквала да направи, но знаеше, че в нелегалните барове няма нищо смешно. Въпреки че хората спокойно можеха да ходят в легални барове, имаше такива, които трябваше да пият на кредит, и нелегалните барове се възползваха точно от такива хора. Те ги насърчаваха да харчат твърде много, а после месец след месец прибираха все по-голяма и по-голяма част от заплатата на клиента. А имаше и други неща: нелегалните барове често биваха свързани с хазарт и така се възползваха от човешките слабости.

Жената се върна с отворена бутилка бира в ръка. Тя вдигна бутилката за наздравица и господин Дж. Л. Б. Матекони й върна жеста, вярно, без особен ентусиазъм, въпреки че реакцията на маа Макутси беше много по-убедителна.

— Е, маа — поде весело маа Макутси, — какво хубаво заведение имате. Много хубаво!

Жената се засмя.

— Не, маа. Това заведение не е мое. Аз само работя тук. Съдържателката е друга жена.

Маа Макутси помисли за миг. Разбира се — такава жена, жена, която кара голям мерцедес, няма да отиде в нелегален бар като обикновен клиент — тя самата трябва да е неговата съдържателка.

— О, да — каза маа Макутси, — аз познавам тази жена. Знам я, тя кара голям мерцедес и има нов млад приятел. Мисля, че се казва Чарли.

— Точно тя е — каза жената. — Чарли е нейният приятел. Понякога идва с нея. Но тя си има и мъж. Той е в Йоханесбург. Важна клечка. Май и той има някакви барове.

— Да — каза маа Макутси. — Познавам го много добре. — Тя замълча за миг. — Как мислите, дали той знае за Чарли?

Жената сръбна от бутилката с бира и след това си изтри устата с опакото на ръката.

— Ха! Мен ако питате, той изобщо не подозира за Чарли. И на мястото на Чарли аз щях да внимавам. На всеки няколко месеца този мъж си идва в Ботсуана, за да я види, и тогава за Чарли ще е най-добре да замине за уикенда! Ха! На мястото на Чарли аз щях да отида чак във Франсистаун или в Маун, когато той дойде. Колкото може по-далеч.

Маа Макутси хвърли поглед към господин Дж. Л. Б. Матекони, който внимателно следеше разговора. След това отново погледна жената и я запита:

— А този мъж помага ли да се върти бара? Идва ли някога тук?

— От време на време — отговори жената. — Понякога ни се обажда и оставя съобщения за нея.

Маа Макутси пое дълбоко въздух. Маа Рамотсве й беше казвала, че когато човек задава важен въпрос — въпрос, чиито отговор може да преобърне хода на цялото разследване, — трябва да положи особено усилие да звучи спокоен, така, сякаш отговорът всъщност не го интересува особено. И сега беше тъкмо моментът за подобен въпрос, но маа Макутси усети, че сърцето й се блъска в гърдите толкова силно, та чак бе убедена, че и жената може да го чуе.

— Значи се обажда? А дали ви се намира телефонният му номер? Ще ми се да поговоря с него за един наш приятел в Йоханесбург, който иска да го види по някаква работа. Имах му номера, но…

— Тук е — каза жената. — В кухнята е, записан на едно листче. Ей сега ще ви го донеса.

— Много сте любезна — каза маа Макутси. — А като отидете в кухнята, вземете си още една бира, маа. Господин Дж. Л. Б. Матекони ще плати.