Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (12)

Дванадесета глава
Маа Рамотсве се натъква на проблем без решение

Маа Потоквани го спомена така небрежно, сякаш беше най-обикновена, незначителна клюка. Но вестта, че Ноте Мокоти е бил видян в Габороне, беше много повече, поне за маа Рамотсве. Тя беше изхвърлила Ноте от главата си и много рядко мислеше за него, макар да се случваше понякога той да я навестява насън, да се надсмива, да я заплашва и тогава тя се събуждаше уплашена и трябваше да си напомня, че вече го няма. Чула беше, че е заминал за Южна Африка, където потърсил късмета си като музикант в Йоханесбург; и явно бе успял, понеже един-два пъти тя видя в списание негова снимка.

Аз съм жена, която прощава, каза си маа Рамотсве. Не виждам смисъл да поддържам живи стари дрязги, когато е толкова просто да ги погребем. Тя бе направила съзнателен опит да прости на Ноте и мислеше, че се е получило. Спомняше си деня, в който това бе станало, когато отиде да се разходи из саваната, вдигна поглед към небето и изхвърли от сърцето си омразата към него. В онзи ден тя му прости: прости му за физическата жестокост, за побоите, които бе изтърпявала, когато той се напиеше; прости му за психическия тормоз, на който я беше подлагал, когато й обещаваше ту едно, ту друго и веднага след това се отмяташе от обещанията си. А когато стигна до парите, които беше отмъкнал от нея, тя му прости и за това, като си каза, че не ги иска обратно.

Когато маа Потоквани каза, че е видяла Ноте Мокоти, маа Рамотсве почти не реагира. Маа Потоквани дори си помисли, че новината няма особено значение за нейната приятелка, така безразлична изглеждаше тя, и затова не каза нищо повече. Те продължиха разговора си за Чарли и за тревожното му поведение; маа Потоквани имаше много да каже по тоя въпрос и направи някои ценни предложения, но по-късно, когато маа Рамотсве се опита да си спомни какво беше казала тя, в главата й беше останало съвсем малко. Съзнанието й беше почти напълно заето от ужасяващата новина, съобщена така небрежно. Ноте се беше върнал.

По-късно, докато караше обратно към Тлоквенг, Чарли беше далеч от мислите й. Щом някой беше видял Ноте Мокоти в Габороне, това би могло да означава, че се е върнал да живее там, а това пораждаше някои съвсем очевидни проблеми, но от друга страна, можеше да значи, че се е върнал само за малко. Ако беше дошъл на гости на някого, може би вече си беше тръгнал за Йоханесбург и нямаше нужда тя да се тревожи. Ако обаче се беше върнал да живее в Габороне, самата тя неизбежно щеше да го види рано или късно. В днешно време градът вече беше по-голям и беше възможно двама души да живеят в него, без да се срещнат нито веднъж, но имаше също така и голяма възможност пътищата им да се пресекат. В края на краищата, супермаркетите не бяха много и на подобни места тя винаги се срещаше случайно със свои познати. А да не забравяме и центъра на града, където всички ходеха рано или късно; какво щеше да стане, ако както се разхождаше по главната улица, видеше Ноте да върви насреща й? Дали щеше да се обърне и да тръгне в обратната посока, или щеше да се размине с него, както с всеки друг непознат?

Тя мислеше за това, докато шофираше белия микробус по пътя към „Тлоквенг роуд“. Вероятно имаше много хора, които смятаха, че трябва да избягват един или друг човек. Хората постоянно се карат помежду си, враждуват заради земя или добитък, роднини воюват заради наследство, което е пребогат източник на спорове, където и да отиде човек по света. Някои от тези хора се сдобряваха и отново започваха да си говорят; други така не стигаха дотам те продължаваха да поддържат своя гняв и негодувание живи. А имаше и много хора, които се разделяха със своя любим или съпруг. Ако напуснеш жена си заради друга и тя не види нищо добро в това, какво се случва, ако си вървиш по пътя с новата жена и се държите за ръце като типични влюбени, но видиш насреща ти да идва предишната ти жена? Сигурно това се случва много често, мислеше си маа Рамотсве, и вероятно хората се изправят пред такива ситуации и ги приемат, сигурно така става. Хората се оправят с живота, независимо от тези капани в общуването.

Тя се опита да си представи какво би могла да каже на Ноте, ако самата тя няма никаква друга възможност, освен да говори с него. Може би най-добре би било да поддържа съвсем делничен тон, да го попита как е и как върви животът му. След това би могла да каже, че се е надявала музиката му да се радва на успех и че си е представяла какъв вълнуващ живот води в Йоханесбург. Да, това би било всичко. С тези думи тя би показала, че не му желае злото, и може би дори Ноте, дори този жесток мъж, който се беше отнесъл с нея толкова лошо, би я оставил на мира след това.

Тя зави с белия микробус по „Оди Драйв“ за да мине напряко през Селцето. И тогава видя госпожа Мофат, която вървеше край пътя, понесла тежка пазарска чанта. Къщата на семейство Мофат беше наблизо и й оставаше съвсем малко, но в Ботсуана никой не минава с кола покрай свой приятел, без да спре, затова маа Рамотсве натисна спирачките и се пресегна, за да отвори вратата от другата страна.

— Торбата ти изглежда много тежка — каза тя. — Ще те закарам до вкъщи.

Госпожа Мофат се усмихна.

— Много си мила, маа Рамотсве — каза тя. — А понякога ме домързява. И сега много ме е домързяло.

Тя седна в микробуса и двете изминаха заедно краткото разстояние до къщата на семейство Мофат. Самюел, който работеше в градината им веднъж седмично, стоеше до портата и я отвори, за да може белият микробус да влезе в двора.

— Благодаря ти — каза госпожа Мофат, като се обърна към приятелката си. — Тази торба доста ми натежа, аз съм… — тя не завърши изречението, защото видя изражението на лицето на маа Рамотсве.

— Нещо лошо ли е станало, маа Рамотсве?

Маа Рамотсве погледна настрани, преди да отговори.

— Да. Има нещо лошо. Не исках да ти казвам, но наистина има нещо лошо.

Най-напред госпожа Мофат си помисли за очевидното. Маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони се бяха оженили неотдавна. Сватбата им, на която присъстваха тя и докторът, изненада всички, понеже всички бяха решили, че господин Дж. Л. Б. Матекони, колкото и чудесен човек да беше, никога не би се решил да се изправи пред олтара. Може би в крайна сметка наистина не беше готов за това; може би наглед безкрайният им годеж е бил неговият начин да каже, че бракът не му е съвсем по сърце и може би сега маа Рамотсве откриваше това. Тази мисъл ужаси госпожа Мофат. Тя знаеше, че маа Рамотсве е била вече омъжена преди много време; не беше чувала много за този брак — само, че е бил един от онези ужасни изпълнени с насилие бракове, с които толкова много жени трябва да се примиряват — и й се видя много несправедливо, че нещата пак се объркват, ако наистина се случваше такова нещо. Обаче беше невъзможно и този брак да има същите проблеми: господин Дж. Л. Б. Матекони беше абсолютно неспособен на каквото и да било насилие — това поне беше сигурно.

Госпожа Мофат вдигна ръка и леко докосна маа Рамотсве по рамото.

— Ела — каза тя. — Можеш да поговориш с мен. Може да седнем в градината или на верандата, ако така предпочиташ.

Маа Рамотсве кимна и изключи двигателя.

— Не искам да те товаря с това — каза тя. — Не е кой знае какво.

— Разкажи ми — подкани я госпожа Мофат. — Понякога е добре човек просто да поговори.

Решиха да седнат на верандата, където беше хладно и можеха да гледат градината, на която госпожа Мофат беше посветила толкова много време. Точно до къщата се извисяваше жакаранда и голямата разлистена корона хвърляше сянка над къщата. Много беше приятно да седиш и да размишляваш там.

Без заобикалки маа Рамотсве предаде на госпожа Мофат новината, която й беше съобщила маа Потоквани. Докато говореше, тя видя как на лицето на приятелката й, по което отначало се четеше загриженост, се изписва облекчение.

— Значи това е всичко — каза госпожа Мофат. — Няма нищо друго.

Маа Рамотсве успя да се усмихне.

— Нали ти казах, че не е кой знае какво.

Госпожа Мофат се засмя.

— Разбира се, че не е кой знае какво — каза тя. — Аз си представях, че нещо не е наред в брака ти. Взех да си мисля, че господин Дж. Л. Б. Матекони е избягал или нещо такова. Чудех се какво ли ще мога да ти кажа.

— Господин Дж. Л. Б. Матекони никога не би избягал — каза маа Рамотсве. — Той е много щастлив заради вкусната храна, която му слагам на масата. Никога не би избягал.

— Това е добър начин да задържиш един мъж — каза госпожа Мофат. — Но да се върнем към онзи другия, към Ноте Мокоти. Какво толкова, че се е върнал? Няма нужда да се тревожиш за това. Просто бъди любезна с него, ако го срещнеш. Няма нужда да се стига по-надалече. Кажи му, че си омъжена…

Докато госпожа Мофат говореше, маа Рамотсве гледаше приятелката си, но когато тя каза: „Кажи му, че си омъжена“, тя рязко отклони поглед и госпожа Мофат изпита колебание. Изглежда думите й разстроиха маа Рамотсве по някаква причина и тя се чудеше каква ли е. Дали пък маа Рамотсве не искаше да скрие това от Ноте, дали не бе запазила чувствата си към този мъж и не искаше той да знае за женитбата й с господин Дж. Л. Б. Матекони?

— Ако се появи, ще му кажеш — продължи тя. — Нали ще му кажеш, че си омъжена?

Маа Рамотсве, явно разстроена, стискаше крайчеца на полата си. Накрая вдигна очи и срещна погледа на госпожа Мофат.

— Аз все още съм омъжена за него — каза тя тихо, почти прошепна. — Още съм омъжена на този мъж. Ние не се разведохме.

В настъпилото мълчание един сив африкански гълъб запристъпя на един клон на жакарандата, като от време на време поглеждаше към двете жени с бързи, нервни движения на главата. На един камък, тъкмо там, където свършваше сянката, хвърлена от дървото, малък гущер, обагрен в синьо по протежение на крачетата, вдигна главата си към късното следобедно слънце.

Госпожа Мофат не каза нищо. Тя чакаше маа Рамотсве да продължи; просто нямаше какво да каже.

— Ето че сега ти е ясно, маа — каза маа Рамотсве. — Много съм нещастна. Много.

Госпожа Мофат кимна.

— Но защо не си се развела? Той те е изоставил, нали? Можело е да получиш развод.

— Бях много млада — каза маа Рамотсве. — Този мъж ме ужасяваше. Когато ме напусна, аз просто го изхвърлих от главата си и се опитах да забравя, че изобщо сме били женени. Забраних си изобщо да мисля за това.

— Но не може по-късно да не си си спомнила?

— Разбира се — каза маа Рамотсве. — Трябваше да направя нещо, но просто не можах да събера сили да се изправя срещу това. Не можех. Съжалявам, маа…

— Няма нужда да ми се извиняваш! — възкликна госпожа Мофат. — Но всичко това създава известни трудности, нали? Не е редно да се жениш отново, докато не се разведеш.

— Знам това — каза маа Рамотсве. — Направих много глупаво нещо, маа.

Поседяха заедно още малко. Госпожа Мофат се опитвате да се сети какво да каже, какъв съвет да даде. Но просто не можеше да измисли никакъв изход от положението, в което се бе озовала маа Рамотсве. Понякога приятелите постъпват глупаво — тя знаеше това отлично — и ето чудесен пример за именно такова нещо. Не че маа Рамотсве беше направила нещо осъдително от морална гледна точка — в случая ставаше дума за обикновена небрежност по отношение на юридическа формалност. Но това беше юридическа формалност, която имаше изключително важно значение, и тя просто не можеше да измисли никакъв изход.

След няколко минути маа Рамотсве въздъхна и се изправи. Тя изпъна блузата си и изчетка някакви прашинки от полата, по-скоро въображаеми, отколкото реални.

— Това е моят проблем, маа — каза тя на госпожа Мофат. — Не мога да очаквам да ми помогнеш с него. Ще трябва сама да направя нещо, за да оправя нещата. — Тя замълча, а после продължи: — Въпреки че не мога да се сетя за нищо, което бих могла да направя, маа. Не мога да се сетя за абсолютно нищо.