Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (11)

Единадесета глава
Маа Макутси научава повече за господин Фути Радифути

Докато маа Рамотсве похапваше второто парче сладкиш в компанията на маа Потоквани, маа Макутси все още беше заета с подреждането на документи в „Дамска детективска агенция №1“. Маа Рамотсве й беше разрешила да си тръгне по-рано този ден, тъй като самата тя на практика си взе свободен следобед. Все още имаха много работа със случаите на няколко клиенти, но не ги притискаше нищо спешно и маа Рамотсве знаеше, че маа Макутси би се зарадвала да има достатъчно време да се приготви за урока по танци, вторият урок, който щеше да се проведе същата вечер.

Маа Макутси тъкмо приключваше с картотекирането на документите — задача, която, както й бяха повтаряли безброй пъти в Ботсуанския колеж за секретарки, никога не бива да се оставя за следващия ден. И това послание бе отправяно не от кого да е, а от самата директорка, снажна, внушителна жена, която беше издигнала на най-високо равнище качеството на секретарската професия в Ботсуана.

„Момичета, не оставяйте документите да се трупат наоколо — наставляваше ги тя. — Нека всеки документ да мине през бюрото ви само веднъж. Това е много добро правило. Каталогизирайте и архивирайте всичко. Представяйте си, че нощем излизат огромни книжни плъхове и изяждат всички документи, които са останали на бюрото ви!“

Колко умно казано, мислеше си маа Макутси. Представата как книжният плъх излиза нощем, за да изгризе не архивираните документи, беше толкова жива и образна и според нея нямаше никакъв смисъл празноглавите издокарани момичета от последния ред да се кискат на думите на директорката. Проблемът с тези момичета бе, че те не влагаха в работата си душа и сърце. Всички знаеха, че повечето от тях постъпваха в Ботсуанския колеж за секретарки само защото бяха решили, че най-добрият начин да си намерят съпруг, който има хубава работа и много пари, е да станат секретарки на такъв мъж. И затова през цялото обучение в колежа те само се отегчаваха и не полагаха никакви усилия. Съвсем различно би било, хрумна веднъж на маа Макутси, ако имаше учебен предмет, озаглавен: „Как да се омъжите за своя шеф“. Той щеше да се радва на голям успех сред тези момичета и на лекциите те щяха много да внимават.

Веднъж, когато нямаше друга работа, маа Макутси взе да се чуди какво ли по-точно би могло да се преподава по такъв учебен предмет. Вероятно част от времето би било посветено на психологията и би включвало уроци за това как мислят мъжете. Това беше много важно, ако си от онези момичета, които смятат да оплетат някой мъж в мрежите си. Трябва да знаеш кое привлича мъжете и кое ги плаши. Маа Макутси се размисли над това. Кое привлича мъжете? Хубостта ли? Разбира се, ако някое момиче е красиво, то непременно привлича вниманието на мъжете; в това изобщо нямаше съмнение. Обаче значение имаше не само хубостта, защото имаше много момичета, които на външен вид не бяха нищо особено, но лесно привличаха мъжките погледи. Тези момичета се обличаха много грижливо; те бяха наясно кои цветове допадат на мъжете червеното и други ярки цветове; в това отношение мъжете приличат на животните, а освен това знаеха как да вървят и как да сядат така, че да карат мъжете да се изпъчват и да ги заглеждат. Походката беше важна: не може просто да вървиш, като най-напред изнасяш единия крак, а после другия; не, бедрата трябва да се полюшват, краката да се усукват един пред друг, сякаш смяташ едва ли не да вървиш в кръг. А да не забравяме и деликатния въпрос какво да правиш с четирибуквието си, докато вървиш. Някои хора мислят, че просто можеш да го оставиш да те следва, докато вървиш. Но не е така. Дори само един поглед към кое да е издокарано момиче, би показал, че то трябва повече да участва.

Маа Макутси си мислеше за всичко това, докато подреждаше кабинета през този следобед. Всичко това беше крайно обезсърчително. Тя много се смути, когато видя онази жена на уроците по танци — жената, чието име не помнеше, но която беше едно от най-лошите, ама наистина най-лошите от празноглавите издокарани момичета в Ботсуанския колеж за секретарки. Гледката как тази жена танцува с такъв хубавец, докато тя, маа Макутси, се препъва из дансинга с клетия Фути Радифути, като се мъчи да разбере какво пелтечи той — тази гледка беше неимоверно потискаща. А да не забравяме и проблема с очилата й, толкова големи, че хората виждаха в тях собствените си отражения и дори не си правеха труда да погледнат към човека зад лупите. Какво би могла да направи по този въпрос? Очилата бяха много скъпи и въпреки че сега изкарваше повече пари, имаше също така и много други разходи — плащаше по-висок наем за новото жилище, трябваше да си купува нови дрехи, а и роднините й в Бобононг имаха нужда от повече пари.

Мислите й бяха прекъснати от появяването на прага на господин Полопетси. Той работеше в сервиза вече от няколко дни и беше направил много добро впечатление на всички. Господин Дж. Л. Б. Матекони остана особено доволен от начина, по който той бе подредил шкафовете. Кутиите с моторно масло бяха наредени на полиците по големина, резервните части бяха групирани според марката на производителя.

— Трябва ти система — беше обявил господин Полопетси. — Така ще знаеш кога е време да поръчаш още свещи или други части. Това се нарича управление на складовите наличности.

Освен това той изжули пода на сервиза, като премахна няколко големи мазни петна, на които чираците не бяха обръщали никакво внимание.

— Някой може да се подхлъзне — каза господин Полопетси. — Човек трябва да е много внимателен.

Господин Дж. Л. Б. Матекони остана крайно доволен от тези думи и специално ги натякна на останалия чирак.

— Чу ли това, младежо — каза той. — Чу ли какво каза Полопетси? Внимание. Чувал ли си преди тази дума? Знаеш ли какво означава?

Младият чирак не каза нищо, а само погледна намусен към господин Полопетси. Той се беше отнесъл с подозрение към новия служител още от самото начало, въпреки че господин Полопетси беше любезен с него и направи всичко възможно да спечели благоразположението му. Като наблюдаваше това, на господин Дж. Л. Б. Матекони му стана съвсем ясно, че са били напълно прави да предположат, че Чарли скоро ще научи за заместника си. Той обаче се съмняваше, че Чарли ще реагира по начина, по който маа Рамотсве очакваше. Но така или иначе, скоро щяха да разберат, а дотогава най-важно беше работата в сервиза да бъде свършена.

Всъщност господин Полопетси беше показал значителни дарби за най-простите монтьорски задачи, възложени от господин Дж. Л. Б. Матекони. Докато го наблюдаваше как сменя въздушен филтър или проверява нивото на маслото, господин Дж. Л. Б. Матекони осъзна, че този мъж има усет към колите, нещо, нещо, с което някои автомонтьори така и не се сдобиваха, а то беше абсолютно необходимо, ако човек иска да бъде наистина добър в тази професия.

— Двигателите ти харесват, нали? — попита той господин Полопетси в края на първия му работен ден. — Вижда се, че ги разбираш. Работил ли си преди такова нещо?

— Никога — призна си господин Полопетси. — Не знам имената на всички части, нито пък какво вършат. Ей това нещо например, то за какво служи?

Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна към двигателя.

— Това е много интересна част — каза той. — Казва се разпределител. Той изпраща електрическия ток в правилната посока.

— ​Значи тук не бива да влиза никаква мръсотия, нито пък вода — каза господин Полопетси.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна одобрително. Тези думи показваха, че господин Полопетси интуитивно разбира как се чувстват двигателите. Чарли никога не би казал нещо толкова проницателно.

И ето че сега маа Макутси попита господин Полопетси дали всичко е наред.

— О, да — отвърна той ентусиазирано. — Всичко е наред. Само си помислих, че е добре да ти кажа, че си свърших всичката работа в сервиза за този следобед и се чудех дали ти нямаш да ми възложиш нещо.

Маа Макутси беше изключително впечатлена. Повечето хора, ако нямаха какво да вършат, не молеха да им дадат още работа, а просто се преструваха, че работят, докато не станеше пет часа и вече можеха да си отидат вкъщи. Като поиска да му дадат някаква работа, господин Полопетси доказа, че маа Рамотсве е била напълно права в благоприятното си мнение за него.

Маа Макутси огледа офиса. Трудно беше да се види какво би могъл да свърши той. Едва ли би могла да го помоли да архивира документите, което вече беше свършено, а би било твърде много да очаква от него да може да пише на машина, въпреки че беше работил като помощник-аптекар, следователно — един вид чиновник. Значи не можеше да поиска от него да се занимава с писма. Но така ли беше наистина? Маа Макутси погледна изпитателно господин Полопетси.

— Ти не можеш да пишеш на машина, нали, раа? — попита тя колебливо.

Господин Полопетси отвърна съвсем спокойно, без нотка самохвалство.

— Мога, маа, при това много бързо. Сестра ми завърши суанския колеж за секретарки и ме научи.

Маа Макутси го зяпна. Не само че се трудеше усърдно и проявяваше инициативност, но освен това имаше и сестра, завършила Ботсуанския колеж за секретарки! Тя се замисли за името му — Полопетси. Дали беше познавала в колежа момиче с тази фамилия?

— Тя има друга фамилия — обясни господин Полопетси. — Природена сестра ми е, има друг баща. Казва се Дифеле. Агнес Дифеле.

Маа Макутси плесна с ръце.

— Тя ми беше приятелка! — възкликна. — Беше една година преди мене в колежа. И тя също имаше много добри оценки.

— Да — каза господин Полопетси, на заключителните изпити изкара осемдесет и пет процента.

Маа Макутси кимна сериозно. Това беше висока оценка, много над средната. Разбира се, не беше деветдесет и седем процента, но заслужаваше голямо уважение.

— Къде е тя сега? — попита маа Макутси.

— Секретарка е в „Стандард банк“ — каза господин Полопетси. — Но не се виждаме много напоследък. Тя много се срамуваше, когато ме пратиха в затвора, и оттогава не сме си говорили. Каза, че съм я опозорил.

Маа Макутси замълча. Трудно беше да си представиш как някой се отказва от брат си. Самата тя никога не би направила подобно нещо; твоето семейството си остава твое семейство, каквото и да се случи; нали именно в това е смисълът да имаш семейство. Семейството ти дава безусловна подкрепа, каквото и да стане.

— Съжалявам да чуя това, раа — каза тя.

За миг господин Полопетси отмести поглед настрани.

— Аз не й се сърдя. Надявам се, че някой ден ще размисли. И тогава пак ще си говорим.

Маа Макутси погледна бюрото си. Имаше няколко писма, които трябваше да бъдат напечатани, и тя смяташе да свърши това на следващия ден. Но както се оказа, господин Полопетси можеше да пише на машина и й мина през ума, че никога дотогава не бе имала възможност да диктува писмо, което някой друг да печата. А ето че сега имаше писма за писане и добър машинописец на разположение.

— Имам няколко писма за диктуване — каза тя. — Може ти да ги пишеш, докато аз диктувам. Така ще спестим време.

Без да губи време, господин Полопетси се настани зад пишещата машина на бюрото на маа Макутси, а тя седна на стола на маа Рамотсве, хванала в ръка няколко листа. Великолепно, помисли си. След всичките тези години сега аз седя на стол в един офис и диктувам на един мъж. Какъв дълъг път беше извървяла от дните на детството си в Бобононг.

 

 

Вечерта маа Макутси закъсня за курса по танци и докато вървеше по коридора в хотел „Президент“, тя чу как оркестърът вече се е развихрил и тропота на безброй крака по дървения под. Щом се появи на входа и се отправи към един стол до стената, беше пресрещната от Фути Радифути, който я очакваше. Тя изпита разочарование. Не искаше да бъде нелюбезна, но се беше надявала той да не дойде и да й се отвори възможност някой друг да я покани на танц. А ето че беше попаднала в капан и я очакваше ново препъване и настъпване, докато всички останали ставаха все по-добри танцьори и се движеха с все по-голяма лекота.

Фути Радифути сияеше от радост, докато я водеше към дансинга. Оркестърът, който се беше увеличил с още един китарист, свиреше по-гръмко от предния път и затова й беше трудно да чуе, чиито и да било думи, а още по-малко пък да разбере какво казва човек с говорен дефект. Ето защо маа Макутси трябваше сериозно да се напрегне, за да чуе думите на партньора си, но пак остана озадачена от явната липса на смисъл.

— Това е валс — опита се да каже той, когато започнаха да танцуват. Но маа Макутси чу: „Това е фарс“. Тя се запита защо му е да казва подобно нещо. Може би усещаше, че тя танцува с него само от съжаление или от чувство за дълг? А може би имаше предвид нещо съвсем друго?

И затова тя реши да поиска от него да поясни думите си.

— Защо? — попита.

Фути Радифути явно бе озадачен. Ами просто валсът си е валс; и толкова. Той не можеше да отговори на нейния въпрос и вместо това се съсредоточи върху правилното изпълнение на стъпките, което му беше трудно. Едно, две, събрани заедно — нали така каза господин Фанопе; а дали пък всъщност каза да броят до три, преди да направят стъпката настрани?

Усещайки объркването на партньора си, маа Макутси пое контрола. След като го придърпа към края на дансинга, тя му показа как трябва да се изпълнят стъпките и го накара да ги повтори сам, докато тя само гледаше. С крайчеца на окото си тя забеляза, че жената, която беше видяла на първия урок, онази, чието име не помнеше, я наблюдаваше насмешливо от другия край на залата. Тази жена танцуваше със същия елегантен мъж, опитен танцьор, и махна на маа Макутси през рамо, докато се въртеше в обятията му.

Маа Макутси сбърчи недоволно устни. Тя беше твърдо решена да не изпитва унижение заради тази жена с нейната ефектна рокля и снизходителното й отношение. Тя знаеше какво си мисли за нея познатата й, какво би трябвало да си мисли: ето я горката Грейс Макутси, която нито веднъж не успя да привлече вниманието на никой мъж, вижте я на какъв се е насадила сега! Разбира се, животът й си минава напразно, въпреки че завърши първа в класа ни. А каква е ползата от деветдесет и не знам си колко процента, ако накрая свършиш така?

Нямаше никаква полза да си представя какво мисли онази жена; много по-добре би било да не й обръща никакво внимание или — още по-хубаво — да си напомня, че не тя, а познатата й заслужава съжаление. В края на краищата, какво имаше в нейния живот? Та тя вероятно нямаше кариера, а само ходеше по мъже. Обаче, когато остаряваш, става все по-трудно и по-трудно да привлечеш интереса на мъжете. Идва ново поколение млади жени, жени с млади лица и блестящи зъби, а през това време твоето лице увисва с възрастта и зъбите ти вече не са толкова бели.

През следващия половин час те танцуваха в почти пълно мълчание. Маа Макутси трябваше да признае, че Фути Радифути полага усилия и като че ли танцува малко по-добре. Вече я настъпваше много по-рядко и имаше все по-голям успех в следването на ритъма. Тя му направи комплимент и той се усмихна с благодарност.

— Мисля, че ставам по-добър — каза, все така запъвайки се.

— Трябва да си починем — рече маа Макутси. — Много ожаднях след всичките тези танци.

Излязоха от залата и се отправиха по коридора към терасата на хотела. Появи се сервитьор, който взе поръчките им: студена бира за Фути Радифути и голяма чаша портокалов сок за маа Макутси.

Разговорът потръгна бавно, но маа Макутси забеляза, че колкото повече Фути Радифути се отпускаше в нейната компания, толкова по-уверено и ясно започваше да говори. Сега вече можеше да разбере почти всичко, което той казваше, въпреки че от сегиз-тогиз се запъваше на някоя дума и тогава отнемаше известно време, докато успее да произнесе нещо членоразделно.

Изглежда имаше много, за което да си говорят. Той й обясни откъде е (от Юга) и какво прави в Габороне работеше в мебелен магазин в „Броудхърст“, където продаваше столове и маси. Той се поинтересува за нея; попита я кое училище е посещавала в Бобононг, искаше да разбере повече за Ботсуанския колеж за секретарки и за работата й в „Дамска детективска агенция №1“. Призна, че няма никаква представа какво върши една частна детективска агенция и му би било много интересно да разбере.

— Работата е съвсем проста — каза маа Макутси. — Повечето хора смятат, че е много вълнуващо. Но не е така, наистина.

— Има много вълнуващи професии — отбеляза Фути Радифути. — Повечето хора вършат изключително скучна работа. Аз само продавам маси и столове. В това няма нищо вълнуващо.

— Но тази работа е важна — възрази маа Макутси. — Къде щяхме да сме всички ние, ако нямаше столове и маси?

— Щяхме да сме на пода — отвърна съвсем сериозно Фути Радифути.

Те се замислиха над това за миг и след това маа Макутси се разсмя. Той й беше отговорил с такава сериозност, сякаш ставаше дума за изключително важен проблем, а не за забележка, направена мимоходом. Тя го погледна и видя, че й се усмихва в отговор. Да, той разбираше, че думите му бяха смешни. А това вече беше важно. Хубаво беше да можеш да споделяш подобни неща с някой друг; дребните житейски шеги, малките абсурди.

Те поседяха заедно още няколко минути, допивайки питиетата си. След това маа Макутси се изправи и каза, че трябва да отиде да се поосвежи и ще се срещнат отново в залата за танци за останалата част от урока.

Намери една врата с надпис „Стая за тоалет“, на която имаше женски силует с дълга надиплена рокля. Щом влезе, веднага съжали за това.

— Я виж ти! Ето те и теб, Грейс Макутси! — каза нейната позната, която стоеше до мивката.

Маа Макутси спря, но вратата се беше затворила зад нея и не можеше да се престори, че е влязла по погрешка. Тя погледна жената до мивката и в този момент си спомни името й. Казваше се Вайълет Сефото. Бе един от най-тежките случаи сред издокараните празноглави момичета в Ботсуанския колеж за секретарки, а ето че си пудреше носа в „Стаята за тоалет“ на хотел „Президент“.

— Вайълет — каза маа Макутси. — Радвам се да те видя отново.

Вайълет се усмихна, затвори пудриерата си и се облегна на ръба на мивката. Имаше вид на човек, който възнамерява да се впусне в дълъг разговор.

— Така си е — каза тя. — Не съм те виждала цяла вечност. Цяла вечност, откакто завършихме колежа. — Тя замълча, като оглеждаше маа Макутси от горе до долу, сякаш оценяваше роклята й. — Ти се справяше добре, нали? Говоря за оня колеж.

— Атаката в забележката й беше недвусмислена. Човек може да се справя добре в колежа, но това е нещо съвсем различно от истинския свят. А към това се прибавяше и презрителното „оня колеж“, сякаш съществуваха по-добри колежи за секретарки.

Маа Макутси се направи, че не е забелязала язвителната забележка.

— Ами ти, Вайълет? Ти какво правиш? Успя ли да си намериш работа?

А това, което се четеше между редовете в нейните думи, бе, че сигурно няма да е лесно на онези, които са изкарали само петдесет процента на заключителните изпити, да си намерят работа. Това не остана скрито за Вайълет, която присви очи.

— Да си намеря работа ли? — отвърна язвително. — Маа, та те се редяха на опашка да ми предлагат работа! Имах толкова много предложения, че не знаех как да избера измежду тях. И знаеш ли какво направих? Да ти кажа ли?

Маа Макутси кимна. Тя искаше да излезе оттам, да се отдалечи от тази жена, но осъзнаваше, че трябва да остане. Трябваше да отстоява себе си, ако не искаше да се почувства напълно унизена от тази среща.

— Огледах мъжете, които ми предлагаха работа, и избрах най-хубавият — обяви тя. — Знаех, че точно така те си избират секретарка, затова приложих същото правило към тях! Ха!

Маа Макутси не каза нищо. Тя можеше да отбележи колко е глупаво това, но така щеше само да даде възможност на Вайълет да каже нещо от рода на: „Е, в твоите очи може и да е глупаво, но я гледай каква работа имам“. Затова замълча само посрещна предизвикателния поглед на другата жена, без да сведе очи.

След малко Вайълет сведе очи надолу и щателно огледа ярко лакираните си нокти.

— Хубави обувки — отбеляза. — Говоря за твоите зелени обувки. Никога не съм виждала жена, която да носи зелени обувки. Много смело от твоя страна. Аз бих се страхувала да не би хората да ми се смеят, ако нося такива обувки.

Маа Макутси прехапа устна. Какво не им беше наред на зелените обувки? И как смееше тази жена, тази празноглава жена, да се произнася за нейния вкус по отношение на обувките? Тя погледна обувките на Вайълет, лъскави и черни, със заострени върхове, напълно неподходящи за танци. Изглеждаха скъпи — много по-скъпи от тези обувки, които за маа Макутси бяха луксозна покупка и с които тя толкова се гордееше.

— Но нека да не говорим за смешни обувки — продължи небрежно Вайълет. — Да поговорим за мъже. Нима не обичаш да говориш за мъже? Оня мъж в залата например. Да не ти е вуйчо или някакъв друг роднина?

Маа Макутси затвори очи и си представи за миг, че маа Рамотсве стоеше до нея. Какво би я посъветвала в подобни обстоятелства? Дали маа Рамотсве би й подсказала как да отговори на тази жена, или би рекла: „Не, не й позволявай да те принизява. Не падай до нейното равнище. Ти струваш повече от тази глупачка“. И маа Макутси видя в главата си маа Рамотсве и я чу, и ето какво каза:

— Мъжът, с когото танцуваше, е много красив. Имаш късмет, че танцуваш с такъв хубавец. Но пък и ти си хубава жена, маа, и заслужаваш хубавите мъже. Така е редно.

Вайълет я зяпна за миг, а след това отмести поглед. Никоя от двете им не каза нищо повече и маа Макутси си излезе.

„Браво, маа — рече гласът на маа Рамотсве. — Постъпи съвсем правилно. Съвсем правилно!“ „Беше много трудно“ — отвърна маа Макутси. „Често е така“ — каза маа Рамотсве.