Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (10)

Десета глава
Винаги има време за чай и сладкиш ако се намира

Дошло беше време маа Рамотсве да навести маа Силвия Потоквани, вдъхващата страхопочитание управителка на Фермата на сираците. За това посещение нямаше конкретна причина; нито управителката бе повикала маа Рамотсве за нещо, нито бе помолила господин Дж. Л. Б. Матекони да отиде да извърши някоя належаща поправка. Това си беше чисто светска визита, от онези, които маа Рамотсве обичаше да прави, когато имаше чувство, че е дошло време да седне и да си поговори. Хората не прекарват достатъчно време в седене и приказки, мислеше си тя, а беше важно седенето и приказването да се съхрани като традиция.

Двете жени се познаваха от много години и бяха стигнали до онази уютна територия, когато старото приятелство може да бъде подемано и после оставяно настрани, без това да му навреди. Случваше се да минат няколко месеца, без да се видят, но това нямаше значение. Разговор, който бе останал незавършен в началото на сезона на жегата, можеше да се възобнови след дъждовете; въпрос, зададен през януари, можеше да получи отговор през юни или по-късно, а дори и изобщо да не получи отговор. Нямаше нужда от официалности или предпазливост, всяка една от тях чудесно познаваше кусурите на другата.

Какви бяха кусурите на маа Потоквани? Е, стига да речеше, маа Рамотсве веднага можеше да направи списък. Всички знаеха, че маа Потоквани обича да командва; тя беше командвала господин Дж. Л. Б. Матекони в продължение на години, а той безропотно се оставяше да бъде командван. Безброй пъти го беше молила да й помага да удължи живота на водната помпа, далеч извън границите на отреденото й време, а да не забравяме и вечно повреждащият се минибус, който трябваше да е отишъл на гробището за автомобили още преди години, но продължаваше да пърпори по пътищата благодарение на ненадминатите монтьорски умения на господин Дж. Л. Б. Матекони. Поне помпата бе сменена, когато най-накрая той се опъна и каза, че времето е дошло, но все още не беше събрал смелост да направи същото и за минибуса.

Но най-лошата случка в това отношение беше онази работа с благотворителния парашутен скок, когато маа Потоквани подмами господин Дж. Л. Б. Матекони да се съгласи да скочи от самолет, за да събере пари за Фермата на сираците. Цялата тази идея беше ужасяваща и маа Рамотсве много се ядоса, когато разбра. И въпреки че тя успя да уреди Чарли да скочи вместо работодателя си — и никога нямаше да забрави как Чарли се приземи върху голяма трънлива акация, — цялата работа коства на господин Дж. Л. Б. Матекони много тревоги. Ето защо човек трябваше да внимава с маа Потоквани, за да не се окаже, че го е вкарала в положение, в което никак не му е удобно. Но при хората, които обичат да командват, все така става; понякога техните кроежи се осъществяват, без човек изобщо да подозира какво става. А после изведнъж се усеща, че се е съгласил да направи нещо, което изобщо не му се иска.

Разбира се, нека онзи, който никога не се е разпореждал с другите, да хвърли първия камък. Маа Рамотсве бе принудена да признае, че на самата нея й се беше случвало веднъж — дваж да кара хората да правят едно или друго. Тя не би нарекла това командорене, по-скоро би го описала като… Е, трудно й беше да измисли точна дума, която да изрази комбинацията от психологически усет и непоколебимост, към която трябва да прибегне човек, ако иска нещо да се свърши. А и да не забравяме, че макар маа Потоквани да обичаше да командва, тя никога не го правеше за своя собствена облага. Тя използваше безспорните си дарби в това отношение за благото на сираците и много от тях имаха да й благодарят за безчет неща.

Ето например момченцето със сакатия крак. Маа Рамотсве помнеше как за пръв път го видя във Фермата на сираците преди 4–5 години. Беше пристигнал там шестгодишен, изпратен от друго селище в района. Маа Потоквани й разказа историята му, как бил изоставен от майка си, която избягала с някакъв мъж и го оставила на леля му — алкохоличка. А един ден лелята оставила огъня да гори, без да го наглежда, и малката колиба от клони, в която живеели, лумнала в пламъци, докато момченцето било вътре. Лелята успяла да изпълзи и никой дори не подозирал, че момчето продължава да е вътре, чак докато огънят изтлял. Момченцето лежало в болница с месеци, а след това го изпратили във Фермата на сираците.

Маа Рамотсве го видя да си играе с другите момчета, да тича заедно с тях след една топка, увлечен в една от онези странни спонтанни игри, които момчетата си измислят. Видя го как се мъчи да не изостава, но напразно, понеже тътреше обезобразеното си стъпало.

— Онова момченце е много смело — каза й маа Потоквани. — Винаги се опитва да направи ту едно, ту друго. Мъчи се да се катери по дърветата, но не може заради крака си. И иска да играе футбол, но не може да рита топката. То е едно смело момче.

Тогава маа Рамотсве забеляза погледа в очите на маа Потоквани, докато тя говореше, поглед, който изразяваше решимост. Затова тя изобщо не се изненада, когато преди няколко месеца чу, че управителката се е качила на автобуса с момченцето и е отишла чак до Йоханесбург. Там го завела в хирургическия кабинет на един прочут лекар и настояла той да прегледа момченцето. Тя проявила невероятна храброст. По-късно маа Рамотсве разбра от самата маа Потоквани, която й разказа историята, като честичко се подсмихваше, как завела момченцето в чакалнята на лекаря, чакалня, която се намирала в лъскава висока сграда, и не обърнала никакво внимание на протестите на рецепционистката, че лекарят никога няма да успее да ги приеме. „Докторът може сам да реши това — заявила маа Потоквани. — Вие не можете да говорите от негово име. Нека той да погледне това момче и сам да ми каже дали ще го приеме, или не“.

И затова тя чакала ли чакала, и когато накрая лекарят си подал главата през вратата, това било знак за маа Потоквани да скочи и да извади от торбата си голям плодов сладкиш, който била направила. Тя го тикнала в ръцете на изумения мъж, а момченцето, което се било хванало за полата й, влязло заедно с нея в лекарския кабинет.

— След това вече той не можеше да ми откаже — разказа по-късно маа Потоквани. — Аз веднага отрязах едно парче от сладкиша и му казах, че може да го изяде, докато момчето си събуе обувките и чорапите. И той така и направи. Изяде си сладкиша, а след това не можеше да каже, че няма да прегледа момчето. А след като свърши тая работа, аз го попитах кога ще може да направи операцията и докато той се опитваше да измисли какво да отговори, аз му отрязах още едно парче от сладкиша. И така, кракът на момчето беше опериран и сега не е толкова зле колкото преди. Продължава да куца, но нещата са къде-къде по-добре. Вече може да играе футбол. Може дори да тича. Онзи лекар беше много добър. И освен това не ни взе никакви пари. Каза, че плодовият сладкиш бил достатъчно заплащане.

Подобни постижения, мислеше си маа Рамотсве, бяха предостатъчни, за да компенсират раздразнението, което човек изпитваше понякога заради настоятелността на маа Потоквани, а пък и конкретно в случая маа Рамотсве не бе настроена да мисли за недостатъците на приятелката си. Точно обратното, сега й се искаше да чуе какво мисли тя за няколко заплетени проблема, пред които бе изправена. Поне един от проблемите беше сериозен — какво да се прави с Чарли, — а за другите просто трябваше да се поговори, да се види какво е мнението на маа Потоквани.

Тя видя управителката на верандата пред кабинета й, разговаряше с един от работниците. Тези мъже бяха важни членове на персонала на Фермата на сираците; те се справяха с всички дребни проблеми, изникващи на подобно място — запушени тръби, прекършени клони, появяването на змия или на бездомно куче.

Тя изчака в белия микробус, докато двамата привършат разговора си, а след това излезе и тръгна към верандата през прашния паркинг.

— Е, маа — провикна се маа Потоквани. — Дошла си тъкмо когато си мислех, че е време да направя чай. Много те бива.

Маа Потоквани извика една млада жена, която стоеше в преддверието на съседния кабинет, помоли я да запари чай за нея и гостенката й и после направи знак на маа Рамотсве да влезе с нея вътре. След като се настаниха, те се спогледаха и зачакаха да видят коя ще започне разговора.

Накрая маа Рамотсве наруши мълчанието.

— Много бях заета, маа — започна тя, клатейки глава. — В агенцията имаме много работа, а и в сервиза все има нещо за вършене, както знаеш. Господин Дж. Л. В. Матекони се нагърбва с твърде много.

Някои хора — сред които и маа Макутси — смятаха, че маа Потоквани най-безсрамно увеличава товара върху плещите на господин Дж. Л. Б. Матекони, но думите на маа Рамотсве не целяха да изтъкнат това. За щастие и маа Потоквани явно не изтълкува забележката й в този смисъл.

— Той е добър човек, мил човек — каза маа Потоквани. — А подобни хора често са твърде заети. Забелязала съм това и при нас. Ей онзи мъж, с когото сега говорех, един от работниците, и той е такъв. Толкова е любезен, че всички го молят да свърши какво ли не. А едно време тук работеше един мъж, който все беше така начумерен, че нищо не правеше, понеже никой, освен мен, разбира се, не смееше да го помоли да направи каквото и да било.

Маа Рамотсве потвърди, че понякога хората постъпват точно така, а след това се съгласи и със следващата забележка на маа Потоквани, че всъщност хората никога не се променят. Почти е невъзможно да накараш един работяга да се труди по-малко; тези хора просто така са устроени.

— Може би се тревожиш за него? — попита направо маа Потоквани. — След онази негова болест не е зле да го наблюдаваш. Нали и доктор Мофат каза, че той работи прекалено много?

— Каза — отговори маа Рамотсве. — Но когато казах това на господин Дж. Л. Б. Матекони, той само отговори: „А какво да речем за самия доктор Мофат? Че никой не работи повече от него! Виждал съм го. Все бърза към болницата и се грижи за хората. Ако мисли, че аз не бива да работя толкова много, защо самият той го прави?“ Това ми каза, маа, и аз нямах какво да му отговоря.

Маа Потоквани изсумтя пренебрежително.

— Това не е отговор — рече тя. — На докторите е позволено да дават съвети, които самите те не спазват. Те знаят кое е правилно, но може и да не могат да го изпълняват. Това не означава, че съветите им са лоши.

Това беше интересно наблюдение и маа Рамотсве го обмисли внимателно, преди да отговори.

— Трябва да помисля над думите ти, маа — каза тя. — Дали е редно да съветваме другите какво не бива да правят?

Въпросът бе изречен и увисна тежко във въздуха, докато внесоха подноса с чай и го оставиха на бюрото на маа Потоквани. Маа Рамотсве хвърли дискретен поглед към него; да, имаше сладкиш — две големи парчета плодов сладкиш, същият, който тя се надяваше да хапне винаги когато посещаваше Фермата на сираците. Липсата на сладкиш на подноса би означавала, че по една или друга причина тя е в немилост; но за щастие днес нещата не стояха така.

Маа Потоквани се наведе и сложи по-голямото парче в чинията на приятелката си. След това сложи другото парче в своята чиния и се зае да налива чая.

— Въпросът, който зададе, е много важен, маа — рече тя, след което взе парчето сладкиш и отхапа. — Трябва да помисля над него. Може би има хора, които биха казали, че ям прекалено много сладкиши.

— Но това не е така, нали? — отбеляза маа Рамотсве.

Маа Потоквани не се забави с отговора.

— Не не е така — Не ям прекалено много сладкиши. — Тя замълча за миг и погледна с въжделение вече празната си чиния — Понякога ми се ще да ям прекалено много сладкиши. Това несъмнено е вярно. Понякога съм изкушена.

Маа Рамотсве въздъхна.

— Всички сме изкушени, маа. Всички сме изкушени, когато става дума за сладкиши.

— Вярно е — каза тъжно маа Потоквани. — В живота има много изкушения, но сладкишите са може би едно от най-големите.

За няколко секунди и двете замълчаха. Маа Рамотсве погледна през прозореца към дървото отвън и към небето над него, което беше ясносиньо, бездънно. Някаква голяма птица, може би ястреб, кръжеше във висините, носена от въздушно течение — рееща се черна точица, която, разбира се търсеше храна, както правим всички ние по един или друг начин.

Тя отмести очи от небето и пак погледна маа Потоквани, която я наблюдаваше с лека усмивка на устните.

— Изкушението е тежко нещо — каза тихо маа Рамотсве — Аз невинаги успявам да му устоя. В това отношение не съм силна.

— Радвам се, че каза това — рече маа Потоквани. — Аз също не съм силна.

— Например точно в тоя момент си мисля за сладкиша.

— Аз също — призна си маа Рамотсве.

Маа Потоквани стана и извика на момичето отвън.

— Още две парчета от сладкиша, ако обичаш. Две големи парчета.

 

 

След като сладкишът свърши и подносът беше отнесен, те се настаниха удобно с чашите чай, за да продължат разговора. Маа Рамотсве реши да започне с мистерията с тиквата, която бе останала почти забравена сред всичките настъпили по-късно вълнения, но си оставаше все така неразкрита. Ето защо тя разказа на маа Потоквани за тревожното си преживяване, когато се беше оказала у дома в компанията на неканен гост, и още по-тревожното откритие, че неканеният гост се криеше под леглото й.

Маа Потоквани буквално запищя от смях, когато маа Рамотсве й описа как панталоните на неканения гост са останали в плен на пружината.

— Можело е да го смачкаш, маа — каза тя. — Можело е да му счупиш ребрата.

Маа Рамотсве си помисли, че същото би могло да се каже и за всеки неканен гост, проявил глупостта да се скрие под леглото на самата маа Потоквани, но запази тази мисъл за себе си.

— Но след това, на другата сутрин — продължи тя, — намерих пред къщата една прекрасна тиква. Някой беше взел панталоните и беше оставил на тяхно място тиквата. Какво мислиш за това, маа?

Маа Потоквани се намръщи.

— Значи си решила, че тиквата е оставена там от този, който е взел панталоните, но дали наистина има връзка между двамата? Може би тиквата и панталоните са две съвсем различни неща? Да речем, че един човек носи тиквата, докато панталоните все още са там, а след това идва друг човек, който взема панталоните, но не докосва тиквата. Може така да се е случило.

— Но кой би донесъл тиква и я би оставил там без каквото и да било обяснение? — попита маа Рамотсве. — Ти би ли направила подобно нещо?

Маа Потоквани се почеса по главата.

— Не, нямаше да оставя тиква пред къщата на някого, освен ако не му обясня защо. Редно е да оставиш съобщение с тиквата или по-късно да кажеш на човека: аз бях онзи, които остави тиквата пред вас.

— Точно така — каза маа Рамотсве. — Така биха направели повечето хора.

— Вярно, случвало се е хора да оставят подаръци тук, пред нашата врата — каза маа Потоквани. — Веднъж намерих една кутия с храна, която просто беше оставена без никаква бележка. Някой добър човек я беше донесъл за децата.

— Това е хубаво — каза маа Рамотсве. — Но то е друга работа, нали? Аз не съм благотворителна институция. Никой не би оставил тиква, защото си мисли, че имам нужда от тикви.

Маа Потоквани бе напълно съгласна с този довод и тъкмо се канеше да отбележи това на глас, когато изведнъж замлъкна. Беше й хрумнала друга възможност. Маа Рамотсве приемаше, че тиквата е била за нея, но нима не можеше някой да я е оставил там погрешка? Възможно беше някой да е искал да даде тиквата на друг човек, който живее на „Зебра драйв“, но я беше оставил пред грешната врата. Тя тъкмо се канеше да направи това предположение, когато маа Рамотсве й попречи.

— Има ли значение? — каза замислено маа Рамотсве. — Ето на, говорим за една тиква, а в страната има цял куп тикви. Разумно ли е човек да си губи времето да приказва за тикви, когато има много по-важни неща?

Маа Потоквани мислеше по същия начин.

— Напълно си права — каза тя. — Достатъчно говорихме за тази тиква. Нека сега да поговорим за нещо по-важно.

Маа Рамотсве не изгуби нито миг.

— Е — поде тя, — ние имаме много голям проблем с Чарли. Според мен по-голям дори от оня трън, който му се беше забил в дъното на панталоните, когато скочи с парашут.

— За жена ли става дума? — запита маа Потоквани.

— Да — отвърна маа Рамотсве. — Слушай сега какво се случи.

Маа Потоквани се облегна на стола си. Тя имаше слабост към Чарли, откакто той скочи с парашут по време на акция за събиране на пари за Фермата на сираците. За нея той беше доста оригинален тип и перспективата да научи някоя и друга пикантна клюка за любовните му похождения я интригуваше. Но след това тя си спомни, че имаше едно нещо, за което искаше да съобщи на маа Рамотсве. И бе важно да повдигне този въпрос, преди маа Рамотсве да се впусне в историята, защото в противен случай можеше да забрави. Ето защо тя вдигна ръка и я прекъсна.

— Преди да започнеш, маа — каза тя, — има нещо, за което трябва да ти кажа.

Маа Рамотсве погледна приятелката си с очакване. Питаше се дали маа Потоквани вече не знае за любовната история на Чарли и може да й разкаже нещо за въпросната жена. Маа Потоквани знаеше толкова много за всички събития наоколо, че нищо чудно да беше наясно коя беше жената зад волана на лъскавия сребрист мерцедес.

— Никога няма да познаеш кого видях в града онзи ден — каза маа Потоквани. — Направо не можах да повярвам на очите си.

— Не мога да позная — каза маа Рамотсве. — Някой известен човек ли беше?

— Донякъде — каза загадъчно маа Потоквани. — Може би широко известен в света на джаза.

Раа Рамотсве не каза нищо, изчаквайки маа Потоквани да продължи.

— Ноте — каза тя лаконично. — Ноте Мокоти, първият ти мъж. Нали го помниш?