Алегзандър Маккол Смит
Пълният бюфет на живота (7)

Седма глава
Ранна утрин в „Тлоквенг роуд спийди моторс“

Тази сутрин маа Макутси стана рано, макар вечерта да си бе легнала много късно и да бе спала само няколко часа. Тя стана в пет часа, точно преди да се съмне, и отиде да се измие на чешмата, която използваше заедно с още две други къщи. Не беше лесно да се мие така и тя копнееше за деня, в който ще разполага със своя чешма и дори с душ. И този ден наближаваше, това бе една от причините маа Макутси да не може да заспи. Предният следобед тя бе открила една къща, в която се даваха под наем две стаи, в много по-добър квартал от този, в който сега живееше. На практика това бе половината, и то по-добрата половина от една евтина къща със собствен водопровод. Казаха й, че няма да е скъпо да се постави простичък душ и че това може да стане седмица-две, след като се нанесе в квартирата. Това я накара да плати веднага капаро, което значеше, че можеше да се премести до десетина дни.

Наемът бе почти тройно по-висок от този, който плащаше за сегашната си стая, но тя с изненада откри, че спокойно може да си го позволи. Финансовите й възможности рязко се подобриха, откакто основа „Школата по машинопис за мъже Калахари“. Тази школа провеждаше заниманията си няколко пъти седмично в залата към една църква и предлагаше инструкции по машинопис и помощ за овладяването му — само за господа. Имаше много курсисти. Маа Макутси трябваше да изготвя списък от желаещите за следващия месец, а парите, които печелеше, прилежно внасяше в банковата си сметка. Сега там имаше достатъчно за капаро и още много. Ако решеше да изпразни сметката си, щеше да може да предплати наема си за осем месеца и пак да остане солидна сума, която да изпрати на роднините в Бобононг. Сега тя им пращаше два пъти повече пари и наскоро получи писмо с благодарности от леля си. „Сега се храним добре — пишеше леля й. — Ти си добро момиче и всеки ден те споменаваме, докато ядем хубавата храна, която можем да си купим благодарение на теб. Не всички момичета са такива. Много момичета мислят само за себе си (аз имам дълъг списък с такива), но ти мислиш за лелите и братовчедите си. Това е много добър знак“.

Когато прочете писмото, маа Макутси се усмихна. Това беше любимата й леля и един ден тя щеше да й изпрати билет, за да дойде в Габороне. Леля й никога не бе излизала от Бобононг и за нея щеше да е голямо преживяване да види Габороне. Но беше ли това добра идея, чудеше се тя. Ако никога не си напускал родното си място, може би ще се разстроиш, ако изведнъж откриеш, че светът е много по-голям. Леля й си беше добре в Бобононг, но ако попаднеше в Габороне, толкова по-шарен и вълнуващ, можеше да й стане тежко като се върне в Бобононг, сред ония скали, суха земя и пек. И може би беше по-добре леля й да си стои, където е, а пък маа Макутси щеше да й изпрати снимка на Габороне, така че тя да получи някаква представа какво е градът.

Маа Макутси излезе от стаята си и се отправи към чешмата, която се намираше до съседната къща. Тя и останалите, които ползваха тази чешма, плащаха на съседката двайсет пули на месец за тази привилегия и въпреки това тя им се караше, че харчат твърде много вода. Ако водата течеше, докато някой си сапунисваше лицето, собственичката имаше право да се появи и да направи забележка за това колко малко вода има в Ботсуана.

— Страната ни е безводна — бе казала веднъж тя на маа Макутси, докато маа Макутси се опитваше да си измие косата под течаща вода.

— Да — каза маа Макутси изпод струята хладна вода. — И затова имаме чешми.

Тогава собственичката избухна.

— Заради такива като тебе — надвеси се тя над рамото й, — заради такива като тебе пресъхват язовирите и настава суша. Внимавай, защото иначе цялата страна ще пресъхне и ще трябва да вървим някъде другаде. Просто внимавай.

Това много ядоса маа Макутси, защото тя никога не пилееше водата. Но все пак нали от време на време и тя трябваше да се измие, какъв беше смисълът да има чешма, ако никой не се докосва до нея, макар че точно това беше желанието на собственичката.

Тази сутрин тя не се виждаше никаква, така че маа Макутси пропълзя под чешмата на ръце и на колене и пусна водата върху главата и раменете си. След миг малко се пообърна, за да измие и краката си. Водата приятно гъделичкаше прасците и коленете й. После, чиста и освежена, се върна в стаята си. Сега ще направи закуска и ще даде на брат си Ричард прясна каша… Тя спря. За миг бе забравила, че Ричард вече го няма и че ъгълът в стаята, където зад пердето бе леглото му, сега е празен. Маа Макутси застана на прага и се загледа в празния ъгъл. Само преди четири месеца той все още лежеше там, борейки се с болестта, която малко по малко изсмука живота му. Маа Макутси се грижеше за него, сутрин, преди да излезе за работа правеше всичко възможно да му е удобно през деня и когато се връщаше му носеше малки деликатеси, колкото можеше да си позволи с нищожната си заплата. Бяха й казали, че той трябва да се храни дори да няма апетит. И тя се стараеше, носеше му пастърма, макар че беше разорително скъпа, дини, които разхлаждаха устата му и му осигуряваха нужната захар.

Но нищо не помогна — нито добрата храна, нито грижите и нежността, нищо не можа да промени горчивата истина, че болестта, която изсмукваше живота му, не може да бъде победена. Действието й можеше да се забави, състоянието му можеше да се поддържа, но в края на краищата изходът беше един.

В онзи ужасен ден тя очакваше, че когато се върне от работа, може би няма да го завари. Беше отпаднал, със слабичък гласец, като на птиче. Маа Макутси се замисли дали да не си остане в къщи, но маа Рамотсве нямаше да бъде в офиса цяла сутрин и там трябваше да има някой. И тъй, тя му каза довиждане, съвсем както всеки ден, макар и да знаеше, че това може би е последният път, когато говори с него. Интуицията не я подведе. В ранния следобед съседката, която го наглеждаше няколко пъти на ден, й се обади и й каза да си дойде. Маа Рамотсве предложи да я закара с белия микробус и тя прие. Когато минаваха покрай Бостуанския технически колеж, тя усети изведнъж, че вече е много късно. Облегна се и покри лице с ръцете си, защото вече знаеше какво ще завари, когато се прибере.

Сестра Банджуле беше там. Тя беше медицинска сестра от Англиканския приют и съседката беше извикала и нея. Тя седеше до леглото му и когато маа Макутси влезе, стана и я прегърна. Същото направи и маа Рамотсве.

— Каза името ти — прошепна сестрата на маа Макутси. — Това беше единствената му дума, преди Господ да го прибере. Казвам ти истината. Само това каза.

Те постояха така заедно няколко минути, три жени — сестра Банджуле в бяла престилка, маа Рамотсве с червената си рокля, която сега щеше да смени с черна, и маа Макутси в своята нова синя рокля, купена с парите от курсовете по машинопис, които водеше. После съседката, която стоеше до вратата, изведе маа Рамотсве, за да може сестрата да извърши насаме последните грижи за мъртвия. Животът му не беше продължил дълго, но той бе получил безусловната любов и привързаност на сестра си, която знаеше как да му ги даде от цялото си сърце. „Приеми душата на брат си“. И тя съблече износената и изцапана риза и я замени с бяла дреха, за да може и клетникът да напусне този свят в чисто и светло облекло.

 

 

Искаше й се той да можеше да види новия й дом, щеше да му хареса, защото обичаше да е сам и да има достатъчно въздух. Щеше да му хареса и чешмата, а тя сигурно би станала като онази жена, която се караше да не се пилее водата. Но това беше невъзможно и тя приемаше нещата, защото знаеше, че той не страда повече.

Новото жилище, в което се преместваше, беше много по-близо до работата й. Не бе далеч от Африканската алея, в район, известен на всички като Второ предградие. Улиците там съвсем не бяха като зелената и тиха „Зебра драйв“, но поне бяха нормални улици, със собствени имена, а не изровените траншеи, които пресичаха насам-натам Олд Наледи. Къщичките там бяха спретнати, сред малки дворчета, с папая или кичести храсти за жив плет. Тези къщички, макар и малки, бяха удобни за разни счетоводители, управители на магазинчета, дори за учители. Беше съвсем приемливо за човек с нейното положение — отличничката на Ботсуанския колеж за секретарки и помощник-детектив — да живее в такъв квартал. Тя се почувства горда, че се мести в този квартал. Тук нямаше да се носи такава миризма, защото канализацията беше нормална и нямаше толкова боклуци по улиците. Не че в Ботсуана мирише навсякъде, в никакъв случай, но има малки кътчета и едно от тях беше близо до квартирата на маа Макутси на Олд Наледи. Самата стая на маа Макутси обаче беше дом на човечността и топлотата.

Фактът, че сега маа Макутси ще да разполага с цели две стаи от общо четири, означаваше, че вече можеше да каже: „Аз живея в къща“. „Моята къща“ — тя опита да произнесе тези думи и в първия миг те й прозвучаха странно, почти неприлично. Но беше истина. Щеше да отговаря за половин покрив, за половината двор и това придаваше истинност на израза „моята къща“. Беше приятна мисъл — още една голяма крачка по пътя, който я изведе от затворения живот в Бобононг, без никакви възможности и бъдеще, през Ботсуанския колеж за секретарки и звездния й миг на дипломирането с резултат от 97% процента на държавните изпити. И ето сега навлизаше в нов етап — наемателка на къща с двор и собствени дървета папая, а и с достатъчно място за простиране на прането.

Обзавеждането и украсата на новия й дом беше въпрос от първостепенно значение и предмет на продължителни обсъждания с маа Рамотсве. В офиса имаше дълги часове, в които не ставаше нищо особено, и тези часове преминаваха в разговори, плетене или просто с поглед в тавана, наплют от мухите, чиито следи напомняха на малки пътечки през храстите. Маа Рамотсве имаше твърди убеждения относно обзавеждането на дома и ги бе осъществила на дело в къщата си на „Зебра драйв“. Нейната гостна беше несъмнено най-уютната стая, която маа Макутси бе виждала. Когато за пръв път дойде на гости на „Зебра драйв“, тя застина на прага на гостната, във възторг от хармонията между цвета на дивана и тапицерията на столовете с пухкавите им възглавнички, които така те мамеха да се отпуснеш сред тях и обещаваха утеха и прегръдка за всеки уморен и тъжен. Ами съкровищата по поличките? Паметният плакет на сър Серетсе Кхама, чаената чаша с образа на кралица Елизабет II, на която кралицата се усмихваше толкова окуражаващо. И снимката на Нелсън Мандела и на покойния крал на Лесото Мошошое II в рамка и осветеният надпис, който призоваваше за мир и разбирателство у дома? Тя застана там и разбра колко малко красота е имало в живота й, осъзна, че никога не е имала своя стая, в която по някакъв начин да изрази копнежа си по нещо по-красиво, но може би един ден щеше да я има. И ето, този ден бе настъпил.

Маа Рамотсве беше много щедра. Щом чу, че маа Макутси ще се мести, тя я закара на „Зебра драйв“ и прерови цялата къща, стая по стая, като оглеждаше и търсеше нещата, които щяха да свършат работа на помощничката й. Имаше един стол с яркочервена седалка, който никой не използваше. Тя можеше да го вземе. После, жълтите пердета, които бе подменила с нови. Маа Макутси едва ли би посмяла да помоли за тях, но маа Рамотсве й ги предложи и тя ги прие с възторг.

Сега, седнала на бюрото си в ранната утрин, тя си каза, че животът й не би могъл да бъде по-хубав. Скоро щеше да има нов дом, който да подреди, мебелиран отчасти с щедрите подаръци на маа Рамотсве, имаше малко пари за харчене в джоба си и не се налагаше да брои всяко тебе^[1]. И спокойствието, че има добра работа, че е заобиколена с добри хора и че трудът и усилията й имат смисъл, поне за няколко души. Откак бе започнала работа в „Дамска детективска агенция №1“, беше успяла да помогне на много клиенти. Те си бяха тръгнали доволни от услугите й и мисълта за това, много по-важна от всякакво заплащане, я караше да се чувства полезна. Така че онези изтупани момичета, които бяха постъпили на работа в разни лъскави офиси, момичета, които не можеха и да мечтаят за повече от 50% процента резултат на държавния си изпит, може би получаваха много повече пари, но дали им доставяше удоволствие да работят? Маа Макутси беше сигурна, че не. Седяха на бюрата си, правеха се, че удрят клавишите, и гледаха кога стрелките на часовника ще стигнат пет часа. После, точно в пет, изчезваха колкото е възможно по-далеч от своите лъскави офиси. Е, това не се отнасяше за маа Макутси. Понякога тя оставаше на бюрото си много след шест, дори след седем, а веднъж се бе оказала толкова погълната от работата си, че въобще не бе разбрала кога се е стъмнило. Прибра се вкъщи през нощта, а наоколо й се носеше миризмата на дима от огнищата и небето над нея се стелеше като дебело черно одеяло.

Маа Макутси стана от стола и отиде да погледа през прозореца. Чарли, по-големият чирак, тъкмо слизаше от един минибус, който бе отбил от магистралата. Той махна на някой, който остана в минибуса и тръгна към сервиза с ръце в джобовете. Устните му се движеха, подсвирваше си някоя от ония досадни мелодийки, които слушаше. Точно преди да влезе в сервиза, изтанцува няколко стъпки и маа Макутси се свъси. Пак мислеше за момичета, разбира се, както винаги, затова и танцуваше.

Тя се дръпна от прозореца и поклати глава. Знаеше, че чираците имат успех сред момичетата, но изобщо не можеше да си обясни какво намираха момичетата у тях. За какво можеше да си говори човек с тях? Други интереси, освен коли и момичета, те нямаха. И все пак около тях се въртяха един куп момичета, готови да се кикотят и да флиртуват. Може би тези момичета също бяха лоши и празноглави като самите чираци и се интересуваха само от гримове и момчета. Имаше много такива момичета, мислеше си маа Макутси, и сигурно от тях щяха да излязат чудесни съпруги за чираците, когато чираците станат годни за женене.

Вратата се отвори и чиракът подаде глава.

— Думела^[2], маа — каза той. — Добре ли спахте?

— Думела, раа — отвърна маа Макутси. — Да, спах добре, благодаря. Дойдох много рано и се отдадох на размишления.

Чиракът се усмихна.

— Не трябва да прекалявате с размишленията, маа — каза той. — За жените не е полезно много да мислят.

Маа Макутси реши да не обръща внимание на тази реплика, но след миг размисли. Това не трябваше да му се размине. Той никога нямаше да каже нещо подобно в присъствието на маа Рамотсве и ако си въобразяваше, че може да си позволява подобни неща, бързичко щеше да се прости с тази заблуда.

— За мъжете не е полезно, жените да мислят много — каза остро маа Макутси. — О, да, тук си прав. Ако жените почнат да мислят, могат да открият колко безполезни са някои мъже и тогава лошо за мъжете. О, да, имаш право.

— Нямах това предвид — каза чиракът.

— Ха! — възкликна маа Макутси. — Значи сега реши друго? Не си знаел какво приказваш ли? Не можеш ли да си контролираш езика? Твоят език винаги ли така си говори сам, а главата ти търчи след него? Може би има някакво лечение за това, а? Може пък ако си направиш някаква операция, да се оправиш?!

Чиракът побесня, но от опит знаеше, че маа Макутси не може да бъде надприказвана. Така или иначе не беше влязъл, за да се разправя с нея. Беше дошъл, за да й съобщи някои много важни новини.

— Прочетох нещо във вестника — каза той. — Нещо много интересно.

Маа Макутси хвърли поглед към вестника, който той измъкна от джоба си. Вече беше изцапан с мазни отпечатъци и тя сбърчи недоволно нос.

— Тук пише нещо за господин Дж. Л. Б. Матекони — каза чиракът. — На първа страница.

Маа Макутси затаи дъх. Да не би да му се е случило нещо? Вестниците бяха пълни с лоши новини и тя се уплаши, да не би да е станало нещо неприятно с господин Дж. Л. Б. Матекони. Или може би е арестуван за нещо? Е, това е изключено. Никой никога не би арестувал господин Дж. Л. Б. Матекони. Той беше последният човек, който ще направи нещо, заради което да попадне в затвора. Преди него трябваше да изпоарестуват целия ботсуански народ, и чак тогава господин Дж. Л. Б. Матекони.

Чиракът предвкусваше интереса, който събудиха думите му. Разгъна вестника и го подаде на маа Макутси.

— Ето — каза той. — Шефът е решил да направи нещо наистина смело. Леле-мале! Радвам се, че не съм на негово място!

Маа Макутси взе вестника и зачете.

„Господин Дж. Л. Б. Матекони, собственик на автосервиза «Тлоквенг роуд спийди моторс» и известна фигура в автомобилните среди на Габороне — започваше статията, — се е съгласил да направи благотворителен скок с парашут, за да се помогне за събирането на пари за сиропиталището в Тлоквенг. Маа Силвия Потокване, управителката на сиропиталището, съобщи, че господин Дж. Л. Б. Матекони направил това изненадващо предложение само преди няколко дни. Тя очаква да се съберат над пет хиляди пули от дарения. Този вид благотворителност е вече много разпространен и много спонсори са готови да го подкрепят“.

Тя четеше съобщението на глас, а чиракът стоеше насреща й и се хилеше.

— Ето на! — каза той. — Кой от нас си е представял, че шефът е толкова смел, а той имал намерение да скача от самолет! И само за да помогне на сиропиталището. Не е ли мило от негова страна?

— Да — каза маа Макутси. Много мило беше, но тя веднага се запита какво ли щеше да каже маа Рамотсве по повод на това, че годеникът й ще скача с парашут? Ако тя самата имаше годеник, никак не беше сигурна, че би одобрила нещо подобно. Да, колкото повече обмисляше нещата, толкова по-сигурна беше, че не би одобрила. Скоковете с парашут можеха да завършат и зле, това всеки го знаеше.

— Тези парашутни скокове завършват зле — каза чиракът, сякаш бе уловил посоката на мислите й. — Имаше един човек от Въздушните сили на Ботсуана, чийто парашут не се отвори. Този човек е покойник.

— Много жалко — каза маа Макутси. — Жалко за човека.

— Другите гледали отдолу — продължи чиракът. — Гледали и му викали да дръпне шнура на аварийния парашут — винаги се носят по два парашута, — но той не ги чул.

Маа Макутси изгледа чирака. Какво искаше да каже с това „не ги е чул“? Естествено, че няма да ги чуе. Това беше много характерно за странния начин, по който разсъждаваха за света, и просто пълно невежество. Просто невероятно беше как са завършили училище, как са взели сертификат на Кеймбридж. Както маа Рамотсве с право бе отбелязала, едва ли му беше лесно на министъра на образованието да борави с толкова суров материал.

— Но той изобщо не е можел да ги чуе. Викали са съвсем напразно.

— Да — съгласи се чиракът. — Възможно е да е заспал, докато е падал.

Маа Макутси въздъхна.

— Не можеш да заспиш, докато падаш от самолет. Това е невъзможно.

— Така ли мислиш? — амбицира се чиракът. — Ами как можеш да заспиш, докато караш кола? Видях една кола, която излезе от пътя към Франсистаун точно по тази причина. Шофьорът беше заспал на волана и когато се събудил, видял, че се е ударил в дърво и че колата се е обърнала. Човек може да заспи навсякъде.

— Шофирането е нещо съвсем различно — каза маа Макутси. — Става ти топло и се унасяш. Но когато скачаш от самолет, надали ще ти стане топло и ще ти се доспи.

— Ти откъде знаеш? — запъна се чиракът. — Скачала ли си от самолет, маа? Ха! Трябва да си държиш здраво полата! Всички момчета ще гледат отдолу и ще ти свиркат, защото полата ти ще лети над главата. Ха!

Маа Макутси поклати глава.

— С тебе не може да се говори — каза тя. — Но както и да е, ето го камиона на господин Дж. Л. Б. Матекони. Можем направо да го питаме за тази работа с парашутния скок. И ще разберем вярно ли е това, което го пише във вестника.

 

 

Господин Дж. Л. Б. Матекони паркира камиона си под акацията до сервиза, като гледаше да остави достатъчно място и за белия микробус на маа Рамотсве, когато тя пристигне. Тя бе казала, че няма да дойде преди девет, защото днес щеше да води Мотолели на лекар. Доктор Мофат беше се обадил да каже, че в болницата ще гостува специалист, който се е съгласил да прегледа момиченцето.

„Надали той ще може да каже много повече от това, което сме казали ние — бе рекъл доктор Мофат. — Но не е лошо и той да я погледне“. И доктор Мофат се бе оказал прав — нищо ново не можеше да се каже.

Господин Дж. Л. Б. Матекони беше доволен, че се сближава с децата. Той винаги се смущаваше от деца и имаше чувството, че не ги разбира добре. Е, в Ботсуана има много деца и човек не можеше да не ги забелязва, но той бе изненадан от начина, по който разсъждаваха тези деца. Най-вече момченцето, Пусо. Сега той се държеше много по-добре от преди, но все още бе странен. Понякога, когато господин Дж. Л. Б. Матекони го возеше с камиона си, той седеше в кабината, гледаше през прозореца и нищичко не казваше. „За какво мислиш?“ — питаше го господин Дж. Л. Б. Матекони и Пусо отговаряше: „За нищо“.

Това не можеше да бъде истина. Нямаше човек, който да не мисли за нищо, но беше много трудно да си представи какви мисли можеше да има едно момче на тази възраст. За какво мислеха момчетата? Господин Дж. Л. Б. Матекони се мъчеше да си припомни за какво е мислел той като момче, но в паметта му имаше странно бяло петно, сякаш за нищо не бе мислил и нищо не бе правил. Това беше странно, казваше си той. Маа Рамотсве си спомняше всичко за своето детство и винаги описваше в пълни подробности събития, които се бяха случили толкова отдавна. Но ако самият той се напрегнеше да възстанови нещо, не можеше да си припомни дори имената на другите момчетата от класа, с изключение на един-двама приятели, с които общуваше. Същото се отнасяше и за времето на Посвещаването, когато всичките момчета бяха изпратени да усвояват мъжките ритуали и традиции. Това е най-важният момент в живота на всяко момче и вероятно човек трябва да си го спомня, но и от него му бяха останали само смътни спомени.

Виж, с двигателите беше друго. Въпреки че паметта му за хора и имена бе слаба, господин Дж. Л. Б. Матекони помнеше кристално ясно всеки двигател, над който бе работил, като се почне от големите и надеждни дизелови двигатели, които опозна, докато чиракуваше, до безотказните и акуратни, но безлични мотори на съвременните коли. И той помнеше не само по-особените двигатели, като например онзи на колата на британския посланик, но и по-скромните им братчета, например мотора, които движеше единствения „Принц“, който можеше да се види по пътищата на Ботсуана — много скромна кола, отпред и отзад почти еднаква, с мотор като мотора на шевната машина на маа Рамотсве. Всичките тия двигатели бяха за господин Дж. Л. Б. Матекони като стари приятели — стари приятели с неизбежните им кусури, каквито имат старите приятели, но все пак така близки и родни.

Господин Дж. Л. Б. Матекони слезе от камиона и се протегна. Чакаше го тежък ден, с четири коли за цялостен преглед и още една, на която трябваше да се смени сервосистемата на спирачките. Това беше много пипкава работа, защото първо беше много сложно да се отвори и разглоби, а после имаше опасност да сбъркаш при монтирането. Както господин Дж. Л. Б. Матекони бе обяснявал хиляди пъти на чираците, проблемът беше в това, че крайчетата на тръбичките на спирачките се разширяват, и човек трябва да пъхне там по една гайка, за да свърже тръбичките със сервосистемата, а пък там беше най-големият риск, защото ако не завинтиш гайките добре, може да причиниш изтичане на спирачна течност. А ако избегнеш тази опасност, но пък си пипал твърде грубо, можеше да изкривиш спирачната тръбичка. Това значеше голяма неприятност, защото тогава се налагаше да сменяш цялата спирачна тръба, а тези тръби, както всички знаят, минават през целия корпус на автомобила като артерии. Всички тези бели наистина се бяха случвали заради невниманието на чираците и на него му се налагаше да си губи по цели дни, за да оправя техните поразии. Сега вече изобщо не им поверяваше такива поправки. Можеха само да гледат, ако желаят, но не им се разрешаваше да пипат. Това беше главният проблем с чираците. На теория те имаха представа поне от някои неща, но когато трябваше сами да свършат нещо, толкова често го оплескваха, а го оплескваха, защото нямаха търпение и бързо се отегчаваха, а пък господин Дж. Л. Б. Матекони знаеше, че спирачки не могат да се ремонтират през пръсти.

Той се насочи към сервиза, но като чу гласове от детективската агенция, почука на вратата и надникна вътре. Точно тогава маа Макутси сгъна и подаде вестника на Чарли. Те се обърнаха и го зяпнаха.

— Ей го шефа — каза чиракът. — Ето го и самият герой.

— Ето го героя — усмихна се маа Макутси.

Господин Дж. Л. Б. Матекони свъси вежди.

— Какво значи това? — попита той. — Защо ме наричате герой?

— Не сме само ние — каза чиракът и му връчи вестника. — Сега целият град ще ти вика така.

Господин Дж. Л. Б. Матекони взе вестника. Само едно нещо можеше да бъде, мислеше си той, и щом погледът му падна върху статията, страховете му се оправдаха. Той се закова до вратата с леко треперещи ръце и прочете статията с нарастващо възмущение. Това беше дело на маа Потокване. Нямаше кой друг да съобщи на вестниците за парашутния скок, защото самият той на никого не беше казвал. Тя нямаше право да постъпва така, нямаше никакво право.

— Истина ли е? — попита маа Макутси. — Наистина ли сте обещал да скочите от самолет?

— Разбира се, че е — възкликна чиракът. — Шефът е смелчага.

— Ами… — започна господин Дж. Л. Б. Матекони — Маа Потокване ми каза, че трябва, а после…

— О! — каза маа Макутси и плесна възторжено с ръце. — Значи е вярно! Колко вълнуващо! И аз ще ви спонсорирам, раа! Ще ви спонсорирам до трийсет пули!

— Защо казвате „до“, маа? — попита чиракът.

— Защото така казват спонсорите. Обявяват максимум до каква сума могат да дадат.

— Но това е само когато човек прави благотворителна разходка, при която има вероятност да не достигне целта — каза чиракът. — В случая с парашутния скок такава вероятност няма — обикновено целта се достига — по един или друг начин.

Чиракът се изхили на собственото си остроумие, а господин Дж. Л. Б. Матекони само го изгледа втренчено.

Маа Макутси се ядоса на чирака. Не е редно да се подхвърлят гадни забележки в присъствието на човек, който поема такъв риск за собствения си живот в името на една добра кауза.

— Не говори така — скастри го тя. — Това не е игра и не е повод за шеги. Това, което ще направи господин Дж. Л. Б. Матекони, е смела постъпка.

— Да, ясно, смела постъпка е — каза чиракът. — Със сигурност е смела постъпка, маа. Нали ти казах какво стана с горкия човек от Въздушните сили на Ботсуана…

— Какво е станало с него? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони.

Маа Макутси стрелна с поглед чирака.

— О, това няма нищо общо с твоя скок, господин Дж. Л. Б. Матекони — изстреля тя. — Онова е друго. Няма нужда да говорим за него.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се поколеба.

— Но той каза, че нещо се е случило с някакъв човек от Въздушните сили на Ботсуана. Какво се е случило?

— Нищо съществено — каза маа Макутси. — Понякога Въздушните сили на Ботсуана правят глупави грешки. В крайна сметка, нали и те са просто хора?

— Откъде знаеш, че грешката е тяхна? — прекъсна я чиракът. — Откъде знаеш, че сам не си е бил виновен?

— Кой? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Не му знам името — каза маа Макутси. — И освен това тази тема ми омръзна. Искам да отхвърля малко работа, преди маа Рамотсве да дойде в офиса. Трябва да отговоря на едно писмо и изобщо имам много работа.

Чиракът се усмихна.

— Добре — каза той. — Аз също съм зает, маа. Не си само ти. — Той подскочи леко, сякаш пак се канеше да танцува, а може би — не. После излезе от офиса.

Маа Макутси се наведе делово към бюрото си.

— Изготвих отчетите за миналия месец — каза тя. — Имаме напредък, месецът е по-добър.

— Добре — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ами този човек от Въздушните сили…

Той не довърши, защото маа Макутси изписка и го прекъсна.

— Леле майко! — извика тя. — Как можах да забравя! Толкова съм глупава. Извинете, господин Дж. Л. Б. Матекони. Забравила съм да впиша едни доставки, трябва да проверя отново всичко.

Господин Дж. Л. Б. Матекони сви рамене. Имаше нещо, което тя така или иначе не желаеше да му каже, но той много добре знаеше какво е то. Ставаше въпрос за някой парашут, който не се е отворил.