Алегзандър Маккол Смит
Пълният бюфет на живота (6)

Шеста глава
Господин Мопеди Боболого

Маа Холонга се облегна на стола и притвори очи. От другата страна на бюрото маа Рамотсве наблюдаваше своята клиентка. Беше установила, че за много от клиентите й е по-лесно да разказват със затворени или със сведени очи, или пък с поглед, зареян някъде в далечината, където и да е, само не тук. За нея нямаше значение, важното беше клиентите й да се чувстват удобно и да могат да говорят, без да се смущават. Може би на маа Холонга също не й беше лесно да говори за това, защото ставаше дума за интимни неща, за сърдечни въпроси и ако затворените очи й помагаха да говори по-свободно, то маа Рамотсве смяташе, че това е добра идея. Един от нейните клиенти, притеснен и засрамен от това, което трябваше да разказва, бе й говорил с ръце пред лицето си. Не беше лесно да следи разказа му, защото това, което казваше, не се чуваше ясно. Маа Холонга, потънала в своята тъмнина, поне се чуваше добре.

— Ще започна с мъжа, когото харесвам най-много — каза тя. — Или поне мисля, че е този, който най-много ми харесва.

„Тогава защо не се омъжиш за него? — помисли си маа Рамотсве. — Ако харесваш един мъж, сигурно се доверяваш на собствената си преценка. Но не, има мъже, които умеят да се харесват — те са действително чаровни, — но са опасни за жените: Ноте Мокоти“ — помисли си маа Рамотсве. Първият й съпруг Ноте Мокоти бе необикновено привлекателен за жените и едва по-късно ставаше ясно що за човек е. Така че маа Холонга имаше право. Мъжът, когото тя харесваше, можеше да не се окаже подходящият мъж.

— Разкажете ми за този мъж — подкани я маа Рамотсве. — Какво работи той?

— Той е учител — усмихна се маа Холонга.

Маа Рамотсве си записа това на един лист. Първи мъж, записа тя, учител, това беше важна информация, защото в Ботсуана всеки си беше на мястото, всеки работеше това, което му прилича, и една-единствена дума можеше да опише хиляди неща. В Ботсуана учителите все още бяха на почит, въпреки че нравите и ценностите се бяха променили много. Едно време, разбира се, да си учител в училище значеше много повече и моралният авторитет на учителя имаше всеобщо признание. Днес много хора учеха за диплома или сертификат и тези хора не се смятаха за нещо по-малко от учителите. Но този вид хора често се лъжеха, защото учителите притежават нещо по-рядко от дипломите, те притежават мъдрост, докато много от онези хора притежават само квалификация на хартия. Най-мъдрият човек, който маа Рамотсве познаваше — нейния баща Обед Рамотсве, — нямаше сертификат на Кеймбридж, нямаше дори диплома от прогимназия, но това беше без значение. Той притежаваше мъдрост и тя струваше хиляди пъти повече.

Тя се загледа през прозореца, докато маа Холонга разказваше за учителя. Маа Рамотсве се опита да се съсредоточи, но мисълта за баща й я върна в Мочуди и към спомените, които селото пазеше в себе си: за дългите следобеди в горещия сезон, когато нищо не се случва, освен това че слънцето припича, и когато на човек му се струва, че нищо не може да се случи; когато имаше време да седнеш вечер пред нечия къща и да гледаш как птиците се връщат по дърветата, а небето на запад се покрива от край до край с червени ивици, докато слънцето допира Калахари; когато ти се струваше, че вечно ще си на петнайсет и винаги ще бъдеш там, в Мочуди. Не знаеше какво ще донесе светът, не знаеше, че е много вероятно животът, който си представяш, да не бъде така прекрасен, както сегашния. Но това разбира се, не се отнасяше за живота на маа Рамотсве, който като цяло би могъл да се нарече щастлив. Ала за мнозина други онези спокойни дни на село бяха най-прекрасната част от живота.

Мислите на маа Рамотсве бяха прекъснати от маа Холонга.

— Учител, маа — каза другата жена. — Казах, че е учител.

— Съжалявам — каза маа Рамотсве. — Отнесох се за момент. Да, учител, маа, прекрасна професия, независимо от това, че младите днес не са толкова почтителни. Все още е прекрасно да си учител.

Маа Холонга кимна, за да потвърди верността на казаното.

— Казва се Боболого. Преподава в училището ей там, близо до Университетската порта. Знаете го.

— Много пъти съм минавала покрай него с кола — каза маа Рамотсве. — А пък господин Дж. Л. Б. Матекони, собственикът на сервиза до нас, живее близо до това училище и казва, че понякога чува децата как пеят, ако вятърът духа от тази посока.

Маа Холонга я слушаше, но не й беше интересно. Тя не познаваше господин Дж. Л. Б. Матекони и не можеше да си го представи, както си го представяше маа Рамотсве, застанал на верандата и заслушан в детските гласове.

— Този човек се казва Мопеди Боболого, макар че не прилича на известния Боболого. Този е висок и слаб, защото е родом от север, а там има доста високи хора. Като дърветата. Те са точно като дърветата горе на север.

Този Боболого е много умен мъж. Знае всичко за всичко. Чел е много книги и може да ги разкаже всичките до една. В тази книга пише това, в онази книга пише еди-какво си. Знае какво пише в много книги.

— Така ли! — възкликна маа Рамотсве. — Има толкова много, много книги и непрекъснато излизат нови и нови. Трудно е да ги прочетеш всичките.

— Невъзможно е да ги прочетеш всичките — каза маа Холонга. — Дори онези много умни хора от Университета на Ботсуана, хора като професор Тлоу, и те не са чели всичко.

— Сигурно им е много тъжно — отбеляза замислено маа Рамотсве. — Ако професията ти е да четеш книги, а никога не можеш да ги прочетеш до една… Мислиш си, че си прочел всички книги и хоп — изведнъж виждаш, че има още нови, току-що са пристигнали. И тогава какво? Трябва пак да се захващаш.

Маа Холонга сви рамене.

— Не знам какво се прави в такъв случай. Предполагам, че с всяка работа е така. И във фризьорството е така. Тъкмо си сплел една коса и хоп — пристига следващата, несплетена. И така продължава до безкрай. Работата няма свършване. — Тя замълча. — Дори вие, маа, и с вас е така. Тъкмо приключите с един случай и в този миг някой чука на вратата и започвате нов. И вашата работа няма край.

За миг и двете жени се умълчаха, замислени за това как работата действително няма край и че всъщност това е най-характерното за нея. Вярно е, казваше си маа Рамотсве, но човек няма защо да се тревожи. Напротив, ако не е така, тогава има причина за безпокойство.

— ​Разкажете ми още за господин Боболого — каза маа Рамотсве. — Добър човек ли е?

Маа Холонга се замисли.

— Мисля, че е добър. Виждала съм го как се усмихва на учениците и освен това никога не е бил груб с мен. Мисля, че е добър.

— Тогава защо не се е оженил? — попита маа Рамотсве. — Да не би пък жена му да е починала?

— Имал е съпруга — отвърна маа Холонга. — Но е починала. Той не е имал време да се ожени отново, защото е бил зает с четене. Сега мисли, че е дошло време.

Маа Рамотсве погледна през прозореца. Нещо не беше наред с този господин Боболого, чувстваше го. Тя написа на листа си: Няма съпруга. Чете книги. Висок и слаб. Тя вдигна поглед. Нямаше да отнеме много време да го проучи. После щяха да минат на следващия, а сетне на третия и на четвъртия. Сигурно и при четиримата имаше по нещо, помисли си тя мрачно, но после си каза, че няма защо да се предава на песимизъм, преди изобщо да е започнала. Кловис Андерсън, авторът на „Принципи на работата на частния детектив“, никога не би одобрил подобно отношение: „Бъдете уверени — пишеше той. Маа Рамотсве знаеше наизуст тази книга. — Рано или късно всичко се разкрива. Много са малко случаите, в които действителните обстоятелства са очевидни. И никога, никога не правете изводи, преди да сте започнали да работите.“

Това беше много мъдър съвет и маа Рамотсве беше твърдо решена да го следва. И тъй, докато маа Холонга продължаваше да й описва господин Боболого, тя положи всички усилия да мисли за него с добронамереност, за добрите му страни. Бил много спретнат, разбра тя, и не пиел много. Веднъж, когато обядвали заедно, той гледал тя да получи по-голямата порция месо, а той взел по-малката. Това беше много добър симптом нали? Човек, който постъпва така, сигурно притежава прекрасни качества. Освен това беше и много образован и щеше да научи маа Холонга на много неща и да разшири кръгозора й. Всичко това бе положително — и все пак нещо не беше наред. Тя не можеше да избие това съмнение от главата си. Господин Боболого би трябвало да има страничен мотив. Парите? Това беше най-близкото до ума, но дали нямаше и нещо друго?

 

 

Маа Холонга тъкмо бе свършила да говори, когато в сервиза пристигна господин Дж. Л. Б. Матекони. Той бе силно развълнуван от срещата си с месаря и нямаше търпение да разкаже на маа Рамотсве. Беше чувал много неща за онзи сервиз и понякога дори бе и виждал резултатите от тяхната чудовищна немарливост, когато някой от измамените им клиенти се обръщаше за помощ към „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Но тези случаи не бяха нищо в сравнение с умишлената измама — а със сигурност нямаше друга дума за това, което му разкри само един поглед към двигателя на роувъра. Това беше измама, преднамерена и с дълготраен ефект, съвършено съзнателно извършена подлост срещу човека, който им се беше доверил, и срещу една прекрасна кола, която им беше попаднала в ръчичките. Това бе двойно зло, направо престъпление: монтьорът има дълг към машината, а тези нагло бяха потъпкали този дълг. Ако си съвестен монтьор, никога няма да подложиш една машина на подобна съсипия. Машините си имат достойнство — да, това е думата, и господин Дж. Л. Б. Матекони, като един от най-добрите монтьори в Ботсуана, не се срамуваше да употреби подобен термин. Беше въпрос на морал. Точно това беше.

Докато паркираше камиона си на обичайното място в двора под акацията, господин Дж. Л. Б. Матекони още веднъж се удиви на откровеното безочие на тези хора. Представи как месарят отива в сервиза, обяснява какъв проблем има с колата и как, когато си я взима после, го уверяват, че всичко е наред. Може би дори го лъжат колко трудно са му доставили тази или онази част, със сигурност му взимат пари като за оригиналните резервни части, които е трябвало да поръчат при специален посредник в Южна Африка, или дори в Англия, толкова далече. Той си помисли за заводите „Роувър“ в Англия, под сивото небе, под дъжда, който се лее там в такова изобилие, за разлика от Ботсуана, и за англичаните, за братята монтьори, надвесени над металните стругове и фрези, които произвеждат тези красиви части. Какво ли щяха да изпитат, питаше се той, ако знаеха как някъде далече в Ботсуана няколко безскрупулни монтьорчета са готови да наблъскат какви ли не части в автомобила, създаден с толкова любов и внимание в родината им? Какво ли щяха да си помислят за Ботсуана, ако знаеха това? Той бе кипнал от възмущение само от един поглед. И беше сигурен, че и маа Рамотсве щеше да реагира по същия начин, когато й разкажеше. Знаеше как се държи тя, щом чуе за някое безобразие. Млъкваше, поклащаше глава и после казваше тихо някаква забележка, която напълно изразяваше неговите чувства, но така, както той не би могъл никога да постигне. Той бе човек на техниката, на болтовете, гайките, двигателите, а не на думите. Но можеше да оцени точните думи, когато ги чуе, и особено когато ги чуваше от маа Рамотсве, която за него говореше от името на цяла Ботсуана.

Вместо да влезе в сервиза през работилницата, господин Дж. Л. Б. Матекони зави от другата страна и се насочи към вратата на „Дамска детективска агенция №1“. Тя обикновено стоеше отворена и пилетата понякога влизаха вътре да се разхождат (нещо, което ужасно вбесяваше маа Макутси, да не говорим, щом почнеха да кълват трохи около краката й), но днес беше затворено. Това означаваше, че маа Рамотсве и маа Макутси ги няма или че вътре има клиент. Господин Дж. Л. Б. Матекони се наведе към ключалката и се заслуша дали отвътре се чуват гласове. Точно в момента, в който се наведе, вратата изведнъж се отвори.

Маа Холонга зяпна от изненада, щом видя господин Дж. Л. Б. Матекони приведен почти на две до вратата. Тя се извърна към маа Рамотсве.

Тук има един мъж — каза тя. — Тук има един мъж, който подслушва.

Маа Рамотсве стрелна господин Дж. Л. Б. Матекони с предупредителен поглед.

— Мисля, че има болки в гърба, маа. Затова стои така. Но както и да е, това е само господин Дж. Л. Б. Матекони, собственикът на сервиза. На него му е разрешено да стои тук. Той е съвсем безобиден.

Маа Холонга погледна към господин Дж. Л. Б. Матекони, усетил, че трябва да удостовери думите на маа Рамотсве, се хвана за гърба и се постара да добие страдалчески вид.

— Помислих си, че ни подслушва — каза маа Холонга. — Точно това си помислих, маа.

— ​Не, той не би подслушвал — каза маа Рамотсве. — Мъжете понякога просто се разхождат наоколо. Мисля, че точно това е правил.

— Разбирам — каза маа Холонга и мина покрай господин Дж. Л. Б. Матекони, като му хвърли кос поглед. — Сега трябва да тръгвам, маа. Но ще чакам да ми се обадите.

— Така, така — каза маа Рамотсве, докато двамата с господин Дж. Л. Б. Матекони наблюдаваха как маа Холонга се качва в колата си. — Какво беше това? Защо подслушваше на вратата?

Господин Дж. Л. Б. Матекони се разсмя.

— Не съм подслушвал. Или по-точно, нямах намерение да подслушвам, а само да чуя… — Той не се доизказа. Не можеше да обясни добре.

— Искаше да видиш дали съм заета — изпревари го маа Рамотсве. — Това ли е?

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна.

— Точно така.

Маа Рамотсве се усмихна.

— Винаги можеш да почукаш и да кажеш: „Ко-ко“. Нали така се прави обикновено?

Господин Дж. Л. Б. Матекони прие забележката с мълчание. Нямаше желание да спори с маа Рамотсве на тази тема. Искаше му се час по-скоро да й разкаже за колата на месаря и погледна с копнеж към чайника. Можеше да седнат да пият чай и той да й разкаже каква ужасна измама беше открил съвсем случайно, а тя да го посъветва какво да предприеме. Той намекна, че времето е горещо и че е жаден, и маа Рамотсве незабавно му предложи чаша чай. Тя усещаше, че е развълнуван от нещо, а несъмнено една от задачите на всяка добра съпруга е да изслушва мъжа си, ако нещо го вълнува. „Макар че не съм истинска съпруга — каза си тя. — Само годеница, но и годениците трябва да изслушват и могат да дадат точно същите съвети, каквито дават съпругите“. И тъй, тя сложи чайника и те пиха заедно ройбос, седнали в сянката на акациевото дърво, до което господин Дж. Л. Б. Матекони паркираше камиона си. А от клонака над тях тихо ги наблюдаваше един сив африкански гълъб, който накрая литна да търси изгубеното си другарче.

 

 

Реакцията на маа Рамотсве бе точно такава, каквато господин Дж. Л. Б. Матекони очакваше. Тя побесня, но не шумно и демонстративно, както се случваше при други темпераментни хора, а тихо, със стиснати устни и с един особен блясък в очите, който ясно изразяваше чувствата й. Тя не можеше да понася непочтеността във всичките й форми, смяташе я за най-голямата заплаха за човешките отношения. Ако не можеш да имаш доверие на хората, че ще направят каквото са обещали, животът става абсолютно непредвидим и несигурен. Най-основните ни житейски действия почиват на взаимно доверие, дори ежедневни неща като това да пресечеш улицата. Нали трябваше да имаш доверие на шофьорите, че ще внимават и няма да те блъснат, на продавача от крайпътната будка, че няма да те отрови с храната, която ти продава. Това е урок, който научаваме още като деца, когато родителите ни подхвърлят към небето и ни чакат да се върнем в обятията им. Ние вярваме, че те ще ни чакат и те наистина ни чакат.

Когато господин Дж. Л. Б. Матекони свърши разказа си, маа Рамотсве мълчеше. После проговори.

— Знам го този сервиз — каза тя. — Ходила съм в него преди много време, точно след като купих белия микробус. Това беше преди да почна да посещавам „Тлоквенг роуд спийди моторс“, разбира се.

Господин Дж. Л. Б. Матекони слушаше внимателно. Това обясняваше състоянието на микробуса, когато за пръв път бе докаран в сервиза му. Той си бе помислил, че износените уплътнения на спирачките и разхлабеният амбреаж се дължат по-скоро на небрежността на самата маа Рамотсве, отколкото на обслужването в сервиза — ако това изобщо беше обслужване. „Фърст клас моторс“, както имаха безочието да се наричат. Тази мисъл накара сърцето му да трепне. Толкова лесно е било маа Рамотсве да катастрофира с тия скапани спирачки и ако това беше станало, той никога нямаше да я срещне и никога нямаше да стане това, което е сега — годеник на една от най-прекрасните жени в Ботсуана. Но усети, че няма смисъл да се оставя на подобни мисли. Историята е пълна със събития, които са преобърнали света, а е можело да бъдат избегнати. Ами ако англичаните се бяха поддали на натиска на Южна Африка и се бяха съгласили да оставят онова, което преди се наричаше Бечуаналенд, част от провинция Кейп? Можело е да се случи много лесно и тогава Ботсуана нямаше да съществува и това би било загуба за всички. И неговият народ щеше толкова много да страда. Толкова години страдания, преживени от други нации, които на тях им бяха спестени. И това, което им ги спести, бе решението на някакъв политик, някъде далеч от Протектората, който едва ли твърде много се интересуваше от него. И, разбира се, дължеше се и на господин Чърчил, от когото той силно се възхищаваше, макар че беше още малко момче, когато господин Чърчил почина. В едно от списанията на маа Макутси господин Дж. Л. Б. Матекони бе чел, че когато господин Чърчил като млад отишъл в Америка, за малко не бил сгазен от минаваща кола. Ако стоял петнайсет сантиметра по-напред на улицата, колата, която го ударила, щяла да го убие, и това щяло да промени в много отношения най-новата история на света, или така поне твърдеше статията. И после друг пример — с президента Кенеди, който е можел да се наведе напред в мига, в който е бил натиснат спусъкът, и да остане жив, пак, за да промени историята, нещо, което отчасти вече бил сторил. Но господин Чърчил бе останал жив, както и маа Рамотсве, а това е важното. Сега белият микробус бе грижливо поддържан, с изправни спирачки и затегнат амбреаж. И освен това господин Дж. Л. Б. Матекони сложи нов, по-широк колан на шофьорската седалка, за да може маа Рамотсве да се чувства удобно и сигурно. Тя беше в безопасност, а господин Дж. Л. Б. Матекони държеше най-много на това. Беше немислимо да й се случи нещо лошо.

— Трябва да направиш нещо — каза изведнъж маа Рамотсве. — Не можеш да оставиш тази работа така.

— Разбира се — потвърди господин Дж. Л. Б. Матекони. — Казах на месаря да докара колата тук следващата седмица, за да започна да я оправям. Трябва да поръчам специални резервни части, но мисля, че знам откъде да ги намеря. Има един човек в Мификенг, който много разбира от стари коли и от части за стари коли. Ще го питам него.

Маа Рамотсве кимна.

— Това ще бъде чудесно — каза тя. — Но аз имах предвид да направиш нещо срещу „Фърст клас моторс“. Те са го измамили. И ще продължат да мамят и други хора.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се замисли.

— Но аз не знам как да им попреча — каза той. — От лоши монтьори не стават добри монтьори. Не можеш да научиш чакал да танцува.

— Чакалите нямат нищо общо с тази работа — отсече маа Рамотсве. — Хиените обаче имат. Онези хора там са истински хиени. Трябва да ги спреш.

Господин Дж. Л. Б. Матекони страшно се разтревожи. Маа Рамотсве имаше право за онези монтьори, но той не виждаше какво може да направи, за да им попречи. Нямаше Задруга на монтьорите, в която да се оплаче господин Дж. Л. Б. Матекони често си мислеше, че да се направи такава Задруга на автомонтьорите не е лоша идея, а освен това трябваше да се докаже, че те са извършили престъпление. Но никога нямаше да убеди полицията, че е извършена измама, защото нямаше доказателства какво са казали на месаря. Те биха могли да го опровергаят, да рекат, че от самото начало са го предупредили, че не могат да му сложат оригиналните части, и много други монтьори можеха да свидетелстват в тяхна полза пред съда, че това е съвсем нормално при толкова стар модел автомобил. А ако от полицията не пожелаеха да помогнат, тогава на господин Дж. Л. Б. Матекони щеше да му се наложи да говори с управителя на „Фърст клас моторс“, а подобна възможност никак не го блазнеше. Онзи човек имаше неприятна физиономия и му се носеше слава на грубиян. Той нямаше да търпи обвинения от някой като господин Дж. Л. Б. Матекони и ситуацията можеше да стане много опасна. Маа Рамотсве имаше пълно право, че трябва да се разправи с тези измамници, но тя не разбираше, че човек не може да въвежда ред в професията си сам, без чужда помощ.

Господин Дж. Л. Б. Матекони не каза нищо. Имаше чувството, че целият ден бе тръгнал накриво, от самото начало. Беше се натъкнал на шокираща непочтеност, после го хванаха да подслушва пред вратата, макар че всъщност той само слушаше, а сега и маа Рамотсве предявяваше някакви огромни претенции към него и искаше да влезе в конфликт с опасните монтьори от „Фърст клас моторс“. Всички тези неща са твърде неприятни за човек, който иска спокоен живот и най-много обича да стои надвесен над някой двигател и да сглобява частите му, докато отново заработят в пълна хармония. Струваше му се, че всичко е по-сложно, отколкото трябва да бъде, и още нещо — той потрепери при мисълта за това, — над него висеше опасността да прави парашутен скок, без изобщо да го желае. Това бе най-лошото от всичко. Това беше като призовка за съда, като тежък дълг, който рано или късно ще трябва да бъде платен.

Той погледна маа Рамотсве. Трябваше да й каже и това, щеше да му е много по-леко, ако някой сподели тревогата му. Тя можеше да дойде с него, когато казва на маа Потокване, че няма да има скок с парашут, поне не извършен от него. Тя можеше да се разбере по женски с нея, тъй като цените, в сравнение с мъжете, се справят много по-добре с други жени, особено с властни жени. Но щом отвори уста да й разкаже, осъзна, че не може да намери думи.

— Да — каза маа Рамотсве. — Какво има, господин Дж. Л. Б. Матекони?

Той я погледна умолително, защото отново имаше нужда от нейното съдействие, но маа Рамотсве виждаше срещу себе си просто един мъж, който безпомощно я зяпаше. Тя му се усмихна и го погали нежно по бузата.

— Ти си добър човек — каза тя. — И аз съм много щастлива, че точно ти си ми годеник.

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна. Трябваше да се поправят коли. Цялата купчина проблеми можеше да почака до довечера, когато ще отиде да вечеря у маа Рамотсве. Това ще бъде удобният момент да й разкаже. Ще седнат тихо заедно на верандата и ще слушат бръмченето на насекомите, далечните мелодии, долитащи през полето зад къщата и кучешкия лай някъде в тъмнината. Това ще бъде моментът да й каже: „Маа Рамотсве, не съм много щастлив, знаеш ли?“ И тя ще разбере, защото винаги разбира и винаги се отнася сериозно към чуждите тревоги.

Но същата вечер децата дойдоха при тях на верандата — Мотолели и Пусо, двете сирачета, които господин Дж. Л. Б. Матекони бе прибрал да отглежда. Така че той не можа да каже нищо нито на верандата, нито на масата, докато вечеряха. Докато ядяха гозбата на маа Рамотсве, целият разговор се въртеше около новата рокля, обещана на Мотолели, за която очевидно имаше много да се говори.