Алегзандър Маккол Смит
Пълният бюфет на живота (2)

Втора глава
Как да управляваме сиропиталище

Маа Силвия Потокване, управителката на фермата на сираците, се занимаваше със сортирането на различни парчета килими, които възнамеряваше да предложи за разпродажба. Парчетата бяха пръснати по земята под едно голямо сирингово дърво и тя, заедно с няколко майки от фермата, ги подреждаше по качество и по форма. Това съвсем не бяха стари килими, а разни парчета с нестандартна форма, бракувани и подарени от една фабрика за килими в Габороне. Накрая на всяка серия, независимо колко внимават работниците, винаги има дефектни парчета, които просто не могат да отидат в магазина поради неправилната си форма. Понякога те са прекалено големи, ако се случат в края на някой топ, или пък имат по-особена форма. Никое не е квадратно или правоъгълно и това означава, че не могат да се сложат навсякъде.

— Никой няма стая с такава форма — каза една от майките, като показа на маа Потокване едно триъгълно парче пръскан червен килим. — Не знам какво можем да го правим това.

Маа Потокване се наведе да разгледа килима. Хич не й беше лесно да се навежда, защото и тя притежаваше извънредно традиционно телосложение. Обичаше да си похапва, разбира се, но освен това беше много енергична жена, та човек би помислил, че с цялото това ходене нагоре-надолу по двора и из градините на фермата и с надничането във всеки ъгъл, за да контролира всички и всичко, не може да не свали доста килограми, но не беше така. Всички жени в нейното семейство бяха с такова телосложение и то им бе донесло успешен и щастлив живот. Никакъв смисъл няма, мислеше си тя, да си кльощаво и нещастно създание, когато предимствата да бъдеш заоблена жена са съвсем очевидни. И мъжете харесват такива жени. Ужасно е това, дето околният свят причиняваше на Африка, като й внушаваше, че слабите жени, такива като себеколди или милипеде, трябва да се смятат за хубави и да се харесват. Мъжете всъщност не искат това. Мъжете искат жени, чийто форми да им напомнят за лакомствата на трапезата.

— Много странна форма — съгласи се маа Потокване. — Но ако събереш два триъгълника, ще получиш квадрат или нещо подобно на квадрат. Ти как мислиш, маа?

За миг майката не реагира, но после осъзна колко находчиво е предложението на маа Потокване и се усмихна широко. Имаше още триъгълни парчета, тя се пресегна да вземе едно от тях и го постави до другото. Получи се почти идеален квадрат, макар и двуцветен.

Маа Потокване бе много доволна от резултата. След като свършеха със сортирането на килимите, те щяха да разлепят из Търговски център „Тлоквенг“ обяви за разпродажба на килими. Нямаше да е трудно да продадат всичко, смяташе маа Потокване, а парите щяха да влязат във фонда за книги за сирачетата. В края на всеки срок тези, които се бяха справили добре с учението, получаваха за награда книга. Било географски атлас, било Библия на сетсуана, или друга полезна за училище книга. Макар че не беше от най-пламенните читатели, маа Потокване твърдо вярваше в силата на книгата. Според нея колкото повече книги имаше в Ботсуана, толкова по-добре. Бъдещето щеше да се гради върху книгите. Върху книгите и върху хората, които ги познаваха добре и умееха да си служат с тях.

Толкова е хубаво, казваше си тя, да напишеш книга, която да е от полза за другите. Тя изобщо нямаше време за подобно нещо, а дори и да го имаше, съвсем не бе сигурна, че има необходимите способности за това. Но ако все пак един ден се решеше да напише книга, тя без всякакво съмнение щеше да се казва „Как да управляваме сиропиталище“. Тази книга би била много полезна както за онзи, който щеше да поеме управлението на сиропиталището, след като тя се пенсионираше, така и за всяка жена, която се захванеше с управление на дом за сираци. Маа Потокване бе посветила известно време на тази идея и бе обмислила какво трябва да се напише в такава книга. Голяма част трябваше да се отдели на ежедневните грижи в сиропиталището: изготвянето на менюто, организацията на работата, разпределянето на задълженията и така нататък. Но щеше да има и една глава върху психологията и нейната роля за управлението на сиропиталището. Маа Потокване знаеше много по този въпрос. Можеше да ви каже например колко важно е да не се разделят братята и сестрите, ако е възможно, и как да се справя човек с децата и да разбира тяхното поведение. Тя знаеше, че проблемите с тях се дължат най-вече на чувството за несигурност и се лекуват с любов и само с любов. Поне нейният опит й подсказваше тъкмо това и дори посланието й да беше съвсем простичко, според нея беше самата истина.

Друга, много важна глава щеше да се занимава с осигуряването на средствата. Всяко сиропиталище трябва да набира средства и тази задача очакваше своето решение винаги, всекидневно. Дори и след като човек се е справил успешно с всичко друго, финансовият въпрос вечно стоеше на дневен ред — постоянна грижа и тревога, която никога не можеше да бъде напълно забравена. Маа Потокване много се гордееше с уменията си в тази област. Когато имаше нужда от нещо, от нови тенджери за домакинствата, или от нови обувки за някое дете, което вече е износило старите, тя винаги намираше спонсор, който да осигури необходимата сума. Малко хора можеха да й откажат, а имаше един случай, когато лично вицепрезидентът на Ботсуана, щедър човек, горд със своята политика на отворени врати, който бе изказал неодобрението си към онези страни, в които е немислимо за обикновен гражданин да поиска среща с втория по важност човек в държавата — именно него маа Потокване бе убедила да й намери някой да й продаде строителни материали и той се бе съгласил, без много да му мисли. Строителните материали бяха закупени от една фабрика, готова да направи голяма отстъпка в цената, но всичко това все пак отне много време.

На първо място в списъка на помощниците на маа Потокване стоеше името на господин Дж. Л. Б. Матекони. Години наред тя разчиташе на него винаги когато в сиропиталището трябваше да се поправят всевъзможни машини — сред тях водната помпа, която той настояваше да бъде сменена, и минибусът, с който сираците се возеха до града. Това бе стар автомобил, изтощен от дългогодишното препускане по прашните алеи на стопанството, и ако не беше опитната ръка на господин Дж. Л. Б. Матекони, отдавна да беше отишъл на автомобилните гробища. Но господин Дж. Л. Б. Матекони познаваше добре буса, снабден с прекрасен двигател „Бедфорд“, който можеше да се ремонтира още и още и като старо муле пак да тегли каруцата. Сиропиталището несъмнено можеше да си позволи нов микробус, но маа Потокване не виждаше причина да харчи пари за нещо ново, щом старото още работеше.

Тази съботна утрин, както сортираха килимите, маа Потокване изведнъж погледна часовника си и видя, че почти е станало време да пристигне господин Дж. Л. Б. Матекони. Беше го помолила да види една счупена стълба и ако може, да я поправи. Нова стълба не струваше Бог знае колко и може би щеше да е по-здрава, но защо да купувам нова стълба, питаше се маа Потокване. Новата щеше е по-лъскава, но едва ли щеше е толкова издръжлива като старата метална стълба, подарена от железниците преди десетина години.

Тя остави майките, които тъкмо се чудеха какво да правят с едно голямо парче зелен килим, и се върна в офиса си. Беше изпекла сладкиш за господин Дж. Л. Б. Матекони, както винаги когато й идваше на гости, но този път особено се беше постарала да го направи много сладък и пълен с плодове. Тя знаеше, че господин Дж. Л. Б. Матекони обича плодов сладкиш и особено със стафиди, така че сложи в тестото още няколко шепи стафиди, специално за него. Счупената стълба бе официалният повод за посещението, но маа Потокване имаше наум и още нещо, а плодовият сладкиш бе най-доброто средство да потръгне един труден разговор.

Господин Дж. Л. Б. Матекони тъкмо беше пристигнал и тя се приготви да го посрещне, седнала срещу вентилатора в офиса си. Голямо удоволствие беше да се остави за малко на прохладата от въртящите се перки, зареяла поглед през прозореца към яркозелените дървета. Климатът в Ботсуана беше много сух, но въпреки това в края на дъждовния сезон навсякъде беше зелено и сенчесто. Само в началото на лятото, преди за започнат дъждовете, беше сухо, а тревата — кафява. Тогава и добитъкът отслабваше много, понякога кравите ставаха кожа и кости, а стопаните с мъка гледаха как животните скубят жалки сухи стръкове миналогодишна тревица, а главите им се клатушкат от слабост и немощ. И така щеше да бъде, докато на изток не се скупчеха виолетовите облаци и вятърът не донесеше миризмата на дъжда, на дъжда, който ще се излива с дни над земята като безкрайна сребриста стена.

Разбира се, ако изобщо завалеше. Защото имаше и сушави години и през целия сезон падаше нищожно количество дъжд, и тогава сухотата ставаше мъчителна и болезнена, като прах, заседнал в гърлото. Ботсуана имаше късмет, че можеше да си позволи да внася зърно, но имаше страни, в които нищо не можеше да спаси хората от глада. Това беше голямото тегло на Африка, което тя винаги понасяше с достойнство, но въпреки това маа Потокване страдаше при мисълта, че толкова други африканци умират от глад.

Сега, макар че дърветата бяха покрити с яркозелени листа, господин Дж. Л. Б. Матекони доста се позатрудни, докато намери място за паркиране на сянка. Щом излезе от колата, към него веднага изтича едно малко момченце и го улови за ръка. Детето вдигна нагоре сериозния си поглед и господин Дж. Л. Б. Матекони му се усмихна. После бръкна в джоба си и извади оттам пликче ментови бонбони и го пъхна в ръката на детето.

— Видях те, господин Дж. Л. Б. Матекони — каза маа Потокване, щом гостът й влезе в стаята. — Видях как даде бонбоните на онова момченце. Това дете е много хитро. Знае, че си добър човек.

— Не съм добър човек — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Аз съм просто монтьор.

Маа Потокване се разсмя.

— Не си просто монтьор. А най-добрият монтьор в Ботсуана. Това го знаят всички.

— Не — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Само ти така си мислиш.

Маа Потокване енергично поклати глава.

— Тогава защо британският главен комисар поправя колата си в твоя сервиз? В Ботсуана има много по-големи сервизи, които с радост биха го обслужили. Но той идва само при теб. Винаги.

— Не мога да ти кажа защо — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Но мисля, че е добър човек и предпочита малките сервизи.

Той беше прекалено скромен, за да приема комплиментите й, и все пак беше наясно с блестящата си репутация. Разбира се, ако хората знаеха каква стока са чираците му, можеше и другояче да почнат да мислят за „Тлоквенг роуд спийди моторс“, но слава Богу, чираците нямаше да са вечно там. След два месеца трябваше да приключат стажа си и край, отиваха си от сервиза! Какво спокойствие ще настане, когато се махнат! Колко приятно и спокойно ще бъде без тях в сервиза! Каква радост да не мисли човек колко бели ще направят на колите, които хората им поверяваха с такова доверие. Ще се чувства лек и свободен човек, защото от шията му ще падне камъкът, който му тежеше всеки божи ден, в продължение на толкова време. Беше направил всичко възможно да ги научи да работят както трябва и те бяха понаучили нещо, но нямаха търпение, а това беше фатален недостатък за един механик. Магаретата и колите изискват голямо търпение.

Едно от по-големите момиченца беше направило чай и сега го внесе, заедно с чудесния плодов сладкиш върху една чиния. Господин Дж. Л. Б. Матекони видя сладкиша и смръщи вежди за миг. Той познаваше маа Потокване и наличието на толкова внушителен сладкиш, направен очевидно специално за случая, беше недвусмислен симптом, че тя се кани да иска нещо от него. Такъв голям сладкиш, ухаещ силно на стафиди, трябваше да означава сериозен технически проблем. Микробусът? Той наскоро бе подменил уплътненията, но се безпокоеше за изолацията на двигателя. При толкова стара кола можеше да се очаква проблем с изолацията, което да доведе до прегряване и…

— Направих ти сладкиш — каза лъчезарно маа Потокване.

— Много си щедра, маа — произнесе с равен глас господин Дж. Л. Б. Матекони. — Никога не забравяш, че обичам стафиди.

— Имам още много стафиди — каза маа Потокване и махна с ръка, като човек, който има неограничено снабдяване със стафиди. Те се пресегна към чинията и отряза голямо парче за своя гост. Господин Дж. Л. Б. Матекони я наблюдаваше и си мислеше: Щом изям това парче сладкиш, ще трябва да кажа „да“. Но после помисли още малко и си рече: „Аз така или иначе винаги казвам «да», със или без сладкиш. Каква е разликата?“

Сигурно маа Рамотсве ти прави много сладкиши напоследък — продължи маа Потокване, като му подаде чинията с голямата порция. — Тя е добра готвачка, доколкото знам.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна.

— Няма равна в приготвянето на тиква и подобни неща — каза той. — Но и сладкиши умее да прави. Вие, жените, сте много сръчни и умни.

— Да — потвърди маа Потокване и наля чай. — Много по-умни сме от вас мъжете, но за съжаление вие не го знаете.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се загледа във върховете на обувките си. Вероятно беше така, мислеше си той. Трудно е да бъдеш мъж понякога, особено когато жените решат да ти го напомнят. Но има и умни мъже, каза си той, и тези мъже можеха да дадат на маа Потокване пари, които тя би оползотворила много добре. Проблемът бе в това, че той не се числеше към тези мъже.

Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна през прозореца. Може би трябваше да каже нещо, но нищо не му идваше наум. Отвън пред прозореца клоните на кичестото дърво, по които все още се виждаха цветчета, почти незабележимо се поклащаха. Бяха разцъфнали нови цветни чашки, а миналогодишните, като почернели ресни, висяха тук-таме из листата. Хубави дървета бяха, помисли си той, хвърляха голяма сянка, бяха отрупани с червени цветове с нежни венчелистчета, които грациозно се поклащаха на вятъра… Изведнъж се сепна. Точно пред прозореца тънкият зелен клон сякаш се разтягаше и удължаваше, все едно растеше пред очите му с неестествена бързина.

Той стана на крака и остави недояденото парче на масата.

— Какво видя? — попита маа Потокване. — Да не би децата да правят някоя беля?

Господин Дж. Л. Б. Матекони се приближи към прозореца и после спря.

— На клона има змия, маа. Зелена змия.

Маа Потокване зяпна и се хвърли да погледне през прозореца. Тя присви очи, вгледа се в листака и изведнъж улови господин Дж. Л. Б. Матекони за ръката.

— Прав си, раа! Там има змия! Оу! Виж я!

— Да — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — При това е много дълга. Виж докъде й стига опашката.

— Трябва да я убиеш, раа. Ще ти донеса пръчка.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна. Той знаеше, че хората съветваха никога да не убиваш змии, когато и тя те вижда, но тази беше недопустимо близо до децата. В храсталака беше по-различно, там имаше достатъчно място за нея, змиите си правеха собствени пътища и пътечки за, където си пожелаят, но тук беше опасно. Това беше предният двор на сиропиталището и змията всеки момент можеше да падне върху някое от сирачетата, които играеха под дървото. Маа Потокване имаше право. Трябваше да убие змията.

Въоръжен с дръжката на метлата, която маа Потокване бе измъкнала от бюфета, господин Дж. Л. Б. Матекони, следван на почтително разстояние от управителката, заобиколи сградата на офиса. Сиринговото дърво се оказа по-високо, отколкото изглеждаше от прозореца, и той се запита как ще стигне клона, около който се беше увила змията. Ако не можеше да го достигне, тогава нищо не можеше да се направи. Трябваше да предупредят сираците да не се приближават до дървото, докато змията е там.

— Просто се качи горе и я удари — прошепна маа Потокване. — Виж! Ето я! Сега не мърда.

— Не мога да се кача там — възрази господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ако се приближа прекалено много, ще ме ухапе.

При тези думи той потръпна. Тези зелени змии, „пушки“, както ги наричаха, бяха страшно отровни, според някои по-отровни дори от мамбите, защото против тяхната отрова нямаше серум в Ботсуана. Ако змията ухапеше някой, щеше да се наложи да се обадят в Южна Африка, за да доставят серум оттам.

— Но ти трябва да се качиш там — настоя маа Потокване. — Иначе ще избяга.

Господин Дж. Л. Б. Матекони я погледна, сякаш за да се увери, че тя иска точно това. Очакваше някакъв знак, че не е разбрал добре, но такъв знак не последва. Обаче той не можеше да се качи на дървото и да навлезе в територията на змията. Просто не можеше.

— Не мога — каза. — Не мога да се кача там. Ще опитам да я стигна с пръчката оттук. Ще ударя клона.

Маа Потокване се колебаеше и отстъпи назад, докато той направи крачка напред. Тя засенчи очите си с ръка, за да може да вижда, когато дръжката на метлата се приближи към короната на дървото. Господин Дж. Л. Б. Матекони затаи дъх в този момент. Той не беше страхливец, всъщност дори беше по-смел от много други. Никога не би изклинчил от дълга си и знаеше, че трябва да се справи със змията, но това става, като нито за миг не губиш предимство, а на дървото тази змия беше у дома си.

Това, което се случи после, по-късно даде храна на много приказки сред персонала в сиропиталището и групичката сирачета, които сега наблюдаваха в безопасност от верандата на офиса. Може би господин Дж. Л. Б. Матекони бе докоснал змията с пръчката си, може би не. Възможно е змията да беше видяла, че пръчката се приближава към нея, и да беше побягнала, защото тези змии са плахи, независимо от мощната си отрова, и избягват сблъсъците. Тя се раздвижи, при това много бързо, и се шмугна в листата с плавно вълнообразно движение. За няколко секунди се спусна по ствола на дървото, прилепнала по най-невероятен начин, достигна земята и се стрелна с мълниеносна бързина по сухата пръст през двора. Маа Потокване изписка, защото змията като че ли се насочи към нея, но после зави и се шмугна под един голям хибискус, който растеше в тревата зад офиса. Господин Дж. Л. Б. Матекони извика и хукна след нея, като тропаше по земята с дръжката на метлата. Змията се стрелна още по-бързо и изчезна в зелената трева, която почти я скри. Господин Дж. Л. Б. Матекони се спря. Той съвсем не искаше да убива дългата жива лента, която със сигурност нямаше да се мерне повече тук и не представляваше опасност за никого. Той се обърна към маа Потокване, която с ръка пред устата си беше надала вик — нещо, което се правеше винаги в такива случаи и беше съвсем правилно — звук на тържество.

— Смелчага! — извика тя. — Прогони змията!

— Не точно — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Мисля, че тя сама реши да си тръгне.

Маа Потокване изобщо не обърна внимание на думите му. Тя се обърна към групата деца, възбудени и възхитени от случилото се току-що, и им каза:

— Видяхте ли чичкото? Видяхте ли как ни спаси от змията?

— Мале мила! — развикаха се децата. — Ти си много смел чичо.

Господин Дж. Л. Б. Матекони страшно се смути. Той върна дръжката на метлата на маа Потокване и тръгна обратно към офиса, където го чакаше сладкишът. Забеляза, че ръцете му треперят.

 

 

— Ето — каза маа Потокване, докато слагаше още едно, необикновено голямо парче сладкиш в чинията му, — сега вече можем да поговорим. Сега знам, че си смелчага, нещо, което винаги съм предполагала.

— Престани да ме наричаш така. Не съм по-смел от всеки друг мъж.

Маа Потокване сякаш изобщо не го чу.

— Смелчага — не млъкваше тя, — а аз търся такъв човек вече повече от седмица. И най-сетне го намерих.

Господин Дж. Л. Б. Матекони пак смръщи вежди.

— Отдавна ли имате змии тук? Къде са мъжете ви? Къде са мъжете на всичките майки в сиропиталището? Те къде гледат?

— О, не е имало змии. Други змии не са се появявали. Става дума за нещо друго. Имам една идея, но ми е нужен смел човек. И ти си точно такъв човек, това е ясно като бял ден. Трябва ни смел човек, а освен това и известен.

— Аз не съм известен — избъбри господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Известен си! Всички са чували за твоя сервиз. Всички са те виждали отпред, как си бършеш ръцете. Всеки, който мине оттам с колата си, казва: „Ето го господин Дж. Л. Б. Матекони пред сервиза си. Това е той“.

Господин Дж. Л. Б. Матекони сведе очи към чинията си. Той бе обхванат от силна тревога и не бе в състояние да си дояде сладкиша, докато не разбере от маа Потокване какво му се готви. Този път няма да отстъпи, каза си той. Неотдавна беше се противопоставил на безкрайните ремонти на водната помпа. И сега нямаше да отстъпи пред поредната принуда. Той взе чинията със сладкиша и отхапа голям залък. Сега стафидите бяха още по-вкусни — тъкмо пред лицето на опасността.

— Искам да ми помогнеш да събера малко пари — каза маа Потокване. — Тук има едно момченце, което пее чудесно. Вече е на шестнайсет години, от най-големите деца, и господин Слейтър от фестивала „Майтисонг“ иска да го прати в Кейптаун, на един конкурс. Но това струва пари, а детето ги няма, защото е сираче. Може да отиде само ако ние ги съберем. Ако отиде, ще бъде голямо събитие за цяла Ботсуана.

Господин Дж. Л. Б. Матекони остави чинията със сладкиша. Значи не бе имало за какво да се безпокои, помисли си той. Тази молба звучеше съвсем разумно. Можеше да продава лотарийни билети в сервиза или пък да извършва безплатни ремонти като награда. Но защо това изискваше смелост, още не беше ясно. И после му се изясни. Маа Потокване вдигна чашата си с чай, отпи и оповести своята идея.

— Искам да направиш благотворителен скок с парашут, господин Дж. Л. Б. Матекони — каза тя.