Алегзандър Маккол Смит
Пълният бюфет на живота (17)

Седемнадесета глава
Господин Спокес Спокеси — волния ездач на ефира

Ако последните дни маа Рамотсве беше през цялото време на тръни, сега тя се озова и върху стена. Въпросната стена беше висока до кръста и обграждаше паркинга на „Радио Габс“. Там маа Рамотсве се намираше в еуфоричната компания на две седемнайсетгодишни момичета. Две привлекателни момичета, с джинси и ярки блузки, за които сигурно бяха дали луди пари, мислеше си маа Рамотсве. Наистина, луди пари, защото най-важната част от блузките, марковите етикети, бяха старателно изложени на показ. Маа Рамотсве никога нямаше да разбере защо хората носят етикетите си отвън. По нейно време етикетите стояха от вътрешната страна, където според нея им беше мястото. Нали човек не се разхожда из града с удостоверението си за раждане на гърба? Защо тогава етикетите на дрехите трябваше да се развяват отвън? Беше много вулгарна мода според нея, но сега с тези хубави момичета това нямаше голямо значение. Те говореха бързо и много забавно обсъждаха нещата, които ги вълнуваха, а тези неща не бяха кой знае колко в крайна сметка. Всъщност всичко се свеждаше до едно нещо, добре де, две, ако решим да включим и модата.

— Някои казват, че нямало хубави мъже в Габороне — каза Констанс, момичето, което седеше от дясната страна на маа Рамотсве. — Но според мен това са пълни глупости. В Габороне има доста приятни мъже. Виждала съм по стотина за един ден. По стотина!

— Приятелката й, Кокотсо, като че ли не беше много убедена.

— Тъй ли? Къде ги видя тези стотина хубави мъже, да няма някой клуб на хубавците? Ще отида да погледам през прозорците.

— Няма такъв клуб — разсмя се Констанс. — А пък и да имаше, мъжете нямаше да могат да се доберат до него, защото входът щеше да е запречен от момичета. Не става.

— Маа Рамотсве реши да се включи в разговора. От години не беше участвала в подобен разговор и сега й беше страшно забавно.

— Зависи какво разбирате под хубав мъж — каза тя. — Някои мъже са хубави в едно отношение и не са хубави в друго. Едни имат широки рамене, обаче краката им са много тънки. Аз не харесвам мъже с много тънки крака. Познавам едно момиче, което се раздели с гаджето си, само защото краката му бяха много тънки, а иначе беше много хубаво момче.

— О! — възкликна Кокотсо — Че тя е направила голяма глупост. Как можеше да се разделиш с приятеля си заради такова нещо?

— Може би й е ставало смешно, щом му види краката, може би винаги я е напушвал смях и не е можела да се сдържа — предположи Констанс. — Това надали му е било приятно. Мъжете не се мислят за смешни.

Това накара маа Рамотсве да се усмихне.

— Това си е самата истина. Мъжете не мислят, че са смешни. Това е точно така, маа. Абсолютно вярно. Не бива да се смееш на един мъж, иначе той ще избяга и ще се скрие като селско куче.

— Но това е сериозен въпрос — замисли се Кокотсо. — Може ли да се смята за хубав един мъж, който има красиво лице и къси крака? Виждала съм такива мъже. Те са хубави докато седят, но като станат, изведнъж виждаш колко са им къси краката, и си казваш: „Боже, господи, какви къси крака!“

— А понякога — намеси се Констанс, — виждали ли сте понякога как на някои мъже краката му правят завой в коленете и им стават на „о“, виждали ли сте? Много е смешно. Ходят така, почти като маймуни.

На маа Рамотсве й беше невъзможно да не се смее. Ако тези момичета сериозно имаха толкова ниско мнение за мъжете и се подиграваха с тях, това естествено не би я разсмяло, но тя знаеше, че харесват мъжете, много ги харесват. Заедно с Констанс се кикотеше на имитациите на Кокотсо. Кокотсо имитираше… чираците! Колко беше точна, а никога не ги беше виждала. Да имитираш някое от тези момчета беше все едно да ги имитираш всичките!

Кокотсо седна обратно на стената и за минута и трите замълчаха. Маа Рамотсве беше доста изненадана от самата себе си — седеше на стената, с две момиченца, може би по-малки от половината й години и си говореше с тях за мъже. Беше ги видяла, когато с микробуса минаваше покрай „Радио Габс“ по обяд. Нямаше намерение да ходи там преди късния следобед, но изведнъж осъзна, че това е точно възможността, която търсеше. И тя паркира белия микробус зад ъгъла и се появи на паркинга пред радиото съвсем небрежно, като човек, който просто се разхожда през обедната си почивка. Спря отпред и се отби при момичетата да ги попита колко е часът. Оттам нататък беше лесно. Въпросът за часа бе последван от забележката колко е уморително да върви човек през града и дали е удобно да седне тук до тях за няколко минути, да си събере силите.

Тя, разбира се, не допускаше, че момичетата висят на тая стена, само за да си почиват. Това беше паркингът на „Радио Габс“ и младите дами съзерцаваха точно входа на радиото, и то със сигурност не за да гледат кой влиза там, а кой излиза. А пък между тези, които можеха да се появят оттам и да представляват интерес за две седемнайсетгодишни модно облечени момичета, на първо място беше господин Спокес Спокеси, известен диждей и радиоводещ от „Радио Габс“. Шоуто на Спокес Спокеси вървеше от девет сутринта до един и половина следобед. Казваше се „Да си прекараме добре със Спокеси“ и беше хит сред младежта в Габороне. Чираците го слушаха докато работеха, макар че господин Дж. Л. Б. Матекони изключваше радиото, когато вече не можеше да издържа. Той поне беше човек с вкус и имаше ограничени възможности да търпи дивашките шумове, които излъчваха по радиото с най-голям ентусиазъм. При обикновени обстоятелства маа Рамотсве би се интересувала точно толкова, ако не и по-малко, от Спокес, но не беше така. Той бе вторият кандидат в листата на маа Холонга, колкото и невероятно да беше, и следователно маа Рамотсве трябваше да намери начин да говори с него.

— Слушате ли това радио?

Констанс плясна с ръце.

— Непрекъснато! Непрекъснато! Това е най-хубавото радио. Най-новата музика, най-новите неща и…

— И Спокес, естествено — добави Кокотсо. — Спокес!

Маа Рамотсве се престори, че за пръв път го чува.

— Спокес? Какво е Спокес? Да не е някоя група?

— О, маа, ти въобще не си в течение — разсмя се Кокотсо. — Спокес води шоу, най-доброто шоу на света. Как говори! Леле Боже! Като го чуеш да говори за музика и направо го виждаш как седи зад микрофона! Ох!

— А хубав ли е? — попита маа Рамотсве.

— Приказен — каза Констанс. — Най-хубавият мъж в Габороне.

— Направо в цяла Ботсуана — заяви Кокотсо.

— Охо! — каза маа Рамотсве. — А ще го видим ли, ако постоим тук? Ще го видим ли как излиза?

— Да — каза Констанс. Ние идваме тук всяка седмица само за да го видим. Понякога си говори с нас. Понякога ни махва с ръка. Той мисли, че работим ей там отсреща и просто идваме тук през обедната почивка. Не знае, че идваме специално заради него.

Маа Рамотсве се показа заинтригувана.

— На колко е години този Спокес? — попита тя.

— Точно на колкото трябва — каза Констанс — На двайсет и осем. И има рожден ден на…

— На двайсет и четвърти юли — каза Кокотсо. — Тогава ще дойдем тук и ще му донесем подарък. Той ще се зарадва.

— Много сте мили — каза маа Рамотсве. Тя се вгледа за миг в двете момичета, като се опитваше да си представи какво значи да ухажваш всъщност един почти непознат човек. Защо хората се захласват така по шоумените? Какво толкова намират у тях? И тогава тя изведнъж се сепна, защото се сети за Ноте Мокоти и за собствените си чувства към него преди толкова години, когато тя самата бе малко по-голяма от тези момичета. И този спомен я смири. Защото не биваше да забравя какво е да си млад и да вярваш в неща, които после ще ти се струват пълни фантасмагории.

— Ще излезе ли скоро? — попита тя. — Дълго ли ще трябва да го чакаме?

— Зависи — каза Констанс. — Понякога седи вътре и говори с главния мениджър с часове. А друг път излиза веднага след като свърши шоуто и се качва в колата си. Ето я неговата кола, ей там, червената, с жълтите завески на прозорците. Страхотна кола.

Маа Рамотсве погледна колата. „Фърст клас моторс“, помисли тя снизходително, но изведнъж Кокотсо я хвана за ръката, а Констанс прошепна в ухото й: „Спокес!“

Той излезе от главния вход, носеше смъкнати хип-хоп джинси, ризата му бе разкопчана до третото копче, а на врата му — златен ланец. Идолът на цял Габороне, сладкодумният ездач на ефира, красив, самоуверен, свеж и с ослепителна усмивка, Спокес Спокеси изгря в пълния си блясък.

— Спокес! — каза тихо Кокотсо и той се обърна към тях, сякаш беше чул нейната едва-едва прошепната молитва, махна им и се отправи към паркинга, където те седяха.

— Здрасти, момичета! Думела и прочее и прочее, и прочее!

Кокотсо ръгна в ребрата маа Рамотсве.

— Идва към нас! Ще говори с нас, видя ни!

— Здрасти, Спокес! — извика Констанс. — Страшно шоу направи днес! Фантастично! Тази банда, дето я пусна в десет, е трепач направо!

— Да — каза Спокес, който вече стоеше пред тях и се усмихваше с покоряващата си усмивка. — Хубав саунд. Добър саунд.

— Тази дама още не те е слушала, Спокес — каза Кокотсо и посочи маа Рамотсве. — Сега вече знае и от утре ще те слуша, нали, маа?

Маа Рамотсве се усмихна. Тя не обичаше да лъже и сега нямаше такова намерение.

— Не — каза тя. — Няма да го слушам.

Спокес я погледна изпитателно.

— Защо не, маа? Не харесвате ли такава музика? Затова ли няма да слушате шоуто? Да пусна нещо по-старичко?

— Много мило от ваша страна — каза любезно маа Рамотсве, но моля, не се тревожете. Пускайте това, което обичат слушателите ви. Аз съм добре.

— Обичам всички да са доволни — каза Спокес великодушно. — „Радио Габс“ е за всички.

— И всички те слушат, Спокес — каза Кокотсо. — Нали знаеш, че те слушаме?

— Какво ще правиш днес, Спокес? — попита Констанс.

Спокес примигна срещу нея.

— Бих ви завел на кино, но трябва да нагледам добитъка. Съжалявам.

— Всички се разсмяха на шегата, включително и маа Рамотсве.

— Не съм ли ви виждала някъде, раа? — каза тя и се вгледа отблизо в него, сякаш го изучаваше. — Сигурна съм, че някъде съм ви виждала.

Спокес се отдръпна леко, малко смутен.

— Виждате ме тук и там. Габороне не е голям град. Може да сте виждали и снимката ми във вестниците.

Маа Рамотсве сякаш се поколеба.

— Не, не е било във вестниците. Не. — Тя замълча, като че ли се ровеше в паметта си, а после продължи. — Да! Точно така! Сега си спомням. Виждала съм ви с онази дама, която има верига фризьорски салони. Знаете коя. Виждала съм ви някъде с нея. Може би на някое парти. Вие бяхте с нея. Тя сигурно е приятелката ви, раа?

Тя наблюдаваше внимателно ефекта от думите си. В миг безгрижната усмивка изчезна и на мястото й се мярна тревога. Той погледна двете момичета, които нетърпеливо очакваха отговора му.

— А, тази дама ли? Това е леля ми. Как ще е приятелката ми!

Момичетата се разкикотиха, а Спокес се наведе и докосна Кокотсо по рамото.

— Ще се видим после. „Метро клуб“?

Кокотсо светна от радост.

— Там сме.

— Добре — каза Спокес, а после се обърна към маа Рамотсве. — Приятно ми беше, лелче. И умната.

 

 

Следобедът Маа Макутси внимателно изслуша разказа на маа Рамотсве за срещата й с Кокотсо, Констанс и Спокес.

— Дотук съм посветила два дни на този случай — каза маа Рамотсве. — Срещнах се и разговарях с двама от кандидатите на маа Холонга и нито един не е подходящ за нея дори в най-малка степен. И двамата най-вероятно се интересуват само от парите й. Единият сам си го призна, а другият го показа с държанието си.

— Горката маа Холонга — каза маа Макутси. — Чела съм, че хич не е лесно да си богат. Чела съм, че богатите никога не знаят кой държи на тях и кой се вълнува само от парите им.

Маа Рамотсве беше съгласна.

— Трябва скоро да й се обадя и да й кажа как напредва разследването. Ще трябва да й съобщя, че първите двама са категорично неподходящи.

— Много жалко — каза маа Макутси и си помисли, че доскоро маа Холонга имаше четирима кандидати, а сега изглежда оставаше без нито един.