Алегзандър Маккол Смит
Пълният бюфет на живота (15)

Петнадесета глава
Лошите мъже са само палави момчета

На следващия ден, след като утринното суетене в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ вече бе отшумяло, маа Рамотсве реши да отдъхне. От своето бюро тя бе успяла вече да продиктува едно писмо на маа Макутси, чиито молив се движеше по листа със забележителна бързина. Стенографията бе един от любимите предмети на маа Макутси в Ботсуанския колеж за секретарки и тя обичаше да й диктуват.

— В днешно време много секретарки изобщо не умеят да стенографират — отбеляза маа Макутси. — Представяте ли си, маа? Наричат се секретарки, а не умеят да стенографират. Какво би казал господин Питман, ако чуе това?

— Кой е господин Питман? — попита маа Рамотсве? — И какво трябва да каже?

— Това е много известен човек — каза маа Макутси. — Изобретил е стенографията. Написал е книги по стенография. Той е един от крайъгълните камъни на секретарската професия.

— Разбирам — каза маа Рамотсве. — Може би трябва да му издигнете паметник в двора на Ботсуанския колеж за секретарки. Така ще го увековечите за поколенията.

— Това е много хубава идея — рече маа Макутси. — Но не мисля, че ще я възприемат. Ще трябва да събират пари от възпитаничките на колежа, а онези момичета, които не са и чували за стенография и са изкарали само петдесет процента на държавните изпити, няма да дадат и петак.

Маа Рамотсве кимна неопределено. Тя не се вълнуваше много от Ботсуанския колеж за секретарки и неговите вътрешни проблеми, макар да изслушваше винаги много любезно маа Макутси, когато разправяше за тях. Повечето хора си имат по нещо особено важно в живота и според нея Ботсуанският колеж за секретарки беше това нещо в живота на маа Макутси. И защо не? Той беше точно толкова подходящ за това, колкото и всичко друго. Маа Рамотсве се питаше кое ли е нейното такова най-важно нещо. Чаят ли? Със сигурност имаше и по-важни неща от него. Но кои? Тя погледна маа Макутси, за да получи вдъхновение, но нищо не стана и реши по-късно да поразсъждава над въпроса, когато й остане време за философски размишления.

След като приключиха с диктовката и писмата бяха надлежно подписани, маа Рамотсве остави маа Макутси да ги адресира и да залепи подходящи марки, а тя самата стана от бюрото си и погледна през прозореца. Беше точно от ония утрини, които най-много обичаше — не много топла, но все пак с чисто прозрачно небе, преливащо от светлина. Помисли си, че може би и птиците обичат точно такова време — когато могат да разперят крила и да пеят, в такава утрин човек може да изпълни дробовете си с въздух и да вдишва само аромата на акации, трева и сладко, сладко ухание на стада.

Тя излезе през задната врата на офиса и застана отвън със затворени очи и с лице към слънцето. Колко хубаво би било да отиде сега в Мочуди, да седне в двора на някоя къща, да бели зеленчуци или да ги счуква в хаванче. Така правеше като малка, седнала заедно с братовчедка си, която обичаше да стрива царевичните зърна и да прави царевична каша, толкова царевична каша правеше, че два пъти да покриеш с качамак всички маси в Ботсуана нашир и надлъж, но царевичната каша все се намираше кой да я купува и да я продава. Тя вече нямаше време да стрива царевица и дори са питаше дали не е забравила как се прави това. Стриването на царевица е като карането на колело, хората казват, че след като веднъж си се научил, никога не се забравя, но дали е така? Със сигурност много неща се забравяха, щом човек спре да ги върши и мине достатъчно време, откак ги е вършил за последен път. Веднъж маа Рамотсве много се ядоса на един човек, забравил родния си език сетсуана. Тя просто не можа да повярва как е възможно такова нещо. Този човек беше живял дълго време в Мозамбик и още като много млад беше започнал да говори там тсонга, а освен това беше научил и португезе. След трийсет години той се бе върнал в Ботсуана като абсолютен чужденец и не разбираше какво му говорят, дори когато използваха най-прости думички на сетсуана. Да забравиш родния си език беше все едно да забравиш майка си, толкова беше тъжно това. Не трябва да си позволим да забравим сетсуана, дори и ако говорим все повече на английски. Да забравим езика си е все едно да изгубим част от душата си.

Самата маа Рамотсве имаше и друг, скрит език, език от детството. Майка й говореше икаланга, защото беше от Марапонг, където се говореше един диалект на икаланга — лилима. Това сигурно много е затруднявало общуването, мислеше маа Рамотсве. Майка й е говорила една дребна разновидност на съвсем малък език. Маа Макутси пък беше отраснала с два езика — бащиния си език, сетсуана, и онази същата особена версия на икаланга, а после в училище беше научила и английски, защото това изисква животът от всеки от нас. Човек изобщо не би могъл да влезе в Ботсуанския колеж за секретарки, ако не знае английски и със сигурност не би могъл да изкара 97% процента на изпитите си, ако английският му не е почти перфектен, какъвто беше английският на учителите в училище.

Маа Рамотсве почти беше забравила, че маа Макутси знае икаланга, когато веднъж я чу да употребява дума на икаланга посред изречението на сетсуана и много се изненада.

— Ударих си гъмбото — беше казала маа Макутси.

Маа Рамотсве я зяпна.

— Гъмбото ли?

— Да — беше отвърнала маа Макутси. — Днес на път за работа стъпих в една дупка и си ударих гъмбото. — После млъкна, защото забеляза учудването в погледа на маа Рамотсве. И изведнъж разбра — Извинявай — каза, тя — „Гъм-бо“ е „крак“ на икаланга. „Гъмбо“ значи „крак“.

— Разбирам — каза маа Рамотсве. — Много странна дума. Гъмбо.

— Не е странна — отвърна маа Макутси с лека обида. — Има много думи за крак. На английски е „фут“, на сетсуана е „лонао“, а на икаланга е „гъмбо“, както и всъщност трябва да се казва.

Маа Рамотсве се разсмя.

— Няма една истинска дума за крак. Не можеш да твърдиш, че всъщност думата „гъмбо“ е единствената правилна дума за крак, това се отнася само за хората, които говорят икаланга. „Крак“ си е „крак“ на всеки език, зависи какъв език е говорила майка ти. Това е истината, маа Макутси.

С това разговорът бе приключил и повече за гъмбо не се спомена.

Тези и други най-различни мисли минаваха през ума на маа Рамотсве сутринта пред офиса й, докато се протягаше на слънцето и се замисляше над това или онова. След няколко минути тя все пак реши, че е време да се връща обратно на работното място. Маа Макутси сигурно беше свършила с адресирането на писмата и сега маа Рамотсве искаше да й разкаже за вчерашното си посещение в Дома на надеждата. Имаше много въпроси за изясняване и на нея й се щеше да си поговори с помощничката си. Маа Макутси често стигаше до много прозорливи констатации, въпреки че сега, в случая с господин Боболого, не беше нужна кой знае каква прозорливост, за да се стигне до мотива му. И все пак, и все пак… Човек не би казал, че той е неискрен. Той бе очевидно съвсем искрен, когато говореше за проституиращите момичета, но бракът е вероятно и нещо друго. Маа Макутси можеше да има някои ценни прозрения по този въпрос и това щеше да помогне на маа Рамотсве да си изясни ситуацията.

Маа Рамотсве отвори очи и тръгна обратно към офиса. Но ненадейно видя маа Макутси, която бе тръгнала да я посрещне много разтревожена.

— Нещо става — прошепна маа Макутси. — Нещо става при господин Дж. Л. Б. Матекони. Там отзад — тя посочи съм сервиза. — Нещо не е наред.

— Да не е пострадал? — маа Рамотсве винаги се страхуваше да не стане някоя авария в сервиза, особено с тези безотговорни чираци, на които вече им беше позволено да вдигат сами колите с крика и куп други опасни неща. Знаеше се, че с монтьорите често стават злополуки, както че месарите губят пръсти и от гледката на ръцете им на маа Рамотсве й се смръзваше кръвта, макар че от това любовта на месарите към огромните им месарски сатъри изобщо не намаляваше.

— Не, не е станала злополука — успокои я маа Макутси. — Но го видях, че стои насред сервиза и се е хванал с две ръце за главата. Изглеждаше много нещастен и едва ми кимна, когато минах покрай него. Мисля, че се е случило нещо.

Това не бяха добри новини. Дори и да нямаше злополука, всяко изпадане в лошо настроение можеше да бъде симптом за възвръщането на депресията и бе повод за безпокойство. Доктор Мофат, който лекуваше господин Дж. Л. Б. Матекони с помощта на маа Потокване (което не биваше да се забравя) и му бе помогнал да се съвземе и да почне да взима лекарства, тогава също я предупреди, че болестта може да направи рецидив. Маа Рамотсве много добре помнеше и си повтаряше думите му: „Трябва да бъдете бдителна, маа Рамотсве — каза й той със своя спокоен и благ глас, с който говореше на всички, а дори и на проклетия си кафяв шпаньол. — Трябва да сте бдителна, защото тази болест е като тъмен облак в небето. Често е някъде отвъд хоризонта, но един полъх на вятъра — и може да надвисне много бързо. Наблюдавайте го и ако нещо стане, веднага ми се обадете“.

Досега господин Дж. Л. Б. Матекони изглеждаше напълно възстановен, същият както преди, неизменен и постоянен. Нямаше помен от леността, която го бе налегнала заедно с болестта, нямаше следа от черните мисли и мрачните самоанализи, които го смазваха. Но може би депресията се завръщаше. Може би сега е духнал вятър и облакът отново бе покрил небето.

Маа Рамотсве благодари на маа Макутси и се отправи към сервиза. Двамата чираци, с ключове в ръце, се бяха надвесили над един двигател, а господин Дж. Л. Б. Матекони седеше на стария си платнен стол до компресора, хванал главата си с ръце, точно както го беше описала маа Макутси.

— Ей, господин Дж. Л. Б. Матекони — каза закачливо маа Рамотсве, — нещо много дълбоко си се замислил. Да ти предложа чаша чай, той помага на мисленето?

Господин Дж. Л. Б. Матекони вдигна очи и маа Рамотсве с облекчение видя, че болестта му не се е върнала. Вярно, изглеждаше разтревожен, но това нямаше нищо общо с блуждаещия поглед, който бе добил по време на болестта си.

„Той е разтревожен за нещо действително — помисли си маа Рамотсве, — не е тревога за грешки в миналото, за въображаеми вини, мисли за смъртта, все неща, които толкова го измъчваха и го бяха потопили в депресията“.

— Да, мисля — каза той. — Мисля си, че се забърках в голяма каша. Забърках се като картоф във… — той млъкна, защото не можа да довърши сравнението.

— Като картоф ли? — попита маа Рамотсве.

— Като картоф във… — той спря отново. — Не знам. Направих голяма глупост, като се забърках в тази работа.

Маа Рамотсве нищо разбра и го попита за каква работа става въпрос.

— Цялата тая работа с колата на месаря — каза той. — Вчера следобед отидох до „Фърст клас моторс“.

— Ах — каза маа Рамотсве и си помисли: „Това е по моя вина. Аз го карах да отиде и на ти сега“. И вместо да каже пак „Ах“, тя каза „Ох“.

— Да — продължи тъжно господин Дж. Л. Б. Матекони. — Вчера следобед отидох до там. Управителят беше на погребение в Молепололе и говорих с един от помощниците му. И той ми каза, че е видял колата на месаря около моя сервиз и че е споменал на шефа си, който много се бил ядосал. Казал, че му крада клиентите и че тази сутрин, като се приберял от Молепололе, щял да дойде тук да се разправя с мен. Каза, че шефът му щял „да се разправи с мене“. Това каза, маа Рамотсве. Това му бяха точните думи. Аз дори не успях да кажа за какво съм дошъл, не ме остави дори да гъкна.

— Кой е този човек? — остро попита маа Рамотсве. — Как се казва и за какъв се мисли? Откъде е?

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна.

— Казва се Молефи. Ужасен човек, и е от Тлоквенг. Хората се боят от него. Заради него всички монтьори са с лоша слава.

Маа Рамотсве замълча за момент. Стана й мъчно за господин Дж. Л. Б. Матекони, който беше такъв мил и кротък човек и не обичаше да се кара с никого. Никога не би влязъл в конфликт, но все пак щеше й се годеникът й да бе отвърнал нещо на помощника на този Молефи. Ако господин Дж. Л. Б. Матекони беше малко по-смел… Не би искала той да се бие, но все пак? Щеше да бъде съвсем нетипично за него. Тя, разбира се, не можеше да понася мъже, които се налагат със сила и заплашват околните, и това беше една от причините толкова да харесва господин Дж. Л. Б. Матекони. Макар и доста силен физически, благодарение на постоянната работа с тежките двигатели и части, той беше много нежен човек, и тя го обичаше заради това, както го обичаха и много други хора.

Маа Рамотсве отпусна скръстените си ръце и застана до него.

— Кога ще дойде този човек? — попита тя.

— Всеки момент може да дойде. Казаха тази сутрин. Само това казаха.

— Ясно.

Тя се обърна и тръгна към чираците, за да им каже две думи. Трябваше да имат готовност да се оправят с този Молефи. Те бяха млади момчета… Тя се спря. Тлоквенг. Господин Дж. Л. Б. Матекони каза, че Молефи е от Тлоквенг, а Тлоквенг е там, където е сиропиталището, а пък мисълта за сиропиталището я наведе на мисълта за маа Потокване.

Тя се завъртя на другата страна, забрави за чираците и делово се върна в офиса. Маа Макутси я погледна с очакване, щом влезе.

— Той добре ли е? Много се разтревожих.

— Добре е — каза маа Рамотсве. — Има проблеми. Онзи, собственикът на „Фърст клас моторс“, го е заплашвал. Това е.

Маа Макутси тихичко подсвирна, както правеше понякога в извънредни ситуации.

— Това е много неприятно, маа. Много неприятно.

Маа Рамотсве кимна.

— Маа Макутси — каза тя. — Аз отивам веднага до Тлоквенг. Още сега. Моля те, обади се на маа Потокване и й кажи, че пристигам да я взема с микробуса и че ще ни трябва нейната помощ. Моля те, веднага й звънни. Аз тръгвам.

 

 

Когато маа Рамотсве пристигна в сиропиталището, маа Потокване не беше в своя кабинет. Вратата зееше отворена, но голямото поизтърбушено кресло, в което маа Потокване често седеше, когато не обикаляше по кухните или по къщите, беше празно. Маа Рамотсве изтича отново навън и тревожно се огледа. Изобщо не й мина през ум, че може да не я намери. Тя винаги беше там, на своето място. Но, разбира се, можеше да е отишла в града, да пазарува, можеше дори да е заминала и по-далеч, към Лобатсе, за да доведе някое ново сираче, всичко беше възможно.

— Маа Рамотсве?

Тя се обърна стреснато. Беше гласът на маа Потокване, но къде беше тя самата?

— Тук съм! — извика гласът. — Под дървото! Тук съм, маа Рамотсве!

Управителката на сиропиталището беше под едно голямо мангово дърво, скрита в сянката и фигурата й едва се виждаше. Маа Рамотсве гледаше право към нея, но я видя чак когато пристъпи напред и излезе на слънцето изпод увисналите клони на дървото.

— Гледах едно манго — каза тя. — Почти е узряло и казах на децата да не го късат. Пазя го за мъжа ми, той много обича зряло манго. — Тя изтри ръце в полите си и приближи до маа Рамотсве. — Искаш ли да видиш мангото, маа Рамотсве? — попита тя. — Прекрасно е. Цялото жълто.

— Много си любезна, маа — извика в отговор маа Рамотсве. — Но мисля, че ще дойда да го видя някой друг път. Точно сега има нещо спешно, за което искам да поговорим. Работата не търпи отлагане.

Маа Потокване излезе от градината и отиде при приятелката си в кабинета. Маа Рамотсве бързо й обясни, че трябва да дойде в сервиза, „за да помогне на господин Дж. Л. Б. Матекони“. Маа Потокване я изслуша сериозно и кимна в съгласие. Каза, че могат веднага да потеглят. Не, не трябвало нищо да си взима от офиса.

— Всичко, което ми трябва, е гласът ми — каза тя и посочи гърдите си. — А той си е тука. Щом ми потрябва, ще е подръка.

Те се качиха на белия микробус и потеглиха обратно към сервиза. Микробусът леко приклекна под двойния си товар и опря резервните амортисьори. Маа Рамотсве караше по-бързо от обикновено, като нетърпеливо натискаше клаксона срещу мудните магарета и децата с велосипеди. Наложи се да спрат само на едно място — едно малко стадо от много кльощави крави, очевидно зле гледани, стоеше на пътя и не помръдваше, докато маа Потокване не се показа през прозореца и не викна с гръмовен глас. Кравите се стреснаха, дори се възмутиха, но се раздвижиха и белият микробус продължи пътуването.

Те пристигнаха в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ няколко минути след Молефи. Пред сервиза беше спрян голям червен камион, който запречваше входа, а на каросерията му имаше огромен надпис „Фърст клас моторс“. Маа Потокване, на която маа Рамотсве бе разказала подробно всичко по време на пътуването, изсумтя, като видя надписа.

— Големи букви — каза тя. — Голямо нищо.

Маа Рамотсве се усмихна.

Тя беше сигурна, че постъпи правилно като доведе маа Потокване, и тази забележка го потвърди. След като си проправиха път до вратата, заобикаляйки нахално паркирания камион, те видяха Молефи срещу господин Дж. Л. Б. Матекони. Господин Дж. Л. Б. Матекони гледаше в пода, докато Молефи му крещеше и двете жени разбраха, че са пристигнали тъкмо навреме.

Маа Потокване се втурна вътре.

— Охо — каза тя, — кого виждаме тук в сервиза на господин Дж. Л. Б. Матекони? Молефи? Ти си, ти си, познах те! Да не си дошъл да обсъдите някой технически проблем с господин Дж. Л. Б. Матекони, а? Да не си дошъл за съвет, а?

Молефи се огледа злобно наоколо.

— Тук съм по работа, маа. С господин Дж. Л. Б. Матекони си имаме малко работа.

Каза го грубо и й обърна гръб. Маа Потокване хвърли поглед към маа Рамотсве, която поклати глава в знак на неодобрение. Молефи бе истински грубиян.

— Извинявай, раа — каза маа Потокване и пристъпи към него, — ти може би си забравил коя съм аз, но аз много добре знам кой си ти.

Молефи се обърна раздразнен.

— Слушай, маа…

— Не, раа, ти слушай — каза маа Потокване и тонът й застрашително се повиши. — Знам кой си ти, Хърбърт Молефи. Познавам майка ти. Тя ми е приятелка. И често ми дожалява за нея, че има такъв син.

Молефи отвори уста да каже нещо, но не издаде нито звук.

— Да, точно така — продължи маа Потокване и му се закани с пръст. — Лошо момче беше и лош човек си остана. Един калпазанин си ти, това е. Чух аз за тази работа с колата на месаря. Да, да, чух. И се чудя майка ти, горката, дали знае, и чичовците ти дали знаят. Знаят ли, а?

Молефи си глътна езика. Маа Рамотсве не можеше да повярва на ефекта, който имаха думите на маа Потокване. Едрата фигура на Молефи се спъхна и самочувствието му се изпари напълно.

— Не, нали? Не знаят? — продължаваше атаката маа Потокване. — Добре тогава, значи трябва да им кажа. А ти, господин Хърбърт Молефи, дето си мислиш, че можеш да идваш тука и да заплашваш хора като господин Дж. Л. Б. Матекони, най-добре си помисли още веднъж. Майка ти още може да ти каже едно друго, как мислиш? И чичовците ти. Те хич няма да се зарадват и като нищо може да оставят добитъка на някой друг, като умрат един ден, защо не? Така си мисля аз, раа. Точно така ми се струва.

— Виж сега, маа — каза Молефи. — Аз просто си говоря с господин Дж. Л. Б. Матекони, просто си приказваме и толкова.

— Ба! — възкликна маа Потокване. — Я не ми ги пробутвай тия на мене. Да взимаш да си затваряш голямата уста, щом господин Дж. Л. Б. Матекони ти говори, и да се оправяш с оня човек, дето сте го измамили! Аз за всеки случай ще стоя тука да ви слушам. И ще си помисля дали да разкажа на вашите в Тлоквенг какви си ги забъркал.

Молефи замълча и продължи да си мълчи, докато господин Дж. Л. Б. Матекони спокойно и разумно му обясняваше, че трябва да върне парите на месаря и че трябва да внимава в бъдеще, понеже другите сервизи в града ще го наблюдават как работи.

— Нали разбираш, че излагаш всички ни — казваше господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ако един монтьор мами клиентите, това злепоставя и останалите монтьори. Такива са последствията и затова престани да го правиш.

— Точно така — каза маа Рамотсве, която чак сега успя да се включи в разговора. — Просто внимавай, защото иначе маа Потокване ще научи веднага. Ясно ли е?

Молефи кимна безмълвно.

— Езикът ли си глътна? — попита маа Рамотсве.

— Не — продума Молефи. — Разбрах какво казахте, маа.

— Хубаво — каза маа Потокване. — А сега най-добре ще направиш да изчезваш оттука заедно с камиона си и да си отиваш в сервиза. Дано да имаш там плик за писма, че да напишеш писмо на оня човек от Лобатсе. — Тя замълча за миг. — И ако нямаш нищо против, ми изпрати копие от писмото.

Повече приказки бяха излишни. Молефи запали камиона и отпраши ядосано от сервиза. Господин Дж. Л. Б. Матекони благодари на маа Потокване, малко свенливо, според маа Рамотсве, и двете жени отидоха в офиса на „Дамска детективска агенция №1“, където маа Макутси беше сложила чайника и правеше чай. Беше чула всичко от междинната врата и макар че малко се боеше от маа Потокване, все пак й зададе един въпрос.

— Толкова ли е страшна майката на Молефи?

— Нямам представа — каза маа Потокване. — Виждала съм я, но не се познаваме. Малко рискувах. Но калпазаните обикновено имат строги майки и калпави бащи и ги е страх най-вече от майките им. Според мен те точно затова стават калпазани и почват да тормозят останалите. В къщи нещо не е наред. Така е с децата, аз съм го установила, а така е и с мъжете. Мисля, че ако някога седна да напише книга как се управлява сиропиталище, ще напиша и за това.

— Трябва да напишеш тази книга, маа — настоя маа Рамотсве. — Аз бих я прочела, дори и да нямам намерение да управлявам сиропиталище.

— Благодаря — каза маа Потокване. — Може би един ден ще го направя. Но сега съм толкова заета, че не ми остава време за нищо от тия сирачета, от печене на плодови сладкиши и от правене на чай и други подобни. И остава много малко време за писане на книги.

— Жалко — каза маа Макутси. Изведнъж й хрумна, че тя самата може да напише книга, щом като маа Потокване и други хора смятаха, че си заслужава да направят това. „Основи на машинописа“ — може би така щеше да се казва, макар това да не бе най-интригуващото заглавие. „Как да изкараме деветдесет и седем процента“ — а, това звучи вече много по-добре. Щяха да си я купуват много хора, толкова хора, които желаят да изкарат деветдесет и седем процента, в каквато и да е област и които знаеха, че е това е много трудно. Най-малкото щеше да им вдъхне надежда, която е много важна. Трябва да се надяваме. Просто трябва.