Алегзандър Маккол Смит
Пълният бюфет на живота (14)

Четиринайсета глава
В Дома на надеждата

Маа Рамотсве разгледа Дома на надеждата. Това беше доста гръмко название за скромното бунгало, построено в началото на седемдесетте, когато Габороне като още малък град едва-едва е почвал да се разраства около купчината административни сгради и малкия пазарен площад. Тези къщички са били построени за държавните чиновници или за чужденци, наети за сезонна работа в Ботсуана. Бяха широки и удобни за живеене, особено за хора, несвикнали на такъв стандарт, но за амбициозни начинания като Дома на надеждата изобщо не ставаха. Маа Рамотсве допускаше, че просто не е имало друг избор, защото една по-голяма къща е много по-скъпа, да не говорим за всички останали разходи, които налагаха жестоки икономии.

Все пак имаше голяма градина, това беше хубаво. В задната част растеше група мощни дървета папая, а освен тях и няколко бугенвилии и дървета мопипи. Имаше и зеленчукови лехи, много подобни на зеленчуковите лехи в градината на „Зебра драйв“. Господин Дж. Л. Б. Матекони лично бе засадил тези лехи, грижеше се за тях и береше боб, вадеше моркови, изобщо имаше известни резултати, въпреки че според маа Рамотсве за морковите специално никога нищо не се знаеше, докато човек не ги измъкне от земята. Имаше всякакви животинки, които също обичаха моркови и ги нападаха, та често се случваше да извадиш нещо, което отгоре изглежда като здрав морков, а отдолу е проядено и е цялото на дупки.

От едната страна на къщата имаше веранда и някой предвидливо беше опънал плетена тента, за да пази сянка. Нямаше да е лошо да поседне човек тук и дори да изпие чаша чай, докато слънцето свети върху лицето му през плетената тента. И изведнъж й хрумна страхотна идея: целият Габороне можеше да се покрие с такава грамадна плетена тента, закачена на големи пилони. Ще пази сянка над града, той ще бъде по-хладен, водата няма да се изпарява толкова бързо и растенията щяха да растат по-добре. Лете тентата щеше да бъде много удобна, а пък зимата можеха да я навиват и да я прибират, за да улавят слабите слънчеви лъчи, топлещи като усмивката на стар приятел. Идеята не беше никак лоша и беше осъществима за една страна, която разполага с толкова диаманти, но маа Рамотсве знаеше, че никой не би възприел насериозно такова нещо. И пак щяха да се оплакват от горещината през лятото и студа през зимата.

Вратата на Дома на надеждата водеше направо в хола. Това беше доста голямо помещение за къща от този тип, но първото впечатление, което се натрапваше, бе впечатлението за бъркотия. В средата на стаята имаше три-четири стола, подредени в правилен кръг, а наоколо маси, кашони и тук-таме по някой куфар. По стените бяха закачени с кабарчета изрезки от списания. Снимки на щастливи семейства, на майки с деца, на майка Тереза с известната й забрадка, на Нелсън Мандела, който поздравява тълпи, на цяла армия африкански монахини, всичките в бяло, под тунел от дървета, със сключени за молитва ръце. Маа Рамотсве спря погледа си върху снимката на монахините. Къде ли е била направена тази снимка, накъде ли вървяха тия монахини под тунела от дървета? Изглеждаха толкова спокойни, че сякаш нямаше значение накъде вървят или пък имат ли въобще посока. Хората понякога вървят просто защото им се върви, защото им е приятно, а и по-добре да вървиш, отколкото да седиш на едно място, ако това е другата ти възможност. Тя самата понякога се разхождаше без всякаква цел из градината си, това й действаше успокояващо, вероятно и на тези монахини — също.

— Интересувате се от снимките ли? — попита господин Боболого, който стоеше зад нея. — Смятаме, че е полезно тези момичета да имат представа и от един по-красив живот от онзи, който виждат по баровете. Могат да седят тук и да ги разглеждат.

Маа Рамотсве кимна. Не беше убедена, че тези снимки ще са много интересни на момичетата от баровете, с които беше пълна тази къща, или пък за който и да било друг, че чак да седне на стол и да ги съзерцава насред тази разхвърляна стая. Но може би беше за предпочитане пред това, да слушаш господин Боболого, помисли си тя.

Господин Боболого се приближи до маа Рамотсве и посочи към коридора, който излизаше от хола.

— Ще се радвам да ви покажа спалните помещения — каза той. — Можем да видим и някои от лошите момичета, ако са си в леглата.

Маа Рамотсве повдигна вежди. Не беше особено тактично от негова страна да ги нарича лоши момичета тук, дори и да бяха такива. Хората стават такива, каквито ги наричаш, и може би беше по-подходящо да ги нарича млади дами с надеждата, че ще почнат да се държат като такива. Но това едва ли щеше да стане, ако погледнем реалистично, защото за подобни промени се изисква винаги доста време.

Коридорът беше много спретнат, имаше само една библиотека до стената, а подът бе измит с един от ония ароматизирани препарати, които и Роуз използваше, когато миеше на „Зебра драйв“. Те застанаха пред една полуотворена врата и господин Боболого почука, преди да я отвори.

Маа Рамотсве надникна вътре. В стаята имаше две триетажни легла. Горните легла стигаха почти до тавана, като оставаше много малко място за човека, който трябва да легне там. Маа Рамотсве осъзна, че тя самата изобщо не може да се събере на горното легло, но тези момичета бяха млади, а някои от тях и много дребнички.

В стаята имаше три момичета, две от тях лежаха облечени на леглата, а едната беше с халат и седеше на средното легло, така че краката й висяха във въздуха. Когато маа Рамотсве и господин Боболого влязоха в стаята, тя се втренчи в тях, но не с интерес, а с един доста празен поглед.

— Тази жена е наш посетител — съобщи господин Боболого, нещо до известна степен очевидно според маа Рамотсве.

Едно от момичетата измърмори нещо като поздрав, не стана ясно какво. Другото момиче, на долното легло, кимна, а онова, което седеше на второто легло, отговори със слаба усмивка.

— Хубава къща си имате — каза маа Рамотсве. — Щастливи ли сте тук?

Момичетата се спогледаха.

— Да — каза господин Боболого. — Много са щастливи.

Маа Рамотсве погледна към момичетата, които явно нямаха желание да опонират на господин Боболого.

— Добре ли ви хранят тук, госпожици? — попита маа Рамотсве.

— Много добре ги хранят — каза пак господин Боболого. — Момичетата от баровете не се хранят много правилно. Пият само вреден ликьор. Откакто са тук, ги хранят само с хубава храна, традиционни ботсуански гозби. Храната е много здравословна.

— Много се радвам да чуя това от вас — каза маа Рамотсве, като демонстративно отправи думите си към момичетата.

— За нас е удоволствие — каза господин Боболого. — Винаги се радваме да говорим с посетители. — Той докосна маа Рамотсве по лакътя и й посочи отново към коридора. — Трябва да ви покажа и кухнята — продължи той. — И трябва да оставим момичетата да си продължат работата.

Не беше много ясно какво работеха момичетата и докато отиваха към кухнята, маа Рамотсве трябваше да потисне усмивката си. Този господин Боболого беше наистина най-досадният човек, с този негов маниер да говори от името на другите и тъпата му праволинейност. Маа Рамотсве бе останала с впечатление, че маа Холонга е разумна, трезвомислеща жена, и все пак тя възприемаше господин Боболого като най-сериозна кандидатура за брак, което направо не беше за вярване. За жена с нейните възможности и положение маа Холонга със сигурност можеше да си намери нещо далеч по-добро от този изчанчен учител с надутите му и надменни маниери.

Те застанаха на вратата на кухнята, в която две млади жени, боси, облечени с по един лек розов пеньоар, режеха зеленчуци върху голяма дъска за рязане. На печката вреше тенджера задушено месо, вреше доста свирепо, помисли си маа Рамотсве, а на масата изстиваше голяма чаша чай. Щеше да е чудесно, ако й предложеха чай, каза си тя с копнеж, а тази чаша беше просто идеална.

— Тези момичета режат зеленчуци — каза официално господин Боболого. — А там ври задушено за вечеря.

— Виждам — каза маа Рамотсве. — Виждам, че са направили и чай, току-що.

— По-добре е да пият чай вместо силния ликьор — повиши тон господин Боболого и погледна неодобрително към едното момиче, което сведе засрамено поглед.

— И аз така смятам — каза маа Рамотсве. — Чаят освежава, избистря ума, хубаво е да се пие чай по всяко време на деня, но най-вече на обяд, когато е най-горещо — тя замълча и добави — като днес.

— Права сте — каза господин Боболого. — Аз съм голям почитател на чая. Никога не съм разбирал защо човек може да иска да пие нещо друго, когато на света има чай. Това никога няма да го проумея.

Маа Рамотсве употреби израза, който в Ботсуана означава пълно разбиране и съгласие с думите на събеседника ти:

— Еее, раа — произнесе тя с чувство, като подчертаваше гласните. Ако нещо можеше да подскаже на този човек, че тя иска чаша чай, нямаше какво повече да се измисли. Обаче не.

— Пиенето на кафе е много лош навик — продължаваше господин Боболого. — Чаят е по-добър за сърцето от кафето. Хората, които пият кафе, си претоварват сърцето. А чаят има обратния ефект — той успокоява сърдечната дейност и сърцето бие по-бавно. Ето как трябва да звучи сърцето — туп, туп. Моето сърце винаги бие така.

— Да — каза маа Рамотсве неохотно. — Не се и съмнявам.

— И затова предпочитам чая — възвести господин Боболого с тон, който слагаше финал на разговора, както някой участник в кготла^[1] би завършил изказването си.

Те стояха в коридора и мълчаха. Господин Боболого наблюдаваше с научен интерес момичетата, които режеха зеленчуци. Маа Рамотсве гледаше чашата с чай. А момичетата си гледаха зеленчуците.

 

 

След като приключиха с огледа на кухнята, която беше много чиста — маа Рамотсве не пропусна да забележи и това, — те излязоха и седнаха на верандата. И понеже все още нямаше чай, маа Рамотсве направи един последен отчаян опит да намекне за това, като спомена, че е жадна. Донесоха й чаша вода. Тя отпи мрачно от водата, представяйки си, че е ройбос, от което се почувства малко, съвсем малко по-добре.

— Сега, след като разгледахте Дома на надеждата, можете да ме питате, ако ви интересува още нещо. Или да ми кажете вие какво мислите. С удоволствие ще ви изслушам. Ние тук в Дома на надеждата нямаме тайни едни от други.

Маа Рамотсве взе чашата, за да отпие отново и забеляза отпечатъците от пръсти по ръба й, вероятно отпечатъците на момичетата от кухнята. Но това не й направи особено впечатление. В крайна сметка всички имаме пръсти и оставяме отпечатъци.

— Мисля, че това е много хубаво място — започна тя, — и че вие вършите много полезна работа.

— Да, така е — съгласи се господин Боболого.

Маа Рамотсве се загледа в лехите с фасул в градината. Един голям торен бръмбар търкаляше с оптимизъм своя трофей — топченце тор, извадено от зеленчуковите лехи. Носеше го някъде към дупката си и ето — едно зрънце от природата се бореше с друго зрънце от природата, но тази борба беше толкова важна, колкото и всичко останало на този свят.

Тя погледна господин Боболого.

— Чудех се защо — подзе тя, — чудех се защо, раа, момичетата идват тук. И защо стоят, след като искат всъщност да са по баровете?

Господин Боболого кимна. Този въпрос беше съвсем естествен.

— Някои от тях са много млади и когато ги забележат, че посещават разни заведения, ги изпращат тук от Отдела за обществена безопасност на полицията. Тези момичета нямат друг избор, освен да останат, защото иначе полицията ще ги върне там, откъдето идват — на село. Има и друг вид момичета — тези, които нашите хора намират по автобусните спирки или пред баровете. Те често нямат подслон. Често са гладни. Често са бити от мъже. И са готови да дойдат тук.

Маа Рамотсве слушаше внимателно. Домът на надеждата може би беше потискащо място, но бе за предпочитане пред алтернативата.

— Това е много интересно. Повечето хора нищо не правят, за да променят нещата. Но вие се опитвате. Това е много добре — тя замълча. — Но какво ви накара да се заемете с тази дейност, раа? Защо решихте да отдадете свободното си време на това? Вие сте зает човек, преподавател, имате много работа в училище. Но вместо да си почивате, сте избрали да посветите всичкото си време на Дома на надеждата.

Господин Боболого помисли за момент. Маа Рамотсве забеляза, че е стиснал ръце. Очевидно въпросът й го развълнува.

— Ще ви кажа нещо, маа — каза той след малко. — Не бих искал обаче да го разказвате другаде, моля ви. Ще ми дадете ли дума, че няма да го разкажете някъде другаде?

Маа Рамотсве кимна спонтанно и в този миг си даде сметка, че това обещание много ще я затрудни после, ако трябва да информира клиентката си. Но тя се съгласи да пази тайната му и щеше да удържи обещанието си.

— В моя живот се случи нещо, маа — започна спокойно той. — Случи се преди години, но аз не съм го преодолял. От покойната си съпруга имах дъщеря. Беше ни първородна и единствена. Много се гордеех с нея, както само бащите могат да се гордеят. Беше умна и се справяше добре в училище. Учеше в гимназията в Габороне. После един ден се прибра от училище и просто не беше същото момиче. Точно както ви го казвам. Спря да ми обръща всякакво внимание и започна да излиза​ нощем. Опитвах се да я задържа насила вкъщи, но тя крещеше и тропаше с крака. Не знаех какво да правя с нея. Не можех да вдигна ръка да я ударя, защото нали нямаше майка, а един баща не бива да удря дете без майка. Опитах се да говоря с нея, а тя ми каза само, че съм стар и че не мога да разбера нещата, която тя сега е осъзнала. После изчезна. Беше само на шестнадесет, търсих я навсякъде, разпитвах навсякъде за нея. Докато един ден ми казаха, че са я забелязали някъде по границата, към Мафикенг, и че това място, където са я видели, това място е… — Той не можа да продължи.

Маа Рамотсве докосна ръката му с жест на съчувствие и подкрепа.

— Можете да продължите, когато сте готов, раа — каза тя, макар да знаеше какво щеше да каже той оттук нататък и да не се налагаше да довършват разговора.

— Мястото беше някакво заведение. Отидох там, сърцето ми биеше така, че щеше да изхвръкне. Не можех да повярвам, че дъщеря ми ще попадне на такова място. Но тя беше там и не пожела да говори с мен. Аз извиках след нея, но един младеж със счупен нос и с елегантен костюм, може би беше тсотси^[2], се приближи и ме заплаши. „Върви си вкъщи, чичка. Дъщеря ти не е твоя собственост. Отивай си или си плащай за някое момиче, както всички останали“. Това му бяха думите, маа.

Маа Рамотсве мълчеше. Беше сложила ръка на рамото му.

Господин Боболого вдигна глава и отправи поглед в небето, високо над плетената тента.

— И тогава си обещах, че ще направя нещо, за да спася някои от тези момичета, защото има други бащи като мене, които преживяват същото нещо. Те са мои братя, маа. Надявам се, че разбирате какво имам предвид.

Маа Рамотсве преглътна.

— Разбирам много добре — каза тя. — Разбирам ви. Сърцето ви е разбито, раа. Виждам това.

— Разбито е, но е вътре в мен — повтори господин Боболого. — Права сте, маа.

Нямаше кой знае какво повече да си кажат и се отправиха към микробуса, паркиран под едно дърво. Но докато вървяха натам, маа Рамотсве реши да зададе още един въпрос, не толкова от любопитство, колкото, за да поддържа разговора.

— Какви са плановете ви за Дома на надеждата, раа?

Господин Боболого се обърна и погледна към къщата.

— Имаме намерение да я разширим, ще построим пристройка от едната страна. Ще сложим душове и ще направим помещение, където момичетата ще могат да се учат да шият.

— Това ще изисква доста пари — каза маа Рамотсве. — Допълнителният строеж обикновено излиза по-скъпо от основната сграда. Тези строители са много алчни хора.

Господин Боболого се усмихна.

— Но аз скоро ще мога да поемам такива разходи — каза той. — Скоро ще бъда богат човек, струва ми се.

Ако маа Рамотсве не беше толкова опитна в професията си, ако не беше именно тя основателката на „Дамска детективска агенция №1“, при тази реплика щеше да стъпи накриво, да сбърка. Но тя беше опитна жена, благодарение на работата си познаваше добре живота от всичките му страни и не реагира изобщо на това, което чу. Но последното изречение на господин Боболого — дума по дума — се вряза в паметта й с кристална яснота.