Алегзандър Маккол Смит
Пълният бюфет на живота (12)

Дванадесета глава
Господин Боболого говори по проблема за леките жени

Училищата бяха във ваканция, чист късмет за маа Рамотсве. Ако учениците учеха и господин Боболого бе в час, щеше да й се наложи да го чака до три и половина на алеята пред дома му. Той живееше в една къща в спретнатата редица учителски къщи зад училището. Но този понеделник тя пристигна в десет часа пред дома му и успя да го открие точно така, както го беше описала маа Сееоняна — седнал на един стол в двора зад къщата, с Библия в скута си. Тя бавно го приближи, както е редно да се приближиш до човек, четящ Библията, и го поздрави по благовъзпитания традиционен начин. Добре ли е спал? Добре ли се чувства? Ще има ли нещо против да си поговорят?

Господин Боболого вдигна поглед към нея и примижа на слънцето. Маа Рамотсве видя един висок слаб мъж, грижливо облечен в панталони с цвят каки и бяла риза с отворена яка и с очила с кръгли стъкла. Всичко върху него, от лъснатите кафяви обувки до силните очила, казваше „учител“ и тя трябваше да сдържи усмивката си. Хората са толкова предсказуеми, каза си тя, толкова точно отговарят на професиите си. Банковите чиновници ходят облечени точно като банкови чиновници и се държат по съответния начин. Винаги можеш да познаеш адвоката по онзи крайно внимателен начин на изслушване, при който изглежда погълнат от това, което му казваш, и сякаш готов да скочи при най-малката грешчица. А откакто познаваше господин Дж. Л. Б. Матекони, тя умееше да разпознава и майстора, ако срещнеше човек, който гледа вещите така, като че ли трябва да ги вземе и да ги поправи. Не че това важеше за всички майстори и монтьори, разбира се. Чираците се учеха за монтьори от толкова време, но все пак гледаха на предметите като на нещо, което могат всеки момент да счупят, а не да поправят.

Ами самата тя имаше ли вид на детектив, чудеше се маа Рамотсве. Ако някой я видеше на улицата, едва ли щеше да се обърне да я погледне повторно. Беше най-обикновена тсуана, с типичното поведение на жена, тръгнала да гони ежедневните си задачи, както изглеждаха толкова други жени в Ботсуана. Със сигурност никой нямаше да я заподозре, че шпионира, макар че точно това й се налагаше да прави, за да си върши работата. Може би при маа Макутси не беше точно така, заради големите й очила. Очилата й винаги правеха впечатление и хората ги забелязваха. Те може би се питаха, а може би не, защо някой носи толкова големи очила и сигурно си отговаряха, че маа Макутси обича да се вглежда в нещата много подробно, като през лупа. Това, разбира се, беше съвсем неточна представа за тяхната работа. Те много рядко трябваше да изследват някакви предмети. Обект на техния интерес беше човешкото поведение, а този обект изискваше и наблюдение, и разбиране.

Наблюдението й върху господин Боболого продължи само няколко секунди. Той се изправи, затвори Библията с известно съжаление, както друг би затворил увлекателен роман, от който е бил погълнат. Разбира се, господин Боболого със сигурност знаеше края — и това не беше щастлив край, ако се замислим, — но човек можеше да бъде погълнат и от четиво, което добре познава.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза маа Рамотсве. — Ваканцията сигурно е скъпоценно време за четене за един преподавател. Едва ли ви е приятно да идват хора и да ви прекъсват.

Господин Боболого отвърна любезно на любезното встъпление.

— Много ми е приятно да се срещнем, маа. Ще имам много време за четене. Седнете на този стол, а аз ще си взема друг.

Маа Рамотсве седна на стола, на който дотогава седеше учителят, и го зачака да се върне. Удобно място си беше избрал тук, скрит от минувачите по пътя, но с отлична видимост към детското игрище, където дори и през ваканцията учениците играеха разни сложни игри с топка. Хубаво е човек да си седи тук, помисли си маа Рамотсве. Той я погледна през дебелите стъкла на очилата си, а след това внимателно потупа устни с кърпичка, която после прилежно сгъна и прибра обратно в джоба на ризата си.

Маа Рамотсве отвърна на погледа му и се усмихна. Първото й впечатление от господин Боболого беше приятно, тя се зачуди защо успяла и доста елегантна жена като маа Холонга ще се хване с този учител, който, каквито и достойнства да притежаваше, едва ли беше много романтичен тип. Но подобни разсъждения бяха неизбежно безплодни. Хората невинаги извършват логичен избор, а може би става въпрос за чиста лотария. Ако е дошъл моментът да се влюбиш или да се ожениш, тогава не е от кой знае какво значение кого ще срещнеш, като свиеш зад ъгъла. Ти си търсел някого и щом си срещнал човек, ще убедиш себе си, че този случаен човек е точно този, когото си търсел в началото. „Всеки намира това, което търси“ — беше й казал веднъж баща й, което се оказа самата истина. Ако търсиш щастие, ще го видиш, ако търсиш съмнения, завист и омраза — и всички подобни неща, — ще ги намериш и тях.

— Е, маа — каза господин Боболого — тук съм. Идвате да говорите с мен за детето си, предполагам. Надявам се да мога да ви зарадвам, че синът ви или дъщеря ви върви добре в училище. Сигурен съм, че е така. Но първо трябва да ми кажете името, за да знам за кое дете ще говорим. Това е важно.

Маа Рамотсве се обърка за миг, но после се разсмя.

— О, не, раа. Не се тревожете, аз не съм загрижена майка и не идвам да разпитвам за дете, което изостава. Дойдох, защото научих за другата ви работа.

Господин Боболого извади кърпичката си и попи отново ръба на устните си.

— Разбирам — каза той. — Чули сте за моите занимания извън училището. — В гласа му се долавяше недоверие и маа Рамотсве се запита защо. Може би често му се подиграваха, може би му бяха лепнали етикет на пуритан и това го дразнеше. Той нямаше от какво да се срамува, дори да беше странно, че един мъж има такива твърди убеждения по този въпрос. Поне се опитваше да помогне с нещо да се реши един социален проблем, други и това не правеха.

— Чух за това — продължи маа Рамотсве — и реших, искам да чуя повече. Това, което правите, е добро, раа.

Изражението на господин Боболого остана хладно.

Маа Рамотсве усети, че той все още не е повярвал на думите й, и затова продължи:

— Проблемът с тези улични момичета е много сериозен, раа. Всеки път, когато ги виждам как влизат в баровете, си казвам: „Това момиче е нечия дъщеря“, и ми става много тъжно. Това е моето мнение, раа.

Тези думи оказаха ефект върху господин Боболого. Маа Рамотсве още не беше свършила, когато той се изпъна рязко на стола си и впери поглед в нея.

— Точно така, маа. Те са дъщери на бедни родители. Те са деца, обичани от родителите си и от Бога, а сега къде са? По баровете! Ето къде! Или в обятията на мъжете. Там са. — Той замълча и се загледа в земята. — Съжалявам, че си служа с толкова силни изрази, маа. Не съм човек, който си служи с такъв език, но щом стане дума за това, съм като куче, ритнато в ребрата.

Маа Рамотсве кимна.

— Това е нещо, което би трябвало да вбесява всички ни.

— Да — каза господин Боболого. — Би трябвало. Но какво прави правителството по този въпрос? Видели ли сте някой от властта да е влязъл в някой бар и да е върнал лошите момичета обратно, вкъщи, на село? Виждали ли сте такова нещо, маа?

На маа Рамотсве й стана смешно за миг. Имаше много неща, които един разумен човек може да очаква от правителството, но никога не й бе минавало през ума, че правителството може да връща леките момичета по селата. Тя изведнъж си представи министъра на транспорта например, с неговата внушителна физика и вечната му широкопола шапка, която го пазеше от слънцето, как гони леките момичета по пътя за Лобатсе, а зад него може би заместник-министърът и неколцина чиновници от министерството. Беше забавна картинка и при обикновени обстоятелства това щеше да я накара да се усмихне, но сега не беше момент за веселие, точно под носа на възмутения господин Боболого.

— И аз реших, заедно с още няколко мои приятели — продължи господин Боболого, — че сами трябва да направим нещо. И така направихме Дома на надеждата.

Маа Рамотсве любезно слушаше, докато господин Боболого й изброяваше всички трудности, с които се е сблъскал, докато намери подходяща сграда за Дом на надеждата, как попаднали на една къща с разорително високи вноски на изплащане близо до Африканската алея. Тя имала три спални и хол, но това не било достатъчно за всичките четиринайсет момичета, които живеели там.

— Имало е моменти, когато момичетата стигат до двайсет. Двайсет момичета, маа! И всички под един покрив! Когато е толкова пълно, няма място за никой, никой нищо не може да прави. Трябва да спят на пода или в двойни легла. Това не е добре: щом стане толкова пренаселено, те бягат и ние пак трябва да ги търсим, за да ги връщаме. Много е уморително.

Маа Рамотсве беше заинтригувана. Щом като момичетата бягаха, значи ги държаха там против волята им, което със сигурност будеше въпроси. Можеш да държиш деца някъде против волята им, но не можеш да държиш пълнолетни проститутки против волята им. Очевидно в Дома на надеждата имаше някои особености, които изискваха по-подробно проучване.

Бихте ли ми показали това място, раа? — попита тя. — Можем да отидем с моя микробус дотам, ако ми покажете. Тогава ще ми стане по-ясно и това, за което ми говорите.

Господин Боболого се замисли за момент, явно претегляше предложението, но след това стана, сне очилата си и ги прибра в горния джоб на ризата си.

— С удоволствие, маа. За мен е удоволствие да покажа на хората какво правим, така че те да разкажат на други хора и един ден може би правителството ще научи за нашата работа. Може би то ще реши да отдели пари, за да можем да направим Дома на надеждата това, което трябва да бъде. Парите никога не ни стигат и ни се налага да искаме от разни църкви или от отделни хора, които са склонни да дават. Именно правителството трябва да плаща за такива неща, но то плаща ли? Не. Правителството не се интересува от положението на жените в тази страна. Мислят само за нови пътища и строежи. Само за това.

— Изобщо не е честно — съгласи се маа Рамотсве. — Аз също имам списък с предложения към правителството.

— Така ли? — каза господин Боболого. — И какво съдържа вашият списък, маа?

Въпросът хвана маа Рамотсве неподготвена. Тя беше споменала за някакъв списък, но просто ей така, за да върви разговорът. Такъв списък всъщност нямаше.

— Е — настоя господин Боболого, — какъв е вашият списък, маа?

Маа Рамотсве отчаяно се напъна да измисли нещо.

— Бих желала да се въведе шиене за момчетата в училище — каза тя. — Това го има в списъка ми.

Господин Боболого я зяпна.

— Но това е невъзможно, маа — каза той недоволно. — Това не е предмет, който момчетата искат да изучават. Не съм изненадан, че няма такъв предмет в държавната програма. Не можеш да научиш момчетата да бъдат момичета. Това не е полезно за момчетата.

— Но и момчетата носят дрехи, нали, раа? — възрази маа Рамотсве. — И ако някоя от дрехите им се скъса, кой трябва да я зашие?

— Има момичета за тази работа — каза господин Боболого. — Има момичета, жени, има толкова хора, които могат да шият всичко, което трябва да се ушие в Ботсуана. Това е факт. Аз съм много опитен учител и знам всичко по тези въпроси. Имате ли нещо друго във вашия списък, маа?

При други обстоятелства маа Рамотсве нямаше да си замълчи, но сега си вършеше работата и не трябваше да се кара с господин Боболого. Тя бе поела ангажимент пред своята клиентка и този ангажимент беше да научи колкото е възможно повече за нейния кандидат, така че професионалният й дълг бе по-неотложен от дълга й на ботсуанска жена. Тя просто вдигна очи към небето, сякаш търсеше някакво вдъхновение.

— Бих искала правителството да направи толкова много неща, но не бива да му дотягам. Ще помисля върху списъка си и ще го посъкратя.

Господин Боболого я погледна благосклонно.

— Това би било много разумно, маа. Ако човек иска прекалено много неща едновременно, обикновено нищо не получава. Ако искаш едно нещо, може и да го получиш. Това съм научил в живота.

— О! — възкликна маа Рамотсве. — Вие сте много умен човек, раа!

Господин Боболого прие комплимента с кратко кимване и после даде знак, че е готов да я последва към микробуса. Тя се отдръпна и му направи място да мине пред нея, както беше редно да се постъпи с учител. Какъвто и да й се виждаше господин Боболого, но той на първо място беше и си оставаше учител, а маа Рамотсве твърдо вярваше, че към учителите трябва да се отнасяш с уважение. Това убеждение тя пазеше още от своето детство, още преди едновремешният строг морал да западне. Сега хората се отнасяха към учителите като към всички останали, което беше голяма грешка. Нищо чудно, че децата бяха все по-непочтителни и груби. Едно общество, което подкопава авторитетите си и не уважава учителите си, подкопава собствените си устои. Маа Рамотсве мислеше, че това е очевидно. Странното беше, че много хора просто не разбираха това. Много неща хората не усещаха и щяха да ги научат само от горчивия си опит. По нейно мнение едно от тях се таеше в африканската мъдрост, че за да се отгледа едно дете, е нужно цяло село. Точно така, разбира се, точно така. Всеки човек в селото има своя роля във възпитанието на детето — и в грижите за него, — така че то да отвърне със същото, когато порасне и на свой ред да се чувства отговорно за всеки човек. Точно това прави възможен живота в общност. Трябва да се обичаме и да си помагаме в ежедневието си. Това беше традиция в африканския живот и тя не можеше да бъде подменена с нищо друго, с нищичко.

От учителския квартал до Дома на надеждата имаше само няколко минути път с кола. През всичкото това време господин Боболого се държеше така здраво за седалката, сякаш се боеше, че маа Рамотсве току-виж завъртяла рязко кормилото и колата излязла от пътя. Маа Рамотсве забеляза това, но нищо не каза. Някои мъже никога няма да преживеят, че жените карат коли, въпреки всички доказателства на статистиката. Жените правеха по-малко катастрофи, понеже караха по-спокойно и не се мъчеха да доказват нищо на никого. Опасните шофьори бяха именно мъже, най-вече млади — такива като чираците, които смятаха, че ще впечатлят момичетата повече със скорост, отколкото със сигурност. И точно младите мъже в червените коли бяха най-голямата опасност на пътя. До такива хора човек най-добре да не се приближава много — и вътре, и извън колата.

— Това е Домът на надеждата — каза господин Боболого. — Можете да паркирате под онова дърво на сянка. Внимавайте, маа, внимавайте, нали не искате да се ударите в дървото. Внимавайте!

— Никога не съм се удряла в дърво в живота си! — възрази маа Рамотсве. — Но познавам доста мъже, които са се удряли в дървета, раа. Някои от тях вече не са между живите.

— Може би не е било по тяхна вина — промърмори господин Боболого.

— Да — отвърна с равен тон маа Рамотсве. — Може би е било по вина на дърветата. Стават такива неща.

Забележката му я жегна. Тя сви рамене, за да овладее яда си. За лош късмет надцени хладнокръвието си и удари дървото. Не силно, но достатъчно, за да се усети, и господин Боболого пак да се хване за седалката.

— Ето на — каза победоносно господин Боболого. — Ударихте дървото, маа.

Маа Рамотсве изключи от скорост и затвори очи. Тя си спомни, че Кловис Андерсън, автор на професионалния наръчник „Принципи на работата на частния детектив“, съветваше в такива случаи следното: „Никога не позволявайте на личните си чувства да помрачават съзнанието ви. Може да кипите от гняв, но никога, повтарям, никога не позволявайте на гнева си да измени професионалните ви намерения и преценки. Запазете спокойствие. Това е най-важното. А ако ви е много трудно, затворете очи бройте до десет“.

Докато маа Рамотсве стигна до десет, господин Боболого беше излязъл и я чакаше отвън. Маа Рамотсве преглътна и тръгна след него по късата градинска пътека, която отвеждаше до банална бяла врата на банална бяла къща. Такива къщи имаше на всяка улица наоколо, отвън човек не можеше да ги различи една от друга, ако не знаеше, че не са една и съща сграда. Такъв беше и „Домът на надеждата“, макар че по-точно би било да се каже „Домът на отчаянието“ или нещо от този род. Беше си просто една къща, но все пак пълна догоре с леки момичета.

— Пристигнахме, маа — съобщи господин Боболого пред външната врата. — „О, вий, кои прекрачвате тоз праг, надежда всяка тука съберете“ — така казваме, когато влизаме тук. Някой ден ще го напишем над входа.

Маа Рамотсве погледна безличната бяла врата. Резервите й към господин Боболого растяха, без тя да може да каже точно защо. Той я дразнеше с нещо, разбира се, но това можеше да се каже и за много други хора, а и фактът, че я дразнеше, не беше достатъчен, за да определи личността му изчерпателно. Не, имаше още нещо. Някакво самомнение или пък праволинейност? Да, може би това беше думата. Общуването с подобни хора е много трудно. Те са толкова вдадени в една идея, че губят адекватна представа за ситуацията. Такива хора не са никак приятна компания, защото им липсва мярка за нормално човешко поведение. Точно такъв според нея беше и случаят с господин Боболого. И все пак нейната задача не беше да разбере интересен човек ли е господин Боболого, нито дори дали е приятен като мъж. Нейната задача беше да разбере дали той не преследва единствено парите на маа Холонга. Това беше много специфична задача и нейното отношение към господин Боболого нямаше нищо общо с отговора на този въпрос. Така че реши да му даде доверие в аванс и да запази собственото си мнение за себе си. Самата тя никога не би се омъжила за господин Боболого — или за такъв като него, но нямаше право да се намества подобни неща, докато не разполага с неоспорими доказателства за точните му цели. А такива доказателства нямаше, поне все още не.

Така че засега можеше само внимателно да разгледа „Дома на надеждата“ и да чака кога господин Боболого ще стъпи накриво и ще се издаде. А сега тя имаше предчувствие, много силно предчувствие, че това може и да не се случи.