Алегзандър Маккол Смит
Пълният бюфет на живота (11)

Единадесета глава
Среща с господин Боболого

Маа Рамотсве не беше забравила ангажимента си към маа Холонга. Вярно, че все още нищо не беше направила, но това не означаваше, че не мисли по въпроса как да подходи към този деликатен случай. Никой от четиримата мъже нямаше да се зарадва, ако разбереше, че го проучват, защото това можеше да обиди и да отблъсне всеки безкористен кандидат. Значи трябва да провежда разследванията си много дискретно, да се среща предимно с хора, които познават тези мъже и ако изобщо е възможно, да си организира лична среща с тях. Това щеше да изисква достоверен претекст, но тя не се съмняваше, че може да го измисли.

Първото, което трябваше да направи, беше да разговаря с някой, който работи в училището на господин Боболого. Това не беше трудно да се уреди, защото Роуз, домашната помощничка на маа Рамотсве, имаше братовчедка, която много години бе работила в училищния стол. Сега вече не работеше там, защото се бе преместила в Олд Наледи, за да се грижи за децата на сина си. Маа Рамотсве не я познаваше, но Роуз бе споменавала няколко пъти за тази своя братовчедка. Тя увери маа Рамотсве, че е съвсем удобно да я посетят.

— Тя е от тези хора, на които устата не можеш да им затвориш — каза Роуз. — По цял ден приказва, дори да няма кой да я слуша. Много ще се зарадва да си поговорите.

— Такива хора са много полезни за нашата работа — каза маа Рамотсве. — Те ни дават много необходими сведения.

— Тя е точно такава жена — каза Роуз. — Ще ви каже всичко, каквото знае. Направо си умира за това. Обаче ще ви трябва много време.

— Колко много такива хора имаше в Ботсуана, мислеше си маа Рамотсве, и се радваше, че е така. Как би живяла в страна, където хората си мълчат, разминават се по улиците безмълвно, сякаш се боят от това, което другият може да каже или да си помисли. В Африка не беше така, в Африка хората си викаха от двете страни на пътя или през широките храсталаци, без да ги е грижа чува ли ги някой. Подобни разговори провеждаха и хора, които вървят в противоположни посоки, разминават се, но не спират, докато гласовете вече не се чуват и думите се изгубват по пътя. Това беше хубав начин да се разделиш с приятеля си, без да прекъсваш с някакво си „довиждане“ и мълчанието, което идваше след него. Самата маа Рамотсве често викаше след децата, когато отиваха на училище, напомняше на Пусо да внимава като пресича или да си върже стегнато обувките, не че момчетата обръщаха много внимание на тия неща. На момчетата не им пукаше и дали ризата им е изцяло напъхана в панталоните, но това беше друг въпрос, за който щеше да мисли по-късно, когато нямаше толкова неотложен случай.

Братовчедката на Роуз, маа Сееоняна, си беше вкъщи. Нейната къща не беше голяма, състоеше се от две малки стаи, отбеляза мислено маа Рамотсве, но дворът й беше старателно почистен, а около дърветата имаше кръгове, оставени от широка метла. Това беше добър знак — един неподреден двор говореше за жена, която не се съобразява с традициите на ботсуанското домакинство, а маа Рамотсве беше забелязала, че на такива хора не можеше да се разчита и те бяха нелюбезни. Те нямаха представа от бото, което значи „уважение към добрите нрави“. Именно бото правеше Ботсуана по-различна от останалите държави, по-особена страна. Имаше хора, които се подиграваха с тези обноски, но с какво точно предлагаха да ги заменят? Искаха хората да станат егоистични и саможиви? Искаха хората да престанат да бъдат любезни? Защото ако човек забравеше за бото, щеше да се случи тъкмо това. Маа Рамотсве беше убедена.

Видя маа Сееоняна, застанала пред външната врата с голяма кафява кесия в ръцете. Щом паркира белия микробус край пътя, тя видя, че възрастната жена я наблюдава. Още един добър знак. Това беше също традиция в Ботсуана — да наблюдаваш другите хора и да се опитваш да разбереш какво правят. Какво е това съвременно безразличие? Ако наблюдаваш другите, значи се интересуваш от тях, те за теб не са напълно чужди. Отново бе въпрос на нрави и обичаи.

Маа Рамотсве застана на вратата и извика на маа Сееоняна. Другата жена веднага се обади и много сърдечно покани маа Рамотсве да влезе и да седне в задната част на двора, където беше по-сенчесто. Тя не попита гостенката за какво е дошла, но я прие като приятелка или съседка, която се е отбила да си побъбрят.

— Ти си жената, която живее над пътя, на „Зебра драйв“ — каза маа Сееоняна. — Роуз работи при теб. Тя ми е казвала за теб.

Маа Рамотсве се изненада, че я познават, но после бързо получи обяснение.

— Твоята кола я знаят всички — каза маа Сееоняна. — Роуз ми е казвала, а и ти караш много из града, виждала съм те. Дори сам си казвала: „Искам да се запозная с тази госпожа“, но никога не съм вярвала, че това ще стане. Много съм щастлива, че си моя гостенка, маа.

— И аз съм чувала за тебе, маа — каза маа Рамотсве. — Роуз много те хвали. И много се гордееше, че работиш в стола на училището.

Маа Сееоняна се разсмя.

— Когато работех там, хранех по четиристотин деца всеки ден — каза тя. — Сега храня само две момченца, много по-лесно е.

— Жените цял живот само това правим — каза маа Рамотсве. — Сега и аз храня трима души. Имам годеник и две осиновени дечица, от сиропиталището. Трябва да готвя много манджи. Господ явно за това ни е създал — да готвим и да чистим двора. Понякога ми се вижда много нечестно и ми се ще да се променят нещата.

Маа Сееоняна се съгласи, но щом си помисли за последиците, се намръщи.

— Работата е там, че мъжете никога няма да се справят като нас — каза тя. — Повечето въобще не могат да готвят. Много ги мързи. По-скоро гладни ще стоят, отколкото да си сготвят. Това ни е на нас жените най-тежкият товар. Ако се захванем с нещо друго, мъжете ще умрат от глад. Там е работата, я.

— Можем да ги свикнем — каза маа Рамотсве. — Мъжете могат да свикнат с много работи.

— Но и за това си трябва мъж — каза маа Сееоняна. — Повечето като видят, че почваш да ги възпитаваш и изчезват. Трима мъже съм имала и тримата избягаха. Много съм била приказвала, мира не съм им давала. Обаче това не е вярно.

Маа Рамотсве цъкна с език в знак на съчувствие.

— Не, маа, не може да бъде вярно. Но по някой път явно на мъжете не им се слуша като им говориш. Те си мислят, че вече всичко са чули.

Маа Сееоняна въздъхна.

— Големи глупаци.

— Да — съгласи се маа Рамотсве. Някои мъже са глупави, помисли си тя, но далеч не всичките. Освен това има и доста глупави жени, като се замисли човек.

— Дори учителите — каза маа Сееоняна. — Дори учителите може понякога да са глупави.

Маа Рамотсве я стрелна с поглед.

— Ти сигурно познаваш много учители, маа? — каза тя. — Когато си работила в стола на училището, сигурно си познавала всички учители.

— О, да — каза маа Сееоняна. — Познавах много учители. Виждах ги как идват като млади учители, после как получават степен и стават старши учители, всичко това ми е минало пред очите. И лоши учители съм виждала, освен това.

Маа Рамотсве се направи на изненадана.

— Лоши учители ли, маа? Че как така?

— О, има и лоши — потвърди маа Сееоняна. — И на мен не ми се вярваше, че е възможно, но си е така. И учителите са хора като всички други, има ги всякакви.

Маа Рамотсве сведе очи и се загледа в пода.

— Кои бяха тези, лошите учители — попита тя. — И какво им беше лошото?

Маа Сееоняна поклати глава.

— Ами те едни идват, други си отиват, човек не може да им запомни имената на всичките. Обаче си спомням един, дето постъпи на работа и след шест месеца го арестува полицията. Казаха, че е направил нещо много лошо, но не казаха какво.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Трябва да е било много лошо, наистина. — Тя помълча, а после добави: — Добрите учители сигурно много са се срамували от него. Например добрите учители като господин Боболого? Той е добър учител, нали?

Най-неочаквано маа Сееоняна избухна в смях.

— А, онзи ли? Да, маа. Той е много добър, да.

Маа Рамотсве чакаше да чуе още за него, но маа Сееоняна просто се усмихваше, сякаш си спомни нещо лично свое, което много я развесели. Трябваше да изкопчи какво беше то, без да дава вид на много заинтересувана.

— О, значи той е женкар, така ли? Трябваше да предположа. Напоследък толкова мъже станаха женкари, че се чудя как са останали въобще порядъчни съпрузи.

Това предизвика нов пристъп на веселие у маа Сееоняна, която се заля в такъв смях, че очите и се насълзиха и ги тя избърса с ръкава на блузата си.

— Женкар ли, маа? Да, сигурно можем да го наречем и така. Женкар! Да, господин Боболого много ще се зарадва, ако чуе как го наричаме, маа.

Маа Рамотсве за миг се ядоса на маа Сееоняна. Не беше любезно според нея да се правят намеци в разговора, намеци, които събеседникът ти не може да разбере. Нямаше нищо по-изнервящо от това, да се опитваш да разбереш какво ти казва някой, докато той увърта нещата, било от фалшив свян, било за да те обърка още повече. Ако маа Сееоняна иска да каже нещо за господин Боболого, тогава защо не го казва направо, вместо да намеква за неща, които са известни само на нея.

— Е, маа — каза маа Рамотсве с хладен тон. — Господин Боболого женкар ли е, или не е женкар?

Маа Сееоняна я зяпна. Тя все още се усмихваше, но сега долови нотката на раздразнение в гласа на своята гостенка и усмивката й започна да избледнява.

— Извинявай, маа — каза тя. — Не се смея нарочно. Смешно ми е, защото ти, без да искаш каза нещо, което звучи много смешно, като си помисля за този човек. Той е женкар, но по много особен начин. Затова се смея.

Маа Рамотсве кимна насърчително.

— И по какъв особен начин е женкар тогава?

Маа Сееоняна се изкикоти.

— Той е от тия, дето се тревожат за уличните момичета. Момичетата по баровете, абе, лошите момичета. Той много се тревожи за тях и заедно с някакви негови приятели се опитват да ги спасяват, да ги вкарват в правия път. Това му е нещо като хоби. Ходи на автогарата и раздава листовки на младите момичета, които идват от селата. Предупреждава ги какво може да им се случи в Габороне.

Маа Рамотсве присви очи. Това беше много интересна информация, но засега не беше ясно какво точно й казва. Всички бяха наясно какъв бич за Африка е масовата проституция. Тези момичета бяха тъжна гледка — облечени в евтини труфила, разхождаха се по улици и заведения, флиртуваха с по-възрастни мъже, които трябваше да са по-предпазливи, но които, за съжаление, никога не бяха. Всички осъждаха това, но повечето хора не правеха нищо, за да го променят. Господин Боболого приятелите му поне се опитваха.

— Това е загубена работа — продължи маа Сееоняна. — Намерили са някакво място, където пращат момичетата да живеят, докато си намерят порядъчна работа. Близо е да Африканската алея. — Тя замълча и погледна маа Рамотсве. — Но аз съм сигурна, че не си дошла, за да си говорим за господин Боболого, маа. Има много по-интересни неща.

Маа Рамотсве се усмихна.

— На мен ми е много интересно да слушам за него — отвърна тя. — Но ако има други неща, които искаш да ми разкажеш, с най-голямо удоволствие.

Маа Сееоняна въздъхна.

— Има толкова неща, за които можем да говорим, маа. Просто човек не знае откъде да започне.

Маа Рамотсве улови тази възможност, защото не беше забравила предупреждението на Роуз, че като нищо може да си загуби цял следобед, цял скъпоценен неделен следобед у братовчедка й.

— Ами, аз мога да дойда и друг път, маа…

— Не — каза бързо маа Сееоняна. — Стой, маа. Ще ти направя чай и ще ти разкажа после какво става тук наблизо, нещо много странно става.

— Много си внимателна, маа.

Маа Рамотсве седна обратно на ниското неудобно столче, което маа Сееоняна беше измъкнала изпод стълбището. Това влизаше в нейните задължения на професионалист, мислеше тя. На света имаше къде-къде по-трудни начини да си изкарваш прехраната от този да слушаш от време на време разни възрастни жени да клюкарстват за съседите си. А освен това човек никога не знаеше какво може да се научи от подобен разговор. Да бъде информирана беше нейно първостепенно задължение, защото никога не се знаеше кога и как някое сведение може да се окаже от полза. Точно както и сведенията за господин Боболого и леките момичета можеха де се окажат полезни, а можеха и изобщо да не влязат в работа. Трудно е да се каже.

 

 

Тази неделя маа Макутси също беше много заета, но не със служебните задачи на „Дамска детективска агенция №1“. Днес тя се местеше в новия си дом. Най-лесно щеше да бъде да помоли маа Рамотсве да дойде с белия микробус и да я премести заедно с покъщнината й, но маа Макутси не искаше да злоупотребява с любезността на шефката си. Маа Рамотсве щедро отделяше време винаги когато се налагаше да помогне, но маа Макутси беше независима жена и реши да наеме камион с шофьор за около час или колкото там време щеше да отнеме едно преместване в новата къща. Нямаше и какво чак толкова да натовари: леглото с кокосовия матрак, който скоро имаше намерение да смени, единствения й стол, черния ламаринен гардероб, в който беше сгънала всичките си дрехи, и една кутия с чифт обувки, тенджера, тиган и малък примус за готвене. Това беше всичкото имущество на маа Макутси и шофьорът на камиона, един здрав младеж, на бърза ръка натовари нещата в багажника на раздрънкания си камион.

— Добре сте опаковали всичко — подхвана разговор шофьорът, когато потеглиха на краткото пътуване до новата къща. — Непрекъснато пренасям хора и товаря багаж, нали това ми е работата. Много често се товарят купища кутии, найлонови пликчета, пълни с какво ли не. А пък ако имат и някоя баба, трябва и нея да я намествам в камиона, при другия багаж.

— Не е редно така да се отнася човек с баба си — каза маа Макутси. — Бабата трябва да се вози най-отпред.

— Съгласен съм, маа — каза младежът. — Хората, които слагат баба си в багажника, много ще съжаляват, когато тя умре. Ще си спомнят как са я сложили в багажника, обаче ще бъде късно да направят нещо.

Маа Макутси се съгласи възпитано и с тази забележка и пътуването продължи в мълчание. Ключът от къщата беше в джоба на жилетката й, и от време на време го докосваше, за да се увери, че наистина е там. Тя си мислеше и как ще си подреди мебелите, толкова, колкото бяха, и откъде ще намери черга за новата си спалня. Това вече беше лукс, за който не бе и мечтала. Досега, откакто се помнеше, спускаше крака от леглото направо на пръстения под или на голия цимент. Сега можеше да си позволи черга, която да докосва с босите си крака сутрин, като че ли стъпва върху млада трева. Тя притвори очи и се замечта за бъдещето: какъв разкош — да има собствен душ, с топла вода! А удоволствието, чистата наслада да има допълнителна стая, където ще може, ако реши, дори да приема гости! Можеше да кани гости на вечеря и никой нямаше да седи на легло или да гледа тенекиения гардероб! Можеше да си купи радио и да слушат заедно музика — тя, маа Макутси, и нейните приятели, можеха да си говорят за важни неща, и да забрави всички унижения, свързани с теснотията и общите чешми.

Тя остана със затворени очи почти докато пристигнаха, а после ги отвори и видя къщата, която сега й се стори по-малка, отколкото си я спомняше, но все пак така прекрасна със своя спускащ се ниско покрив и дърветата папая.

— Това ли е вашата къща, маа? — попита шофьорът.

— Да, моята къща — каза маа Макутси, опитвайки думите на езика си.

— Имате късмет — каза младежът. — Това е хубав квартал. — Колко е наемът? Колко плащате?

Маа Макутси му каза и той подсвирна.

— Много е! Аз не мога да си го позволя. Аз живея в стая със съквартирант, нагоре, на половината път към Молепололе.

— Сигурно не е лесно — каза маа Макутси.

Те спряха пред външната врата и маа Макутси мина по късата пътека, която водеше към входа. В нейната част от къщата се влизаше през тази врата, а другите наематели влизаха през задната врата. Тя беше много горда, че нейната врата е именно главният вход, нищо че тази врата имаше нужда от едно боядисване. Това можеше да почака. Важното беше, че сега държи ключа към тази врата, платен с първия месечен наем, и следователно неин по право.

Младият човек бързо разтовари багажа й в предната стая. Тя му благодари и му даде десет пули бакшиш, прекалено щедро може би, но съвсем естествено за една независима наемателка на две стаи. Когато му подаде парите, които той прие с широка усмивка, тя осъзна, че никога не беше правила такова нещо досега. Никога не беше давала бакшиш, защото положението й не предполагаше подобни жестове, и тази мисъл я зашемети. Беше непознато, леко смущаващо чувство: аз съм просто маа Макутси, от Бобононг, и давам на това момче банкнота от десет пули. Имам повече пари от него. Имам по-хубава къща от него. Аз живея там, където той би искал да живее, но не може.

Сега, сама в новия си дом, маа Макутси обиколи двете стаи. Пипна стените — те бяха здрави. Отвори прозореца, и в стаята в миг нахлу топлият бриз, а после затвори. Светна лампата, крушката грейна над главата й, завъртя крана и струя прясна студена вода плисна в чистия умивалник от неръждаема стомана, така добре измит и лъснат, че тя можеше да се огледа цялата в него. Там щеше да види лицето на човек, погледнал към света с плахо учудване, че вече притежава или почти притежава нещо — плаща наем за него.

Към къщата имаше и странична врата, тя я отвори и надникна към двора. Дърветата бяха вързали плод, който до месец щеше да узрее. Имаше и едно-две други растения, храсти, изсъхнали от горещина, но упорити и живи, както всички растения в Ботсуана. Те щяха да оцелеят, дори без капка вода. Щяха да се долепят до земята и да изсмукват от нея невидимата влага, жилави и безсмъртни, защото на тази почва бяха се родили и израсли. Маа Рамотсве веднъж каза, че растенията в Ботсуана са предани и верни, и беше точно така — те са като наши стари приятели, мислеше си маа Макутси, оцеляват заедно с нас в тази кафява земя, която обичам толкова много. Не че тя често си мислеше за любовта си към нея, но я носеше в сърцето си, както всички в Ботсуана. И това бе всичко, което искаха повечето хора в тази страна — да живеят в своето любимо място и никъде другаде, да бъдат тук, където са били предците им от незапомнени времена.

Тя се върна от двора обратно в къщата. Сега не виждаше мръсните петна от пръсти по стените, нито неравния на места под. Тя виждаше една стая с ярки пердета, с приятели около масата и тя начело, чуваше чайник с вода на примуса и тихото изсвирване на парата.