Алегзандър Маккол Смит
Пълният бюфет на живота (13)

Тринадесета глава
Колата на месаря пристига в сервиза на господин Дж. Л. Б. Матекони. Анонимно писмо пристига за чираците

Докато маа Рамотсве разглеждаше „Дома на надеждата“ заедно с господин Боболого, в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ господин Дж. Л. Б. Матекони завършваше един сложен ремонт. Той бе спокоен и доволен от благополучното разрешаване на въпроса с парашутния скок, но в същото време и загрижен за чирака, който щеше да скача вместо него. Той знаеше колко са лекомислени тези момчета и че са готови на всичко, за да им обърне някое момиче внимание, но все пак беше техен майстор и наставник и смяташе, че докато не приключи обучението им, носи моралната отговорност за тях. Много хора биха сметнали, че той не може да отговаря за онова, което те правят през свободното си време, но господин Дж. Л. Б. Матекони притежаваше по-широк поглед върху нещата, а и не можеше да се освободи от чувството за известна бащинска отговорност към тях, макар че те несъмнено можеха да ядосат и най-спокойния човек. Той не беше сигурен как да постъпи в случая. Ако започнеше да разубеждава чирака и да го кара да се отказва от скока, имаше опасност маа Потокване да накара отново самия него да го направи. А това пък би довело до изостряне на отношенията й с маа Рамотсве и нещата щяха са станат много сложни. Нямаше да има повече плодови сладкиши например, нямаше да може да посещава сиропиталището и да вижда сирачетата, което щеше много да му липсва, въпреки че щом пристигнеше там, веднага му намираха някаква работа.

Поправката бе отнела по-малко време, отколкото той предполагаше първоначално, и сега, много по-рано от времето за сутрешната почивка, господин Дж. Л. Б. Матекони вече бършеше с кърпа волана и седалката на шофьора, за да е готова колата, когато собственикът дойде да я вземе от сервиза. Той винаги гледаше колите да се връщат на клиентите чисти след поправката, нещо, което се опитваше да набие и в главите на чираците си, но безрезултатно.

— Как ще се почувствате, ако след поправката си получите колата навсякъде с мазни черни следи от пръсти? — питаше ги той — Много ли ще ви хареса?

— Изобщо няма да им обърна внимание — каза единият. — Хич не ми пука от някакви следи от пръсти. Щом колата върви бързо, значи всичко е наред.

Господин Дж. Л. Б. Матекони не вярваше на ушите си.

— Искаш да кажеш, че единственото важно нещо за тебе е скоростта? Така ли мислиш наистина?

Чиракът го изгледа тъпо, преди да отговори.

— Разбира се. Щом една кола е бърза, значи е добра. Мощен двигател. Това всеки ще ти го каже, шефе.

Господин Дж. Л. Б. Матекони отчаяно поклати глава. Колко пъти беше обяснявал, че е важно моторът да е надежден, скоростната кутия да е здрава и издръжлива! Колко пъти е изброявал пред тези младежи предимствата на икономичния двигател, особено на един добър дизелов двигател, който ти служи години наред и почти не ти създава проблеми. Дизеловите коли обикновено не са най-бързите, но това не е важно. Те са добри коли. Но явно чираците не възприемаха нищо. Той въздъхна.

— Напразно си губя времето — промърмори той. — Губя си времето.

Чиракът се усмихна.

— Губиш си времето ли, шефе? Какво си правил? Да не си ходил да танцуваш? Да не сте танцували с маа Рамотсве в някой клуб? Ха!

Господин Дж. Л. Б. Матекони щеше да каже: „Мъчех са да науча чакал да танцува“, но си премълча. Всъщност къде ли беше чувал този израз? Беше му познат и изведнъж си спомни, че той самият го употреби, когато обясняваше на маа Рамотсве що за хора са „Фърст клас моторс“. Тази мисъл напълно прогони чираците от главата му. Той имаше много важна задача. Сега си спомни, че му предстои да се занимае с колата на месаря, която тази сутрин щеше да пристигне в сервиза му. Тази мисъл го накара да се стресне. Щеше да поправи колата временно, докато успее да намери оригинални части, но не беше само това. Беше обещал да отиде при управителя на „Фърст клас моторс“ и да се разправя с него, да му каже, че измамите им са излезли на бял свят. Хич не му се щеше да го прави, като знаеше с какъв човек ще си има работа. Може би дори предпочиташе да скочи с парашут, вместо да се сблъска с човек с репутацията на управителя на „Фърст клас моторс“.

— Неспокоен си, нещо, шефе. Какво е станало?

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна.

— Имам неприятна задача. Трябва да отида да говоря с едни калпави монтьори заради калпавата им работа. Затова се тревожа.

— Кои са тия калпави монтьори? — попита чиракът.

— Ония хора от „Фърст клас моторс“ — отвърна господин Дж. Л. Б. Матекони. — Собственикът и работниците. Всичките са един дол дренки.

Чиракът подсвирна.

— Да, те са много лоши, знам. Виждал съм ги. Те нищо не разбират от коли. Нямат нищо общо с тебе, господин Дж. Л. Б. Матекони, който си абсолютен специалист по колите.

Такъв комплимент от чирака никой не очакваше и независимо от цялата си скромност, господин Дж. Л. Б. Матекони се почувства много трогнат от подобно признание.

— Е, не съм най-великият монтьор — каза той спокойно. — Просто внимавам, това е всичко и на това се опитвам да ви науча и вас. Искам да сте внимателни монтьори. Много ще съм щастлив, ако успея.

Ще станем — каза чиракът. — Ще се постараем да станем точно като тебе. Искаме хората един ден, като ни видят как работим, да кажат, ето, те са ученици на господин Дж. Л. Б. Матекони.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна.

— Някои неща, които правите, може би… — започна той, но чиракът го прекъсна.

— Виж — каза той, — баща ми почина. Почина, когато бях още малък, ей толкова малък. А нямах и някакви свестни чичовци, вуйчовци — така че за мен ти си като баща, раа. Така мисля за тебе, ти си ми като баща.

Господин Дж. Л. Б. Матекони замълча. Никога не му беше лесно да показва чувствата си, нещо съвсем нормално за човек с неговата професия, и сега се смути. Искаше му се да каже на младия човек: „Това, което казваш, ме прави горд и в същото време ме натъжава“, но не можеше да намери точните думи. Можеше просто да сложи ръка на рамото на чирака и да я подържи там, без да приказва, за да покаже, че разбира много добре.

— Никога не съм ти благодарил, раа — продължи чиракът. — И не бих искал да умреш, преди да съм ти казал благодаря.

— Да не би да съм тръгнал да умирам? — проговори господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не съм още толкова стар, гарантирам ти. Жив съм още.

— Не исках да кажа, че скоро ще умреш, раа — усмихна се чиракът. — Но все един ден ще умреш, както всички хора. И искам да ти благодаря, преди да е дошъл този ден.

Е — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, — това може би е така, но докога ще стоим да говорим за такива неща? В сервиза ни чака работа. Дай да изхвърлим това мръсно масло оттук. Можеш да го занесеш с контейнера за горене. Използвай втория камион, ако искаш.

— Ей сега — каза чиракът.

— И да не качваш мацки в камиона! — предупреди господин Дж. Л. Б. Матекони. — Нали помниш какво ти обясних за застраховката.

Чиракът, който вече беше тръгнал към камиона, спря гузно насред път и господин Дж. Л. Б. Матекони разбра, че той точно това се е канел да направи. Момчето му беше направило трогателно признание, но някои неща очевидно не се променяха.

 

 

Няколко часа по-късно, когато слънцето бе вече високо в небето, сенките се скъсиха, птиците изпаднаха в летаргия, а виковете на цикадите в храсталаците зад „Тлоквент роуд спийди моторс“ се превърнаха в несекващ писък, месарят пристигна със своя красив стар роувър. Той бе размислил над думите на господин Дж. Л. Б. Матекони и вече говореше с гняв за монтьорите от „Фърст клас моторс“, с които не желаеше да си има повече вземане-даване. Само срамът, срамът от това да се чувства жертва и да се унижава, го спираше да отиде там и да си поиска парите обратно.

— Аз ще го направя вместо вас, раа — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Чувствам се лично отговорен за това, което моите колеги са направили с вашата кола.

Месарят взе ръката на господин Дж. Л. Б. Матекони и здраво я раздруса.

— Много ви благодаря, раа. Вие сте много добър човек. Радвам се, че още има честни хора в Ботсуана.

— Има много честни хора в Ботсуана — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не съм по-добър от другите.

— А, не, по-добър сте — каза месарят. — Аз срещам много хора в работата си и мога да направя разликата…

Господин Дж. Л. Б. Матекони побърза да го прекъсне. Очевидно днес беше ден за словоизлияния и комплименти и това почваше да го притеснява. — Много сте любезен, раа, но аз трябва да се захващам за работа. Иначе мухите ще ми накацат колите.

Той каза това, без да си помисли, че месарят може да го приема като намек, че месото в месарницата му е накацано от мухи. Но месарят изобщо не го прие така и се усмихна на метафората.

— Мухи има навсякъде — каза той. — Месарите ли не знаят. Искам да видя една страна, в която няма мухи. Има ли такава страна, как мислите, раа?

— Не съм чувал за такава — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Може би в студените страни няма мухи. Или в големите градове, където няма животни, след които вървят мухите. В такива места може би като Ню Йорк.

— В Ню Йорк няма ли добитък? — попита месарят.

— Струва ми се, че не — отвърна господин Дж. Л. Б. Матекони.

Месарят се замисли.

— Но там има големи зелени паркове. Виждал съм снимки. Има голям парк по средата. Може би там си държат и добитъка. Не мислите ли, че е там, а, раа?

— Може би — каза господин Дж. Л. Б. Матекони и бързо си погледна часовника. Беше време да се прибере вкъщи за обяд, винаги си обядваше у дома.

После, следобед, подкрепен с порция телешко с фасул, щеше да се отбие във „Фърст клас моторс“ и да говори с управителя им.

 

 

Маа Макутси изяде своя обяд в офиса. Сега, когато имаше повече пари благодарение на „Школата по машинопис за мъже Калахари“, тя можеше да си позволи мекица за обед, която изяде с наслада, докато разглеждаше разтвореното пред себе си списание, до което стоеше чаша ройбос. Най-добре щеше да бъде, разбира се, ако и маа Рамотсве беше тук, за да си кажат новините и да обменят мнения, но сама също й беше приятно, така на бюрото, с едната ръка прелиствайки страници, докато облизваше захарта от пръстите на другата.

Списанието беше много лъскаво, от тези, които се печатаха в Йоханесбург и се продаваха в големи тиражи в Ботсуанския център на книгата. Имаше статии за музиканти, певци, актьори и хора от този род, а също и за разните партита, които тези хора си устройваха в Кейптаун или Дърбан. Маа Рамотсве беше заявила веднъж, че никога не би отишла на подобно парти, дори и да я поканят, нещо, дето никога не беше ставало, както маа Макутси услужливо забеляза, но все пак й беше любопитно да надзърне над рамото на маа Макутси и да прокоментира хората на снимките.

— Ей тая жена с червената рокля, нали я виждаш — каза маа Рамотсве. — Тая жена я бива само да ходи по партита. Това е ясно като бял ден.

— Тази е много известна — беше отвърнала маа Макутси. — Виждала съм много нейни снимки. Винаги усеща къде са фотоапаратите и се тика към тях като прасе към копаня. Много е известна и модна в Йоханесбург.

— И с какво е толкова известна?

— Това не го пишат списанията — бе отвърнала маа Макутси. — Сигурно и те не знаят.

Това разсмя много маа Рамотсве.

— Ами тази жена там, в средата, точно до… — Тя изведнъж млъкна, защото позна човека на снимката; маа Макутси са задълбочи в друга снимка и нищо не забеляза. Не видя израза на лицето на маа Рамотсве, когато сред веселата компания приятели тя позна лицето на Ноте Мокоти, тромпетист, бивш неин съпруг за известно време и баща — не че това бе имало значение за него — на мъничкото им детенце, което я бе напуснало след няколко щастливи часа.

Но сега маа Макутси прелистваше списанието си самичка, а докато четеше, чу звук от потегляща кола. Издрънчаването на камъчета върху калник, един много познат звук, й действаше странно успокояващо, точно както писъците на цикадите в храстите. Плашещите звуци са звуците, които идват от неизвестното, странните звуци в нощта, които могат да означават всевъзможни неща.

Тя остави списанието и посегна към чашата с ройбос. Точно в този момент забеляза плика на ръба на бюрото си. Не беше го видяла тази сутрин, когато дойде на работа, а снощи не беше там, което означаваше, че е пристигнал рано сутринта. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше отворил вратата на сервиза и явно го бе открил, мушнат под прага. Понякога клиентите му оставяха така бележки, когато идваха, но заварваха сервиза затворен. Дори понякога и плащаха така — слагаха парите в плик и го пъхаха под вратата. Това притесняваше маа Макутси, която смяташе, че по този начин парите могат много лесно да изчезнат, но господин Дж. Л. Б. Матекони го приемаше съвсем нормално. Той казваше, че неговите клиенти са му плащали по всевъзможни начини и никога не са изчезвали пари.

— А един човек плащаше с торби с монети — разказваше гой. — Ще мине по улицата някой ден с колата си, ще хвърли в двора на сервиза една от ония белите торби на Стандарт Банк, пълна с монети, ще махне с ръка и ще си замине. Така си плащаше сметките човекът.

— Много добре — бе казала маа Макутси. — Но този начин не сме го учили в Ботсуанския колеж за секретарки. Там ни препоръчваха плащане с чек и издаване на касов бон.

Без съмнение това беше самата истина, а на господин Дж. Л. Б. Матекони не му се щеше да спори с човек, изкарал 97% процента на държавния си изпит в Ботсуанския колеж за секретарки. Това писмо, реши тя, определено не беше сметка. Когато маа Макутси посегна към края на бюрото си, тя видя, че напреко на плика беше написано: За господин Красавец, „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Тя се усмихна. Нищо друго не подсказваше кой точно е „господин Красавец“. В крайна сметка, в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ работеха трима мъже и това писмо можеше да е адресирано до всеки от тях, което означаваше, че тя беше напълно в правото си да го отвори.

В плика имаше само един лист, маа Макутси го разгъна и зачете:

Ти не знаеш коя съм аз, но аз съм те виждала. Ти си много хубав. Лицето ти е хубаво, краката ти са хубави, дори вратът ти е хубав. Надявам се да говориш някой ден с мен. Аз те чакам. Имаме да си говорим за много неща. Една твоя обожателка.

Маа Макутси прочете писмото, сгъна листа и го прибра обратно в плика. Хората наистина си изпращат подобни послания, каза си тя, но тези, които ги изпращат, обикновено гледат да ги получи този, за когото са предназначени. Странно беше, че тази анонимна обожателка, която и да бе тя, е пъхнала писмото под вратата, без да е обозначила за кого е точно, кой е този господин Красавец, когото има предвид. Сега от маа Макутси зависеше кой ще получи това писмо. Господин Дж. Л. Б. Матекони? Не, той не е красавец. Той има приятна външност, но не може да се нарече красавец, в онзи смисъл. И освен това, който и да беше пратил това писмо, нямаше работа да пише писма на сгоден мъж и тя, маа Макутси, никога нямаше да предаде подобно писмо на господин Дж. Л. Б. Матекони, дори да бе за него.

Много по-вероятно беше писмото да е отправено към един от чираците. Но към кого? Чарли, по-големият, определено бе хубаво момче, малко евтин хубавец за нейния вкус, но същото можеше да се каже и за малкия, дори още повече, особено ако се вземе предвид количеството гел върху косата му. И за двамата не беше трудно да впечатлят едно шестнайсет-седемнайсет годишно момиче, та то да вземе да напише едно такова писъмце. Така че нямаше начин да се каже със сигурност за кого точно е писмото. И може би щеше да е по-лесно да хвърли плика в кошчето и маа Макутси вече се канеше да направи точно това, когато по-големият чирак влезе в офиса. Той видя плика пред нея на бюрото й и прочете надписа, като надничаше иззад рамото й.

— За господин Красавец! — възкликна той. — Това писмо е за мене!

— Ти не си единственият мъж тук — изсумтя Маа Макутси. — Има още двама, освен тебе — господин Дж. Л. Б. Матекони и твоето приятелче, с машинното масло по косата. Може да е за някой от тях.

Чиракът я погледна неразбиращо.

— Но господин Дж. Л. Б. Матекони е най-малко на четирийсет години. Как може четирийсетгодишен мъж да бъде наречен господин Красавец!

— Четирийсет години не са краят на живота — заяви маа Макутси. — На четирийсет хората могат да изглеждат много добре.

— Да, сигурно, в очите на други четирийсетгодишни — каза чиракът. — Но не на целия свят.

Маа Макутси пое дъх и го задържа. Само маа Рамотсве да беше тук и да чуе това, нямаше да му се размине. Какво безочие проявяваше този младеж, какво безочие! О, тя ей сега ще му даде един урок, ще му каже точно какво представлява той с неговата суета, ще му избие от главата цялото огромно самомнение… Тя се спря. Хрумна й по-добра идея. Хрумна й един чудесен номер, та и маа Рамотсве като пристигне, здравата да се позабавляват.

— Извикай малкия — каза тя. — Кажи му, че искам да му покажа какво писмо си получил. Мисля, че му бъде много интересно.

Чарли излезе и след малко се върна с по-младия чирак.

— Чарли е получил едно писмо — каза маа Макутси. — Адресирано е до господин Красавец, ще ти го прочета.

По-младият чирак хвърли поглед към Чарли и после пак към маа Макутси.

— Но това може да е за мен — каза той докачливо. — Той от къде на къде ще решава, че писмото е за него? Ами ако е за мене?

— Или за господин Дж. Л. Б. Матекони? — попита ги маа Макутси усмихнато. — Ами ако е за него?

— Той е стар човек — поклати глава по-младият чирак. — Никой няма да го нарече господин Красавец. Много му е късно.

— Разбирам — каза маа Макутси. — Е, поне по този въпрос сте единодушни. Ами нека да ти прочета какво пише и после ще решаваме.

Тя отвори пак плика, измъкна листа и го прочете на глас. После остави писмото на масата и се усмихна на двамата младежи.

— Та кой значи е описан в това писмо? Вие ми кажете.

— Аз — казаха двамата в един глас и се спогледаха.

— Може да бъде и единият, и другият — каза маа Макутси. — А, сега си спомних кой трябва да го е оставил това писмо тук. Нещо си припомням.

— Трябва да ми кажеш — каза по-старият чирак. — Тогава ще мога да потърся това момиче и да говоря с нея.

— Разбирам — каза маа Макутси. Тя се колебаеше. Изкушението й беше голямо. Какви глупаци! — Да — продължи тя. — Тази сутрин видях един човек пред сервиза, един мъж. Да, точно така, там имаше един мъж.

Настъпи пълна тишина.

— Мъж ли? — каза рязко по-малкият чирак. — А не момиче?

— Сигурно писмото е за него — каза по-старият чирак и посочи другарчето си. А по-младият зяпна и няколко секунди не можа да проговори.

— Не е за мене това писмо — каза накрая той, след като успя да се опомни.

— В такъв случай мисля, че трябва да изхвърлим писмото в кошчето, където си му е мястото — каза маа Макутси — На анонимни писма човек не трябва да обръща внимание. Най-подходящото място за тях наистина е кошчето за боклук.

С това разговорът приключи. Чираците се върнаха към работата си, а маа Макутси си седна на бюрото и се усмихна. Не беше хубаво това, дето го направи, но не можа да се въздържи. В края на краищата човек не можеше да бъде вечно добър, а пък тази шега, макар и на чужд гръб, беше съвсем безобидна. Строго погледнато, тя не беше излъгала. Наистина беше видяла един мъж да минава покрай сервиза, но това бе един човек, който редовно си минаваше оттам за по-пряко. Истинският изпращач на писмото очевидно беше някое момиче, насърчено за тая работа от приятелките си. Беше някаква пубертетска глупост, която щеше да се забрави след пет минути. А момчетата може би получиха един урок по повод гигантската си суета, а също и урок по толерантност към чувствата на другите, които невинаги приличаха на техните. Тя не беше сигурна какво са разбрали по втория урок, но ако човек имаше желание да помисли, и той беше преподаден.