Алегзандър Маккол Смит
Пълният бюфет на живота (1)

Първа глава
Истинско бедствие за автомобилите в Ботсуана

Прешъс Рамотсве седеше зад бюрото си в „Дамска детективска агенция №1“ в Габороне. През прозореца погледът й прелиташе над акациите, отвъд тревите и храсталаците, към хълмовете, губещи се в синкавата мараня. Ето, тази достойна обширна земя, простираща се миля след миля чак до кафеникавите хоризонти и до самия край на Африка. Беше късно лято и тази година дъждовете бяха обилни. Това имаше голямо значение, защото многото дъждове означават плодородна земя, а плодородната земя означава големи зрели тикви, от онези, които жените с традиционно телосложение като маа Рамотсве обичат да си похапват. Тук, в Ботсуана, жълтата тиква, сварена и поднесена с бучка разтопено масло (ако парите стигат за масло), е истински дар от Бога. Да не говорим пък колко е вкусна с парче крехко ботсуанско телешко, обилно полято със собствен сос.

О, ​да, щедър е бил Бог към Ботсуана, така я учеха и някога в неделното училище в Мочуди преди много години. „Направете списък на най-хубавите неща в Ботсуана“ — беше казал учителят. И под нажежения от слънцето училищен покрив, чиято ламарина, полудяла от нетърпимата горещина, скърцаше, сякаш се мъчеше да се отскубне от болтовете, които я пристягаха, малката маа Рамотсве написа с химическия си молив:

1. Земята.

2. ​Хората, които живеят на тази земя.

3. Животните, и най-вече охранените крави.

Тя се спря на това, но след като помисли малко, добави:

4. Железопътната линия от Лобатсе до Франсистаун.

Този списък бе взет заедно с другите за проверка и после върнат, а всяка точка от него бе отметната със син химикал. Отдолу пишеше: „Браво, Прешъс! Ти си умно момиче. Много точно си разбрала кое е най-ценното в Ботсуана“.

Това беше самата истина. Маа Рамотсве наистина беше умна жена, а родината й — благословена страна. Преди години Ботсуана бе извоювала независимостта си. Това се случи в една страшна нощ, когато не успяха да запалят навреме фойерверките и прашният вятър носеше сякаш само мрачни предзнаменования. Тогава всичко в страната започна от нулата. Имаше само три гимназии, няколко малки болници и едва осем мили асфалтов път. Това бе всичко. Но нима наистина всичко? Не, разбира се, имаше много повече. Толкова обширна беше земята, сякаш нямаше нито край, нито граници. Имаше безкрайно небе, в което духът се рее свободен и лети в простора. Ами хората, тези тихи, търпеливи хора, които бяха оцелели на тази земя и които я обичаха? Тяхната издръжливост бе възнаградена, защото под земята ги чакаха диамантите, а стадата ставаха все по-многобройни; и тухла по тухла те изградиха една страна, с която всеки би могъл да се гордее. Ето какво имаше всъщност Ботсуана и ето защо тази страна с право се наричаше благословена.

След като продаде стадата, наследени от баща й Обед Рамотсве, добър и уважаван от всички човек, маа Рамотсве бе успяла да отвори своята „Дамска детективска агенция №1“. Тя се обърна и погледна към стената, сякаш за да се увери, че снимката на баща й е там, малко по-ниско от снимката на покойния президент на Ботсуана, сър Серетсе Кхама, вожд на бангуато^[1], основател на нова Ботсуана и джентълмен. Последното определение беше може би най-важно за маа Рамотсве. Един мъж можеше да бъде наследник на короната или демократично избран президент, но да не бъде джентълмен — и тогава титлите и длъжностите не струват пукнат грош. Но ако човек може да бъде водач и в същото време да е истински джентълмен, ако притежава качествата, които се изискват, за да си джентълмен, това е голям късмет. А на Ботсуана наистина й бе провървяло в това отношение. Трима от нейните президенти се оказаха добри хора и джентълмени, които се държаха скромно, както подобава на истинските джентълмени. Може би един ден Ботсуана щеше да има жена за президент, а според маа Рамотсве това би било много добре — разбира се, ако въпросната дама притежава необходимата скромност и порядъчност. Не всички дами притежаваха тези качества според маа Рамотсве. А при някои от тях и дума не можеше да става за подобни неща.

Например онази жена, която много често говореше по радиото — тя се занимаваше с политика и вечно обясняваше на хората какво трябва да правят. Имаше неприятен глас, като на чакал, и флиртуваше с мъжете по най-безсрамен начин — разбира се, ако мъжът, с когото разговаряше, можеше да бъде полезен по някакъв начин за кариерата й. Ако не можеше, тогава тя изобщо не му обръщаше внимание. Маа Рамотсве бе виждала това с очите си. Веднъж на някакво обществено събитие видя как тази жена обърна гръб на епископа, за да си говори с един важен министър от правителството, който би могъл да каже за нея на подходящо място няколко подходящи думи. Поведението й беше съвсем прозрачно. Епископ Теофилий тъкмо бе отворил уста да каже нещо за дъжда и тя го прекъсна с думите „Да, ваше преосвещенство, точно така. Дъждът е много важен“. Но дори като казваше това, тя гледаше не към епископа, а в обратната посока, към министъра, и му се усмихваше. След няколко минути се измъкна, зарязвайки епископа, присламчи се до министъра и му зашепна нещо на ухо. Маа Рамотсве, която наблюдаваше цялата сцена, нямаше никакво съмнение какво точно си шепнат, защото познаваше този род жени, а те никак не бяха малко. Така че, ако в Ботсуана искаха да изберат жена за президент, трябваше много да внимават. Трябваше да бъде подходяща жена, жена, която знае какво значи тежък труд и какво значи да носиш половината свят на раменете си.

Този ден, седнала зад своето бюро, маа Рамотсве остави мислите си да се реят на воля. Нямаше нищо особено за вършене. Нямаше никакви случаи за разследване, току-що бе завършила едно мащабно разследване, поръчано от голям магазин, чието ръководство отдавна се съмняваше, че някой от старшите служители извършва финансови злоупотреби. При ревизията бяха установили несъответствия, но никой не можеше да каже къде изчезват парите. Притеснен от нарастващите загуби, директорът се беше обърнал за помощ към маа Рамотсве. Тя направи списък на целия старши персонал и започна да проучва служителите един по един. Ако на едно място изчезваха пари, много вероятно беше на друго да се харчат. Това простичко заключение се оказа напълно вярно и я доведе до виновника — при все че той не беше демонстрирал с нищо благосъстоянието си, придобито по такъв нечестен път. Маа Рамотсве трябваше другояче да достигне до истината. Тя постави съблазнителна примамка пред всеки един от заподозрените. Най-накрая един от тях се изкуши от предложената му изгодна сделка и обеща да заплати в брой сума, която бе над възможностите на човек от неговия ранг. Маа Рамотсве не обичаше този вид разследвания, защото те предполагаха инкриминиране на някого и опозоряването му. Тя предпочиташе да прощава, ако е възможно. „Аз съм милостива жена“ — казваше за себе си тя и това беше вярно. Бе простила дори на Ноте Мокоти, нейният жесток бивш съпруг, донесъл й толкова страдания през краткия им безуспешен брак. Беше му простила, макар да не го бе срещала оттогава. Не таеше гняв към него в душата си, дори щеше да му го каже, ако го видеше някога. Защо, питаше се тя, защо старата рана да стои отворена, щом прошката може да я затвори.

След преживяното с Ноте тя бе твърдо убедена, че никога няма да се омъжи повторно. Но една вечер, една особена вечер, в която господин Дж. Л. Б. Матекони й направи предложение, след като бе прекарал цял следобед в нейния двор, за да ремонтира повредения мотор на микробуса й, тя прие. И това беше правилното решение, защото господин Дж. Л. Б. Матекони бе не само най-добрият автомонтьор в Ботсуана, но и най-милият и внимателен мъж на света. Той би направил всичко, за да помогне на човек в нужда, и в този все по-нечестен свят живееше на дело по законите на стария морал на Ботсуана. Беше добър човек, а това в края на краищата е най-хубавото, което може да се каже за някого. Той беше добър човек.

Отначало се чувстваше странно като сгодена. Това бе положение между свободата и брака. Обвързан си с някого, но все още не сте направили окончателната крачка. Маа Рамотсве бе предполагала, че до шест месеца ще се венчаят, но мина много повече време, а господин Дж. Л. Б. Матекони все още мълчеше по този въпрос. Той, разбира се, й беше купил пръстен и гордо говореше за нея като за своята годеница, но за дата на сватбата така и не отваряше дума. Тя все още живееше в къщата си на „Зебра драйв“, а той — в своята в предградията, близо до летището и до Ботсуанската клиника, недалеч от старите гробища. Някои хора, разбира се, не биха посмели да живеят толкова близо до гробищата, но маа Рамотсве беше жена със съвременно мислене и заяви, че това са глупости. Разбира се, по тези въпроси имаше различни гледни точки. Хората, които живееха около Тлоквенг, в района на Батлоква, имаха обичай да погребват мъртъвците си в собствените си дворове, в малки кръгли къщи с глинени стени. Това означаваше, че мъртвите им роднини завинаги остават с тях, което според маа Рамотсве бе хубаво. Ако умре една майка, тя можеше да бъде погребана под къщата, така че духът й винаги да бди над децата. Това би носило утеха и успокоение за малките — да знаят, че майка им е с тях, под пръстения под.

В старите обичаи имаше много хубави неща и маа Рамотсве с тъга си казваше, че те полека-лека отмират. Ботсуана бе изключителна страна и все още продължаваше да е такава, но предишното й очарование нямаше да се върне никога. Нямаше да се върне времето, когато всички, или почти всички, съблюдаваха старите традиции и обичаи. Днешният свят бе егоистичен, пълен със студени и груби хора. Ботсуана се беше променила в много отношения, но маа Рамотсве бе твърдо решена там, където е тя, в нейното кътче от Ботсуана — къщата на „Зебра драйв“ и „Дамска детективска агенция №1“, която делеше един покрив с автосервиза „Тлоквенг роуд спийди моторс“, — това място да остане завинаги част от старата Ботсуана, място, където хората се поздравяват любезно, внимателно изслушват думите на другия, не викат и не мислят само за себе си. Последното никога нямаше да се случи в това нейно малко късче от голямата Ботсуана.

Тази сутрин, седнала зад бюрото си с чаша димящ ройбос в ръка, маа Рамотсве бе сама със своите мисли. Беше девет часа, работният ден отдавна бе започнал — в седем и половина сутринта, — но помощничката й маа Макутси трябваше да мине през пощата на път за работа и щеше да се забави още известно време. Маа Макутси бе назначена като секретарка, но бързо доказа много по-големите си способности и бе повишена в длъжност „помощник-детектив“. Освен това беше и помощник-управител на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, дейност, която бе изпълнявала със забележителен успех, докато господин Дж. Л. Б. Матекони боледуваше. Маа Рамотсве извади голям късмет със своята секретарка. В Габороне имаше безчет мързеливи секретарки, които си седяха на топлото местенце в някой офис, почукваха от време на време по клавиатурата или вдигаха телефонната слушалка. Повечето от тях отговаряха по телефона така, все едно са затрупани от работа и изобщо не са в състояние да направят нещо за човека от другата страна. Маа Макутси нямаше нищо общо с този вид секретарки. Да, понякога тя разговаряше по телефона дори прекалено ентусиазирано и някои хора се стряскаха. Но това бе нищожен недостатък в замяна на предимството човек да има за секретарка отличничката на випуска в „Ботсуанския колеж за секретарки“, получила 97% общ резултат от държавните изпити.

Щом маа Рамотсве си седна на бюрото, тя дочу звуците откъм другата част на сградата. Господин Дж. Л. Б. Матекони бе започнал вече работа, а двамата чираци му помагаха. Те бяха младежи напълно погълнати от мисълта за момичета. Имаха навик да оставят навсякъде омаслени отпечатъци от пръсти. Независимо от всички забележки и упреци, около ключовете на лампите постоянно се появяваха мазни черни петна и следи от пръсти. А веднъж маа Рамотсве откри отпечатъци дори върху телефонната слушалка, и — още по-вбесяващо — по вратата на бюфета.

— Господин Дж. Л. Б. Матекони се е погрижил за кърпи и цяла камара марля, само и само да имате вие с какво да си бършете ръцете от маслата — каза веднъж тя на по-големия от чираците. — Винаги са там, на мивката. Когато свършите с някоя кола, измивайте си ръцете, преди да пипате каквото и да е. Толкова ли е трудно?

— Винаги си мия ръцете — каза чиракът. — Не е честно така да ми говориш, маа. Аз съм много чист монтьор.

— Тогава сигурно си ти? — бе се обърнала маа Рамотсве към по-младия чирак.

— Аз също съм много чист, маа — каза той. — Винаги си мия ръцете. Винаги. Винаги.

— Тогава сигурно съм била аз. Аз съм човекът с мръсните ръце. Аз или маа Макутси. Може би си ги цапаме, като отваряме пликовете с писма.

По-големият сякаш се замисли над думите й.

— Може би — каза той.

— Няма смисъл да се говори с тях — рече господин Дж. Л. Б. Матекони, когато маа Рамотсве му предаде разговора. — Нещо им липсва в главите. Понякога си мисля, че ще да е някоя голяма част. Може би колкото карбуратор.

Маа Рамотсве чуваше звуците откъм сервиза. Чу се как господин Дж. Л. Б. Матекони говори нещо на чираците си, а после се чу мрънкането на чираците в отговор на неговите думи. После един глас се повиши — този на господин Дж. Л. Б. Матекони.

Маа Рамотсве се заслуша. Пак бяха направили някоя беля и той им се караше. Това беше нетипично за човек като него — благ, любезен и миролюбив.

Ако той бе решил да повиши тон, това означаваше, че нещо наистина много го е подразнило.

— Дизелово гориво в бензинов двигател — каза той, като влезе при нея и взе да трие ръце в едно дълго парче бинт. — Можеш ли да си представиш, маа Рамотсве? Онова… онова глупаво момче, малкото, да вземе да налее дизелово гориво в резервоар за бензин. Сега ще трябва да източим всичко и да чистим целия резервоар.

— Много съжалявам — каза маа Рамотсве, — но не съм изненадана. — Тя замълча за момент. — Какво ще стане с тях? Какво ще стане, когато отидат да работят в някой друг сервиз и където няма да има търпеливи хора като тебе да им стоят постоянно над главите?

Господин Дж. Л. Б. Матекони сви рамене.

— Ще развалят колите както им падне — каза той. — Това ще стане. Ще настане истинско бедствие за автомобилите в Ботсуана.

Маа Рамотсве поклати глава. Тогава, внезапно и без да помисли изобщо дали трябва да каже това, или не трябва, тя попита:

— А какво ще стане с нас, господин Дж. Л. Б. Матекони?

Думите й се изплъзнаха и тя заби поглед в бюрото и в диамантения пръстен на ръката си, който сякаш я гледаше. Беше го казала и господин Дж. Л. Б. Матекони го беше чул.

Той я погледна с изненада.

— Защо ме питаш, маа? Какво имаш предвид с въпроса: „Какво ще стане с нас?“

Маа Рамотсве вдигна поглед. Реши, че може би е по-добре да довърши, след като е почнала.

— Чудех се какво ще стане с нас. Чудех се дали някога ще се оженим, или ще продължим да бъдем сгодени до края на живота си. Просто се чудех, това е всичко.

Господин Дж. Л. Б. Матекони стоеше като вкаменен.

— Но ние се сгодихме, за да се оженим — каза той. — Значи, ще се оженим. Това е ясно…

Маа Рамотсве въздъхна.

— Да, но сега всички питат: „Тези двамата кога ще се оженят?“, това говорят всички. И може би и аз трябва да го кажа.

Господин Дж. Л. Б. Матекони не каза нищо няколко секунди. Той продължи да изтрива ръцете си с марлята, като че ли бе зает с някаква особено сложна работа, а накрая проговори.

— Ще се оженим догодина. Това е най-разумното решение. Дотогава ще трябва да организираме всичко и да съберем достатъчно пари за голяма сватба. Една сватба струва много, както знаеш. Може би ще стане догодина или по-догодина, но със сигурност ще се оженим. Не се съмнявай в това.

— Но аз имам пари в Стандарт Чартърд Банк — каза маа Рамотсве. — Мога да ги изтегля или да продам добитък. Все още имам добитък, останал от баща ми. Стадото се е увеличило. Сега имам почти две хиляди глави добитък.

— Няма да продаваш добитък — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — По-добре да го пазиш. Ще трябва да почакаме.

Той я погледна право в очите, почти с укор, и маа Рамотсве отвърна поглед. Темата бе твърде деликатна, твърде болезнена, за да се обсъжда така направо. Струваше й се, че той се бои от брака, и това е същинската причина да се бави така и да отлага пълното си обвързване. Имаше такива мъже. Свестни мъже, които обичат жените, с които са, но се страхуват от брака. Ако господин Дж. Л. Б. Матекони беше от тях, тя трябваше да си даде сметка за това и да си остане сгодена. В крайна сметка, това не беше чак толкова лошо положение. Човек често чуваше за съпрузи, които създават проблеми, но колко често се чува за годеници, които създават проблеми? Отговорът е „никога“, каза си маа Рамотсве.

Господин Дж. Л. Б. Матекони си излезе и маа Рамотсве посегна към чашата с ройбос. Ако й беше писано да остане сгодена, трябваше да извлече най-доброто от това положение на нещата, и най-вече да се наслаждава на свободното си време. Да чете повече, да пазарува, дори може би да се запише в някакъв клуб, ако намери такъв, или сама да го създаде, може би. Нещо като „Клуб на жизнерадостните дами“, клуб за жени, в чийто живот има някаква празнина — в нейния случай очакване, — но които са твърдо решени да оползотворят времето си по най-добрия начин. Ето нещо, което старият Обед Рамотсве, нейният баща, щеше да одобри. Добрият човек винаги трябва да използва времето си добре, както правеше баща й. Той бе винаги в мислите й, постоянно я подкрепяше, сякаш беше погребан отдолу под краката й, за да я пази.