Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (6)

Шеста глава

Три са нещата, които знаех за манастира „Санта Кроче“.

Примо фато: Данте не е погребан тук. Починал е в Равена, където днес гние тялото му, обаче показват гроба му в църквата на манастира „Санта Кроче“, защото напоследък тя се бе превърнала в мавзолей на най-прочутите синове на Флоренция. Обаче най-почитаният от всички флорентинци е почитан в… Равена. Ако питате мен, това е просто поредното доказателство, че църквата е една голяма измама.

Секондо фато: Манастирът изобилстваше с добронамерени францисканци, същите като брата, когото се бях запътила да търся. Струва ми се, че францисканците поддържат много близки връзки с паството си — непрекъснато обикалят и помагат на бедните, прокажените и на други нещастници. За разлика от по-студените си братя — строгите доминиканци от „Санта Мария Новела“ в другия край на града. Ще ви кажа откъде знам, че францисканците са по-любезни и достъпни, при това го знам, макар че кракът ми никога не е стъпвал в „Санта Мария Новела“. Знам го, защото съм идвала тук и преди. При това множество пъти. Което ме води до…

Терцо фато: Монахът, който пазеше входа на „Санта Кроче“, се наричаше брат Малахий и понякога изпълняваше ролята на мой сводник за братята вътре. Да, знам, че е шокиращо, но когато пръчката ти лесно се надървя, плътта е слаба, затова дори и онези, дали обет, забравят Господ Бог за четвърт час игрички. Та поради всичко това познавах Малахий много добре и се надявах тази вечер именно той да е на вратата.

Големият площад пред „Санта Кроче“ беше пуст и потънал в мрак. Нямаше ги дори гълъбите, които по цял ден кълват трохи или цапат дрехите на минувачите. Над площада се извисяваше тъмната фасада на църквата, гигантска и страховита. Вратата й приличаше на черна паст, а единственият й кръгъл прозорец отгоре — на око на циклоп. Сведох очи от това око, защото и без това бях достатъчно подплашена, и потърсих малката вратичка за манастира, която едва се виждаше в огромната дълга стена. За щастие, на вратата беше Малахий. Дремеше, обаче се събуди, когато протегнах ръка през решетките на вратата, за да повдигна качулката му, а после заврях гърди в лицето му. Той автоматично ми се ухили похотливо, сякаш ме бе сънувал и сега приветстваше реалността. Похотливата му усмивка ми напомни какъв мръсник всъщност е той, което на свой ред извика в паметта ми една от трите латински поговорки, които знаех: „Cucullos non facit monachum“ — „Качулката не прави монаха“. (Другите две ще ви ги кажа по-нататък. Точно сега нямам време — заета съм да спасявам нещастната си кожа.)

— Бъди здрав, брат Малахий! — поздравих. — Брат Гуидо тук ли е?

Отвратителният монах се протегна, изпърдя се шумно и се облегна на вратата.

— Тук имаме няколко такива, Кики. Заедно ли ще ги приемеш или последователно?

Точно сега изобщо не ми беше до глупавите му остроумия. Тази нощ бях изминала много километри — нагоре по хълма към Сан Миниато, после надолу и към „Санта Кроче“, и бях видяла две мъртви души, от които едната харесвах, а другата — не. Нуждаех се от убежище, а не от секс, затова започнах да ровя в ума си за фамилията на монаха, когото търсех. Май беше нещо, свързано с кула. Да!

— Гуидо де ла Торе! — извиках.

Малахий се опули.

— Сериозно? Оня от Пиза? Мислех го за твърде набожен за… Няма значение. — Поклати глава. — Е, той поне разполага с достатъчно пари, за да ти плати — така де, семейството му разполага.

Завъртя ключа и аз отстъпих, за да ми отвори вратата. После се плъзнах бързо покрай отблъскващия монах, но не успях да избегна ръцете му, които не пропуснаха да ме стиснат за циците.

— Братята са на молитва — изгрухтя, като ме приклещи с мазното си туловище. — На излизане не забравяй моя дял! Както винаги десет процента.

Мадонна! Устата му вонеше ужасно — само един бог знае с какво ги хранеха тук. Обаче аз се усмихнах срещу мазното му лице и се втурнах към вътрешния двор.

Както вече знаете, аз не си падам много по посещения при Бога, но щом се озовах в манастира, автоматично се почувствах по-добре. Спасена. В безопасност. Тук цареше пълен покой — хладен правоъгълник от смарагдовозелена трева, подобно на застинало езеро, обградено от безупречните сводове на множество арки. В единия край на двора, подобно на храм, се възправяше параклис с кръгла кула и четири бели колони — странно езическо кътче в сърцето на християнския манастир. (Но да не забравяме, че е бил построен за фамилията Паци, а по-нехристиянска пасмина трудно мога да си представя. По-нататък ще ви разкажа и за тях, тъй като те имат огромно участие в нашата история.) Заобиколих тревата и се насочих наляво, към малката манастирска обител. Чух напевите още преди да вляза. Покоят, който излъчваха, успокои и мен. Може пък опасността вече да е преминала и един от онези, дето пееха вътре, да ми помогне.

Дори и безбожна уличница като мен не можеше да не се впечатли от вътрешността на църквата „Санта Кроче“. Беше същински хамбар. Всеки сантиметър от нея бе изрисуван и човек оставаше с усещането, че Светите писания се случват току около него. Приказни параклиси, всички до един скрити зад готически арки, се гушеха при олтара, осветени ярко от свещите на вярващите. Братята, треперещи от студ в кафявите си раса, бяха подредени с очи към олтара, свалили качулките си пред Бога. От страничната врата, където бях застанала, не виждах нищо, освен редици профили, които си приличаха като две капки вода. Щеше да ми бъде трудно да разпозная сред тях моя монах. Гърлото ми се сви от притеснение. Тук имаше стотици. Приличаха на накацали по покривите врани. Как сега ще го открия? Още по-трудно ще стане щом службата свърши и всички отново вдигнат качулките си. В безнадеждността си вдигнах очи към върховете на колоните, до които достигаха напевите. Редици каменни ангели се втренчиха изпитателно в мен и в този момент се сетих, че моят монах има гъста, красива черна коса, също като архангел Михаил.

Беше послушник.

Имаше коса.

А не тонзура.

Трябва да се изкача някъде на високо, за да разгледам братята оттам.

И сякаш в отговор на неизречената ми молитва, насред ангелите видях пътека, която се издигаше високо над основните камъни на арките и опасваше целия главен кораб на църквата. Поех по тясната виеща се стълба към тайната пътека отгоре. Оттам щях да мога да огледам на спокойствие всички братя. Постепенно пред очите ми се очерта величието на църквата — фреските, гробниците, свещите и успокояващите напеви. Вторачих се напред в масивната икона на умиращия Христос, на която той висеше тъжно като парче карантия точно над олтара. Той насочи към мен очите си, напомнящи за Деня на Страшния съд, и аз се хванах здраво за парапета от страх да не падна. Концентрирах се върху приведените глави на молещите се монаси, за да отпъдя ужаса, който внезапно ме бе завладял. Брат Гуидо трябва да е някъде сред тях. Не може да не е!

Огледах внимателно редиците този път от високо, и веднага забелязах послушниците — онези, които още не се бяха сдобили с нелепото плешиво петно върху теметата си. Двама от тях бяха руси като венецианци.

Третият беше той.

И веднага се почувствах по-добре. Той си бе все така красив и много по-висок от останалите, с изключение на тъмния монах, който стоеше точно до него. Обаче очите му се бяха сдобили с огромни черни кръгове, а по бузите му се забелязваше набола брада. Прозина се като животно, с яркобели зъби и розов език, и аз разбрах, че послушникът още не бе свикнал с ранния час на ставане. Защото това бе само началото на деня на францисканците — молитви и бдения в три сутринта, които продължават до Вечерня и до лягане, за да започнат наново малко по-късно. Ежедневие, което определено не беше по моя вкус. И очевидно засега не и по неговия. Прозявката го правеше човек, поради което аз веднага го харесах. И не откъснах поглед от него — нито веднъж по време на цялата служба — защото нямах никакво желание отново да срещам погледа на разпънатия Христос. Накрая напевите спряха и един монах започна да чете монотонно нещо на латински от амвона. Друг пък започна да поклаща кадилницата, пълна с тамян. От сребърния й търбух се заиздига сладникав аромат, който достигна чак до моя нос. Давещата миризма на тамяна, каканиженето на монаха от амвона, поклащанията на веригата на кадилницата, късният среднощен час — всичко това като че ли се съюзи срещу мен. Оборих чело върху студения камък на перилата. Не бях мигвала, откакто за последно бях в обятията на Бембо — преди цяло денонощие, преди един различен свят.

И тогава заспах.

Бях събудена от голяма шумотевица и влачене на крака, когато монасите се изправиха като един и покриха глави с качулките си, за да напуснат църквата. Изпаднах в паника и започнах отчаяно да търся лицето на моя монах, обаче сега, с тези качулки, не бях в състояние да различа монасите един от друг.

По дяволите!

Измъкнах се от скривалището и се втурнах надолу по стълбите, за да ги изпреваря. Обаче скоро дочух трополенето на хиляда крака, напускащи църквата. Разполагах още само с няколко секунди. А сега накъде? Втурнах се към параклиса на фамилията Паци. Скрих се зад една от колоните на входа и се замолих никой да не идва насам, защото от това място можех да различа всеки един преминаващ брат. Вдишах дълбоко аромата на ново — усетих прясно изсечения мрамор, боята по стените, глината на розетките, които ме наблюдаваха отвисоко като сини очи. Направо не бе за вярване, че постройка като тази бе издигната от семейството, което е организирало заговор срещу Медичите — от Паците, които са убили всеки кръвен наследник на основателите на нашия град. Но като че ли и аз вече бях навлязла в техния свят, защото също бях нагазила във флорентинска кръв. Страхът ми се завърна, по-силен от всякога, и едва се сдържах да не побягна от това място, от този красив, спокоен параклис, изграден от убийци. Обаче се насилих да преброя до сто удара на сърцето и после го видях. Вървеше — благодаря ти, истинска майко! — съвсем сам!

Хванах ръкава му и го завлякох в параклиса със сила, която не знаех, че притежавам, след което покрих устата му с ръка, за да не му позволя да извика.

Очите му се ококориха — сини розетки като керамичните над нас — и едва когато видях в тях, че ме е познал, свалих ръка от устата му. Разбрах, че в мига, в който ме видя и разпозна, му се прииска да ми види гърба. Не че го виня. Защото, ако го открият насаме с такава като мен в този безбожен час, абатът веднага ще го изхвърли от „Санта Кроче“.

Брат Гуидо дела Торе оправи расото си и се овладя. Наложи му се да прочисти гърлото си два пъти, преди да заговори. А когато го направи, гласът му прозвуча като дрезгав шепот:

— Синьорина Ветра? Какво правите тук?

Е, хубаво бе, че поне е запомнил името ми. И аз започнах без всякакво колебание. Ако си спомняте, не съм спирала да вървя още от залез-слънце, поради което на всяка крачка разсъждавах за трудното положение, в което се озовах. През целия път от Бембо насам, докато слизах по хълма от „Сан Миниато“, бях мислила какво точно да му кажа. Бях прехвърлила наум стотици варианти и десетки подходи — от пълната откровеност до частичната истина. И бях убедена, че съм достигнала до най-доброто заключение — до онова, което пасва най-добре на моята личност.

Бях решила да лъжа на воля.

Отпуснах се безпомощно на пода, поех ръката му и вдигнах очи към него като истински каеща се жена. Очите ми — зелени и блестящи като стъкло, не отстъпваха по красота на неговите. И сега реших да ги изпълня със сълзи.

— Брате, ужасно ме е срам заради днешното ми поведение! Истината е, че съм изгубена овца и най-голямото ми желание на този свят е да ме намерят, да заживея в лоното на Бога в дълбоко покаяние! — Усетих, че нещо в метафората ми куца, затова продължих: — Ти ми предложи убежище и сега аз се нуждая от него повече от всякога! — Това поне бе самата истина. — Затова дойдох да те помоля за това убежище, докато ми се позволи да вляза в манастир и да стана Христова невеста!

По лицето на монаха се запрепъваха едно след друго удивление, недоверие и тотално нежелание за съдействие. Очевидно посред бял ден той е нямал нищо против да помогне на една пропаднала жена, но никога не е допускал, че същата тази пропаднала жена ще му увисне на врата в подобен час. Думите му издадоха мислите му — да се отърве от мен колкото е възможно по-скоро.

— Сестро… синьорина, не мога да… искам да кажа, че в този ранен час нищо не може да бъде направено. Започваме ежедневните си бдения, затова се налага да ви помоля… Трябва да разберете, че да влезете тук… — Не довърши. Въздъхна горко. — Синьорина, налага се да ви помоля да си тръгнете така тихо и незабележимо, както сте дошла, а в по-приличен час да се обърнете с молбата си към портиера на вратата.

Замислих се дали да не му разкрия истинската природа на въпросния монах портиер, към когото уж трябвало да се обърна — Малахий си бе същински сводник. Но се отказах от намерението си — сега не беше време за подобни любезности.

— Опасявам се, братко, че няма къде да отида. Вече не мога да се върна у дома — отсякох и реших, че е дошло време и за заплахите. — Но щом ти не можеш да ми помогнеш, може би някой друг от братята… — И се престорих, че тръгвам към вратата.

Той протегна ръка, за да ме спре.

— Почакайте!

Имах чувството, че буквално чувам мислите му. Думите ми очевидно са били достатъчно ясни и на него никак не му допадна идеята да се обърна за помощ към друг. Но и разбрах, че сега той се чуди как да си намери защитник.

— Синьорина, мисля, че трябва да изложа молбата ви пред брат Ремиджо, моя началник и библиотекар, както и един от инициаторите за това благородно начинание. Като човек на науката и писмената, именно той състави памфлета, който ви показах днес.

Дори и мракът в параклиса не успя да скрие изчервяването му, когато си спомни какво бях сторила с първия екземпляр. (Реших, че сега не е моментът да му казвам къде съм скрила втория.)

Разбирах го прекрасно. Той искаше да се отърве от мен, да си измие ръцете като Пилат Понтийски и да ме предаде на по-висшестоящите от него. Обаче аз нямах нищо против — колкото по-високо отивах, с толкова по-сигурна закрила щях да разполагам. А по красивия монах ще си чезна в по-подходящ момент. Сега той отиде до вратата на параклиса и се огледа. Стъпките на вярващите братя вече заглъхваха в далечината. Чуваше се само тихото отваряне и затваряне на врати, докато се връщаха в килиите си — безсъмнено за още няколко часа почивка преди следващото бдение. Щом се увери, че в цялата обител цари пълна тишина, монахът ми направи знак да си вдигна качулката и след като и той вдигна своята, ме подкани да тръгна след него. Добре поддържаният правоъгълник с трева блестеше в тъмнозелено, а небето над нас бе обагрено в кадифено синьо. Заобиколена от безупречните сводове на арките, аз отново се изпълних с чувство за мир и покой. Почувствах под лакътя си ръката на брат Гуидо — беше много приятно вече да не бъда сама.

Преминахме на пръсти през две огромни порти вляво от параклиса Паци и навлязохме в по-голям вътрешен двор, този път квадратен и с множество врати отстрани. В центъра на двора се намираше каменен кладенец, над който се бе надвесило красиво дърво и надничаше в дълбините му. Високият монах ме дръпна към една от вратите и закри тялото ми.

— Синьорина, трябва да останете тук! — прошепна. — Това е вратата към моята килия, обаче не мога да ви поканя, защото… няма да изглежда добре. Не мога да ви оставя и на открито. Скрийте се в сенките, докато събудя съседа си — библиотекаря, брат Ремиджо, за когото ви споменах.

Знаех си, че сега не бе време да се правя на обидена, затова удържах езика зад зъбите си и се свих послушно в сенките до дъбовата врата. Добре, че тялото ми бе елегантно. Вярно, че някои мои части леко стърчаха, но като цяло бях доста добре скрита, освен ако някой не влезе или не излезе от тази врата. Но тъй като бе на брат Гуидо, очевидно нямах поводи за подобни опасения. Затова аз зачаках.

И чаках.

Твърдото дърво се впиваше в гърба ми, затова се раздвижих лекичко. Започнах да броя ударите на сърцето си, след това зъбите си с език. Изпях си наум всички мръсни песнички, които знаех, но накрая и те свършиха. След това казах всички молитви, които знаех — което запълни още по-малко от времето. Краката ми изтръпнаха. И тъй като монахът все още го нямаше, аз бях принудена да се измъкна за малко от сенките, за да разтърся крака и глава. Кръвта нахлу в скованите ми мускули с изискано болезненото усещане за хиляди иглички. Обаче монахът все още го нямаше. Затова раздвижих и врата си и докато го правех, забелязах една каменна розетка, изваяна в горната част на дъбовата врата в релеф.

Представляваше голяма кула, със сводове и колони, натрупани едни върху други, налудничаво наклонена надясно. Веднага разбрах, естествено, че това е великата камбанария на Пиза, която, макар и завършена съвсем наскоро (преди не повече от столетие), се оказваше наклонена силно на една страна, като че ли всеки момент канеща се да падне. Флорентинците бяха разделени на два лагера относно истинността на тази приказка. Някои, като мен например, я считаха за опашата лъжа от страна на жителите на Пиза, които търсеха всякакви поводи да величаят своя град и да го изтръгнат от сянката на неговия велик съсед — Флоренция. Другите, които твърдяха, че са виждали кулата с очите си, просто свиваха рамене и отбелязваха, че това било типично за пизанците, които не можели да издигнат както трябва дори и купчина лайна в задния си двор. Зачудих се какво ли прави тук подобен знак, защото не ми изглеждаше като особено религиозен. И после се сетих как брат Малахий бе споменал, че брат Гуидо е от Пиза. Дали тогава тази розетка не е в чест на скромния послушник, който живееше тук? И ако е така, да не би да обозначават по този начин вратите на всички монаси? Ала странната розетка не задържа за дълго вниманието ми, защото бе изместена от друга мисъл.

Той все още не идваше.

Беше ме изоставил.

Започнах да пристъпвам отчаяно от крак на крак и да си нареждам наум всички ругатни срещу жителите на Пиза, които знаех. Тъкмо бях стигнала до „шибащи магарета еретици“, когато видях как вратата на библиотекаря се отваря и оттам излиза брат Гуидо. Обаче беше сам. Потънах обратно в сенките, но той като че ли не забеляза това мое движение. Държеше нещо светло в ръка и клатеше глава.

— Брат Ремиджо не си е в килията — прошепна притеснено. — Обаче тези неща — неговите памфлети, нашите памфлети, бяха разпръснати из цялата килия.

И той ми напъха в ръка листа. Веднага го познах — беше близнак на онези, които бях зърнала през изминалия ден. И се вкамених.

Те вече бяха тук.

Знаеха.

Сграбчих бързо ръката на брат Гуидо и прошепнах:

— Трябва да намерим този брат! Къде би могъл да бъде, щом не е в леглото?

— Нямам представа — поклати озадачено глава той. — След службата тръгнах след него и всъщност вървях по петите му, когато вие… ме спряхте. Щом не си е на нара, значи трябва да е отишъл или в библиотеката, или в скрипториума за някакви свои частни проучвания.

— И къде са въпросните места? — изстрелях аз.

— В другия край на двора.

— Да вървим!

Хванах го за ръкава и го задърпах към моравата. Времето за криене беше отминало — сега бе много по-безопасно да бъдем навън, защото там никой не би могъл да се приближи до нас, без да го видим. Запътихме се мълчаливо до кладенеца и дървото, но докато приближавахме тази централна точка от двора, брат Гуидо изрече с облекчение:

— О, значи всичко е наред! Той е тук!

Първоначално не ми бе много ясно къде точно сочи. Но после осъзнах, че онова, което бях сметнала за наклонено над кладенеца дърво, всъщност е висок монах с чуплива черна коса, точно като на брат Гуидо. Беше приведен в дълбок размисъл над водата. Но в мига, в който си дадох сметка за това, изтръпнах. Защото човекът бе плашещо неподвижен — дотолкова, че и преди половин час го бях взела за дърво. Приближихме и видяхме, че библиотекарят също държи памфлет в ръка. С осезаемо облекчение брат Гуидо докосна рамото на библиотекаря и го извика по име.

Главата на библиотекаря се отдели от тялото му и се понесе към дъното на кладенеца.

Ние се вцепенихме. В продължение на седем удара на сърцето никой не помръдна, никой не рече и думица. Стояхме, втренчили очи един в друг, ококорени от ужас. Едва кошмарният плясък на главата във водата на дъното ме накара да дойда на себе си, да сграбча брат Гуидо и да го накарам да се сниши зад кладенеца и зад трупа на библиотекаря. Лицето на монаха беше пребледняло като платно. Устата му се движеха. Нареждаше катехизиса ли, нещо друго ли — не знам. Той се извърна бавно към мен и отвори уста, и от тях излязоха думите:

— Върви си! Не мога да ти помогна! Вземай си черната магия и ме остави на мира!

Вижте сега, обвинявали са ме в много неща, но никой досега не ме е обвинявал в черна магия. Налагаше се да го накарам да се фокусира върху моя проблем, но си знаех, че единственият начин да накараш един мъж да обърне внимание на молбата на жена е, като го настъпиш по собствения му проблем. А какъв проблем само! Аз може и да не съм начетена, но съм умна и веднага разбрах какво е станало. Затова, без да се церемоня, сграбчих качулката му, притиснах я около врата му и изсъсках:

— Слушай сега, страхлива торба францискански лайна! Моят живот е в опасност, но ако не искаш да ми помагаш, твоя си работа! Дотук със загрижеността ти за заблудените души. Сега обаче не е моментът да събуждаш съвестта си. Вместо това трябва да знаеш, че по-рано днес аз откраднах една рисунка и оттогава насам трима души са мъртви, в това число и твоят брат библиотекар! Очевидно са тръгнали да я търсят. — Братът се опита да зададе някакъв въпрос, но веднъж отприщила се, аз трудно можех да бъда спряна. — Дошли са тук по следите на памфлета, който оставих на мястото на откраднатата рисунка. Търсели са теб. А твоят брат тук — кимнах по посока на безглавия труп над нас — Бог да дари покой на душата му, просто е бил припознат за теб. В църквата той стоеше до теб, килията му е съседна на твоята. Цялата му стая е пълна с тези памфлети. Висок е като теб, слаб е като теб, има… имаше… черна чуплива коса. Единственото, което са пропуснали да забележат, е, че като старши библиотекар той е с тонзура, а ти не си. Но тъй като и той, като всички останали, е бил с качулка, ако аз не те бях дръпнала настрани, те със сигурност щяха да открият онзи, когото са търсели. — Направих пауза, за да му позволя да осмисли чутото. Избиващите петна на ужаса по вече бледото му лице ми подсказаха, че го е направил. — Да, схвана, че съм права, нали? — продължих. — Просто са сбъркали, както е станало и по-рано тази вечер, когато взеха приятелката ми за мен и я убиха (гласът ми потрепери, когато се сетих за Бембо). Обаче дълбоко се съмнявам да се притесняват точно кого са убили — надали са толкова почтени. Едно е ясно — няма да престанат с убийствата, докато не получат каквото искат. И тъй като сега си мислят, че ти ми помагаш, очевидно е, че вече наистина ще трябва да ми помогнеш! Затова сега се стегни и ни изкарай оттук!

Последните думи като че ли го накараха да си събере ума.

— В градината! — изрече бързо и двамата хукнахме напред, преди да успея да му кажа, че докато говорехме, между арките бях дочула стъпки.

Брат Гуидо ме поведе през ниска вратичка в стената. Озовахме се в уханна градина, подредена сред лабиринт от жив плет. Без да спираме, ние се покатерихме по прасковите, които растяха точно покрай стената, и само след миг вече бяхме от другата страна. Цопнахме във водата на канавката, но това не ни попречи да се втурнем бързо към площад „Санта Кроче“. Оттам поехме по една странична уличка, която ни отведе до тих квадратен площад с четири разклонения. Решихме, че можем да си позволим да си починем за малко. Напихме се с вода от шадравана и поуспокоихме бясно биещите си сърца. Небето над нас изсветляваше и ние бяхме наясно, че всеки момент ще ни открият.

— Трябва да бягаме оттук — изрече сякаш в отговор на мислите ми брат Гуидо.

— Къде? — едва успях да изгъгна аз.

— Знам едно място, където ще ни приемат радушно. Не е далече, но пътят до него е много стръмен.

Увесих нос, обаче страхът в мен взе надмощие и ми даде необходимите за изкачването сили.

— Тогава води! — отсякох.