Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Botticelli Secret, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Антоанета Дончева-Стаматова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 35гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Марина Фиорато. Тайната на Ботичели
ИК „Кръгозор“, София, 2011
Английска. Първо издание
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Мария Тодорова
Предпечатна подготовка: Георги Иванов
ISBN: 978–954–771–266–9
История
- —Добавяне
Осма глава
Той се приведе напред в стола си и ме огледа. Като че ли не излъчваше никаква враждебност към мен — само нескрит интерес. Срещнах директно погледа му, защото през последните няколко часа бях научила, че когато няма вече какво да губиш, няма и от какво да се страхуваш.
— Защо толкова искаше да ме спреш? — Прочутият дрезгав глас говореше съвсем искрено. Просто питаше, искаше да знае. — Какво значение имаше за теб?
С болка си дадох сметка, че той повтаря дословно последния въпрос, който бях задала на брат Гуидо. Сетих се и за отговора му: „Знаеш какво“. Всъщност едва сега разбрах.
— Защото в Генуа двама братя имат картографски магазин на пристанището и мечтаят да открият нови земи. Защото в Болцано ядат едни странни неща, наречени кнедли, и танцуват като лунатици. Защото в Пиза има една кула, която стои наклонена, но никога не пада, и всяка година четири квартала на града бутат дънер по мост. Защото във Венеция са построили град върху водата и изработват прекрасно стъкло от прах. Защото в Неапол можеш да си купиш дървена сцена на Рождество, която е толкова реална, че все едно си там, а на следващата сергия можеш да си купиш череп. — Поех си дълбоко дъх и продължих уверено: — Защото в тази земя човек може да обича града си толкова много, че дори да плати с живота си, за да го запази същия — велик и уникален.
Наложи ми се да спра, за да преглътна сълзите си. Не исках той да ме види как плача. Но издайническите сълзи просто избликнаха и се разляха по лицето ми — първите сълзи, които бях проляла, откакто бях бебе в бутилка. Лоренцо Медичи не каза нищо, но гранитните му очи определено омекнаха. И тъй като знаех, че никога повече няма да имам този шанс, му зададох моя въпрос:
— А вие защо искахте да го направите?
— Защото исках да направя Италия велика — отговори простичко той.
Вдигнах към него обляното си в сълзи лице и промълвих:
— Но тя вече беше! Вече беше!
Вратите към кабинета на дожа се отвориха.
— Господарят ще ви приеме сега — изрече напевно слуга в ливрея, очевидно срещайки значителни трудности да намери подходящия тон, в който да се обърне едновременно към приятел и към враг. — И двамата.
Ние се изправихме, и колкото и да е невероятно, принцът на Флоренция отстъпи, за да ме пусне да мина първа.
Странна гледка посрещна очите ми. В широк полукръг бяха насядали три фигури.
Прима: Лудовико Сфорца — Мавъра, все още в пълно бойно снаряжение, окървавен и сразен.
Секонда: Баща ми, без церемониалните си одежди и без шапката като кочан царевица — просто един тъжен старец. И…
Терца: Майка ми, с плочка на гърдите и облекло за езда, на пръв поглед изглеждаща като амазонска царица, но на втори — стара, като че ли си бе изплакала очите тази нощ; тази и много други.
Майка ми се надигна от стола си, когато ме видя, сякаш се канеше да се втурне към мен и да ме прегърне. Но само един поглед на дожа бе достатъчен, за да я спре. Стаята се охраняваше от въоръжени гвардейци по всички ъгли, с кръста на Генуа на гърдите си, с пики и алебарди, блестящи под лъчите на слънцето. От остъклените прозорци зърнах фара и блестящото море — гладко и кристалносиньо, като че ли всичко си беше наред. Имах чувството, че чувам крякането на същите чайки, които чух и вчерашния ден, преди светът да се обърне с краката нагоре.
Дожът си седеше на любимото аленочервено канапе и разлистваше някакви документи. Днес демонстрираше пълно самообладание. Само за една нощ бе израснал. Днес вече не бе Купидон — днес се бе превърнал в истински крал.
— А, Лоренцо! — махна с ръка той. — Заповядай! Липсва само твоят подпис.
Лоренцо Великолепния се приближи към канапето с физиономия, кисела като лимон. Дожът лично му подаде перото и проследи изкъсо процеса по подписването на документа с оковани ръце.
— Така! — отсече накрая господарят на Генуа. — Както се вижда, вече всичко е наред. Признание и съглашение в едно — договор, който в наше време се постига изключително трудно. Бих желал да благодаря сърдечно на всички ви! — завърши и се усмихна мило на свъсените като градоносни облаци лица в стаята. Баща ми, нали винаги си е бил политик, заговори първи:
— Този мирен договор ще си остане изцяло… sub rosa, нали? — Гласът му прозвуча слабо и неуверено, като глас на старец.
— Така таен, колкото и заговорът, който го направи необходим — отговори многозначително дожът. — Историята няма да научи за тези събития — стига да съблюдавате условията, които ви поставих, разбира се.
— Но това е абсурдно! — избухна безцеремонно Мавъра, неспособен повече да мълчи. — Да не би да искате да кажете, че вече не можем да се срещаме във въоръжен конфликт? Та в Италия е имало войни още от римляните и етруските, та и по-рано!
— Скъпи ми Лудовико! — усмихна се дожът. — Ти обичаш войната, нали? Е, не се притеснявай. Мисля, че някой ден пак ще се срещнем в битка, било то по суша или по море. Сигурен съм, че съюзи ще продължават да се сключват и да се нарушават чак до края на света. Но това тук е различно. — Размаха пергамента. — Този договор казва, че никога повече няма да бъде правен опит за обединението на този полуостров и никой няма да се опитва да подчинява градовете държави в една империя. В подкрепа на твърдението си аз изпращам копия от този договор със своя печат до Негово величество френския крал Луи XI, Техни величества Фердинанд и Изабела, крале на Испания, както и Негово величество Едуард IV, крал на Англия. Сигурен съм разбирате, че подобно обединение на нашите държави би било точно толкова опасно за техните територии, колкото и за моето собствено херцогство. Така че, ако някой от вас или от вашите съюзници от групата на „Седемте“ нарушите споразумението, подписано днес, ще инструктирам моите съюзници да счупят печатите и да прочетат какво сме написали тук днес и да мобилизират силите си срещу вас! С моята пълна подкрепа те могат да прекарат батальоните си през моето херцогство и да стигнат до вашите! Защото Генуа никога няма да се съгласи с подобен съюз!
С тези думи той се отпусна обратно на канапето си и опря пръстите на ръцете си едни в други.
— Между другото, изпращам копие и на Негово светейшество папа Сикст в Рим. Имам усещането, че божествената му съвест ще го подтикне да ратифицира договора. Вие как мислите?
Не се обърна към никого конкретно в стаята. Напълно владееше положението. Всички знаеха, че Светият отец бе заговорничил с конспираторите, но никой не смееше да го изрази с думи. Дожът бе хванал всички тези благородници в мрежата си, превръщайки ги в безброй безпомощни рибки, които той и единствено той можеше да освободи. Което и направи.
— А сега ви давам позволение да се върнете в мир по вашите кралства и херцогства. Що се отнася до мен, вие никога не сте били тук. Ще бъдете придружени до прохода Ториля. Оттам нататък ще трябва да се оправяте сами. — Изправи се, с което сякаш разпусна събранието. — Управлявайте мъдро и добре и нека празнуваме различията си, като същевременно останем приятели!
Височайшата компания се изправи като един на крака, а дожът седна обратно. Нарочно грабна договора, като че ли искаше да го прочете отново, като че ли не искаше да става част от групичката на тези съюзници дори в най-простия смисъл на думата — щом те седяха, той бе прав; щом бяха изправени, той сядаше. Сега и завинаги Генуа щеше да действа сама. Обаче дожът не беше свършил.
— Не и вие, синьор Медичи! — изрече, без да вдига очи от документите.
Лоренцо не се обърна. Само се закова в средата на стаята, очаквайки да узнае съдбата си. Всички се вцепенихме. Престанахме да дишаме.
— Що се отнася до теб, Лоренцо Великолепни — изрече дожът на Генуа с нескрита ирония, — искам искрено да ти благодаря за гостуването ти в моя град! — Нямаше никакво съмнение, че дожът едва се сдържаше да не обвини принца на Флоренция, че е мозъкът на целия този заговор. — Надявам се, че преживяването ти тук не е било помрачено от времето. Защото виждам, че пролетта дари целия свят с мъдрост и хармония! — Махна неопределено с ръка към гледката навън. — В замяна на моето гостоприемство, сигурен съм, че няма да имаш нищо против да опростиш моите неизплатени задължения към банка Медичи. Лично аз не бих искал изворът на снощните събития да стане публично достояние, а ти? А дискретността винаги си има цена!
Великолепния го погледна така, сякаш му бяха поднесли под носа развалена риба. Накрая само кимна, но погледна младия дож право в очите и изрече твърдо:
— Но това ще стане, бъди сигурен! Някой ден нашите държави ще бъдат едно цяло!
— Може би — кимна дож Батиста и се наклони напред. — Но не и в моя живот, а най-вече — не през твоя.
Това беше като хвърлена ръкавица на младеж срещу старец. Лоренцо изведнъж се вкамени, но накрая магията се развали и той се поклони и излезе, следван от своите сподвижници. На прага майка ми се обърна и ме погледна умоляващо.
Вратата се затвори зад тях.
— Синьорина! — обърна се дожът към мен и ме покани на аленото канапенце до себе си. — Услугите ви към моя град приключиха. Приемете моята огромна благодарност и знайте, че завинаги ще съм ви задължен! — Целуна ми ръка, а после ме погледна в очите и промълви: — Чувам, че приятелят ви е мъртъв. Много съжалявам! Той беше храбър и непреклонен воин и служеше предано на Бога! Съветвам ви да вземате пример от него, а не от вашето семейство. Бъдете достойна наследница на своя град, както аз се надявам да бъда на моя. А сега вървете при майка си.
С тези думи се изправи и взе документите.
Присъединих се към останалите, докато чакахме в приемната каретите ни, които да ни отведат у дома. Седнах до майка ми и тя прегърна ръката ми с двете си ръце и я погали. Аз не я отдръпнах. Огледах господарите, насъбрани около мен — някои от тях избрани, други — по рождение. И в този момент разбрах, че днес корабът с глупаци няма да отплува за Португалия. Защото беше тук. В тази стая. Сега вече разбрах последните думи на брат Гуидо, докато изгаряше в пламъци: „А плявата Той ще залее с неугасващ огън“. Само че всичко се бе объркало. Бе изгоряло зърното, а плявата си беше останала.
И тогава разбрах, че Италия е велика не с мъже като тези тук, а с онези, които са загинали за нея.