Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Botticelli Secret, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Антоанета Дончева-Стаматова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 35гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Марина Фиорато. Тайната на Ботичели
ИК „Кръгозор“, София, 2011
Английска. Първо издание
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Мария Тодорова
Предпечатна подготовка: Георги Иванов
ISBN: 978–954–771–266–9
История
- —Добавяне
Трета глава
Синьор Кристофоро поведе безпогрешно коня към настоящата ни цел и съвсем скоро се озовахме пред огромния петнист Дворец на дожа, дом на господаря на Генуа. Когато наближихме портите, дъщерята на династията Мочениго и синът на лордовете Дела Торе се сляха с близките сенки, заедно с черния си жребец. Аз започнах да галя нежно кадифения нос на силното и умно животно, молейки го да пази тишина, докато обикновеният син на Генуа пристъпи напред като наш посланик. От мястото, където се криехме, чувахме безпроблемно последвалия разговор.
— Пак ли ти? — обади се единият от двамата стражи. Като лична охрана на дожа, те изглеждаха доста по-яки от безполезната двойка, която ни бе посрещнала при портите на града. — Мисля, че дожът вече много пъти ти каза да си прибираш мрежите. — Рибарският жаргон просто попадна на мястото си.
— Хей, я почакай, Кристофоро! — подвикна вторият страж, преструвайки се на сериозен. — Имам две солди. Ето! — Дрънкане на монети по плочите. — Докъде ще успеят да те отведат в твоята експедиция, а?
Първият страж се изсмя.
— Е, би било много грубо от моя страна да не помогна и аз с нещо. Я да видя? — Бръкна в кожената си кесия. — Какво ще кажеш за това — ако ти дам това гросо, може би ще успееш да стигнеш до края на света, а после завинаги да се ометеш през ръба му, а?
Дружен войнишки смях.
После беше ред на гласа на синьор Кристофоро — нисък, убедителен, интелигентен.
— Днес не съм дошъл да моля, а да давам. Тук съм, за да предупредя дожа за предстоящо нападение срещу града. Военна атака, в която ще загинете и вие, и вашите семейства, ако не ме послушате!
Стражите заговориха едновременно:
— Кой ще ни напада?
— Откъде знаеш за това?
Синьор Кристофоро отговори първо на втория въпрос:
— От един мой познат венециански търговец. Понякога шпионира за нас. Знаете колко трудно е в наши дни човек да събере пари за експедициите си — допълни с ирония в гласа. — Та той казва, че имало алианс — Венеция, Пиза, че и много други. Идват по суша и по море.
Забелязах, че първо спомена традиционните врагове на Генуа и се възхитих на хитростта му.
Първият страж се обърна към втория, но вече не толкова уверено.
— Изглежда ми сериозен, Салва.
— Той винаги изглежда сериозен. Просяците са си такива.
— Въпреки това никак няма да ми е приятно да бъда човекът, който е знаел за това и не е предупредил дожа — вметна небрежно синьор Кристофоро. — Сигурен съм, че след не повече от седем дни и нощи ще увисне на бесилото. Стига първо да оцелее след нападението на враговете ни, разбира се.
Това вече свърши работа. Вторият страж се отлепи с въздишка от стената, отвори малка врата с човешки ръст в основата на големите порти и се провикна вътре:
— Джузепе! Покривай ме! Отивам горе!
Мястото на Салва беше заето от млад пъпчив войник. Оказваше се, че не разполагаха с толкова добра охрана, колкото изглеждаше на пръв поглед. Тримата мъже пред портите се заковаха мълчаливо в очакване. Не мисля, че през това време се осмелих да си поема дъх. Не след дълго вторият страж се върна.
— Нямаш късмет, Кристофоро. Знаеш ли какво ми каза дожът? — Приведе се и се ухили на нашия приятел с уста, пълна с изгнили, потъмнели като мушмули зъби. — Та дожът ми рече така: „По-скоро бих приел първата курва, която се появи на улицата, отколкото синьор Кристофоро, защото тя поне ще ме възнагради с нещо в замяна на парите ми!“ И като се има предвид, че нашият господар не е много по шегите, ще ми простиш, ама ще го приема на сериозно.
И избута синьор Кристофоро толкова грубо, че якият моряк падна на земята. Аз направих крачка напред, но брат Гуидо ме издърпа обратно. Той вече бе наясно какво съм намислила, разбира се.
— Не! — отсече.
— Ама…
— Не!
— Но аз няма да се чукам с него! Само ще поговорим! Казал, че иска курва — е, ще има мен!
Той стисна ръката ми толкова силно, че почти ме заболя. Стражът почти бе отминал и аз разбрах, че не разполагам с много време за спорове.
— Ако ще се притесняваш за моята девственост, сбогувах се с нея много отдавна. Или може би се тревожиш за душата ми, а? Мисля, че ти пък отдавна се прости с набожността!
Той се отдръпна и аз с болка установих, че в очите му имаше истинска тъга.
— По-скоро бих умрял, отколкото да ти позволя да легнеш с друг мъж! — изрече, преди да се усети.
С разтуптяно сърце аз се вторачих в лицето му и там видях всичко, което бях мечтала да видя, само дето вече бе твърде късно да сторя каквото и да било по този въпрос. Издърпах ръката си и тихо изрекох:
— Тогава умри. Защото ако аз не отида, всички ще умрем! — Втурнах се напред след стража и пътьом облизах устни и пощипнах бузите си, а накрая смъкнах корсажа си почти до малинките. Дръпнах ръкава му точно преди тъмните улици да го погълнат.
— Моля, сър, без да искам, ви чух какво рекохте. Пуснете ме при дожа, а после ще запазя едно захарче и за вас!
Приведох се напред и му позволих да се наслади изцяло на гърдите ми, повдигнати като две тлъсти яребици на поднос. Кики се бе върнала. Светлината наоколо не бе в изобилие, но бе достатъчно — трябва да съм била като чаша десертно вино за този приятел, който очевидно нямаше огромен късмет с жените.
Той хвана брадичката ми с мръсната си ръка и промърмори:
— Много добре. — Облиза устни. — Ставаш. Но не забравяй, че след като той излее благородното си семе, идва ред и на караула, разбра ли? Само попитай за Салваторе!
— Салваторе значи — изчуруликах кокетно, като едва се сдържах да не припадна от зловонния му дъх. — Така се казваше и баща ми.
Той ме държа здраво за ръка чак до вратата, а накрая ми плесна звучно задника. Обаче бях вътре.