Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (45)

Втора глава

Подредихме се — този път четирима — на ниските столчета около разтворената пред нас върху печатната маса „Примавера“. Защото беше настанал моментът да споделим тези най-невероятни елементи от загадката с нашите приятели — че стратегията на Седемте е скрита в картината. Двамата братя се приведоха над пергамента така, както бяхме правили и ние през всичките тези месеци, и огледаха платното с опитните си очи на картографи, улавяйки в него нови детайли подобно на корморани, измъкващи риби от пенещите се вълни.

— Значи всичко това са градове, тези фигури и божества — изрече с благоговение синьор Кристофоро.

— Точно така — потвърди брат Гуидо и започна да ги изброява, сочейки: — Пиза, Неапол, Рим, Флоренция, Венеция, Болцано и Милано. През последните дванайсет месеца сме били във всеки от тези градове — било по силата на случайността, било нарочно. И всеки херцог, крал, ерцхерцог и дори самият принц на Църквата, с които се запознахме, може да се нарече категорично виновен.

— А това определено е Генуа — намеси се синьор Бартоломео. — Защото това е нашата Симонета, Бог да дари с покой душата й.

— Да.

— До какъв извод стигаме тогава — че Седемте планират да нападнат осмата фигура — Генуа? Че Генуа не е член на Седемте, а по-скоро жертва и цел? Че вашият дож не е в заговор с останалите, така ли?

— Бих повярвал по-скоро в това, отколкото да допусна, че дожът ще се съюзи с Пиза и Венеция за каквото и да било. Простете ми, милорд и милейди, обаче той по-скоро би позволил на жена си да се съвкупли с хрътка, отколкото да влезе в каквото и да било общо начинание със заклетите си врагове и съперници! — отсече синьор Кристофоро.

Спомних си за онова, което ми бе казал брат Гуидо на влизане в Генуа и защо се бе обърнал към стражите с милански акцент, силно притеснен да не издаде нито собствения си акцент от Пиза, нито моя венециански произход.

— Но защо? — обадих се и аз. — Защо точно Генуа?

— Отговорът се крие в онова, което току-що каза брат ми — отговори синьор Бартоломео. — Ако Генуа е отказала да вземе участие в плановете на Лоренцо, то тогава каква полза могат да имат от нея? Щом Хабсбургите вече разполагат с търговски договор с Венеция, Генуа, която е на западното крайбрежие, ще се превърне от „Ла Суперба“, „Гордата“, както я наричаме ние, в обикновен краен пост, ще деградира от могъща морска държава с пълна независимост до обикновено рибарско селце.

— А ако Генуа не се присъедини към Седмината, тогава съюзът им не би могъл да бъде в безопасност — продължи брат му. — Защото Генуа е задната врата на полуострова към Франция, Португалия, Испания, а също и Англия. Тези велики нации надали ще се зарадват, ако полуостровът се обедини, защото подобна държава би се превърнала в невероятно могъща сила, при това точно в сърцето на Европа. Тогава ние бихме владели всички търговски маршрути и в Средиземно море, и в Атлантическия океан.

Започвах малко да се обърквам. Както винаги, брат Гуидо не пропусна да се намеси, за да изясни положението, но също както винаги облече обясненията си в думи, дълги като червеи за стръв.

— Искат да кажат, че междудържавните войни и гражданските бунтове държат „Италия“ в мир с останалия свят. — Забеляза погледа ми и се поправи: — Просто сме твърде заети да се бием едни с други, за да се бием с когото и да било другиго.

— Ооо! — кимнах.

— Италианските войни, както и вековните битки между гелфите и гибелините, съхраняват Европа от алчни очи — допълни синьор Кристофоро.

— Като същевременно множеството ни държави винаги могат да сключват договори с други сили, за да подсилят относителните си позиции на полуострова — Генуа с Франция, Милано с Бурбоните, Венеция с Хабсбургите, папските територии с Англия — продължи брат му и грозното му лице светна с блясъка на интелекта. — Но една обединена Италия би била непреодолима сила. Богата, с войници, калени в дългогодишни битки, и с четирите велики флоти на Венеция, Неапол, Пиза и най-великата от всички, разбира се, Генуа.

— Питам се обаче, щом сме се били едни с други толкова дълго, останало ли е изобщо нещо за обединение — отбелязах замислено аз.

— О, останало е, при това нещо много по-голямо от сумата на неговите части! — увери ме брат Гуидо. — Защото нашите държави притежават не само ненадмината боеспособност, но и велики културни достижения. Мъже като Полициано, който е описал „Пролетта“, и Ботичели, който я нарисува, са синове именно на това съревнование. Всяка държава се нуждае от пищен двор, за да надскочи съседите си. И към това военно и културно превъзходство се добавя и силата на самия Бог — допълни мрачно, — защото Негово светейшество папата е глава на Католическата църква. — Последното изрече с нескрито презрение. — Заедно всички биха могли да управляват света.

— Както са го правили някога — възкликнах, припомняйки си преклонението на дон Феранте пред славата и могъществото на Римската империя.

Брат Гуидо кимна и продължи:

— Папата е ключова фигура в цялата конспирация. Той легитимира схемата в очите на света и мисля, че само заради него Лоренцо му е обещал, че Рим ще бъде столицата на новата нация. Защото вижте как Венера е застанала в центъра на картината и е най-високата фигура, с изключение на Купидон!

— Освен това — допълних аз, — тя е облечена като кралица и е вдигнала ръка за поздрав към всички останали.

— Значи Лоренцо де Медичи е в корените на всичко това. Стрелката на компаса! — изрече с удивление синьор Кристофоро.

Замислих се върху метафората му за Лоренцо като стрелката, която сочи пътя. Погледът ми се плъзна към меча на Меркурий — остър, метален. Показващ пътя на останалите.

— Сега вече разбрах защо мечът на Меркурий сочи към Симонета! — извиках възбудено. — Защото врагът е Генуа!

— Не трябва да пропускаме и вида на този меч — допълни брат Гуидо, изваждайки собствения си меч от ножницата му. Острието запя и всички се загледахме с ужас в смъртоносната извивка на стоманата. — Това е ятаган в източен стил — по турски модел, зает от нашия сразен враг по време на Битката за Отранто, когато генуезците успяват да отблъснат турците и да ги върнат в земите им.

— А Симонета носи на врата си кръст от перли — емблемата на нейния град! — довърших триумфално.

— А как успяхте да разкриете останалите конспиратори, тези височайши особи? — попита синьор Бартоломео.

— Някои от тях се издадоха със собствените си думи — отговори брат Гуидо. — Други пък издадоха другите. Но всички до един носеха златен пръстен с деветте топки на Медичите.

— На левия си палец, нали? — извика внезапно синьор Кристофоро и брат Гуидо го погледна изненадано с удивителните си сини очи.

— Да. Как разбра?

— Погледнете внимателно — левите палци на всичките седем заговорници са скрити!

Огледах подред всяка от фигурите на картината, неспособна да повярвам на очите си. Майко Божия! Как сме го пропуснали?

Огненокосата Пиза криеше левия си палец, хваната за ръката на Симонета — Генуа. Фиамета — Неапол, бе скрила левия си палец зад пръстите на сестра си Пиза. Семирамида — Рим, бе скрила левия си палец в алените дипли на сватбеното си наметало. Аз, Флора, бях скрила левия си палец под полата с розите. Левият палец на Хлорида — Венеция, беше скрит зад ръката, която тя бе протегнала, за да хване ръката на дъщеря си. Зефир — Болцано, синьокрилият дух, бе скрил левия си палец в роклята на нимфата, която нападаше. Меркурий — Ботичели — Милано бе скрил левия си палец зад гърба си. Единствено Генуа, единствено Симонета бе показала левия си палец — вдигнат високо и гордо, примамващ окото, свързан с десния палец на Неапол — една от най-високите точки в цялата композиция. Дори и дребният Купидон — нашият водач през загадките на тази картина, бе скрил левия си палец зад лъка си.

— Мътните го взели, вие сте прави! Напълно прави! — ахна брат Гуидо. — Сега, когато го забелязах, ми се стори очевидно.

— Обаче не ми изглежда правилно — промърморих.

— Именно! — съгласи се брат Гуидо. — А добре знаем, че точно в тази картина няма нищо случайно. Ботичели е най-добрият художник от своето поколение. Начинът, по който разбира и представя човешките форми, е неподражаем. Въпреки това някои от ръцете изглеждат определено неловко. Особено силно се натрапва лявата ръка на Зефир — не мислите ли, че когато човек сграбчва друг в пристъп на гняв или страст, би използвал и палеца си, за да го хване по-добре? — Бузите му леко порозовяха, но той бързо продължи: — Даже лявата ръка на Семирамида не хваща както трябва алената й мантия. Но Ботичели никога не би нарисувал човек в неправилна поза. Той е твърде добър художник, за да допусне подобна грешка. Значи всичко това трябва да е нарочно, а оттук и изводът — че всички крият нещо, и по-точно — участието си в алианса!

— Съвсем нарочно си беше! — извиках внезапно. — Защото, когато бях модел на Ботичели, той лично ми нагласи ръцете! Спомням си добре как скри палеца ми под една гънка на роклята, върху която бяха розите. Изобщо не беше случайно! Но защо точно палците, а?

Брат Гуидо сви рамене и отговори:

— По нашите земи е обичайно да захапеш палеца си пред човек, когото предизвикваш на двубой. Мисля, че произходът на този жест се корени в рицарските времена, когато при подобни обстоятелства са измъквали ръкавицата си със зъбите си, започвайки от левия палец, така че дясната ръка да може да поеме лявата ръкавица и да я хвърли в лицето на противника.

Двамата братя не бяха в състояние да следват и половината от това обяснение за палците и започнаха да стават нетърпеливи — съвсем разбираемо предвид огромната опасност, надвиснала над града им.

— И сега какво? — подкани ни синьор Кристофоро.

— Трябва да предупредим дожа на Генуа! — отсече брат Гуидо. — По някакъв начин трябва да получим аудиенция при него и ако видим, че той не носи пръстен на левия си палец, мисля, че можем окончателно да го изключим от конспирацията.

Синьор Кристофоро скочи на крака и извика:

— Бартоломео, предупреди началника на пристанището и градското опълчение! Кажи им да подготвят всички бойни кораби в пристанището. Разкажи им за предстоящото нападение! Кажи, че сме получили поверителна информация от Венеция. Ето, вземи това! — Изтръгна отпечатаната преди малко карта от масата и му я подаде. — Покажи им кръста на Генуа! Побързай!

Брат му взе картата и тръгна, но на вратата се обърна.

— А ти къде отиваш?

— Трябва да заведа нашите приятели при дожа. Там ме познават — вече седмици наред ми наритват задника, задето все искам пари. И никога не биха пуснали вътре жител на Пиза. А аз ще мога да говоря със стражите на генуезки.

— Ами аз? — извиках възмутено.

— Ти оставаш тук! — избоботиха в унисон те. И се спогледаха.

— Аз… — започна брат Гуидо, — тоест ние, не искаме да те излагаме на опасност!

— Ти шегуваш ли се с мен?! — изписках и грабнах пелерината си. — Стигнах чак дотук и през последните месеци трудно може да се каже, че съм била извън опасност! Мога да ви помогна! Не помогнах ли вече достатъчно, а? — Хванах раменете на брат Гуидо и го завъртях към мен, принуждавайки го да ме погледне в очите.

Той ме прониза със своите и с неохота призна:

— Дори нещо повече — ако не беше ти, сега нямаше да сме тук!

— Хубаво, ела — сви рамене синьор Кристофоро. — Но стой по-назад! — А към брат си добави: — Кажи на градското опълчение да отиде на фаро — непременно трябва да сложим пост при светилото!

Сякаш мозъкът ми бе озарен от светкавица.

— Какво каза току-що? — възкликнах.

Очевидно в гласа ми е имало нещо особено, защото и тримата се заковаха на място.

— Какво да съм казал? Пост при светилото, това казах — отговори колебливо синьор Кристофоро.

— Преди това.

— Градското опълчение? Фаро?

— Фаро!

— Означава „кула със светлина“.

— Какво е кула със светлина?

— Очевидно не съм бил добър учител, щом съм пропуснал да ти кажа за това — отбеляза намусено той. — Е, става въпрос за онази каменна кула ето там, виждаш ли я? Та на най-горната тераса тя има огромен фенер. Благодарение на нея и нощем, и при мъгла корабите могат да навлязат спокойно в пристанището. — И посочи с пръст към високата кула, видима и от този, и от всеки ъгъл на Генуа.

— И на тази кула й викат фаро, така ли? — попитах с треперещ глас.

— Да! — отговори натъртено и нетърпеливо той. И тримата мъже вече ме гледаха втренчено, сякаш бях лунатик, откъсващ ги от важните им дела с несвързаните си брътвежи.

— Как се пише това? — попитах мрачно.

Синьор Кристофоро ме изгледа така, сякаш бях дете идиотче, и изрече високо:

— Ф-А-Р-О.

— Фаро! — изкрещях и изтръгнах картината от ръцете му. — Нали вече казахме, че някои градове съдържат насоки за други градове, а? — Това беше към брат Гуидо. — Например Флоренция държи трийсет и две рози, за да подскаже за розата на компаса във Венеция!

— Да де, това вече е ясно.

— Хубаво. Ами спомняш ли си как не можахме да разтълкуваме цветята на Хлорида?

Това вече обърка дори и него.

— Ама какви ги приказваш, за бога?

— Хлорида! — повторих нетърпеливо. — Не си ли спомняш? Брат Никодим беше казал, че цветята излизат от устата й като истини. И се оказа прав! Те действително са истини! От устата на Хлорида излизат четири вида цветя. Спомняш ли си? Фиордализо, анемона, роза и окиченто.

— Така е, макар че това са разговорните думи, а не оригиналните ботанически наименования на латински.

Махнах с ръка и промърморих:

— Забрави за латинския! Представи си само първите им букви!

— Ф-А-Р-О — изброи бавно той и очите му се ококориха. — Светлинната кула! Ще се съберат там!

— Не забравяй също така — продължих, — че окичентото е цветето на смъртта. Думата „фаро“ завършва на „о“ като „окиченто“ — завършва със смърт! Нали предположихме, че това начинание ще завърши със смърт, на един или на мнозина? Е, точно така ще стане, ако не побързаме!

Синьор Кристофоро може и да не успя да следи изцяло нашия разговор, но схвана посланието.

— Бартоломео — рече на брат си, но без да сваля очи от мен, — когато тръгнеш към фаро, върви въоръжен! Кажи и на градското опълчение!

Синьор Бартоломео кимна само веднъж и изчезна. Ние, останалите трима, не закъсняхме да го последваме. Оказа се, че навън вече бе започнало да се здрачава. Брат Гуидо сложи безмълвно ръка върху юздите на черния кон на Мавъра, за да го успокои, докато синьор Кристофоро ги развързваше. И внезапно всичко стана реално. Вече бързахме, за да спасим не безименни френски семейства в някакъв неясен кръстоносен поход, а живи и съвсем познати генуезци, които бяха само на един залез разстояние от огъня и меча. Полите ми бръснаха леко момиченцето, което бе пазило коня ни за една монета.

— Извинявай — промърморих разсеяно.

Момичето вдигна очи към мен и ми се усмихна. Умиращото слънце разкри очи, зелени като моите. Беше много красиво. Върнах й усмивката, докато синьор Кристофоро ме вдигаше на седлото. Обвих здраво кръста на синьор Кристофоро, брат Гуидо скочи зад мен и аз извиках:

— Хайде, няма време!