Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (42)

Пета глава

Събудих се в килията си, скована от студ. Зората превземаше града. Зефир бе решил да си отмъсти, издухвайки хладните си пролетни ветрове в органната тръба на моята кула, и с дъха си ме беше събудил.

Наблюдавах как слънцето се издига над града и докосва сребърните кули на катедралата. От цепнатината в килията ми се виждаха и двете кули на „Свети Амброзий“, които ме увериха, че събитията през нощта не са били сън. Извадих пергамента от корсажа си, за да разгледам отново картата, но се наложи почти веднага да го напъхам обратно, защото ключът в ключалката се завъртя и вратата се отвори. На прага застана сержантът, който бе надзиравал претърсването ми вчера. Държеше в ръка коприна с цвят на пламъци.

— Нейно височество майка ви ви кани на аудиенция в покоите си — изрече отсечено.

И нищо повече.

Сърцето ми моментално се разхлопа и бузите ми порозовяха, преборвайки студа. Да не би някак си да е разбрала как и къде съм прекарала нощта? Може би чрез същите магии, които й бяха подсказали, че съм напускала стаята си в Болцано?

— Моли ви да облечете това — допълни сержантът и хвърли коприната върху сламеника ми. Което донякъде ме поободри — аз не бих хабила безценна коприна за дъщеря, която я очаква бесило, а вие?

Запитах се дали ще остане да ме гледа как се събличам и обличам — нещо, с което бях свикнала в стария си живот. Но вратата отново се затвори. Аз се измъкнах от старата си рокля и облякох роклята на пламъци. Нямах нищо против да се простя с изпоцапаната розова коприна, защото се беше вкоравила от пот по време на дългото ми пътуване с каретата, а после, снощи, тичането ми из улиците на Милано я беше довършило. Подуших подмишниците си и ми се прииска да разполагах с карамфилово масло, за да го втрия в кожата си, но тъй като наоколо не се виждаше, се примирих. Радвах се, че майка ми не бе изпратила прислужница, която да ме облече, защото тогава щяха да намерят картината, както и колана с парите, дървената карта и страницата от Библията. Косата ми беше спусната и разчорлена, заприличала на птиче гнездо във ветровитата кула, обаче не разполагах с никакви средства, за да я оправя — нито гребен, нито огледало. Затова просто прокарах пръсти през нея, за да разплета поне най-гъстите сплъстявания, а след това я сплетох на дебела плитка, която заметнах върху едното си рамо. И тъй като не знаех какво да правя по-нататък, почуках на собствената си врата. Сержантът отключи, отвори и без да изрече и дума повече, само хвана ръката ми.

Увита с мантията от норка, аз последвах широкоплещестия войник по същите стъпала, които бяхме взели на бегом с моя приятел само преди няколко часа. Поехме през войнишкия плац. Тревата бе все още заскрежена и хрущеше под краката ни. Малко по-нататък група войници се занимаваха с поредното си обучение — гласът на сержанта им отекваше между четирите червени стени, които сутрешното слънце бе обагрило до кръв. Огледах тайничко мъжете във войнишки доспехи и медни шлемове в търсене на брат Гуидо, но не го зърнах сред тях. Дали майка ми не го е познала и не е заповядала да го арестуват? Най-вероятно — не. Майка ми никога не говореше с простите хорица, никога не ги поглеждаше в очите. И никога не би си направила труда да търси благородник сред цял полк войници. От друга страна, може да ме е проследила и така да е разбрала какво съм правила през нощта. Омразата ми към нея — за това, че ме хвърли в килия и ме обрече на глад — се превърна в страх.

Прекосих малкото мостче над рова, отвеждащо към резиденцията на херцога, и се озовах сред такъв разкош, че ако не бях прекарала толкова време в килията си, за нищо на света не бих повярвала, че тя е част от същия замък. Стените бяха покрити с коприни в кайсиев цвят и златисто, а змията на Сфорца беше навсякъде, неизпускаща нито за миг от зоркия си поглед членовете на двора.

Нехущан.

Покоите на майка ми не отстъпваха по разкош на коридорите и другите зали. Бяха потънали в бледосиньо, изпъстрено със сребристи нишки. Тя седеше пред огледалото си в рокля от пламъци, същата като моята. Едва тогава си дадох сметка, че това са същите пламъци, които красяха и мантията на Меркурий — Милано. Да не би всичко около нея да бе някакъв символ на конспирацията, в която бе затънала с двата си крака? Майка ми решеше косата си с гребен от сандалово дърво, а краката й бяха потопени в сребърен леген, пълен с розова вода, чийто аромат изпълваше цялата стая. Страхът ми се замени от гняв. Кучката ме бе заключила в студена кула, а тя се къпеше в сребърни съдове, ще кажеш, че е кралицата на Милано!

Но тук майка ми отново ме изненада. Остави гребена върху тоалетката си и ми се усмихна мило, сякаш току-що се бях върнала от тенис, а не от тъмница.

— Дъще! — възкликна и разпери ръце, за да ме прегърне. — Радвам се да те видя! Надявам се, че покоите ти не са твърде неудобни?

За щастие не дочака отговора ми — защото й бях приготвила изобилие от неприятни думички.

— Щастлива съм да ти съобщя, че ще ти се наложи да изтърпиш тези наложителни лишения само още една нощ. Надявам се разбираш, че не мога да си позволя да изгубя най-скъпото си! Особено след плановете ти за пътуване, които имаше във Венеция.

Хммм. Значи може и да не знае какви ги бях вършила в Болцано. И със сигурност няма представа в какво се бях забъркала снощи.

— Имам добри новини за теб! Баща ти пътува към нас и още утре ще бъде тук!

Добри новини, но за кого? Останах си все така кисела и нацупена.

— Ще доведе, естествено, и личната си охрана, така че оттам нататък няма да се налага да лишаваме лорд Лудовико от неговите войници!

Майко Божия! Най-сетне схванах идеята. Ако телохранителите на дожа се заемат с моята охрана, значи за мен няма мърдане. Ще трябва да намеря начин да съобщя някак си на брат Гуидо! Още тази нощ трябва да се измъкнем оттук!

— Има и още една изненада, но нея ще оставя на нашия домакин херцогът да ти я съобщи. Защото той настоява днес да го придружим в една обиколка — имал някакви велики чудеса, които държал да ни покаже. А ти ми кажи сега, успя ли да нарушиш постите си?

— Ако имаш предвид дали съм яла нещо — не — озъбих се аз.

Нямах представа как да се държа с тази жена. Във Венеция, в двореца на баща ми, бях зърнала едно парче стъкло, което на пръв поглед изглеждаше кристално бяло, но разделяше светлината на седем цвята. Синьор Кристофоро ми обясни, че се казвало призма. Та майка ми беше точно като призма — имаше най-малко седем цвята и аз никога не знаех кой нюанс от характера й ще видя в следващия момент. Но сега тя като че ли не забеляза грубостта ми, защото само махна с ръка към своята прислуга.

— И кажи на онези долу да ми сложат и вечеря, защото и снощи останах само със среден пръст! — изревах след излизащата от стаята прислужница.

Веждите на майка ми скочиха чак до линията на косата й.

— Още се изпускаме, а? Е, сигурна съм, че е случайно.

Да бе, случайно. Била си твърде заета да се тъпчеш със свинско и меки пастички, та да се сетиш да изпратиш и на дъщеря си!

— Така и така сме сами, да поговорим — рече тя. (В момента в стаята на майка ми имаше три прислужнички — но нали вече ви казах какво внимание обръщаше тя на простия народ?) — По-внимателно! Да не би да подковаваш кон?! — Това бе насочено към една от прислужничките, която в момента подсушаваше краката на майка ми с ленено платно. Майка ми срита бедната жена и я запрати по гръб на пода. После, без никаква пауза, се обърна към мен: — Предполагам си се досетила защо покоите ти тук не са толкова… удобни, колкото в Болцано?

Забелязах как нещастната слугиня изпълзя към вратата. Междувременно свих рамене — не исках да се издавам с нищо.

Тя поднесе към мен дългата си бяла ръка и между пръстите й проблесна нещо — сребърна монета.

Сърцето ми затуптя толкова силно, че тя сигурно го чуваше.

Това беше ангелът от мината в Болцано. Който бях взела. И изгубила.

Тя разгада моментално изражението ми и кимна.

— Да. Падна от ръкава ти, когато беше заспала в каретата.

Боже! Звънът на метал, който ме бе събудил, когато зърнах езерата на Ломбардия през прозореца на каретата!

— Но и без това бях сигурна, че онази нощ беше ти, която ни проследи — продължи майка ми. — Както сигурно си забелязала, Марта вече не е сред нас.

Не стана ясно дали Марта се е завърнала във Венеция, или е отпътувала при Бога, а и майка ми не благоволи да се впусне в подробности.

— Рано или късно, Лучана, ще разбереш, че не можеш да победиш и че покорството към мен и баща ти, а после и към съпруга ти, е единственият ти пряк път към щастието! Непокорството води единствено до лишения, затвор и отчаяние. — Изправи се и започна да крачи важно из стаята като адвокат, който иска да придаде тежест на думите си. — Забрави всичко, което си мислела, че знаеш за политиката, защото нищо не знаеш! Не се опитвай да узнаеш повече от онова, което чуваш — заради собствената си безопасност! И като стана дума за това, както и за да угодя на непреодолимото ти любопитство към въпросите от държавно естество, днес ще бъдеш приета в доверения кръг на великия Лудовико Сфорца! Гледай и се учи, щом толкова искаш, а утре ще положим ново начало! А, ето че и закуската ти пристигна. — Премина гладко от политика към закуска без никаква промяна в тона.

Яденето, което пристигна, почти компенсира лишенията от предния ден — солено говеждо, бира, плодове и превъзходен бял хляб. Нахвърлих се върху него с вълчи апетит, а през това време майка ми ме наблюдаваше през спуснати клепки — също като Нехущан. Когато приключих, реших да я възнаградя с едно просташко оригване. Но на нея окото й дори не мигна. Следващият й ход се оказа поредната изненада.

— Косата ти е истинска трагедия — отбеляза. — Киара, донеси ми гребена и маслата! Както и… ммм, да, мисля, че опалите ще бъдат най-подходящи.

Възрастната й прислужница, която разпознах от Венеция, донесе заръчаното от пътническите й сандъци. Майка ми ме настани пред огледалото и собственоръчно започна да ми прави прическата. Ръцете й се оказаха изненадващо нежни и умели. Разреса добре сплъстените ми кичури и ги зави като дребни вълнички, които захвана с опалите, а половината от косата ми остави спусната назад. Когато приключи, стисна лекичко раменете ми и сведе глава до моята. Очите ни се срещнаха в огледалото. Две жени с еднакви руси коси и еднакви зелени очи, облечени в еднаква коприна на пламъци. Кръвната ни връзка беше буквално изписана по лицата ни и в големите ни очи, в красиво извитите по-тъмни вежди, в малките, леко чипи носове и плътните розови устни. Не каза нищо, когато притисна буза о моята, но аз схванах посланието.

Ние бяхме майка и дъщеря.

След като наметнахме мантиите си, обухме се и се маскирахме („защото ще бъдеш сред войници, скъпа“), майка ми изпрати да извикат онзи сержант, който ни изведе от резиденцията по широки каменни стълби и покрай изкуствено езерце, пълно с шарани. Рибите подскачаха във водата и обръщаха коремчетата си и люспите им проблясваха под лъчите на слънцето. Идваше ми да грабна един шаран, да му скърша главата и да го налапам целия — все още умирах от глад.

А после, насред този колоритен пейзаж, се появи херцогът със своята свита. Движеше се бързо. Не можех да не забележа, че Мавъра като че ли винаги маршируваше. Осанката му беше военна, войната — основното му занимание. Всичко по него беше свързано с войнишкия живот. В светлината на утрото забелязах потъмнялата му кожа и маслиненочерните очи и едва тогава разбрах защо всички му викаха „Ил Моро“ — Мавъра.

Той отново ни поздрави по своя малко недодялан, войнишки начин, а към мен се обърна съвсем свойски, сякаш не бях прекарала нощта в една от неговите килии.

— Хайде, елате, госпожо и госпожице! — подкани ни той. — Ще ви покажа великите чудеса, за които говорихме на вечеря.

С тези думи домакинът ни поведе към малка лоджия, проблясваща в черно и бяло под силното слънце, и отключи ниска врата с ръката, на която стоеше пръстенът на Медичите. Обърна се към охраната си и отсече:

— Шестима тук, шестима на пост! Без римляни!

Сержантът започна да разпределя хората си:

— Вие, двамата от Милано, ти от Марема, ти от Сиена, ти от Модена и ти от Пиза! — При последната дума вдигнах очи и видях, че войникът от Пиза, избран да ни охранява, бе брат Гуидо.

Минахме през тъмната порта и заслизахме по поредната вита стълба. Сандалите на войниците трополяха зад нас. Надолу и надолу, докато не достигнахме огромна зала, залята от светлина, която нахлуваше от прозорци на четири метра нагоре в скалата, чак в замъка. Това ми напомни за подземния тунел, по който бяхме преминали на отиване и на връщане снощи. Но ако в онзи тунел имаше същества, страховити като тези, които сега виждах пред себе си, никога не бих напуснала замъка.

Мадонна!

Пред нас се извисяваха гигантски чудовища от дърво и желязо, обсадни кули, подредени като полк великани, военни машини със зъби като на дракони. Конструирани в огромни мащаби, с колела, макари и въжета, с греди и оръдия, и страховити остриета.

Поехме напред в тази невероятна пещера, в тази катедрала — но храм не на Бога, а на войната. И сякаш цитиращ Светото писание, Лудовико Сфорца започна да говори на език, който разпознах като латински. Затова ли херцогът бе настоял с нас да не идват римляни? Дали за хората от Рим беше по-лесно да разбират езика на Църквата? Лично аз, естествено, схващах само една дума от сто. А майка ми, която с кимане приемаше указанията на херцога, очевидно разбираше всичко. Но с огромна гордост в душата си аз си знаех, че тук има и още един, който разбира всяка думица от казаното от Мавъра и после ще може да ми го повтори.

Всяко от тези чудни метални същества си имаше помощници, нещо като пазачи — инженери, които непрекъснато оправяха, нареждаха, експериментираха, провеждаха изпитания, добавяха тук болт, там — пирон, рендосваха дъски или лъскаха метал. И насред цялата тази суматоха председателстваше дребен грозен човечец с лице, буквално скрито под гъста брада и мустаци. Същият този човечец сега се поклони ниско на херцога и започна да бърбори нещо — също на латински, обаче много по-скоростно и по-умело, отколкото своя господар. Човекът се оказа истински фойерверк — идеите буквално бликаха от главата му като искри, подкладени от страстта, която влагаше в работата си. По акцента, с който говореше латински, се досетих, че е тосканец. Което на свой ред ми припомни, че това трябва да е инженерът от Винчи, за когото брат Гуидо снощи ми спомена. В следващия момент вече знаех доста повече за него, защото бе представен на майка ми като синьор Леонардо да Винчи. И докато двамата мъже разговаряха, а майка ми слушаше, не можех да не се запитам защо аз, която бях държана целенасочено в неведение от майка ми толкова дълго време, сега изведнъж се сдобивам с честта да ми показват такива неща. Майка ми ме надиграваше редовно на карти, но сега бе решила да ми покаже ръката си — все едно директно ми признаваше, че се планира война и че тя е част от нея, и че тази нова война, с новата армия, ще бъде водена по нов начин. С помощта на машините, родени от трескавото въображение на този дребен тоскански инженер, чиито идеи се издуваха и изригваха като натежали утроби, за да разпръснат навсякъде кръвта на невинните войници, погълнати от неговите машини. Сякаш доловила мислите ми, майка ми се обърна и тихо изрече:

— Това са машини на смъртта. Който разполага с подобни неща, не може да изгуби никоя война! Разбра ли ме? Не може да изгуби!

Сега вече разбрах причината за тази разходка. Поредните заплахи.

Погледнах я в очите и казах:

— Това ми е ясно. Но какво всъщност искаш да ми кажеш?

Забелязах, че херцогът и инженерът бяха замлъкнали и ни слушаха.

— Че е безполезно да се съпротивляваш на онова, което предстои! То е неизбежно като сезоните!

Тук дребният тосканец изрече една латинска поговорка (на която й бе писано да се превърне в третата латинска мъдрост, която знаех): Verfugo Hiberna.

И всички се разсмяха сърдечно. Намразих ги до един — тези търговци на войната, тези вестители на смъртта!

— А сега мисля, че е време да загърбим военните гледки и да се насочим към по-лицеприятни такива — към въпросите за любовта и брака! — измърка хитро майка ми и ме прегърна през раменете.

— Марс среща Хименей, а? — излая Лудовико. — Вярно е, девойко, възрадвай се! — И ме погледна с обич, сякаш не бе мой тъмничар, а любим чичо. — Защото утре ще посрещнем в нашия двор твоя годеник, лорд Николо дела Торе от Пиза!

Едва не се строполих на пода.

— Лорд Николо? Тук? Утре? — изрекох напевно колкото сили имах, за да може брат Гуидо да ме чуе.

— Точно така — усмихна ми се снизходително майка ми. — Не е ли прекрасно? Той идва, за да се присъедини към нас и да се запознае отново с теб, кралицата на сърцето му!

Прилоша ми, но единственото, на което можех да се надявам, бе, че тази информация е достигнала до ушите на брат Гуидо в задните редици. После всички поехме към изхода. Аз се приведох, уж за да си оправя обувката, но всъщност исках да изчакам брат Гуидо да ме настигне. Когато го видях, се престорих, че се спъвам и протегнах ръка, за да се хвана за него. Получи се.

— Хей, ти! — провикна се Мавъра отгоре. — Помогни на госпожицата да изкачи стъпалата! Няма сили, горкичката, откакто получи новината, че любимият й пристига!

Знаех, че двамата с брат Гуидо разполагаме с шест завоя на спираловидната стълба, за да си кажем каквото искаме. Отне ни дори по-малко.

— Довечера идвам при теб, както говорихме! — прошепна ми той, но толкова тихо, че едва успях да различа гласа му от стъпките на групата ни. — След вечернята!

— Но не чу ли какво казаха? Утре очакват Николо! Той веднага ще те познае!

Това определено го стресна. Но бързо се стегна и рече:

— Ще се скрия във войнишките редици. Той няма да може да ме познае сред толкова пешаци.

Нямаше време да му обяснявам, че майка ми може и да го е виждала само веднъж, на сватбата на Медичите, обаче Николо бе израснал с него. Затова минах директно на въпроса.

— Позволи ми да ти кажа едно! — изсъсках. — Някога познавах много такива от резбата на братовчед ти и ти гарантирам, че онова, което най-много обичат да правят, е да оглеждат войниците! — Почти бяхме стигнали вратата. — Освен това от утре ме поставят под охраната на личната гвардия на баща ми! А можеш да ми вярваш, че те си знаят работата!

Това вече го убеди.

— Много добре — прошепна нежно. — Тогава тази вечер тръгваме! Бъди готова!

Кимнах бързо. Последен завой към светлината, последен въпрос.

— Какво каза накрая на латински онзи тоскански инженер?

Той ме погледна неразбиращо, но преведе:

— Пролетта прогонва зимата.

Останалата част от деня прекарах в трепетно очакване. Симптомите ми бяха до болка познати от деня преди бягството ми от Венеция, което планирах. Изгубих всякакъв апетит и се превърнах във ветропоказател, въртящ се между посоките на възбудата и страха. Бузите ми горяха, клепките ми пламнаха — дотолкова, че на път за литургия в носилката на херцог Сфорца майка ми ме попита дали нямам треска. При което лорд Лудовико ме шляпна през гърба, сякаш двамата бяхме седнали на по чашка грапа в кръчмата, и избоботи:

— Да бе, треска! Ама треската на Купидон! Защото нищо друго не слага цъфнали рози върху бузите на млада девица и ярки искри в очите й, освен събирането с голямата й любов! Помнете ми думата, дожаресо, това са симптоми, насочващи към само една болест — Дела Торе!

Докато се изкашлях от удара и се усмихвах учтиво, си мислех, че домакинът ни всъщност не знае колко е близо до истината. Бе познал, че треската ми е вследствие от мисълта за предстоящото ми събиране с голямата ми любов, както и че болестта се нарича Дела Торе, само дето бе сгрешил клона на това семейно дърво, когото обичах.

И така, аз се озовах в третата миланска базилика за един ден. Дадох си сметка, че откакто пристигнах в този град, съм влизала в повече църкви, отколкото през всичките последни четири години, взети заедно. Този път се намирахме наистина в голямата катедрала — отвън с гора от остри върхове, отвътре — с величествена колонада. Светлината проникваше през дъгоцветното стъкло със зеленикав отблясък, превръщайки колоните в кости — издигаха се нагоре и се виеха като гръден кош на великан. Този път бях не пророк Данаил в бърлогата на лъва, а пророк Йона в корема на кита. Отново бях погълната от звяр — дали щях да мога да избягам от този град? Службата продължи цели два часа, но не чух нито дума от нея.

Когато се върнахме в замъка, безпокойството ми се засили — до вечерята, на която тази нощ бях поканена, макар да нямаше никакъв смисъл — и без това не можах да сложа хапка в устата си. Знаех си, че след вечерня трябва да съм обратно в килията си, затова се извиних с лъжата, че трябва да бъда свежа за пристигането на бъдещия ми съпруг. Майка ми като че ли ми повярва, но въпреки това изпрати с мен двама войници, които да ме отведат до килията и да я заключат.

Озовала се обратно в килията, нямаше кой знае какво да приготвям. Брат Гуидо ми бе казал да бъда готова. Но аз отдавна се бях научила да нося всичко най-важно за мен на гърба си. Още преди си бях избрала най-топлата пелерина, в която бях скрила маската на майка ми. Всичко това бях свила на вързоп, който бе поставен върху единственото столче в помещението. И сега се бях отпуснала върху сламеника, очаквайки да чуя съдбовния звук на камбаната, който щеше да го доведе. И когато едната, след нея втората и накрая третата църква обявиха с камбаните си края на вечерната служба, чух пред вратата си тътрене на крака и завъртане на ключ. Толкова скоро? Сърцето ми скочи в устата, а аз — на крака.

Вратата се разтвори широко.

Появи се майка ми.