Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (41)

Четвърта глава

Навън въздухът бе като че ли по-топъл, а аз бях отново с мантията от норка, която бях носила във Венеция. Цветът й бе приятел на нощта — много по-близък до мрака, отколкото онова абсурдно палто от бяла мечка, с което бях облечена в Болцано.

Бях си вдигнала качулката и пристъпвах след брат Гуидо, който, за да не ни спрат, ме бе стиснал здраво за ръката, сякаш бях затворник, който той води някъде. Измъкнахме се директно върху крепостната стена и запълзяхме внимателно покрай бойниците, чак до часовниковата кула. (Какво й беше името, вече не си спомнях.) Той ме придърпа към себе си и прошепна:

— Там има двама стражи, затова не можем просто да слезем долу и да погледнем нагоре. Но ако погледнем от горе на долу, пак можем да видим нещо. Хайде, ще се редуваме! Аз ще погледна първи, защото, ако ме видят, поне ще ме познаят като един от тях. — И се приведе ниско между двете бойници.

Но веднага след това се изправи.

— Да, съвсем същата змия. Само че с шест намотки, а не седем, както може да се очаква. Обърнати на север… мисля… точно над портата. Ето, погледни!

Погледнах надолу от същото място. Ъгълът на наблюдение бе крайно неудобен, а и единствената светлина наоколо идваше от факлите на стражата. Ако трябва да бъда честна, бях успяла да си съставя много по-ясна представа за релефа в мига, в който минах под него в каретата на майка ми — тогава поне беше светло. Вярно, и сега виждах извивките на тялото, отровните зъби и зейналите челюсти, готови да погълнат някого. Но иначе змията пазеше ревностно тайните си. Вторачих се толкова силно в нея, че ми се зави свят и имах чувството, че ще падна. Затова отскочих рязко назад и само свих рамене.

Брат Гуидо поклати глава и промърмори:

— Очевидно сме слепи.

— Може би е нещо, което може да се види само от долу — предположих аз.

— Или може би змията символизира просто династията Сфорца и този замък като главен щаб на новата армия. И нищо друго.

— Но това не ни приближава ни на йота към картата! — озъбих се аз. — Дай пак да видя! — Приближих се към бойниците и се приведох одве и камъните за втори път смачкаха кокалите ми. Обаче този път зърнах и нещо друго. Друга плоча и друг релеф, точно до змията. — Тук има още нещо! — просъсках, самата аз вече змия. — Някаква фигура. На мъж. Не… Има ореол! Светец!

— Дай да видя! — Брат Гуидо почти ме избута от мястото ми. — Да, права си! — Главата му пак се появи.

— Видя ли кой точно е този светец?

— Няма нужда да гледам. Знам. Това е Сант Амброджо, светецът покровител на Ломбардия. Хората тук се обръщат към него по всякакви поводи — от умиращ кон до изгубена котка, кръщават децата си на него, призовават го даже за ударен пръст на крака. Той е, няма никакво съмнение!

Отскочи назад и приклекна в сенките до мен.

— А каква е историята му? — попитах. — С какво е известен?

— С нищо. Освен… — Не довърши и ме фиксира с изумителните си очи.

— Освен?

— Възвърнал е зрението на един слепец! — изрече тихо и възбудено той.

— Сериозно? — Не успях да сдържа иронията си, защото бях наясно с тези чудеса. Знаех, че те са просто поредният номер, с който църквата обираше парите на бедните хорица.

— Това е! — Той забрави, че трябва да шепне, и се наложи да го усмиря. — Светецът ще ни помогне да прогледнем!

Въпреки съмненията си усетих, че в гърдите ми се надига старото, добре познато вълнение.

— Но как ще го направи? — прошепнах. — И къде?

— Това е лесно. Да идем да го попитаме!

— Той си е все още тук, в Милано?

— Никога не е напускал града.

— Би ли пояснил, моля?

— Мавъра го почита в църквата на манастира „Санта Мария деле Грацие“ и изисква и войниците му да бъдат набожни — безсъмнено иска да се подмаже на Негово светейшество папата. — Гласът му бе натежал от ирония така, както зъбите на змията — с отрова. — Говори се, че е издигнал Милано с меч и кръст.

— Е, и?

— Ние пък ходим в по-голяма църква — няма как, твърде много сме. Тя се нарича „Сант Амброджо“ — „Свети Амброзий“, и се намира недалече и от „Санта Мария деле Грацие“, и от тук. Светецът си е все още там — по-точно мумифицираното му тяло, в гробница с двама по-нисши светци, и всеки, който желае, може да го види в криптата! Всички в Милано знаят легендата. Някакъв слепец прогледнал само като съзерцавал мумифицираното тяло на свети Амброзий. Със силата на тези свети останки мракът за слепеца бил разкъсан и той отново зърнал светлината на белия ден! — цитира триумфално.

— Добре де, но кога е следващата ви служба? — подметнах нетърпеливо. — Неделя е след… — Започнах да броя на пръсти.

— След шест дена — довърши той. — Твърде далече е. А и тогава целият полк ще бъде с мен. Ние обаче трябва да действаме бързо!

С тези думи той се приведе отново през бойниците и преди да успея да го попитам какво възнамерява да прави, брат Гуидо се провикна с все сила:

— Хей, Лука!

Жизнерадостен глас отдолу:

— Какво по…? О, Гуидо, ти ли си? Нали гледаше онова красиво венецианско парче?

— Тя си е заключена и похърква — отговори брат Гуидо. Справяше се добре с грубия войнишки език — сливаше и скъсяваше думите си и разваляше красивия си говор. — Ти ли застъпваш след мен?

— Аха! До полунощ. Обаче няма проблеми — и без това пак щях да я гледам в сънищата си, ама сети се как! — Почти го видях как се хваща за пакета си. Другият страж се разсмя гърлено.

— Виж какво, хайде да ми оставиш смяната си, а? А утре пък ти ще изкараш двойна вместо мен! — провикна се пак брат Гуидо. — Има едно момиче в Порта Тичинезе…

— Ти нали доскоро беше монах, а?

— Бях! Защо според теб се отказах?

Още смях.

— Хубаво тогава, братко, пак ти си наред горе! Една почивка няма да ми се отрази зле.

— Господ да бъде с вас, чеда мои! — изпя иронично брат Гуидо и се престори, че ги благославя със знака на кръста. Нов, още по-бурен смях.

Миг по-късно той вече бе обратно при мен, в сенките.

— Хайде, да тръгваме! Разполагаме само с два часа, преди края на смяната на Лука!

— Къде ще ходим?

— В църквата „Свети Амброзий“, естествено.

— Сега ли?

— Сега.

— Ама как?

— Има един начин.

Побягнахме обратно по крепостната стена, влязохме в кулата и по спираловидната стълба се озовахме долу, на пустия плац.

Под прикритието на сенките стигнахме до ниска вратичка в стената и до тъмен коридор, който ухаеше на наскоро дялан камък.

— Хайде, ела! — подкани ме пак моят приятел. — Да се надяваме, че са го завършили!

— Къде се намираме? — ахнах уплашено.

— В коридор, който отвежда от замъка до доминиканския манастир „Санта Мария деле Грацие“. Мавъра го строи, за да може да ходи необезпокояван до своя любим храм, но вероятно и да може да избяга, ако се наложи.

— Майко Божия!

— Подобни коридори са нещо обичайно за всеки замък.

Това вече го бях разбрала — от тайния проход, свързващ замъка Сант Анджело и Ватикана в Рим. Но прецених, че най-добре е да не припомням на брат Гуидо за деня, в който вярата му умря. Докато бягахме напред, осъзнах, че тази вяра наистина вече я няма. Сами знаете колко свързан го бях виждала с вярата, затова за мен беше истински шок да чуя как се обръщат към него само с „Гуидо“, как той говори за жени и как се присмива на Бога, дори и на шега. Мислено се шляпнах по челото. Но какво ми ставаше, по дяволите?! Щом той вече действително се е върнал в нормалния живот, тогава не би ли имало някакъв шанс за мен, за нас?

Продължихме да бягаме тихо, докато накрая зеленикавите багри пред нас ни подсказаха, че горе има светлина. Изкачихме се по друга стълба и през преддверието се озовахме в широката паст на манастирската църква. Готическите арки, боядисани в млечносиньо, червено и охра, бяха красиво осветени от пълната луна, чиито лъчи проникваха през засводените прозорци на огромния купол горе. Група монаси край олтара каканижеше някоя от среднощните си молитви. Не ни видяха. Промъкнахме се безшумно зад гърбовете им и се изнизахме в нощта. Щом се озовахме навън, брат Гуидо сграбчи ръката ми по-скоро нетърпеливо, отколкото нежно и ме затегли напред през посребрените улици. В мига, в който облаците пак разкриха луната, вече видях крайната ни цел — гигантска църква с две високи кули — базиликата „Сант Амброджо“.

— Сложи си маската! — прошепна приятелят ми, когато приближихме. — Контролирай дишането си. И прави каквото ти кажа!

За миг спряхме пред църквата, за да се овладеем, а после брат Гуидо просто натисна тежките врати.

— Не заключват ли? — прошепнах.

— Божият дом е винаги отворен — изсмя се подигравателно брат Гуидо с тон, който никак не ми хареса.

Когато влязохме, забелязах, че братята тук вървят в синхрон с братята си от „Санта Мария деле Грацие“, защото литургията току-що бе завършила и монасите тътрузеха крака към килиите си за два часа почивка до следващата служба. Беше останал само един свещенослужител, точно както някога в обречената църква в Неапол, който гасеше свещите.

Тръгнахме безшумно по пътеката и брат Гуидо прочисти гърлото си. Старецът се обърна и мило ни се усмихна, като че ли ни беше очаквал.

— Моля за извинение, братко — започна брат Гуидо. — Аз съм член на личната охрана на лорд Лудовико. — Старият монах го огледа от горе до долу, не пропускайки да забележи чисто новото му снаряжение, високата му осанка, благородното му лице. — Имам честта да ескортирам дожаресата на Венецианската република. — Тук посочи към мен, а старецът в расо зяпна от изумление.

Опитах се да се престоря на колкото бе възможно по-надменна.

— Наредено ми е да ви помоля да позволите на дожаресата една частна визита при прочутите ви реликви, защото тя желае да се помоли необезпокоявана в час, когато очите на хората не са вперени в нея.

Свещеникът очевидно бе изгубил ума и дума. Аз носех единствено мантията си от норка и лъвската маска на майка ми, но като се има предвид, че тя бе изработена от чисто злато и позлатен емайл, а към всичко това се добавяше и свободно разпусната ми златиста коса, вероятно съм представлявала удивителна гледка.

Брат Гуидо се опита да го извади от вцепенението.

— Както виждате, нося печата на лорд Лудовико. — И поднесе пред очите на стареца глинената плочка със змията, която ми беше показал преди час.

— Да, това… това е съвсем… всичко е наред. Само дето… — започна да фъфли старият монах.

— Какво?

— Ами, просто… Кои реликви по-точно? Тоест… да де… би желала дамата… би искала да види дожаресата? Нашият блажен свети Амброзий или… — Сведе очи към печата. — Нехущан? — Все едно кихна.

Брат Гуидо ме погледна и аз разбрах, че дори и той няма представа какво означава втората дума — ако изобщо беше дума.

— Разбира се, че светеца.

— Насам, моля! — кимна свещеникът.

Последвахме го покорно към стълби, които безсъмнено отвеждаха към крипта. По едно време дръпнах леко ръкава на брат Гуидо — не можехме да си позволим този монах да стои и да ни гледа, докато открием значението на нашите находки. Той ми отговори с леко кимване, а на стареца рече:

— Не си правете труда, братко. Вършете си вашата работа. Аз ще ескортирам дожаресата до реликвите. Става въпрос за лично покаяние, ако ме разбирате.

Монахът ми се поклони дълбоко и се изпари. Аз го възнаградих с най-незабележимото кимване на света, така, както бях виждала да прави майка ми със слугите, от които беше доволна. А после полетяхме надолу по стълбите.

Мрачна крипта, три горящи свещи за трима светци — всичките скупчени заедно, сякаш споделяха общо легло. Телата им бяха съсухрени, плътта — восъчнобледа, одеждите им — нацепени на парчета около изпосталелите им кокали. Жервез, Протеаз и Блаженият Амброзий, мумифицирани за вечността. Дори разкошът на златното им ложе не бе в състояние да компенсира факта, че те всъщност бяха скелети. А свети Амброзий определено бе най-грозният от тях — тялото му бе сгърчено и разкривено, главата му — издута като мехур, а лицето му — хлътнало от едната страна.

Брат Гуидо проследи погледа ми и поясни:

— Свети Амброзий е бил само с една скула. И приживе е изглеждал твърде нелепо.

Заехме се да огледаме внимателно криптата. От време на време си шепнехме, сякаш тримата светци не бяха мъртви, а спяха. Накрая аз отсякох:

— Тук определено няма нищо. Или поне нищо, свързано със змии. — И се загледах в странната глава на светеца, очаквайки някакво чудо.

— Със силата на тези свети останки мракът за слепеца бил разкъсан и той отново зърнал светлината на белия ден — изрече напевно брат Гуидо, повтаряйки думите от легендата за свети Амброзий. В тази обстановка те прозвучаха по-скоро като молитва, само дето той не се бе молил от Рим насам.

— Тази вечер обаче ние сме слепците — промърморих. А после ми хрумна нещо: — Може би е добре да погледнем нагоре, така, както прави Меркурий на картината! — Двамата вдигнахме едновременно глави нагоре, но не видяхме нищо друго, освен светлия кръг на запалените свещи.

— Тогава може би на горния етаж?

— Струва си да опитаме — сви рамене спътникът ми. — И без това тази гробница като че ли не може да ни помогне с нищо. — И постави ръка върху сгърчения задник на светеца — не с неуважение, разбира се. Но това ме накара за пореден път да се зачудя колко бързо бе преминал в светския живот. Монахът се бе превърнал във войник. Заедно с расото си той бе съблякъл и последните останки от вярата си и бе скрил под войнишката броня съвсем нов човек.

Качихме се обратно в църквата и започнахме да се оглеждаме. Лампата на дежурния свещеник присветваше отдалече като светулка. Наоколо бяха запалени стотици свещи, така че светлината не беше проблем. Проблемът бе във вдъхновението. Претърсихме всяка крачка от това място, преструвайки се просто на любопитни туристи. Накрая свещеникът започна учтиво да изгася свещи все по-близо до нас. Мракът започна да ни поглъща бавно, но сигурно, докато накрая не останахме върху дребно островче светлина насред океан от тъмнина. Положението изглеждаше безнадеждно. Накрая открих един особено интересен иконостас със странни животни по върховете на колоните. Имаше коне, изправени на задните си крака, обърнали се назад дракони и всякакви други чудати същества. Повиках тихо спътника си.

— Ето! — посочих му. — Тук има някакви животни. Да забелязваш змии?

— Хмммм — промърмори той. — Много интересно. Прекрасна изработка, между другото. Трансформации и трансмутации, от живото към животното.

— Да не би някоя от тези думи да означава змии? — изсумтях. — Защото ако не е така, спести си сложните срички!

В дърворезбата имаше множество странни същества, привличащи погледа, но нито едно от тях не се доближаваше до змията на династия Сфорца.

Обезсърчен, брат Гуидо докосна ръкава ми и прошепна:

— Трябва да вървим! Надали разполагаме с много време до смяната на караула. А ако аз не съм там, ще се вдигне вой до небето.

— Аз пък ако не съм там, воят сигурно ще стигне до Бога — съгласих се аз.

Докато вървяхме към изхода, аз не изпусках от очи лампата на свещеника. И тогава си спомних какво бе казал той. И се заковах на място.

— Майко Божия! Наистина сме били слепи!

Поставих ръка върху нагръдника на брат Гуидо, за да го задържа, и рекох:

— Ровехме се като прасета в калта, а пропуснахме да забележим, че този човек ни даде отговора!

— Кой, свещеникът ли? В какъв смисъл?

— Той попита коя реликва по-точно? Светецът или нещо друго — някаква дума, която ми прозвуча като кихавица.

— Вярно бе!

— Шшшшт! И после сведе очи! Изрече онази дума като кихавица, а после погледна към змията, онази върху печата, дето ти му го показа! Значи тук има още една реликва, а втората реликва — онази, дето започва с буквата Н, има нещо общо със змия.

Той кимна и очите му отново блеснаха.

— Хайде, ела!

Приближихме се към стареца и го повикахме.

— Дожаресата се помоли пред светеца и много хареса църквата ви. Желанието й е да я препоръча с най-добри чувства на абата и да подчертае, че е огледала всички чудодейни притежания на тази базилика!

Старецът грейна от щастие. Зачаках брат Гуидо да каже нещо за втората реликва, обаче той не го направи.

— Сега ще си вземем довиждане с вас. Моля, приемете този скромен дар за бедните!

И подаде едно миланско солдо — безсъмнено от скромната му войнишка заплата. За момент се разчувствах. Но в мига, в който монахът пое монетата, аз настъпих безцеремонно крака на моя приятел. Не можех да повярвам, че той ще си позволи да си тръгне, без да е задал ключовия въпрос. Оказа се, че не е имало никакъв смисъл да се тревожа.

— Дожаресата хареса изключително много всичките ви чудеса тук!

— О, но, войнико — възкликна старият свещеник, — тя не е видяла всичките. Не мога да позволя дожаресата да си тръгне, без да… Искам да кажа, настоявам, моля ви, тя да види и Нехущан!

Ето я пак онази дума! Вдигнах крака си от този на брат Гуидо и двамата последвахме свещеника към едно от отдалечените кътчета на църквата вляво от нефа, към орнаментирана колона, възправяща се насред тази пещера съвсем сама, като че ли принадлежаща към друго време и друго място.

— Византийска колона, изключително изящна! — изрече старецът с гордост.

— И това ли е то… Неху… — озвучи разочарованието ми брат Гуидо.

— Кое, Нехущан ли? — усмихна се милият ни домакин. — Разбира се, че не! Трябва да погледнете нагоре!

И когато той изрече тези думи, аз разбрах, че сме на правилното място — дори преди да бях видяла какво трябва да гледаме.

На върха на колоната, извита в кръг и готова за нападение подобно на змията на Сфорца, се виждаше друга, бронзова змия. Насред пламъка на малкото останали запалени свещи тя проблясваше меко — точно като медния нюанс на жезъла на Меркурий в „Пролетта“.

Нямах търпение да попитам какво е това, ала от множеството месеци, прекарани с майка ми, бях наясно, че една височайша дама никога не би се обърнала директно към някакъв си прост монах. От друга страна, бях сигурна, че брат Гуидо няма да пропусне да зададе ключовия въпрос — и не се излъгах.

— Това е невероятно странно нещо — отбеляза небрежно той. — Бихте ли ми казали, моля, какво е значението на тази змия? Сигурен съм, че на дожаресата ще й бъде интересно да узнае.

— Ние сме особено привилегировани — отвърна старият монах, — защото този артефакт пристигна при нас от далечни земи и по далечни морета, чак от Светите земи на нашата Библия, както и от онези времена!

— О! Тогава вероятно е свързана някак си с жезъла на Арон, който се е превърнал в змия? — подметна брат Гуидо, подканяйки любезно нашия домакин да продължи разказа си. — Но аз си мислех, че в Деня на Страшния съд змията на Арон трябва да се върна в долината Йосафат, а не да се крие в някаква църква в Милано, колкото и прекрасна да е тя!

Монахът го изгледа остро, а аз го сритах в пищяла. Защото определено знаеше твърде много от Светите писания за обикновен войник от армията на Лудовико, за колкото и набожен да се представяше.

— Знаете много добре Светото писание — отбеляза предпазливо свещеникът, но и с неприкрито одобрение. — Радвам се, че нашият господар държи на религиозното ви обучение. Но за историята на тази змия трябва да погледнем в друга част от Книгата на книгите. Тъй като Нехущан е свързан с другия брат от онова благословено семейство — с Мойсей, а не с Арон. Накъде близо до Пунон израилтяните започнали да се оплакват от тежкия си живот в пустинята. Разгневен заради липсата им на вяра и заради неблагодарността им, Господ им изпратил като наказание отровни змии. Тогава Мойсей, който се молел усърдно, застъпвайки се за тях, получил указания от Бога да си направи медна змия — израилтяните просто трябвало да поглеждат към нея и веднага щели да бъдат излекувани от ухапванията на змиите. Позволете ми да ви покажа този пасаж.

И се насочи удивително чевръсто към аналоя с разперените криле, където се намираше Библията, и я вдигна. Ние се спогледахме, когато той я донесе при нас и започна да разлиства пожълтелите страници. Забелязах как ръцете на брат Гуидо го сърбят да му вземе книгата, но свещеникът най-сетне намери онова, което търсеше.

— Ето го. Както си и знаех — от „Числа“. Там откриваме разказа за произхода на древната бронзова змия, свързвана с Мойсей. Тук се казва:

„И Господ изпрати отровни змии насред народа, и змиите ухапаха хората, и много от народа на Израил умряха.

Затова хората дойдоха при Мойсей и рекоха: «Сгрешихме, че говорихме срещу Господа Бога и срещу теб. Помоли се на Бога да отнеме змиите от нас». И Господ се моли за хората.

И Господ каза на Мойсей: «Направи си отровна змия и я постави на един прът, и ще стане така, че всеки, който е бил ухапан, когато я погледне, ще живее».

И Мойсей си направи змия от мед, и я постави на един прът, и стана така, че ако змия беше ухапала човек, когато той погледнеше към медната змия, живееше.“

Накрая допълни:

— Тази змия била кръстена Нехущан от момчето цар Езекия.- И тук старецът замълча, а ние вдигнахме очи към змията — странна троица от уличница, войник и монах, едновременно и греховни, и праведни като онези, които я бяха докосвали в онази прокълната долина насред пустинята.

— Братко — прошепна накрая моят приятел с глас, изпълнен с едва сдържано нетърпение, — да не би да искаш да ни кажеш, че това е същият Нехущан, че това е истинската змия, която Мойсей е изработил по заръка на Бога? Същата, но донесена в Милано?

— Господ ми е свидетел, същата е!

Не се и съмнявах, че Господ му е свидетел. Погледнах отново към змията със сърце, изпълнено с благоговение, и змията също ме погледна.

— В такъв случай, с ваше позволение дожаресата би желала да се помоли пред това чудо насаме. След малко си тръгваме.

Старецът кимна и окончателно се оттегли. Изгаси фенера си и отиде да се отдаде на съкратената от нас почивка.

— Така! — отсякох аз. — Дай сега да разбулим тази загадка! — Извадих картината от корсажа си и за хиляден път я развих, поставяйки я върху разтворената на „Числа“ Библия. — Тази колона, поставена в църквата на армията на Мавъра, има змия на върха — също като кад… кад… като жезъла на Меркурий.

— Като кадуцея. Точно така.

— Но на тази колона тук има само една змия, а върху жезъла на Меркурий — две. Ето, виж! — И двамата проточихме вратове, за да огледаме фигурата, която разбъркваше облаците със своя змийски жезъл. Бях права — около него се виждаха две змии.

Но това ни най-малко не стресна брат Гуидо.

— Няма проблеми. Мисля, че отговорът е в името на идола. На староеврейски „нахаш“ означава „змия“, докато „нахошет“ означава „мед“ или „бронз“.

— Е, и? — подканих го нетърпеливо.

— Позволи ми да довърша! Окончанието „-ан“ в „Нехущан“ означава множествено число. Иначе казано, подсказва, че оригиналният идол всъщност е имал две змии! Две змии върху един жезъл.

— Ясно. Значи кадуцеят, с който Меркурий разбърква облаците, всъщност е Нехущан.

— Няма никакво съмнение. Обаче аз си мислех и за един друг жезъл, който притежаваме. Жезъл, който също има една змия!

Погледнах го озадачено. Той докосна ръкава ми и рече единствено:

— Картата!

Извадих дървения свитък от ръкава си. Събрахме глави под пламъците на свещите и съвсем ясно видяхме змията Нехущан в горната му част, сякаш жигосана върху дървото.

— Значи това тук, което съм държала в ръкава си толкова дълго, е умален модел на тази колона! — прошепнах сащисано.

— Да, копие на колоната. Само дето не е абсолютно точно копие, защото знаците по дървото са само неясни драсканици и завъртулки, които не означават нищо.

— Докато тази колона — плеснах полирания камък до себе си — си е съвсем тип-топ!

— Хммм — погледна ме замислено брат Гуидо, почесвайки наболата си войнишка брада. — Само змията на върха. Е, много добре. Нека помислим сега какво би могъл да ни подскаже Нехущан. Защото не може да няма причина, поради която бяхме доведени дотук — в църквата, в която слепците проглеждат! Змията пази някаква тайна! — Вдигна нагоре глава и проследи извивката на змията с пръст — един обръч, и в двете посоки.

— Едно завъртане… и главата на змията прилича на стрела… отива натам… да… сякаш…

— Сякаш довършваш изречение ли? — срязах го аз, за да го извадя от мечтанието.

— Извинявай. Сякаш ни дава някаква посока. Завъртане натам. Завърти се веднъж… Хайде, да го направим! Да обиколим колоната!

Обиколихме колоната от противоположните посоки, като змията нито веднъж не ни изпусна от злобния си поглед. Накрая се озовахме там, откъдето бяхме тръгнали. Колоната се оказа напълно безинтересна сама по себе си.

— Прекрасно! — промърморих, когато пак се срещнахме. — Около колоната и нагоре по градинската пътека.

— Хубаво де. Може би змията не иска да ни каже какво да правим с колоната, а какво да правим с копието, където тя също присъства!

Започнахме да обръщаме дървения свитък насам-натам, но продължавахме да стоим в пълно неведение относно значението на посланието.

— Освен ако… — започна бавно брат Гуидо. А после изведнъж откачи.

Втурна се към олтара и грабна един наполовина пълен бокал с вино. Зяпнах. Не мисля, че беше време за пиене. Обаче той се върна при мен, вдигна огромната Библия и откъсна грубо страницата, от която ни бе чел свещеникът. На нейно място остана само едно неравно парче. Затвори книгата и я върна на аналоя, прикривайки деянието си. Аз се ококорих от изумление, защото за нищо на света не бих допуснала, че той е способен на подобна ерес, на подобна проява на неуважение към някогашния си идол. Не бях сигурна кое ме шокира повече — фактът, че той е в състояние да разкъса Библията, или фактът, че съвсем спокойно унищожава книгата, която е била негов приятел и наставник, негова радост и утеха в младостта. Върна се и разстла листа на пода, близо до свещта. После потопи ръце в бокала с вино и когато ги извади, вече бяха аленочервени като ръцете на убиец. Натри с тъмното вино дървения свитък, който бях взела във Венеция, а после го завъртя върху страницата от Библията. Вдигна го. Изображението, което се получи, не бе особено ясно, библейският текст размазваше линиите, но иначе схванахме идеята. Тук беше морето, а тук — сушата.

Това беше карта.

— Но карта на какво? — промърморих изумено.

— Нямам представа. Но змията ни каза всичко, което знаеше. Хайде, да тръгваме, преди да са ни разкрили!

Грабна последната запалена свещ и ние поехме тичешком към вратата. Стигнахме на бегом до „Санта Мария деле Грацие“ и за момент сърцето ми се вцепени от ужас, че вратите няма да се отворят. Но не — там беше в ход поредният цикъл от молитви и ние се прокраднахме в мрака на преддверието, отвеждащо до тайния проход. Докато бягахме в зеленикавата нощ покрай рова, брат Гуидо тихо и задъхано ми даваше инструкциите си.

— Ще дойда при теб утре вечер и пак ще поговорим! Мисля, че вече сме съвсем близо до разкриването на заговора!

— Но как ще дойдеш? Нали си размени караула? — промърморих задъхано.

— Пак ще го сменя. Лука няма да има нищо против. Ще кажа, че момичето ми е отказало, затова предпочитам да бъда по-скоро на пост, отколкото в кръчмата. Очаквай ме в килията си след вечерня!

След тези думи ние хукнахме нагоре по стълбите на кулата, а аз вече имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне. Светлината на следващата смяна вече се виждаше да подскача по крепостната стена. Аз се втурнах в килията си и тихо затворих вратата след мен и чух как брат Гуидо измъква отдавна изгорялата факла от халката на стената. Тъкмо в този момент другият войник се появи иззад ъгъла. Притиснах ухо към вратата.

— Нямаш светлина, редник Гуидо, така ли?

— Двойна смяна, сир. На мястото на Лука. Факлата ми изгасна преди около час.

— Защо не отиде да си вземеш друга факла от сержанта в караулката? — извиси глас мъжът, който очевидно беше с по-висок чин от него.

— Те са чак при Торе Серпиоле, сир. Не исках да напускам поста си.

— Много добре. — Човекът звучеше като убеден, даже и леко впечатлен от подобна отдаденост и дисциплина. — Вече можеш да си ходиш.

Чух отдалечаващите се стъпки на брат Гуидо. И едва сега си позволих да си поема дъх.

— Хей, войнико!

Сърцето ми спря.

— Да, сир?

— Да не си забравиш порциона от грапа! Заслужил си си го!

— Няма, сир! Лека нощ!

— Лека нощ!

Едва след това успях да се отпусна върху сламеника си, изтощена от умора и страх. Но преди да се отдам на съня, огледах отново картата. Не беше лесно да различа каквото и да било, защото линиите на сушата минаваха върху думите от Светото писание — главите и строфите от „Числа“, изписани с черни латински букви. Напрегнах очи в току-що сипващата се зора. Имена на градове не се виждаха. Нищо, което да ми подскаже за кое ъгълче на света ставаше въпрос — само нещо като миниатюрна звезда на северозападния бряг на сушата. Накрая се отказах и напъхах картата в корсажа си, близо до картината. Напрегнах ума си, за да се сетя дали съм виждала подобни очертания по картите, които изучавах под ръководството на синьор Кристофоро.

И докато клепките ми натежаваха, пред вътрешния ми взор изплува образът на тази непозната земя. А тъй като вие не можете да видите онова, което беше пред очите ми, ще ви покажа.

Мисля, че би могло да се опише като ботуш, нали?