Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (38)

Първа глава

Каретата ни носеше напред, а майка ми ме наблюдаваше лениво иззад два блестящи зелени полумесеца.

При всяко поместване на мястото си усещах картината в корсажа ми, дървения свитък в единия ръкав и сребърната монета в другия, и имах чувството, че погледът й прониква и през дрехите ми. Прецених, че за нищо на света не трябва да заспивам повече, макар да ми беше невероятно трудно да държа очите си отворени след почти безсънната нощ, която бях изкарала. Вярвах на майка си точно толкова, колкото и тя вярваше на мен. Знаех, че ме подозира, знаех, че тя усеща нещо гнило, случило се в Болцано — че по някакъв начин съм успяла да измамя Марта. Предполагам, че на някакъв етап е успяла да претърси и стаята ми, макар да се чудех защо все още не бе претърсила и мен самата. Маската на кучката все още стоеше скрита в качулката на мантията ми. Очите ни се срещнаха и аз сведох моите, уплашена да не разчете мислите ми. Предателските ми клепки се склопиха и сънят ме победи.

Мигове или може би часове по-късно бях събудена от звън на метал. Марта бе изчезнала от каретата ни, обаче майка ми продължаваше да ме съзерцава лениво — като лъвица, наблюдаваща плячката си. Светът извън каретата ни беше отново променен. От прозорчето се виждаха огромни стъклени езера, сгушени в подножието на смарагдовозелени планини. Неподвижни и спокойни, като излезли от прекрасна картина.

— Водата е отровена — изрече майка ми, проследявайки погледа ми. Това бе първото изречение, което бе изрекла по време на пътуването. Отношенията ни пак се бяха променили — като полъха на лекия бриз, раздвижващ повърхността на езерата, пренареждащ небето в нов ред. Вятърът бе сменил посоката си и ветропоказателят се беше обърнал. По някаква негласна причина двете бяхме отново във война.

След още един ден вече минавахме през масивните порти на Милано — обширно пространство, оградено от всички страни от броеница от стени и портали. И аз отново се превърнах във врящ котел от емоции и нетърпение. В мига, в който охраната при портите ни пусна да минем и кръстоса пиките си зад нас, аз започнах да се оглеждам за брат Гуидо. Търсех го до всяка врата, опитвах се да различа гласа му над чаткането на конски копита и виковете на търговците, да разпозная чертите му във всеки благородник и селянин, когото подминавахме. Почти не забелязвах дългите широки пътища с чисто новите сгради от сребрист камък, елегантните римски колони, редуващи се с нови арки — съзнанието ми само бегло отчиташе съчетанието между старо и ново. Дори приказната катедрала с гората от сребърни островърхи кули, увенчани със злато като диадема, не успя да ме развълнува. Не бях дошла тук да разглеждам мястото, а да търся един човек.

Със силата на мисълта си се опитвах да го накарам да дойде за мен, да ме грабне и да ме измъкне оттук — макар да бях наясно, че това изобщо не бе в негов стил. Опитвах се да си седя мирно и кротко и да вярвам, че той ще се появи, но когато наближихме огромна кървавочервена крепост с бойници като безброй тъмници, които можеха да задържат мен вътре, а брат Гуидо — навън, аз посърнах. Минахме през високите порти на часовникова кула под зловещия поглед на навита змия, издялана в камъка над герба. Змия, подготвяща се за атака.

Каменните стени във вътрешния двор бяха в брутално червеното на бойно поле, но самият замък беше красив. Представляваше крепост, зад която се простираше вътрешен ров, а зад него се издигаше дворец. Кръглите кули се извисяваха високо в оранжевото небе, където, подобно на знамена, се рееха странни кървавочервени облаци. Дали брат Гуидо вече е проникнал в тази крепост, в тази страховита казарма? Обширният затревен квадрат в центъра на вътрешния двор бе превърнат във военен плац — изпънати като конец редици с войници, провеждащи някакви обучения. Стотици здрави, високи млади мъже, до един с късо подстригана коса, криви мечове и наметала в един и същи нюанс на охрата — нюанс, който ми беше странно познат, но в момента не можех да си спомня откъде. Мъжете реагираха като един на крясъците на някакъв тип с броня, яхнал гигантски черен кон. Ние с майка ми слязохме от каретите си насред маневрите, обаче войниците бяха толкова добре обучени, че нито един от тях не се сети да ни погледне. Капитанът обаче се приближи в тръс към нас. Жребецът му се изправи на задни крака, изпръхтя и блокира слънцето.

— Дожареса! — изрева той, сякаш още говореше на войниците си. — Радвам се да ви видя! А това е дъщеря ви, така ли?

Той скочи от животното и само един войник излезе напред, за да поеме юздите на якото му добиче. Капитанът захвърли шлема си директно на тревата, където той падна с трясък. Разкри права и бляскава черна коса, минаваща чак над ушите му. Имаше прическа на паж — сякаш фризьорът му бе сложил паница върху главата му и после е рязал онова, което остава навън. С непозната за мен фамилиарност той измъкна железните си ръкавици и ни подаде потната си лапа. Трите думи, които изрече — „Лудовико Мария Сфорца“, — бяха достатъчни, за да накарат майка ми да падне на колене. И така, от тази кратка среща научих три неща:

Прима коза: Това бе господарят на цяло Милано.

Секонда коза: Майка ми изпитваше далеч по-голямо благоговение пред този радушен, леко грубоват войник, отколкото пред онова влечуго Сигизмунд. И…

Терца коза: На левия си палец той носеше златния пръст с прочутите пале. Но гледки като тази вече бяха престанали да ме изненадват.

Докато майка ми и херцогът си разменяха задължителните любезности, аз чаках търпеливо инструкции. Мислех, че вече си зная упражнението: приятно ми е да се запозная с вас; ето там са покоите ви; ще се видим на банкета довечера.

Но този път ми предстоеше изненада. Поведоха ме не към сградата от другата страна на рова, където безсъмнено се помещаваха придворните, а към бойниците и една от кулите. Стаята, която се разкри пред мен, нямаше никакви други мебели, освен малко столче. Нямаше и легло, с изключение на сламата, нахвърлена в ъгъла. Нямаше и прозорец, а само една тясна цепнатина, от която подухваше вятърът, а единствените удобства, които ми се полагаха, бяха огниво и няколко свещи.

Намирах се в килия.

Обърнах се, сигурна, че има някаква грешка, но само за да видя как дървената врата се захлопва пред лицето ми и да чуя завъртането на ключа в ключалката. Не, нямаше никаква грешка. Аз бях затворничка.

По дяволите!

Така. Това определено нямаше нищо общо с пищния кралски двор, за който бях чувала от моите клиенти от Милано през годините. Но защо нещата изведнъж взеха подобен обрат? Вярно, че и в Болцано покоите ми бяха доста скромни, но поне предлагаха удобствата, подходящи за моя нов ранг. Възможно ли е по време на краткия си разговор с господаря на този замък майка ми да бе споделила подозренията си? Но как би могла да бъде толкова сигурна, че съм я предала, как така с лека ръка бе решила да ме затвори в тази празна килия? Усетих, че в този момент бих се радвала дори на присъствието на Марта. Ала Марта бе напуснала внезапно каретата ни някъде из Ломбардия — както се бе появила, така и изчезна. Сетих се за дълбоките и смъртоносни прозрачни езера и отровните им води и се зачудих дали не е била захвърлена в тях, за да танцува по дъното — като онези скелети в нашата лагуна? Дали не са я дарили с венецианска смърт? Или може би просто са я върнали във Венеция, за да продължи да се чука със своята изгора от кухнята. Въпреки начина, по който тя се отнасяше към мен, искрено се надявах да й се е случило второто. Бях наясно с отмъстителността на майка ми — когато бе предадена, тя не прощаваше лесно. Предполагам, че онзи ден в каретата се бе досетила, че Марта ме е изпуснала от очи, затова е решила да остави разправата с мен в ръцете на професионалистите. И сега пред килията ми крачеше въоръжен войник — безсъмнено един от многото, които бях видяла долу в двора. Чувах как острието на меча му стърже по вратата на килията, докато крачи напред-назад. Както скоро разбрах, стражата се сменяше на всеки два часа. И аз излязох извън кожата си от отчаяние. Как сега брат Гуидо ще се свърже с мен при наличието на тази заключена врата и въоръжена охрана пред нея? Чух смяната на стражата веднъж, после втори път, но все така никой друг. Нямах нито вода, нито храна и недоволният ми стомах ми напомни разказа за предците на брат Гуидо, които били затворени в кулата „Бисто“ и били доведени до такова състояние от глад, че започнали да се ядат един друг. Не стига, че нямах храна, но и не разполагах с никакви други развлечения, освен гледката от прозореца ми. Не смеех да извадя картината от корсажа си, нито дървения свитък от ръкава си, нито маската на майка ми от качулката от страх да не би да ме следят и да се втурнат да ми вземат всичко. Затова бях принудена да се задоволя със съзерцание на един дребен къс от града през тесния дълъг процеп, който бе моят единствен източник на чист въздух и светлина.

Вятърът зашиба очите ми и зави като контрапункт на марша на войниците долу на двора. Имах чувството, че съм приклещена в тръба на орган.

При третата смяна на стражата на вратата се почука и малко след това на прага се появи плещест стар войник, следван от млад кадет.

— Синьорина — изрече той по начин, който подсказваше, че подобни любезности не са му присъщи, — съжалявам, че ви притеснявам, но по заповед на Ил Моро трябва да бъдете претърсена!

Майко Божия!

Предположих, че „Ил Моро“^[1] бе прозвището, с което войникът наричаше господаря си, обаче що се отнася до заповедите, знаех, че те идват от майка ми. Затова сега се позовах на нейното име.

— Но, господине, аз съм дъщеря на дожаресата!

Примигване. Само веднъж.

— Напълно вярно и още веднъж се извинявам за това. Но времената сега са твърде опасни, затова всички гости трябва да бъдат претърсвани, в това число дори вашата височайша майка!

Той лъжеше и знаеше, че и аз го знам. Нямаше начин един херцог да си позволи да нанесе подобна обида на благородните си гости. Сърцето ми сякаш замря. Сега щяха да намерят картината и свитъка, и монетата, и петдесетте златни дуката, и маската, която бях откраднала от майка си. По-добре да бях мъртва. За момент ми мина мисълта да им предложа по едно изчукване, ако ме оставят на мира, но веднага след това си дадох сметка, че това е невъзможно — сексът бе моя разменна монета, когато работех на улицата, но ако една благородна девица изгуби „репутацията“ си, обикновено губи и живота си. Мамка му!

Вцепенена и онемяла пред неизбежната си съдба, аз застанах в средата на стаята и кадетът започна да ме претърсва с изненадващо нежни ръце. Вторачих се право в очите на неговия сержант и вдигнах предизвикателно брадичка в очакване скритите по мен неща да бъдат извадени — предметите, които вероятно ще струват живота ми. Но колкото и да бе невероятно, кадетът напипа свитъка в ръкава ми, ала продължи нагоре към рамото ми. Напипа пергамента в корсажа ми, но премина надолу към кръста ми. Мина и покрай маската в качулката ми. Бях едновременно сащисана от невероятния си късмет и възмутена от глупостта на войника, който ме претърсваше. Ако той бе показателен за армията навън, значи щяха да изгубят предстоящата война, за която се гласяха — каквато и да бе тя.

След като претърсването приключи, сержантът ми благодари и пак се извини. Аз наклоних глава, копирайки един от характерните жестове на майка ми — просто не знаех какво друго да направя. Бях привикнала да бъда опипвана от непознати мъже, а сега изпитвах твърде голямо облекчение, за да се правя на обидена.

— Както казах, милейди, това беше чиста формалност — добави плещестият войник. — Помолиха ме да остана през цялото време на претърсването при вас, за да се уверя, че честта ви е неопетнена. Наложи се да подберем много внимателно човека, който ще ви претърси, и смятам, че уцелихме — нашият редник тук е прочут със своето целомъдрие и непорочност, защото доскоро е бил в монашески орден!

И тогава разбрах. Нямаше нужда даже да се вглеждам внимателно в кадета. Нежните ръце, начинът, по който подминаваше нещата по мен, без да ме издаде… Как не се досетих по-рано?! Да, не ми трябваше да вдигам очи, но се радвам, че го направих — защото на вратата той се обърна и лицето му грейна в усмивка.

Брат Гуидо!