Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (3)

Трета глава

И тъй като не изгарях от особено желание да се връщам у дома само за едното пикаене, предпочетох веднага да отговоря на повика на природата и именно това бе моментът, в който брат Гуидо избра да ме заговори. Държеше в ръка някакъв памфлет.

Простенах вътрешно и се приготвих да го пратя по дяволите с някой добре подбран епитет (такива ги знам в изобилие), обаче, когато се приближи, забелязах, че е напълно добронамерен.

Примо фато: Имаше гъста, чуплива черна коса, която блестеше като пера на врана.

Секондо фато: Имаше удивителни очи — същото синьо като розетките на Дела Робиа в „Санта Кроче“.

Терцо фато: От пръв поглед се виждаше, че няма тонзура, което ще рече, че още е послушник. (Не че обетът би му попречил да се съвкупи — ако не разчитах на постоянния поток от клиенти от манастира, досега да съм фалирала. Да се оправят както си знаят с душите си — за моята грижата имам аз!)

Ала ето че този начинаещ монах се оказа изпълнен с желание да вземе участие в акта на моето спасение. Начерта знака на кръста във въздуха над главата ми и ми пожела добър ден. След това ми подаде памфлета си. Аз въздъхнах и рекох:

— Брате, това не е за мен.

Лицето му се оживи и той възкликна:

— Сестро, може би си мислиш, че думите тук не са за теб. — Гласът му беше басов и сладък. Културен. Изискан. — Обаче Бог обича всички свои чада, дори и падналите! Затова смятам, че дори и ти би могла да намериш някаква полза в тези страници!

Изстисках от себе си и последните капки урина, мозъкът ми регистрира неволната обида, скрита в думите „дори и ти“, и затова реших да се позабавлявам с монахчето.

— Напълно си прав, брате — изрекох с каещ се глас. После поех памфлета от ръката му, изтрих си задника с него и го хвърлих в буйните води на Арно. — Наистина имах голяма полза от него! — допълних сладко.

Той проследи движението на ръката ми и едва в този момент започна да осъзнава какво съм правела, докато той ми е говорил. Схвана, че съм се облекчавала. По цялото му лице се разля червенина и съвестта го загриза. Очевидно изгаряше от желание да се отдалечи от тази неблагодарна блудница, обаче задълженията му изискваха от него поне да се опита да върне заблудената овца към стадото.

Извади още един памфлет от снопа, втъкнат в колана на расото му, и продължи:

— Аз съм брат Гуидо дела Торе, послушник в манастира „Санта Кроче“. Тези напътствия са много важни, сестро, защото ни говорят за спасението на нашите души!

Започваше да ми става адски забавно.

— А задниците? — подхвърлих. — Мислиш ли, че и задниците ни са важни?

— Нищо не би могло да бъде по-важно от тях.

— Значи и за задниците се молиш, а? — запитах със съвсем сериозен тон.

— Всяка нощ.

— И ако реша да се покая, и да тръгна по пътя на добродетелта, смяташ ли, че задниците също ще бъдат спасени?

Очите му пламнаха фанатично, когато отвърна:

— Разбира се, сестро! Защото, ако всеки божи ден се молим и се покайваме, един ден душите ни със сигурност ще отидат в рая!

— Аха — кимнах мъдро. — Значи във въпросния ден човек би могъл да рече, че раят се е напълнил със задници!

Той притвори очи, очевидно наслаждавайки се на тази представа.

— Със сигурност! — отвърна.

— В такъв случай се разбрахме — кимнах, но после реших да се смиля над него. — Обаче въпреки разбирателството ни, надали някога ще имам нужда от твоите памфлети. Щото не мога да чета.

Типично за монасите — печатат памфлети за уличници, които са толкова невежи, че не биха могли да прочетат дори някой мръсен надпис на стената.

— Наистина ли? — ококори се монахчето.

— Наистина.

Ранното ми навлизане в сферата на проституцията не ми бе оставило никакво време за запознаване с писмената. Но пък се радвах на фантастична памет — трябва само да погледна някоя картина или лице, за да ги запаметя завинаги. Освен това нарочно съм обучавала мозъка си — както сигурно вече сте забелязали, старая се да запомням по три важни факта за всеки човек, с когото се срещам. Така че, макар да съм невежа с думите, не съм глупава, затова не допускайте грешката да ме мислите за такава!

Монахът поклати глава, сякаш току-що бе зърнал друг, непознат за него свят.

— Много съжалявам… просто… аз винаги съм бил заобиколен с книги и… Те са всичко за мен. Изчел съм стотици. Дори и сега продължавам да чета! — Тук пак се изчерви, но този път вече от гордост. — Бях удостоен с невижданата чест да стана помощник-библиотекар на „Санта Кроче“, нищо че все още не съм дал монашеския си обет!

Сега беше мой ред да надзърна в друг свят. Свят на думите, в който черните букви, отпечатани върху белия лист на този монах, значеха за него много повече, отколкото хората и нещата около него. Погледнах го в очите и в този миг той като че ли надникна в душата ми. Разбра, че притежава нещо, което аз не притежавам, и че въпреки цялата ми арогантност и хапливост бих искала да имам онова, което има той, и знам, че той го знае.

— На колко години си, синьорина?

Това вече си го биваше! Никой досега не ме бе наричал „синьорина“! Дотолкова се шокирах, че отговорих напълно искрено:

— Не знам. — Сега не беше моментът да разказвам как съм пристигнала от Венеция в бутилка. Реших, че като се върна към облика си на мръсница, ще успея да си възвърна и почвата под краката. — Не знам дали това ще ти помогне да изчислиш, но започнах женските курсове миналата зима.

— Женските курсове ли? — светнаха очите му.

Със сигурност реши, че съм тръгнала на някакви обучителни курсове.

Оставих го известно време с тази заблуда, след което поясних:

— Веднъж месечно сливата ми кърви! — Приведох се съзаклятнически към него и добавих: — Вече се налага да пъхам в дупката си тампони!

Той се отдръпна като попарен назад и пак се изчерви — този път като презрял домат. Хареса ми да го гледам как се гърчи от неудобство. Оказа се обаче, че не бил чак такъв бунак — и той поназнайвал нещо.

— Е, значи още си млада, но няма да бъдеш винаги млада. — Не можеше да му се отрече на този монах, че си го биваше — реши да включи в действие най-голямата заплаха за всички жени, неизбежното остаряване. Протегна ръка, като че ли да докосне бузата ми, но после я дръпна рязко, като попарен. — Сигурно си наясно, че това твое ангелско лице няма да трае вечно. Ще продължаваш ли с този живот и когато остарееш, синьорина…? — извиси глас.

— Лучана Ветра — подсказах му услужливо.

Той се усмихна и внезапно стана красив като ангел. Забелязах, че не само още се радва на всичките си зъби, но и че всичките до един са бели.

— Какво? — изгледах го с присвити очи.

— Това означава „светлина в стъклото“.

Ококорих се. Брей! Значи затова са ме кръстили така! Защото съм била бебе в бутилка. В стъклена бутилка, от Венеция — родината на стъклото. Вече започвах да схващам какво богатство било ученето. И това ме накара да онемея.

Монахът забеляза, че вътрешно започнах да се гърча, и реши да се възползва от този сгоден момент. Хвана ръката ми и заговори пламенно:

— Синьорина Ветра, монасите от „Санта Кроче“ в момента организират приют за пропаднали жени. Защото не беше ли и Мария Магдалина, любимата на нашия Господ Бог, и тя проститутка? Възнамеряваме да обучим жените, така че да могат да си изкарват прехраната с почтени професии, да ги запознаем със Светото писание, да ги научим да четат и пишат. След това всяка от тях би могла да си намери благопристойна работа или дори да влезе в някой от нашите женски ордени като монахиня! — Стисна ръката ми още по-силно и допълни: — Можем да ви помогнем, синьорина! Дайте път на светлината!

За един миг пред очите ми се зареди странна картина. Аз бродя из светата обител заедно с брат Гуидо, с псалтир в ръка, а главата ми е обрамчена от колосана бяла забрадка на монахиня. Може би, ако стана добър човек, ще мога да открия истинската си майка — моята вера мадре, милата, красива дама, която сънувам, откакто се помня, и която ме прегръща със силните си ръце в блага прегръдка. В сънищата ми тя бе прекрасна, загрижена, обаче често бърках образа й с този на Дева Мария, който зървах в дните, в които се осмелявах да прекрача прага на някоя църква. На всяка статуя на Девата, която срещах, говорех така, сякаш тя е моята вера мадре, истинска майка. Така думите на този монах изведнъж ми показаха пътя към най-голямата ми мечта — към личния ми граал. Бих могла да бъда дъщеря, с която всеки родител да се гордее, а не евтина пачавра, за която би било по-добре да бе умряла, вместо да стигне до подобно положение. А след това поклатих глава — но по-скоро към себе си, отколкото към монаха. Осъзнах, че съм свалила маската си и съм оголила защитата си. Затова се налагаше колкото е възможно по-скоро да си възвърна позициите. Къде изчезна безгрижието ми? Как можах да му позволя да ми говори по този начин? Откъде накъде всеки момент от очите ми щяха да рукнат сълзи? Къде беше Кики, когато имах най-голяма нужда от нея? Призовах на бял свят за кратко потиснатия си образ. Дори и този да си въобразява, че ме е хванал в капана си, сега ще му покажа аз! Ръката ми се стрелна светкавично към полите на расото му и сграбчи члена му.

— Аз също мога да ти помогна, брате! — измърках сладострастно, като го подръпнах. — И да дам път на твоята светлина тук!

Монахът ококори шокирано очи. Отскочи назад като попарен, но не и преди да ми даде доказателство за нещо, което определено ме отрезви. Защото, ако искате да знаете, досега не ми се беше случвало да сложа ръка върху мъжки член и да не го усетя да се втвърдява. Обаче този монах остана мек като бебче и за мой срам бързо възвърна самообладанието си. И което беше още по-лошо, очите му вече се изпълниха с немалко презрение, сякаш го бях разочаровала. Сякаш доброволно се бях върнала в кривия път. Сякаш той за миг бе зърнал нещо добро в мен, обаче аз го бях опровергала. Обърна ми гръб и тръгна напред и, колкото и да не е за вярване, на мен ми се дорева. Обаче към този момент около нас вече се беше събрала малка тълпа от курви, затова се налагаше да се държа на положение. Направих крачка напред и подвикнах грубо след него:

— Ако размислиш, винаги си добре дошъл! — И за всеки случай изпъчих циците си. — Само попитай за Кики!

Той обаче продължи да върви напред, без да се обръща, докато накрая изгубих черните му къдрици сред тълпата. В този момент пред очите ми изникна моята най-голяма конкуренция — Ена Джулиани. С дългата си медноруса коса и намазаната с оловна помада бяла кожа тя приличаше на мое бледо и твърде грозно копие. Ако някога се наложеше да търсят актьор за комедия дел арте, за да играе мен, това трябва да бъде тя. Знаех, че когато не съм на разположение, мъжете обикновено викат нея. Тя бе наясно, че аз съм най-популярната сред проститутките, но тя пък вземаше по-малко, затова имаше повече работа. Напрежението между нас не спомагаше за развитието на кой знае какво приятелство. В обичайния случай веднага щях да се разправя с кучката, обаче самоувереността ми беше разклатена. И дори нещо по-лошо — тя бе станала свидетел на цялата сценка и знаеше не по-зле от мен, че не успях да го вдигна на монаха.

— Губиш златната си ръка, а, Кики? — сръга ме тя с костеливия си лакът. Парцаливките около нея се изкискаха, щастливи от моето падение.

Отново усетих в очите си проклетите сълзи. Майко Божия!

— Никой не го знае по-добре от теб — не й останах длъжна.

А после се загледах в лицето й, вече набраздено под пластовете помада, и в увисващите й гърди, които надничаха от деколтето на роклята й. И потреперих. Монахът беше прав. Някой ден всички ще остареем. Ена беше два пъти по-голяма от мен, някъде към трийсет и пет, и вече приближаваше края на кариерата си като проститутка. Ще печели все по-малко и по-малко, докато накрая не започне да умира от глад — ако към този момент не бъде убита от някой от онези клиенти, които предпочитаха опасния секс. И след това във водите на Арно ще открият просто поредната мъртва курва, носеща се по течението, подпухнала като бъчва. Вирнах брадичка. С мен обаче няма да се случи така! Аз бях на път за ателието на Ботичели, за да бъда обезсмъртена завинаги като въплъщение на младостта и красотата. И се понесох напред.

— И на връщане вземи малко боб! — подвикна Ена след мен. (Забравих да ви кажа, че тя бе и моя съквартирантка.)

Вече възвърнала самочувствието си, аз надигнах поли и се изпърдях в лицето й.

— Сама си го вземи! — рекох.

Този път парцаливките се изсмяха на Ена. Оставих ги да се превиват от смях. Разграничавайки се мислено от долната им пасмина, аз поех по Виа Кавалоти към къщата на синьор Ботичели и към по-възвишени неща.