Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Botticelli Secret, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Антоанета Дончева-Стаматова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 35гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Марина Фиорато. Тайната на Ботичели
ИК „Кръгозор“, София, 2011
Английска. Първо издание
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Мария Тодорова
Предпечатна подготовка: Георги Иванов
ISBN: 978–954–771–266–9
История
- —Добавяне
Трета част
Неапол, юни, 1482 г.
Първа глава
— Неапол! — провикна се възторжено. — Отиваме в Неапол!
Простенах вътрешно. Надявах се никога да не ми се налага да ходя във варварския юг.
— Сигурен ли си? — изломотих.
— Абсолютно! — отсече. — Намираме се на седем градуса географска ширина, посока юг, и пътуваме със скорост дванайсет възела. Добра скорост, между другото. Очевидно ветровете са благоприятни. — Надраска още някакви числа. — Така изминаваме на ден най-малко по деветдесет левги. При същия попътен вятър бихме могли да изминем и сто и седемдесет левги — отбеляза, като продължаваше да драска цифри и да си мърмори някакви изчисления под носа. — Значи ще стигнем там за три дена!
— Какво?! — Не можех да си представя да стоя цели три дена в тази дупка, обаче брат Гуидо изглеждаше доста доволен, мътните го взели!
— Не се коси! — подметна ми той. — Те няма да ни причинят нищо лошо. Говореха да ни заведат при онзи южен господар — дон Феранте, нали така го казаха? Сега не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че той е мъж на честта и ще се отнесе любезно с нас. — В този момент ми се искаше да вметна, че единственото, което знам за юга, е, че е пълен с престъпници и перверзници, които, когато не достигат жени, чукат и маймуни. Обаче монахът вече бе набрал скорост. — Известно ни е, че чичо ми е възнамерявал да се качи на борда на тази флота, тъй като ми каза да следвам светлината до „Бисто“, което и сторих. Вероятно през цялото време е смятал да ме представи на дон Феранте. А и сега е повече от сигурно, че вече сме оставили зад гърба си убийците, които ни преследваха от Флоренция до Пиза. — Очите му светнаха почти щастливо. — Както и да стоят нещата обаче, важното е, че вече прекарахме една нощ на борда на този кораб. Сега просто трябва да впрегнем здравия си разум, за да проучим мислено какво би могло да ни очаква в Неапол.
Погледнах го въпросително.
— Исках да кажа — поясни, — че трябва да огледаме още веднъж „Пролетта“ и да се концентрираме върху третата грация за някакви знаци относно естеството на връзката на това южно кралство с въпросния заговор.
В този момент имах чувството, че го мразя.
— Но първо трябва да изчакаме да ни нахранят и напоят. Защото едва тогава можем да бъдем сигурни, че ще ни оставят на спокойствие известно време, за да можем да се заемем с нашия анализ.
Мисълта за предстоящата храна малко ме поразвесели, защото аз съм от онези момичета, които мислят преди всичко и най-вече за стомасите си. Но пиршеството, което най-сетне се появи, се оказа крайно незадоволително за този мой ненаситен орган — нечия невидима ръка хвърли през решетката два сухара и четвъртинка вода в кратуна от козя кожа. Водата имаше вкус по-скоро на коза, ала дори и това оскъдно похапване ни даде малко сили. Преместихме се в едно светло ъгълче на трюма, за да огледаме за пореден път картината, която, за наше щастие, се оказа напълно незасегната от приключенията ни.
— Добре — отсече брат Гуидо. — Нека отново разгледаме Трите грации, тъй като между тях има много стабилна връзка, а след това трябва да се постараем да научим всичко, което би могло да се извлече оттук, за онази от тях, която е определена да символизира Неапол. — Погледна ме топло и допълни: — Предлагам отново да започнем с твоите наблюдения, синьорина, тъй като последния път този подход се оказа много успешен!
Не пропуснах да забележа, че той отново бе започнал да се обръща към мен официално, с „госпожице“. Доколкото схващах, наричаше ме по име само когато не се контролираше. Въздъхнах и рекох:
— Хубаво. Но се постарай да не бъдеш толкова шибано груб, ако случайно кажа, че някоя от тях прилича на дървесен дух!
Въпреки целенасочено мръснишкия ми език, той едва потисна усмивката си и кимна:
— Дадено.
— Предполагам, че сега очакваш от мен да ти предоставя моето простонародно мнение, за да можеш после да покриеш всичко с академичните си глупости.
Тук вече той определено се усмихна.
— Както кажеш — изрече.
Вгледах се внимателно в трите грациозни девственици с преплетените ръце.
— И така — започнах, — не знам дали е защото сме на борда на кораб, или защото вече знаем, че те са морски градове държави, обаче роклите им изглеждат… мммм… как да се изразя… някак си воднисти. Нали се сещаш — прозрачни и завихрени, и блестящи.
— Прозирни.
Изгледах го кръвнишки и продължих:
— Ръкавът на дясната грация е развяван от вятъра и прилича доста на ангелско крило. — Погледнах косо монаха, за да проверя дали няма да ми се присмее на сравнението, както беше направил с дървесния дух.
Той се вторачи неуверено и накрая проточи:
— Добреееее. — Сякаш изтегляше парче нагорещено стъкло.
— Косите им също. Изглеждат като развявани от морския бриз.
— Добре. Друго?
— Както казах и преди, те танцуват. И някак си по-скоро пристъпват навътре, една към друга, а не се отдръпват. Тежестта им пада на предния крак, ето така!
Изправих се, за да му демонстрирам, с пълното съзнание, че представлявам прекрасна гледка в осветения трюм. А после ефектът бе развален от внезапно накланяне на кораба, което ме събори директно върху задника ми. Като истински джентълмен, брат Гуидо се изправи, за да ми помогне, обаче аз вече бях заела обратно мястото си и прикрих срама си, като продължих:
— Според мен това би трябвало да означава, че се групират заедно, като една сила.
— Алианс! Морски алианс! — почти извика монахът. — Те са абсолютно свързани заедно и отдадени една на друга. Само дето… не…
— Какво?
— Пиза. Останалите две грации се гледат една друга, а тя гледа директно към Ботичели, както вече казахме.
— Освен това — отбелязах, защото го забелязвах за първи път — тя е оставила презрамката на роклята й да се свлече по рамото й. Стар женски трик.
— За да събуди интереса му ли?
— Ако под това имаш предвид дали тя се надява той да я изчука, тогава да.
— Но виж нещо друго! — възкликна брат Гуидо, без да обръща внимание на езика ми. — Той също е оголил едното си рамо, защото туниката му е преметната по диагонал, по класическата мода. Възможно ли е тя просто да го имитира, за да докаже връзката между тях двамата?
— Може пък да зяпа художника само за да подскаже пределно ясно, че именно тя е отправната точка за разгадаване на загадката?
Брат Гуидо разтри тила си, където го бе ударил капитанът, и рече:
— Добре. Предлагам засега да оставим този въпрос. Мисля, че прибързваме, като насочваме вниманието си към Ботичели, защото, според мен, Меркурий е една от последните фигури в това пътешествие.
— Защо? — вирнах войнствено брадичка.
— Както разбрахме още във Фиезоле, с кадуцея си той разбърква облаците, като при това го прави по посока на часовниковата стрелка, от ляво на дясно. А пейзажът, от който виждаме само малки парчета между дърветата, се променя от студено синьо вляво до златисто жълто вдясно, с пристигането на Флора.
— Хмммм — промърморих. — Е, добре. Исках още да кажа, че всички те носят перли, които са рожби на морето! — Последното го изрекох триумфално, опипвайки собствената си перла в пъпа ми.
Брат Гуидо се вгледа по-добре в картината и добави:
— Виждам, че грациите вляво и вдясно носят по една скъпа брошка и по един медальон на вратовете си.
— Върху косата й! — вметнах победоносно.
— Моля?
— Върху косата й! Ето, погледни! — подканих го. Вече бе започнало да ми става забавно. — Виж! Лявата грация носи брошка, закрепена за корсажа й. Обаче медальонът на дясната грация е окачен на една от плитките й!
— Напълно си права! — възкликна той и ме дари с най-ослепителната и красива усмивка на света. По-голяма награда не ми и трябваше. — И двата накита обаче са украсени с рубини. Но къде са перлите на „Пиза“, средната грация?
Посочих му самодоволно. Нямаше никакво съмнение, че по въпросите на модата специалистът бях аз.
— Ето, виж! Втъкани са в яката на роклята й. Вярно е, че са дребни и не толкова скъпи, но все пак са перли!
Той кимна и отбеляза:
— Възможно ли е стойността на бижутата да подсказва и относителното богатство на съответния град държава? Може би Неапол и Генуа са по-богати от Пиза, а?
— Кой, югът ли? — изгледах го невярващо и поклатих глава. — Чувала съм, че когато козите им торби се изпразнят, започвали да си пият пикнята — толкова били бедни.
— Не мога да споря с подобни подробни познания — отбеляза кисело той, — но мисля, че по принцип си права. Северните държави наистина са по-богати. Значи тези бижута не обозначават богатствата им.
— От друга страна, Пиза може би също си има брошка, но тъй като е с гръб към нас, не можем да я видим.
Брат Гуидо ме погледна безизразно, неспособен да схване моята логика. После тръсна глава, за да прогони мисълта ми като досадна муха, и рече:
— Да, но сега нямаме време да се задълбочаваме във въпроса кое може да присъства, но остава невидимо, в една по принцип фикционална сцена от въображаемо платно! Иначе въпросът ти определено носи голям философски заряд.
Сега беше мой ред да го погледна втрещено. Никога досега не бях обвинявана в наличие на философски заряд. За да сменя темата, побързах да отсека:
— Но ще ти кажа нещо важно — бижутата изглеждат съвсем истински.
— Истински ли?
— Да, истински. Като съществуващи. Всичко останало изглежда… ами… измислено. Приказно. Обаче бижутата на двете грации са си съвсем реални. — Посочих му. — Погледни медальона на Неапол — основа от тъмно злато, рубин в центъра, три висящи перли, с правилното тегло и сянка, поставени в обков от бяло злато! — Бях научила доста думички от професионалния жаргон на Бембо.
Лицето на монаха се озари от просветление.
— Искаш да кажеш, че всичко останало е тропа — извинявай, типологичен образ, роден от въображението на Ботичели, обаче бижутата са съществуващи бижута, взети от реалния живот, така ли?
— Точно така. — Е, нямах предвид точно това, но когато става въпрос за обиране на лаврите, не съм от най-срамежливите.
— Значи… — Тук вече почти виждах с очите си как мисълта на брат Гуидо изпреварва доста по-бавния му език. — Значи според теб Грациите са реални хора?
Защо пък не?
— Точно така — кимнах. — Ето, аз също съм реална, обаче позирах за образа на Флора. Защо тогава и тези три девици да не са реални дами? Е, може би без Пиза. Мисля, че тя е типологичен образ, така де, „тропа“, както я нарече, и гледа към Ботичели, за да ни подскаже, че тя е началото. Обаче другите две, вляво и вдясно от нея, са истински дами. Виж! Те дори приличат на истински „хора“ — чертите на всяка от тях са твърде различни от тези на другата.
— Напълно си права. Вярно е, първоначално решихме, че те са взаимозаменяеми, толкова си приличат. Но може би защото именно такова се очаква да бъде впечатлението на наблюдаващия от пръв поглед, така че да се досети, че „градовете“ са сходни, което ще рече — морски. Но когато се вгледаш, забелязваш, че са доста различни. Номерът е в детайлите. Знаци, Лучана, дават ни се знаци!
Сърцето ми се стопли, когато го чух да изрича първото ми име.
— А кои са те, познаваш ли ги? — попитах.
— Мисля, че една от тях познавам — отговори той. — Защото лицето вляво никога не може да бъде забравено. Видях я много отдавна, когато двамата с братовчед ми ходихме във Флоренция с чичо ми, лека му пръст. Трябваше да присъстваме на турнир, организиран в чест на Джулиано де Медичи, нещастният брат на Лоренцо Великолепния.
(Сигурно си спомняте, че същият е посечен от фамилията Паци в катедралата.)
— Та тя беше там, в ложата, и приличаше на Гуиневир.
— На кого?
— Няма значение — махна с ръка той, потънал в спомени. — Беше красива като летен ден. Беше метресата на Джулиано — Симонета Катано.
— „Перлата на Генуа“? — подскочих аз.
Сега беше негов ред да се изненада.
— Чувала си за нея?
— Много пъти — разсмях се аз. — Това беше коронният номер на Бембо, когато предлагаше перлите си. „Заповядайте, милейди — опитах се да имитирам вече мъртвия си клиент, — на този свят има само една перла, по-красива от тази, и това е Симонета Катано, перлата на Генуа!“ Да, спомням си я много добре. А когато тя почина от охтика, той беше съсипан, защото му се наложи да си измисля нов търговски трик.
Усмихнах се, припомняйки си странностите на някогашния си любовник, но после вдигнах уплашено очи, притеснена, че брат Гуидо вероятно няма да одобри подобно безсърдечие. Ала той се оказа твърде развълнуван, за да го забележи — ако изобщо ме беше чул до края.
— Всичко се връзва! — възкликна. — Първоначално си помислих, че носят бяло, защото са… девици. — Едва не се задави при тази дума. — Така де, искам да кажа в смисъл на весталки. — Свих рамене. — Но сега вече схващам, че те всъщност са починали! Ти беше права за ангелското крило. Грацията вдясно и тази вляво са истински жени, които вече са мъртви!
— Добре — кимнах аз. — Значи вече сме наясно, че лявата грация е Генуа, тъй като смятаме, че тя е портрет на Симонета Катано, нали?
— Абсолютно сигурен съм, след като огледах лицето!
— Виж тук! Тя носи перла над челото си! По-ясен знак от това, здраве му кажи!
— Наистина. Никога досега не съм виждал по-голяма. Е, значи това е изяснено.
Докато се помествах, без малко да оголя слабините си, но бързо се оправих. Не исках да развалям приятелската атмосфера.
— И така — продължих, — щом тя е Генуа, а ние със сигурност сме се запътили към Неапол, то тогава тя е последната фигура, а не следващата!
— Именно! Значи поне вече знаем къде завършва приключението.
Направо не можех да си представя за пътешествието, което ни предстоеше — целият този път до чуждата Генуа, която бе в другия край на нашия велик полуостров.
— Да отбележим, че за образа на Генуа все пак поназнайваме нещичко, но за Неапол не знаем абсолютно нищо, което не е добре, защото съвсем скоро ще се озовем там.
— Права си — кимна брат Гуидо, видимо умърлушен след последния ни триумф. — Значи да се концентрираме върху образа на „Неапол“. Първо да обобщим онова, което знаем: тя е мъртва и носи медальон, окачен на плитката й. И е много красива.
— Не е лоша — свих рамене.
Той се усмихна и допълни:
— Би могло да се каже дори, че е най-красивата от всички останали.
Това вече ми дойде в повече.
— Коя, тази ли? Тази нещастна кукличка с бледа кожа?! Ти сляп ли си или какво?! Всеки глупак може да види, че аз изглеждам много по-добре от нея!
— Не ме разбра правилно. Исках да кажа, че просто кожата й е красива — реши да прекрати дразнението си брат Гуидо. — Много по-бяла е, отколкото на останалите девици.
— О, ясно — кимнах и се нацупих недоволно. — А е и доста по-руса.
— И така, да обобщим — следата ни е руса девица с много бяла кожа, починала, която е свързана с Неапол. Хммм…
Като никога брат Гуидо се оказа объркан — дотолкова, че пак започна да разтрива тила си. Изглеждаше толкова унил, че реших да го развеселя с думите:
— Не е ли това мястото, където ти се появяваш на бял кон, развял знанията си от книгите?
Но дори и това признание на знанията му не успя да подобри настроението му. Усмихна ми се накриво и промърмори:
— Не съм много сигурен какво биха помогнали моите знания в случая. Твоите наблюдения, почерпени от самата картина, струват много повече от моите знания.
Няма съмнение, че това беше голям комплимент, който не можеше да не бъде върнат.
— И все пак държа да чуя какво мислиш! — отсякох.
Той се отпусна на лакът и се опъна като римски сенатор. Аз последвах примера му. Слънцето беше на заник и аз се настаних като дете, което се кани да чуе приказка за лека нощ. И той започна:
— Трите грации са много известна класическа тема от античните текстове. Хораций, Хезиод и Сенека ги определят като Аглая, Ефросина и Талия. Те били три сестри, символизиращи взаимната изгода, тъй като едната сестра дава, втората получава, а третата връща услугата.
— В такъв случай — позволих си да го прекъсна — идеята за алианс не е никак неразумна. Иначе защо тази флотилия или както я нарекоха — на „Бисто“, се е запътила към Неапол?
— Възможно е — кимна той и като че леко се оживи.
— Ето че знанията ти имат значение и помагат! — поощрих го аз. — И какво още знаеш?
— Всъщност далеч по-голямо значение за нас в случая имат не въпросните велики писатели, а фактът, че Марсилио Фичино е написал писмо относно Трите грации до Лоренцо Пиерфранческо де Медичи.
— Чакай, чакай! Кой на кой и какво е писал?
— На кого — поправи ме монахът.
Плеснах нетърпеливо с ръце, а той схвана намека и продължи:
— Марсилио Фичино е лирик от двора на Медичите.
— А не беше ли някакъв си Поли, а? Онзи, за когото толкова приказвахте с чичо ти?
— Имаш предвид Полициано, който е написал „Стансите“, върху които, според мен, се базира „Примавера“. Да, той действително е поет лауреат, но пък в двора на Флоренция има много поети. Знаеш, че този град е ключов център на науката и културата.
— Да, знам. Та какво казваше за този Фичино? Че писал на Лоренцо де Медичи за грациите, така ли?
— Не Лоренцо Великолепния, а Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи, любимият по-малък братовчед на Великолепния. Онзи, който живее в Кастело. Хората твърдят, че Лоренцо Великолепния е по-близък с Лоренцо ди Пиерфранческо, отколкото със собствените си синове.
Тук той сведе очи и аз веднага разбрах колко страда по загубата на любимия си чичо. Опитах се да го върна на темата, като подметнах:
— Ясно. И после?
— Лоренцо ди Пиерфранческо е покровителят на Ботичели. Поръчвал му е множество картини и бих бил много изненадан, ако и „Пролетта“ не е сред тях.
Като че ли започна да ми просветва.
— И какво се казва в онова писмо? — извиках. — Чакай! Първо ми кажи откъде изобщо знаеш за него?
— Защото съм амануенсис.
— Ама… какво?
— Амануенсис. Манастирски писар. Тъй като тези поетични писма съдържат красива проза и достойна лирика, Лоренцо ди Пиерфранческо ги заема на манастира „Санта Кроче“, за да бъдат преписани.
Тук за пореден път бях силно впечатлена от уменията му — сигурно най-вече, защото лично аз не можех да изпиша дори „гъз“ на вратата на нужника.
— Преписваме ги в скрипториума, подвързваме ги в отделни томове и ги оставяме в библиотеката, за да бъдат четени от бъдещите поколения и да даряват радост.
— И какво се казва във въпросното писмо? — провлачих сънливо.
Към този момент вече бях легнала по гръб. Светлината отдавна си беше заминала. Бяхме говорили часове наред и клепките ми вече тежаха. Последното, което чух, преди да заспя, бе нежният му глас.
— „Слънцето осветява всичките ви намерения със светлината си. И накрая Венера, с нейната грациозна красота, винаги украсява онова, което е било намерено.“
Мога да се закълна, че накрая нежно докосна бузата ми. И аз заспах.