Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (15)

Шеста глава

Дадох си сметка за три неща:

Прима коза: Някой имаше силно главоболие.

Секонда коза: Някой стенеше подобно на агнец на заколение.

Терца коза: Когато отворих очи, си помислих, че не съм ги отворила, защото в началото всичко тънеше в непрогледен мрак. Полежах така неподвижно известно време, но достатъчно дълго, за да схвана, че силното главоболие е лично мое и че аз бях въпросният стенещ агнец. Спомних си как ме бяха ударили по главата и от люшкането под себе си схванах, че сме на борда на кораб. Ние ли? А, да, брат Гуидо също беше тук. Един по-силен тласък на кораба ме претърколи върху тялото му, обаче той си лежеше все така в безсъзнание.

Да не би да беше мъртъв?

Тази мисъл ме накара да се изправя на лакът, нищо че главата ми забарабани дружно със сърцето ми. Започнах да ръгам монаха и да го разтърсвам, докато не го видях да помръдва глава и клепките му да изпърхват, разкривайки прекрасните му сини очи.

— Лучана — изрече той. Но по-скоро като твърдение, сякаш до преди миг ме е сънувал и за него не е имало нищо по-естествено от това първо да види мен. — Къде сме?

Бях дошла на себе си съвсем малко преди него, но напълно достатъчно, за да си отговоря на този конкретен въпрос.

— Отново сме в трюма.

Той се надигна, приседна, простена и се огледа. Както и можеше да се очаква, първата му грижа бе моето състояние. И отново, както можеше да се очаква, облече милото си запитване в думи, които дори и най-ученият аптекар би се препотил да разбере:

— Имаш ли някакви абразии по краниума? Зрителните ти сетива в поносима форма ли са?

— Не разбрах и дума от това, което ме попита, но иначе мога да ти кажа, че съм добре — отговорих, колкото ми бе възможно по-весело. — Е, главата ме боли така, сякаш вътре се е настанил негър с огромен африкански барабан, а устата ми е пресъхнала като корабен сухар. Но като изключим това, жива съм. А ти?

Той разтри тила си, а след това огледа бледата си ръка за следи от кръв.

— Очевидно и аз съм добре. Засега.

— Засега ли? — изгледах го стреснато. — Да не смяташ, че се канят да ни убият?

По-скоро го чух, отколкото го видях да поклаща глава.

— Не веднага, естествено. Мисля, че имат да изпълняват някаква важна задача, а тази флота — на флагманския кораб „Бисто“ — трябва да достигне крайната си цел навреме. В момента за тях ние сме по-скоро две досадни мухи.

— Смяташ ли, че знаят за картината?

— Надали. Всичко това безспорно е свързано с „Пролетта“, обаче те нямат никаква представа, че и ние сме свързани с нея. Можем само да се надяваме, че ще ни отведат там, където отиват, и после ще ни освободят.

Надежди, надежди…

— Сега първото, което трябва да сторим, е да прикрием съзнателното си състояние от нашите похитители.

— Моля?

Макар и смътно, забелязах как вдига осветения от луната си пръст към устните.

— Да не им позволим да разберат, че сме будни. Така ще можем по-лесно да ги чуем какво си говорят за нас и какво ни гласят.

Предложението му ми се стори съвсем разумно, а и пулсиращата ми глава се зарадва отново да заеме хоризонтално положение. Затова и двамата заехме предишните си бездиханни пози и зачакахме. И чакахме.

Отгоре не се чуваше нищо — нито стъпки, нито разговори. По едно време дори започнах да се чудя дали капитанът и отвратителният му екипаж не са ни оставили да се носим сами по вълните в поредния призрачен кораб. Бях чувала за подобни страховити морски съдове, които бродели из испанските протоци без никакъв видим екипаж. Накрая се почувствах толкова уморена и изтощена от страх, че се наканих наистина да заспя, когато над решетката на трюма забелязахме проблясъка на факла, а малко след това чухме и гласове.

— … би било чиста загуба на пари, а знаеш колко мразя подобни работи.

Това беше гласът на капитана — човек, който някога е бил образован, вероятно от заможно семейство, но сега гласът му звучеше като корпуса на кораб — оплетен в тиня и водорасли и напукан от морския въздух.

— Май наистина сме ги убили. — Това беше млад глас, необразован, а не на първия помощник, който ме бе ударил.

— Надали. Берело удря хората по главите вече години наред — ако поискам от него да убие някого, той просто ще го убие.

— И сега какво?

— Ще ги задържим. Ако момъкът е благородник, ще го заведем при дон Феранте — може да ни дадат някакъв откуп. А девойката е толкова красива, че за нея ще вземем добри пари на пазара.

— Би могла да направи плаването ни по-приятно. Не съм чукал никоя още от Фамагуста. От онази мръсна туркиня, дето ми лепна въшките!

Задържах дъха си, за да чуя отговора на капитана. Вярно е, че съм от момичетата, които нямат нищо против да се позабавляват, когато имат тази възможност. Но нямах никакво желание да бъда яздена от цял екипаж грозници, при това пълни с въшки, които на всичко отгоре няма да ми платят.

— Изобщо не си го помисляй! Ако е девственица, ще получим още повече пари за нея! Нищо чудно дори самият дон Феранте да пожелае да я вземе — което никога няма да стане, ако е минала през ръцете на пасмина като вас! Затова си дръж оная работа в гащите, иначе като нищо ще ти я клъцна и ще я дам за храна на акулите! Можеш да предупредиш и другарчетата си да го имат предвид!

— Да, капитане — смотолеви порицаният моряк. — А ще ги храним ли, а?

— Защо не? Е, не с целите дажби, разбира се. Но момичето не е добре да е прегладняло, защото циците й трябва да бъдат сочни. А момчето, ако наистина е важна особа — Дела Тори ли рече, какво ли, може да се окаже зле за нас, ако умре, преди да пристигнем…

С тези думи стъпките започнаха да утихват, а ние останахме едновременно доволни и отчаяни. Зачакахме да се възцари пълна тишина, а след това си зашепнахме.

— Е, сега поне знаем, че ще ни нахранят и че засега за нас няма непосредствена опасност. — Това бе гласът на брат Гуидо в ухото ми.

Аз намерих неговото ухо и на свой ред прошепнах:

— Но продължавам да се питам къде ни водят. Жалко, че не чухме целия разговор. Защото, ако не е някой от градовете на картината, ще се отклоним от пътя си.

— Не може да не е някой от тях — отсече убедено монахът. — Флотата, чичо ми — всичко е свързано. Сигурен съм, че това е някакъв таен заговор и ние вече сме част от него. В името на Дева Мария и на всички светии те уверявам, че отиваме или в Неапол, или в Генуа — нещо, което веднага ще разбера в мига, в който видим слънцето.

Бях впечатлена, но и твърде изтощена, за да го питам как, за бога, ще отгатне посоката ни само по слънцето. Всички знаят, че слънцето е една огромна огнена топка, която се върти около земята — то никога не стои на едно място, така че как изобщо би могло да бъде някакъв маркер? На настоящия етап обаче започнахме да се движим, защото решихме, че ако екипажът разбере, че сме будни, ще ни донесе нещо за хапване. Но след часове наред крачене из нашия тесен затвор и опипване на дървените му стени, през решетката над главите ни забелязахме просветляването на небето. Вече виждахме добре тъмницата си — пространство от три квадратни метра, чийто единствен отвор бе решетката, поставена много високо над главите ни. Разбрахме, че без въже или стълба никога не бихме могли да избягаме оттук. Значи затова всички бяха толкова спокойни за нас — знаеха, че сме приклещени като раци в глинено гърне. Накрая приседнахме обратно на пода, огледахме дупката, в която се намираме, обмислихме вариантите си за действие и стигнахме до извода, че те се свеждат до нула. И тъй като нямахме представа каква ще бъде съдбата ни, не желаехме да планираме нищо и затова просто проследихме напредването на утрото. Насред мълчанието, в което бяхме потънали, посрещнахме един нов феномен — ярък слънчев лъч внезапно нахлу през решетката над нас. Златистата светлина запълзя по стените на трюма и накрая достигна и пода. Брат Гуидо веднага скочи на крака, бърз като лисица, и застана точно под решетката, за да определи местоположението на слънцето. Застанах до него, но не видях почти нищо — след толкова часа в пълен мрак светлината бе твърде ярка за мен, за да различа нещо. Брат Гуидо се огледа и помръкна.

— Какво ти трябва? — попитах.

— Някакъв маркер — перо, молив, въглен. Очевидно е, че наближава пладне, затова трябва да направя измерванията си.

— Не мисля, че тук ще открием подобни неща.

— Хммм.

Той се насочи наляво и започна да чегърта катрана между дъските в стената. Корабът беше толкова нов, че катранът все още не беше засъхнал. Монахът извади доста голямо количество, нави го като дълго перо, а в единия край го сплеска. После се вторачи в пода и отбеляза с малко черно кръстче точката, в която падаше слънчевият лъч от южния край на решетката.

— Какво, по дяволите…

Той вдигна ръка, за да ме накара да замълча, а другата постави на сърцето си. Броеше. Мина доста време, а после, внезапно, отбеляза още една точка — където светлината от същия край на решетката бе променила позицията си. После свърза двете точки с линия, нарисува трета, на пръв поглед случайна точка, и свърза трите в триъгълник. След това изрисува кръг около най-изпъкналите части на триъгълника и започна да пише някакви числа в срещуположните точки. Доскуча ми да го гледам и вдигнах нагоре глава, надявайки се най-сетне някой да ни донесе нещо за хапване. Ала мечтите ми за солено говеждо и корабен ром скоро бяха прекъснати — брат Гуидо се отпусна обратно на колене с лице, блеснало от задоволство.

Той вече разполагаше със своя отговор.