Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (13)

Четвърта глава

Ток ни поведе през тъмните улици на града, все още препълнени с празнуващи тълпи. Аз не отлепях очи от запалената факла, която той носеше — следвах я, като че ли бе звездата от Рождество, опитвайки се да проумея станалото. Брат Гуидо се носеше мрачен, приведен под товара на новините, които носеше. Сграбчих краищата на робата му, защото наемникът отпред се движеше много бързо и аз се страхувах да не изостана и да се изгубя. Но продължавах да си мълча. Вътрешно ми се искаше да разпитам брат Гуидо как тълкува последните думи на чичо си. Какво е това „Бисто“? И в какъв смисъл той трябва да „следва светлината“? Дали последното бе своеобразна благословия за избрания от монаха път, касаеща свещената светлина на божественото и живота в лоното на църквата? Ала не смеех да си отворя устата. От една страна, смръщеното изражение на брат Гуидо не предразполагаше към разговори. От друга, не бях много сигурна каква част от разговора той би желал да стигне до ушите на наемника. Затова предпочетох да си държа езика зад зъбите. Накрая стигнахме до поредното странно място — две напълно идентични големи къщи, свързани с арка, поставена на греда, която ги свързваше и превръщаше в едно цяло. Върху гредата имаше часовник, който бих останала да гледам още дълго, ако брат Гуидо не се бе вмъкнал бързо вътре. Тръгнахме по тъмна стълба, която ни отведе до покои толкова бляскави, че привикналите ми към тъмнината очи примигнаха и се насълзиха.

Стаите определено бяха много по-разкошни, отколкото който и да е студент имаше право да обитава — луксът тук надвишаваше лукса дори на самия палат на фамилията Дела Торе. Именно красотите им — меките възглавници, позлатените свещници и кадифените драперии — бяха първото нещо, което забелязах.

Секондо: Забелязах бледолик младеж с нездрав блясък на кожата, изтегнал се върху златен шезлонг.

Терцо: Забелязах малко момче, черно като абанос, легнало върху него, с глава, движеща се усърдно над слабините му.

Горкичкият непорочен брат Гуидо като че ли не схвана веднага какво става. Обаче аз сведох глава, за да скрия усмивката си, а в същия този момент Ток се разсмя дълбоко и гърлено, но побърза да превърне смеха си в кашлица. За първи път зървах някаква проява на веселие в този гигант, а после, когато двамата се спогледахме съзаклятнически, като че ли започнах да го харесвам.

Сценката на дивана се разтури и двете фигури се разделиха. Миг след това Николо Герардеска дела Торе (защото това беше той) небрежно напъха члена си обратно в панталоните си и ни поздрави така спокойно, сякаш го бяхме заварили да прави нещо особено невинно, като например да пише писмо. Малкото негърче, което надали имаше и осем години, се измъкна от стаята, но не и преди да ни изгледа злобно с бадемовидните си очи.

— Е, Гуидо — започна Николо носово, — или може би трябва да те наричам вече брат Гуидо? Значи най-сетне благоволи да се отбиеш, за да изкажеш почитанията си на своя братовчед! Ток ме уведоми, че си пристигнал в нашия прекрасен град и отдавна очаквам посещението ти!

Виж ти! Този Ток не ми бе направил впечатление на особено общителен тип, но очевидно откакто бяхме дошли, той е сновял напред-назад, за да информира наследника за нашите действия. Същевременно обаче вече сте наясно, че на мен не ми трябва много време, за да си съставя мнение за някой човек, а истината е, че още от пръв поглед възненавидях Николо. Той също притежаваше чертите на фамилията, но при него художникът сякаш бе започнал, а после внезапно се бе отказал да довърши делото си. Чертите му бяха притъпени и неравни, аристократичният нос — като клюн, а брадичката — толкова слаба, че буквално се сливаше с врата му. Устните му бяха съмнително червени, непрекъснато влажни и безформени, обградени от миниатюрни бели петънца, подсказващи за доста нездравословен начин на живот. Докато говореше, гласът му менеше октавите си между юношеството и мъжествеността. Любезността му бе очевадно фалшива, а подходът му — по детски злонамерен. Ала макар по-нисък от братовчед си и доста по-млад, Николо имаше по-висок ранг от него. Напълно наясно с този факт, но и с безспорна неохота, брат Гуидо се поклони на своя сродник. Ала в думите му се усети немалка доза сарказъм, когато, напомняйки му за задълженията му на наследник, рече:

— А аз, братовчеде, очаквах да те видя на празненството в дома на чичо си снощи.

— Ах, да, празненството. Ами да, обаче бях зает с други дела — отговори Николо и бледите му очи, воднисти като зимно небе в сравнение с лятно синьото на моя приятел, се стрелнаха по посоката, от която се бе измъкнало негърчето. — Все пак се надявам, че отсъствието ми не е провалило тържествата ви. Нито пък турнира преди тях. — Да, Ток определено не се е скъпил на информация. — А коя е тази кукличка тук, а? Много е красива — отбеляза той и очите му се плъзнаха по тялото ми, но без какъвто и да било интерес. Аз се поместих, чудейки се дали ще долови миризмата на риба от стридите, които бях крила в полите си, и дали няма да я сбърка с миризмата на секса. Точно така и стана. — Аха! Да не си нарушил вече обета си, а? Или тя е твоят малък подарък, с който се надяваш да спечелиш благоволението на баща ми, за да му измъкнеш нещо, а?

Брат Гуидо трепна при споменаването на лорд Силвио, видимо преглътна непоносимостта към братовчед си и пое ръката му с жест, който накара последния едва ли не да изгуби веждите си от учудване.

— Нося лоши новини, братовчеде. Опасявам се, че баща ти е… мъртъв.

Брат Гуидо се задави от тези думи и дори моето каменно сърце се разтопи — но не за сина, а за племенника. Въпреки това зачаках да чуя нормалните вайкания и сълзи от страна на наследника на фамилията Дела Торе — нищо чудно дори да се хвърли на онзи негов диван, където мърсува, и да се разреве. Ала онова, което дойде, изобщо не го очаквах — по слабоволевите устни на момчето заигра хитра усмивка.

— Мъртъв казваш, така ли? — Хвана медальона, който висеше на врата му, и почука с него зъбите си. — Виж ти.

Без да успее да скрие шока и отвращението си, брат Гуидо продължи:

— Има и още нещо. Последната дума, която изрече, бе „убийство“, но на английски.

— Убийство? На английски? — погледна го крайно заинтригуван Николо.

— Да — кимна брат Гуидо. — Нали си спомняш, че преди няколко години си имахме английски изповедник, брат Джайлс от Кеймбридж? Та той научи чичо на този език, за да може да разшири търговията си, а нас учеше на английски в учебната стая. Затова съм напълно сигурен, че чичо заговори накрая на английски, за да го използва като някакъв шифър, така че да не го разбере никой друг. С което искаше да ни каже, че е убит нарочно. — О, ясно. Значи затова не можах да разбера нищичко. Моят английски е по-малко и от английския на шотландец. Но когато брат Гуидо премести сините си очи към вратата, където се бе облегнал Ток, аз разбрах, че не от мен е искал лорд Силвио да скрие последните си думи. — А след това — продължи монахът — ми каза „да следвам светлината“.

Зачаках брат Гуидо да спомене и за златния пръстен за палец, който лорд Силвио предаде на своя племенник, но не чух нищо по този въпрос. Като се замислих, си дадох сметка, че лявата ръка на монаха нито за миг не излезе от широкия десен ръкав на расото му. Мислено свих рамене — може би иска да си има някакъв спомен от своя чичо, а ако го покаже, вероятно би го изгубил. (Напълно го разбирах.) Ала мислите ми бяха най-грубо прекъснати от новия господар на фамилията Дела Торе, който се разсмя съвсем искрено — неприятен, грачещ звук, който би прилягал повече на коледна пуйка, отколкото на новопроизведен лорд.

— Убийство, така ли? Безценно! Баща ми — убит! И може би съм го сторил аз, нали?

Изчакахме го мълчаливо да се наслади на остроумието си.

— Опасявам се обаче, че не съм аз, макар да не мога да отрека, че понякога съм си го мислел — отбеляза по едно време Николо. Изкашля се, за да се овладее, изтри просълзените си от смях очи и продължи: — А сега, братовчеде, възнамерявам да ти докажа защо аз съм интелектуалецът в семейството, човекът с академично образование, а ти не ставаш за нищо друго, освен да разкарваш дървените си сандали по плочите на манастирите!

Идваше ми да му река, че брат Гуидо е прочел много повече книги от който и да е друг, когото познавах, но Николо очевидно бе погълнат от собствената си риторика. Подобно на адвокат, той пъхна палци в подмишниците на жилетката си и запита важно:

— Би ли ми повторил точно какво каза моят баща с предсмъртния си дъх?

Брат Гуидо се помести неспокойно и отговори:

— Вече ти казах. — Той ме сграбчи за качулката, придърпа ме и изрече: „Убийство!“ Каза го два пъти, а след това допълни: „Следвай светлината“.

— „Убийство“ ли бе точната дума, която изрече, или „Бисто“?

Тъмните вежди на брат Гуидо се сбърчиха и той промърмори:

— Всъщност… може и да беше точно така.

Никак не ми беше приятно да се съглася с Николо, но от неговите уста предсмъртните думи на баща му излязоха по-автентично.

— Наистина звучеше по-скоро като „Бисто“ — обадих се накрая. — Така де, аз не знам и капчица английски, освен ако не броите ругатните, научени от разните търговци, с които съм се чукала, но… — Не довърших.

Погледите на братовчедите бяха все така втренчени един в друг, сякаш не бях казала нищо. Пръв се обади брат Гуидо:

— И защо да казва „Бисто“? Какво означава това? Никога не съм чувал подобна дума.

— Скъпи ми братовчеде — ухили се злобно Николо, — само защото ти не си чувал думата не означава, че тя не съществува! Тя не само съществува, но означава и точно място. Това тук е Бисто!

И обгърна с жест огромната стая.

— Тази стая ли? — възкликна изумено брат Гуидо.

— Не. По-скоро сградата, къщата, кулата, в която се намираме. Кръстена е „Бисто“ — подметна злостно братовчед му.

— Нещо не разбирам — изфъфли монахът.

Аз също не разбирах.

Николо се надигна на пръсти и се изпъчи като адвокат, очевидно наслаждавайки се на унижението, на което подлага братовчед си.

— Позволи ми да ти припомня част от местната история, защото очевидно си отсъствал твърде дълго от нашия град — рече самодоволно. — Тази кула е същото онова място, където някога нашият далечен предшественик Уголино дела Герардеска е бил хвърлен в затвора за държавна измяна заедно с двамата си племенници. И в същата тази стая, където се намираме сега, те са били оставени да умрат от глад в продължение на деветдесет дена. — При тези думи Николо направи заплашително крачка напред към монаха. — Не може да не си спомняш тази история, братовчеде! Защото най-големият от племенниците му — натърти зловещо, — усещайки, че умира, предложил на чичо си да отхапе от плътта му, за да се спаси. И така, в същата тази стая, в която се намираме сега, Уголино изял своя любим племенник жив.

Злобата му вече бе неприкрита и недвусмислена. Потреперих, когато пред вътрешния ми взор пищното обзавеждане наоколо изчезна и кулата пак се превърна в студен каменен затвор, зад чиито стени са се разиграли подобни ужасии. Воднистите очи на Николо заблестяха — безсъмнено и той виждаше същото, само че му се наслаждаваше, а аз усетих, че моят приятел е в огромна опасност и мислено благодарих на звездите за присъствието на Ток.

Ала брат Гуидо срещна погледа на братовчед си, без да трепне, с кураж, който ме накара да го харесам още повече.

— Разбира се, че знам тази история. Зверствата на Уголино са отлично документирани в Тринайсета песен на Дантевия „Ад“, когато той среща поета в седмия кръг на ада. — При други обстоятелства бих изръкопляскала, защото брат Гуидо определено спечели съревнованието по четенето на книги. — Само не знаех, че това място е било кръстено „Бисто“.

Поставен в неизгодна позиция, Николо сведе очи и се обърна и присъстващите малко се поотпуснаха.

— Е, сега вече знаеш — рече накрая. — Радвам се, че го научи именно от мен. И след като най-сетне беше просветен, дори и човек с твоите ограничени възможности би трябвало да схване, че баща ми просто е искал да ти каже да дойдеш до кулата Бисто, за да ми съобщиш за смъртта му.

— А светлината? — не се предаваше брат Гуидо. — Вероятно твоите величайши знания съдържат някаква информация относно това какво е имал предвид чичо, когато каза да „следвам светлината“?

Ала Николо вече бе изгубил интерес към последните думи на баща си. Той само махна с ръка и промърмори:

— Стигнахте дотук благодарение на факлата на Ток, нали така? За друго не знам. А и си имам по-важна работа. Фабрицио!

Негърчето се появи в стаята толкова бързо, че веднага разбрах, че е подслушвало до вратата. Изгледах го презрително. Обиграният подслушвач като мен отлично знае, че преди да влезе, когато е повикан, трябва да изчака няколко удара на сърцето, за да не се издаде.

Брат Гуидо веднага схвана намека.

— Е, в такъв случай ще те оставя насаме с твоята скръб — натърти и се поклони, без изобщо да си прави труда да скрива отвращението си.

Почти бяхме стигнали до вратата и Николо вече бе започнал да гали косата на момчето, когато изстреля заключителните си думи:

— О, и, братовчеде, остани в двореца — като мой гост, разбира се, защото имаме да обсъждаме доста неща. Семейни въпроси, ако се досещаш. Не заминавай никъде, разбра ли? Ток, постарай се той да не ходи никъде!

И двамата с брат Гуидо забелязахме погледите, разменени между наемника и новия му господар при затварянето на вратата. Кралят умря, да живее кралят. И двамата разбрахме, че старият ред си е отишъл и че на негово място се е възцарил новият режим — любимият племенник е бил изхвърлен, а черната овца на семейството триумфира.

И двамата с брат Гуидо бяхме наясно, че току-що Ток бе получил задачата да го убие.