Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (11)

Втора глава

Накрая тълпите ни притиснаха толкова силно, че краката ми буквално залепнаха за хълбоците на Пене и конят започна да пърди смрадливо в знак на протест. С не малко удоволствие забелязах, че народът зад задника му се отдалечи значително, за да избегне задушаващата воня. Брат Гуидо свали качулката си, обърна се и изрева в моята посока:

— Върви плътно след мен! Ще отидем при чичо ми! Той ще ни настани добре!

— Къде е той? — провикнах се в отговор.

Отговора не чух, но проследих посоката, която сочеше показалецът му.

Майко Божия!

Бяхме се озовали на огромен площад, пъстър като папагал, със стенописи по всички къщи около нас. Постройките бяха в ярки, зашеметяващи цветове — пилешко жълто, шафранено оранжево. А и самите хора бяха облечени в дори още по-ярки одежди, за да са в тон с града си — воали и панделки, къси туники в биещи се цветове и блестящи сребърни шлемове във военен стил.

Проточих врат, за да видя какво ми сочи брат Гуидо. И високо над целия този човешки хаос зърнах огромна платформа, украсена с панделки и цветя. В средата, на стол, подобен на трон, седеше, красив мъж с наклонена настрани кадифена шапчица и копринена туника. Дългите му крака, обути, както изисква обичаят, в ярък чорапогащник, от коленете надолу се губеха насред същинско море от хрътки, които сновяха около него и лаеха срещу всеки преминаващ, който не им харесваше. Около него се суетеше прислугата му, облечена в дрехи, не по-малко бляскави от неговите, и раздаваше на множеството вино и храна. Но макар че премените събудиха интереса ми на проститутка, жената в мен бе заинтригувана от изражението на този човек. Пурпурното му лице подсказваше за охолен живот, а на неговия фон сините му очи изпъкваха още по-силно. Тези очи вече бях виждала някъде. У брат Гуидо. И, като изключим следите на годините, лицето му също бе като това на брат Гуидо.

Чичото.

Брат Гуидо вдигна ръка насред тълпата и поздрави чичо си. И аз веднага се почувствах неспокойно, защото по пътя уж бяхме решили да се свържем с великия му сродник незабелязано, а не на такова публично място. От друга страна, бях наясно, че в този град брат Гуидо се чувства в безопасност, тъй като беше негов роден дом и тъй като помощта бе твърде наблизо, за да се страхува и сдържа. Когато чичото зърна племенника си, по лицето му се разля широка усмивка и само едно движение на господарската му ръка бе напълно достатъчно, за да изпрати най-едрия от прислугата му със задачата да раздели тълпата и да стигне до жребците ни. Въпросният великан се поклони дълбоко на брат Гуидо и пое едновременно юздите на конете ни, ревейки на простолюдието около себе си да се отдръпне. Така, само след миг, аз бях настанена в ложата вляво от великия господар, с бокал изключително добро кианти в ръка и удостоена с честта да бъда представена на лорд Силвио Герардеска дела Торе. Той целуна ръката ми с най-голяма любезност, въпреки че само един бог знаеше как ли съм изглеждала след три дни път. И изобщо не поиска да знае каква точно е връзката ми с неговия племенник. Вместо това демонстрира истинско гостоприемство, като ни представи своя великан.

— Това е Ток, моят унгарски наемник, който всъщност ви спаси да не бъдете смачкани от нашите добри граждани. Веднъж спаси и моя живот — в полетата на Ломбардия, и сега му се иска да не го беше правил.

При тези думи великанът изобщо не се усмихна. Ако трябва да бъдем честни, съмнявам се лицето му да бе способно на подобно изражение — беше покрито с твърде много белези. Колкото голяма беше главата му, толкова малки бяха очичките му — мрачни, безмилостни и кръгли като гюллета, потънали в почвата на бойното поле. Възрастта му беше трудно да се определи — нещо между двайсет и четирийсет, но белезите не позволяваха да бъде отгатната. Ние му благодарихме сдържано за помощта.

— За мен било удоволствие — отговори Ток и се поклони. — И шъ бъде все така удоволствие да пазя вас по всички начини, докато сте гости на мой господар!

Измъченият му, гърлен тоскански диалект се оказа трудноразбираем. Имах усещането, че някога е получил острие в гърлото, вероятно в защита на своя господар. Но иначе за мен нямаше никакво съмнение, че с това вино, затоплящо стомаха ми, с протекцията на този наемник скала и с любезността на неговия господар аз вече се почувствах значително по-добре. И започнах да харесвам Пиза. Хората изглеждаха много мили. Вярно, че обичаите им бяха странни, но какво от това. Продължих да си пия виното, докато лорд Силвио разговаряше с брат Гуидо, който бе настанен не по-малко удобно от мен, само че от дясната страна на чичо си. Запитах се какво ли си говорят, как ли монахът ще обясни моето присъствие до себе си. Веднъж улових погледа му и той ми се усмихна и кимна, сякаш за да ме увери, че сме в края на пътешествието си, че сме в безопасност и че всичко ще бъде наред. Аз започнах да се отпускам и най-сетне се огледах. Под нас очевидно се разгръщаше някакъв социален спектакъл, тъй като центърът на площада постепенно се изпразни. Появиха се двама церемониалмайстори, които започнаха да организират отборите си, а свирачите надуха своите фанфари.

Лорд Силвио се обърна към мен и се приведе, за да ми каже нещо. За момент се вцепених, ужасена, че той може би иска да ме разпита за присъствието ми до неговия непорочен племенник. Но стана ясно, че просто искал да ми обясни смисъла на фестивала. Каквото и да бе обяснението за мен, което брат Гуидо му беше дал, той очевидно бе напълно доволен от него, макар че, имайки предвид краткото време, през което разговаряха, съмнявам се да му бе казал всички подробности. Реших вече да не се тревожа и постепенно долових топлината на приятния дъх на лорд Силвио върху ухото и гърлото ми — нещо, което ме накара да потреперя. Да, чичото на брат Гуидо определено бе много привлекателен зрял мъж, така че, докато говорехме, му предложих цялата палитра от изпитаните си женски трикове в сферата на флирта. Нищо, че ми се щеше да можех да се зърна в огледало, за да се пооправя.

— Синьорина — започна лордът, — предстои ви да станете свидетел на един от най-старите обичаи на Пиза, въведени в нашия град от самия император Адриан. Джуньо Пизано, или Игрите на Пиза завършват с Джоко дел Понте. — Това вече го знаех от неговия племенник, макар и не по същество. — Става въпрос за едно древно съперничество между групите на Петела — посочи към няколко млади мъже, облечени в червено и оранжево — и на Свраката. — Този път посочи към другия отбор, в другия край на площада, които носеха етажирани туники в черно и бяло. — Вероятно забелязвате, че моят човек, Ток, е облечен за отбора на Петлите, защото това е моят отбор, въпреки че, като господар на този град, не би трябвало да вземам страна. — По лицето му се разля много приятна усмивка и аз установих, че въпреки възрастта му зъбите му все още бяха в отлично състояние.

Ако трябва да бъда честна, игрите въобще не ме интересуваха, но, от друга страна, нямах нищо против да се насладя на гледката на двайсет и четирима мъже в разцвета на силите си, докато слугите на лорд Силвио ме наливат с вино. И сякаш живеехме в приказка, в подножието на нашата трибуна се появи златна каляска с позлатени колела и дъски, боядисани в цветовете на фамилията Дела Торе. Самият лорд Силвио ми подаде ръка и ме настани на кадифените възглавнички. Настани се до мен, а брат Гуидо седна срещу нас.

— Вие, синьорина Лучана, ще бъдете днес моят талисман. За по-прекрасен не бих и могъл да си мечтая!

Самодоволната ми усмивка бе набързо помрачена от киселия поглед на монаха.

— Давай го по-весело! — прошепнах му аз. — Сигурно има предвид, че съм облечена в червено и оранжево — цветовете на отбора на Петела.

Защото иначе покритата ми с петна рокля някога беше превъзходна дреха с вече споменатите цветове. Но този довод като че ли не успя да убеди особено брат Гуидо. Както и да стояха нещата обаче, скоро каретата се разклати и потегли. Все пак забелязах, че докато се носехме по претъпканите улици, той постепенно изпъва гордо гръб — не може да не се радва, че само за броени часове ние се превърнахме от двама замръзващи странници в любимците на местния господар. А после започна да се надпреварва с чичо си да ми показват някои по-известни места и по вече добре познатия си многословен и сложен начин се зае да ми обяснява значението на спектакъла, който ни предстоеше да видим. Накрая пред очите ми се разкри и проблясващата река Арно, извиваща се като нова панделка под яркото слънце, коренно различна от калното корито, което зърнах под плющящия дъжд на влизане в града. Тогава се поклащах на гърба на кльощаво пони. Сега се возех в златна каляска. Да, нещата определено се оправяха. Междувременно тълпите се разделяха пред нас като Червено море, а брат Гуидо поясни:

— Виждате, синьорина, че тълпите се разполагат по северния и южния бряг, което символизира древната вражда между партиите Мецоджорно и Трамонтана.

Вярно е, забелязах, но забелязах също така и че в присъствието на чичо си той се държи доста по-официално с мен. По пътя бяхме станали „брат Гуидо“ и „Лучана“ (той категорично отказа да ме нарича „Кики“), но сега се бе върнал пак към обръщението „синьорина“. Но преди да бях успяла да се замисля по-надълбоко по въпроса, той продължи:

— Хората се подготвят да подкрепят цветовете на съответната си маджистратура или двор. Маджистратурата е военнополитическа организация на съответния градски квартал или на отбора, който ще вземе участие в Играта на моста.

Божичко, каква досада е този човек! Добре поне, че е толкова красив. Едва успях да сдържа прозявката си и попитах:

— И какво точно става в тази игра?

В момента единственото, за което си мечтаех, бе още вино. Вече изобщо не ме беше грижа как изглеждам — нещо твърде необичайно за мен.

— Най-общо казано, всеки от отборите трябва да избута по един голям стенобитен таран, тежащ над седем тона, по стария мост (този, към който отиваме сега), докато другият отбор се опитва да му попречи. Прекрасно състезание, при което елементите на фолклора се смесват с древните бойни традиции на съответните партии и всеки от двата бряга на Арно се бори за господство над моста.

Брей, ама тези пизанци наистина били луди!

— Да не би да искаш да ми кажеш, че цялата тази суматоха е заради шайка маскирани мъже, бутащи голям дънер по някакъв мост, докато другата, но не по-различна от тях, шайка се опитва да го избута обратно?

— Да — промърмори брат Гуидо, видимо съкрушен.

Мадонна! Обаче бързо си дадох сметка за вниманието, с което лорд Силвио наблюдаваше нашия разговор, поради което побързах да се върна в режим на ласкателства.

— Колко интересно! И колко подходящ… празник на мощта на един велик град! — довърших по-тихо, но останах с впечатлението, че ласкателствата ми не са особено убедителни.

Защото презрението ми не бе успяло да убегне от вниманието на лорд Силвио.

— Хората се забавляват много на този фестивал — отбеляза — и така е било открай време. Това е единствената им възможност за съвсем законно спречкване. Защото, виждате ли, Пиза няма големи шансове в сухопътните битки, но по море… ами, никой не може да се сравнява с нашите морски сили, дори и градове като Генуа и Неапол.

Ето я пак — троицата на морските градове, която за момент изпълни душата ми с хлад, подобно на облак, преминаващ пред лицето на слънцето. Честно казано, почти бях забравила за „Пролетта“, но сега отново усетих полъха на опасността. Обаче чичото и племенникът ме дариха с идентичните си красиви усмивки, след което нашата каляска спря в центъра на моста, откъдето лорд Силвио щеше да съблюдава правилата на играта. Докъдето поглед стига, бреговете на Арно бяха обсипани с тълпи, облечени с цветовете на своите отбори, крещящи с пълни гърла. Видях първите спречквания, насладих се на гледката на млади мъже, които напрягат мишци, за да избутат масивните си фалически тарани по моста. Но гледката на множеството издути мускули постепенно бе заменена от могъщия наемник Ток, който (буквално) отнасяше отбора на Петела към брега на партията Трамонтана. Той ни бе последвал пеша от Площада на седемте пътища, водещ за юздите Пене и Аквински, но въпреки това все още разполагаше с достатъчно енергия, за да се присъедини към битката с ентусиазъм. На фона на тялото му канара и на мишците му огромният стенобитен таран приличаше на кибритена клечка, а противниковият отбор падна поне десетина пъти, докато той напредваше. Видях как той умело заби тарана в отбора на Свраката, събаряйки трима мъже наведнъж, които автоматично бяха заобиколени от жените си и получиха помощта на аптекар. Да, Ток действително беше като разярен бик. С човек като него наистина можех да се почувствам в безопасност от убийците, които Флоренция вероятно е пратила след нас.

Към края на тази безкрайна битка аз се оттеглих обратно в златната каляска, за да се насладя на виното и деликатесите, които слугите ни подаваха през прозорците. Бях задрямала, когато бях стресната от появата на брат Гуидо и лорд Силвио, които се надпреварваха да ми разказват как Петлите са спечелили битката. Аз побързах да ги залея с поздравления и, доколкото можах, се присъединих към анализа им на стратегиите и точните попадения. Когато накрая настъпи пауза в разговора, попитах:

— А ще има ли още наслади през този ден?

— Най-добрите! — ухили се лорд Силвио. — Сега идва банкетът, защото днес е навечерието на празника на нашия светец покровител.

Това вече беше друго нещо. Стомахът ми изкъркори от нетърпение.

— Свети Раниери — побърза да поясни брат Гуидо — е бил велик човек и прекрасен музикант, който оставил цялото си богатство и станал смирен отшелник в служба на Бога. — Тук очите му отново блеснаха, обаче този път от благоговение, а не от триумф, и аз разбрах, че светецът покровител на Пиза очевидно е служил за вдъхновение на младия господар, който също се е простил с наследството си, за да даде обет на Църквата. Но точно сега нямах време за литургии — надявах се да чуя повече за празненствата.

— В моя палат — помаха с ръка лорд Силвио към долната част на речния бряг, където прозорците на големите къщи вече проблясваха като диаманти от запалените вътре свещи — се организират такива празненства, каквито никога не сте виждали! Гостите ми ще имат удоволствието да вкусят най-прекрасните блюда, а вие, синьорина, като приятелка на моя обичан племенник, ще бъдете нашият почетен гост!

Лигите ми буквално течаха към момента, когато каляската най-сетне благоволи да спре пред разкошен квадратен палат точно до брега на реката. И тук отново имах честта да изляза, съпроводена от самия господар, който слезе, направи деликатен знак на лакея си да се отдръпне и ми подаде лично ръка. Докато слизах по стъпалата, леко се олюлях, но се засмях, стъпих здраво на крака и изфъфлих в лицето му:

— Какъв прекрасен ден!

Лордът очевидно остана много доволен.

— Значи харесвате Пиза, така ли? — попита.

Към този момент вече бях изпила почти две бутилки кианти, но не бях хапнала почти нищо, освен няколко рибки аншоа и шепа сушени кайсии. Затова в момента харесвах всичко и всички.

— Точно така — заговорих внимателно, опитвайки се да овладея удебеления си от пиене език. — Много-хубав-град.

Той повдигна нежно брадичката ми с облечената си в ръкавица ръка и ме прониза в очите с очи, които толкова приличаха на тези на брат Гуидо.

— И вече е още по-хубав, синьорина, откакто вие сте тук! — Обърна се, извъртя със замах пелерината си и пое по осветените от факли стъпала. — Хайде, елате! Да влизаме! Ще се веселим в името на свети Раниери и ще се радваме на онова, което ни донесе нощта!

После спря, изчака ме да го хвана под ръка и обходи тялото ми с така познатия ми мъжки страстен поглед. За разлика от него брат Гуидо ме изгледа като буреносен облак, когато тръгна след нас към двореца. Незабелязано от него, аз си позволих да се усмихна лекичко. Да, нощта действително се очертаваше много интересна.