Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (10)

Първа глава

Когато най-сетне се добрахме до Пиза, не бях особено впечатлена от нея по три причини:

Прима раджоне: Дъждът се лееше из ведро и бяхме подгизнали.

Секонда раджоне: Всичко беше почти като във Флоренция, обаче в пъти по-малко. Същата река Арно протичаше през центъра, но тук беше по-бавна и по-тясна. Палатите, които бяха подредени покрай бреговете й, бяха по-дребни и не толкова бляскави като своите флорентински еквиваленти. Хората също изглеждаха някак си по-незначителни и не толкова лъскави като своите елегантни братовчеди от Флоренция (с изключение на моя спътник, разбира се, който стърчеше над главите на всички, покрай които минахме).

Терца раджоне: Задникът ми бе заприличал на моето любимо карпачо, а слабините ми бяха станали толкова безчувствени от гръбнака на понито, че се съмнявах дали някога ще мога отново да изпитам удоволствие от секса. И като си помисли човек, че кръстих проклетото животно „Пене“ („пенис“), защото само така можех да се накарам да го яхна след всяка почивка. Когато споделих тази информация с монаха, за да го развеселя, той ме изгледа като буреносен облак. Той, естествено, кръсти своя жребец с нещо благочестиво — Аквински^[1]. Каза, че било на един от любимите му писатели или нещо подобно. Както и да погледнем нещата обаче, аз си получих заслуженото за малката шегичка — бях в истинска агония.

Не ме разбирайте накриво — бях предоволна, че след това безконечно пъплене из флорентинските планини най-сетне бяхме стигнали в Пиза. Преди, когато си бях на топло и безопасно в града, много обичах да се наслаждавам на върховете, особено когато бяха потънали в мъгла, синьо-зелени и най-вече далечни. Но да ги прекосяваш, яхнала пони, на което всеки момент му се ще да се закове на място и повече да не мръдне, когато с всяка следваща крачка имаш усещането, че ти го нахънтва цялата флорентинска армия… е, със сигурност не го препоръчвам на никого. Особено когато планините най-сетне отстъпиха пред равнините на Пиза. Застояли, равни блата със солена воня и безрадостни цветове, простиращи се докъдето ти око види, и потискащи настроението дотолкова, че накрая се почувствах смазана като самите равнини. Прибавете към всичко това и смрадта на говежди изпражнения, мухите през деня и комарите през нощта. Вече цялото тяло ме сърбеше. Имах чувството, че ухапванията ми са повече от плътта. Не, аз определено съм градско чедо.

Но самият град Пиза, когато накрая стигнахме в него, се оказа нищо повече от бледо подобие на Флоренция — град, който с всяка следваща крачка, която ме отдалечаваше от него, заобичвах все повече и повече. Вече бях забравила за страха, убийствата и кръвта. Помнех единствено златните палати, топлите вани с розови листенца и горещата, солена храна за ненаситния ми стомах. Може да се каже, че буквално подложих на изпитание търпението на брат Гуидо, като непрекъснато хленчех и се оплаквах, и мърморех по време на цялото пътуване. Копелето се оказа доста издръжливо и дори не ме дари с удоволствието да се заяде с мен. Но когато наближихме града и аз започнах да сипя хули относно любимия му роден дом, забелязах, че отровата ми най-сетне прониква в съзнанието му. Вярно е, че съм кучка, но преди да ме осъдите, припомнете си, че бях изранена от седлото, нахапана от комарите, умираща от глад, замръзнала до мозъка на костите и напълно подгизнала. И не бях лягала с мъж вече пет дена. О, да, и бягах, за да отърва кожата.

Докато прекосявахме река Арно, чиято повърхност бушуваше от проливния дъжд, брат Гуидо издърпа качулката още по-ниско над главата си, за да се изолира ефективно от капките и най-вече от моите жалби. Обаче скоро се сети как да се справи се мен, като започна да дава един и същ дразнещ отговор на неизчерпаемите ми въпроси.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

— Къде е тази ваша прочута кула? Тази ли е? — посочих една рахитична, мръсна постройка, обкичена с мръсно бельо, очевидно очакващо да бъде изпрано от дъжда.

Сините очи на брат Гуидо проблеснаха, но не обърна внимание на обидата ми и пак отговори:

— Ще видиш.

— Е, градът ви определено си го бива! — продължих безмилостно. Думите ми бяха подкрепени от една твар, която обърна задника си към реката и изтърси там три огромни фъшкии. — И къде е тази ваша чудодейна архитектура?

— Ще видиш.

Методът му се оказа успешен. Осъзнах, че няма да изтръгна нищо друго от моя приятел монах, и млъкнах. Докато накрая стигнахме до огромна каменна стена с дъговидна порта. Над арката бе поставен огромен камък, върху който беше изрисуван герба на Медичите — шест големи топки в пръстен. Гербът ме изпълни със странното чувство, че съм си у дома. Ала ми предстоеше да видя нещо, което във Флоренция никога не бях виждала. Когато минахме под арката, брат Гуидо изрече една-единствена дума:

— Сега!

И вече наистина видях.

Когато излязохме от другия край на стената, дъждът внезапно спря, сякаш тя бе предназначена да гони и стихиите. Слънцето грейна и една величествена дъга се извиси над най-красивата гледка, която бях виждала в краткия си живот.

Мадонна!

Там, насред тъмнозелена морава, обсипана с диамантените капки на дъжда, се извисяваше една свещена троица от най-красивите постройки, които човек някога може да види. Слязох бавно от понито, зяпнала от удивление. Под яркото слънце бялата катедрала представляваше ослепителен мраморен палат, баптистерият — перфектно обработено кръгло бижу, увенчано с филигранна диадема. А най-фантастична от всичко бе камбанарията, приведена под невъзможен ъгъл. Прочутата кула достигаше до небето чрез етаж след етаж перфектно разположени арки, елегантни галерии и аркади в снежнобяло, които се издигаха спираловидно все по-нагоре и нагоре, докато достигнат облаците. Цялата тази постройка беше истинско чудо на равновесието и красотата. И когато с едно ухо дочух брат Гуидо да съобщава самодоволно, че всичко това се наричало „Кампо деи Мираколи“ — „полето на чудесата“, аз не можех да реагирам по никакъв друг начин, освен да кимна в знак на съгласие.

— Великолепно, нали? — възкликна той. Очевидно екстазът му не му позволяваше да се изрази достатъчно силно. — А след нея — посочи към дълга стена — е Композанто, гробището, перфектна правоъгълна обител, също съдържаща множество чудеса. Почвата за основите тук е донесена от Голгота, да, чак от Светите земи. — Бях си все така онемяла, докато крачехме между величествените постройки, обаче имах усещането, че той вече ми е простил поведението по време на пътя. Което той потвърди, като рече: — Е, Лучана, твоето безсъмнено благоговение компенсира предишната ти докачливост. Защото именно тук се крие истинската красота на моя град, за чието изграждане са били необходими три столетия. Казват, че това поле символизира нашето пътуване до Бога. Казват също така — продължи ентусиазирано приятелят ми, — че в баптистерия ни кръщават в нашата вяра, в катедралата я празнуваме, в гробищата очакваме възкресението и вечния живот, а чрез кулата — посочи високо — достигаме до божествените висини на Царството небесно.

Оставих брат Гуидо да се къпе в триумфа си и му простих учените обяснения, защото това място действително беше едно голямо чудо, превърнато в уникално именно от тази невъзможно наклонена камбанария. Като че ли доловил мислите ми, монахът отбеляза:

— Смятам, че този недостатък на кулата не само че не я загрозява, но дори я прави още по-красива. И предполагам, че веднага си установила по формата и наклона, че именно това е кулата, която Ботичели е решил да изобрази в „Пролетта“ чрез празното пространство между ръцете на грациите.

Беше напълно прав — съотношението беше перфектно. Ние със сигурност бяхме пристигнали на точното място, откъдето започваше нашата загадка. И сега, застанала в основата на наклонената кула, аз бях едновременно уплашена и превъзбудена от гледката. Вдигнех ли очи директно към върха й, имах чувството, че всеки момент ще се срине върху мен и ще ме затрупа. Най-сетне събрала сили да говоря, аз изломотих:

— А можем ли да се качим?

Брат Гуидо очевидно бе много доволен от моя нестихващ ентусиазъм — приятно разнообразие след непоносимите ми настроения от последните няколко дена.

— Разбира се — отговори. — Стига да не се страхуваш.

Страхувах се.

— Не се страхувам, естествено. Откъде накъде ще се страхувам?!

— Защото непрекъснато повтарят, че след по-малко от година кулата ще се срине. Обаче имай предвид, че го повтарят още откакто е построена.

Свих рамене с престорено безразличие, но истината бе, че щеше да ми стане много тъжно, ако подобна великолепна постройка се превърне в купчина камънаци — да не говорим пък, ако точно в този момент аз се окажа в нея. Но сега последвах примера на брат Гуидо и завързах понито си до мрачната врата на кулата, след което вдигнах полите си, готова за изкачване.

— Вътре има удобна стълба — поясни монахът. — Ще трябва да се оглеждаме внимателно за знаци, които биха могли да ни подскажат за връзката на кулата с „Примавера“. Обаче бъди много внимателна! От наклона на кулата, в съчетание със спираловидния път, който се вие нагоре, може да ти се завие свят!

Брат Гуидо не ме излъга. Още преди да достигнем втората галерия, аз вече имах усещането, че съм пресушила на един дъх две бутилки кианти. Но едновременно с това се забавлявах — не само от чувството на опиянение, което почти бях забравила, но и защото с всяка следваща крачка нагоре се изпълвах с все по-голям ентусиазъм. Набързо си припомних женските си номера, като сграбчих за опора ръката на брат Гуидо, кисках се в ритъма на стъпките си и се отпусках върху него толкова често, колкото ситуацията ми позволяваше. Не че това бе кой знае какво за загоряла за мъжки ласки жена като мен, а и неговото тотално безразличие с нищо не променяше нещата, но все пак бе по-добре от нищо. Ала най-прекрасна от всичко бе гледката към зелените поля под нас и към куполите на катедралата и баптистерия, които образуваха огромен бял кръст в краката ни. Накрая стигнахме върха и оттам вече имах възможността да се насладя на панорамата на един (налага се да призная) безспорно зашеметяващ град. Останахме така дълго, почти забравили за картината на Ботичели, наслаждавайки се на сцената под нас и на хората, не по-големи от мравки, които се щураха между колосалните сгради. По едно време забелязах струпването на тълпа — мравките се бутаха все по-близо една към друга и се скупчваха на площада в центъра.

— Какво става там? — попитах монаха, посочих напред и се приведох, опряла гърди в топлия каменен парапет.

С бащински жест, който ме трогна чак до дъното на душата ми, брат Гуидо сграбчи полите ми и ме дръпна назад.

— Внимавай! — После се приближи до мен, за да погледне. — А, да. Подготвят се да започнат.

— Кои са тези хора?

— Ами разни хора, един от които е чичо ми. Подготвят се за Джоко дел Понте, който се провежда всяка година на този ден. Надявах се да пристигнем навреме. — С тези думи той се насочи към вратата на галерията, за да тръгне надолу.

— И какво е това, „Джуки дели Помпей“? — подвикнах след него.

Той се извърна и с дяволите усмивка отвърна:

— Ще видиш.

Тръгнах след брат Гуидо надолу по стълбите на кулата, обаче този път той бе толкова далече пред мен, че не виждах почти нищо друго, освен завихрянето на грубото му кафяво расо при завоя на стълбите и не чувах почти нищо друго, освен лекото трополене на сандалите му в долната галерия. Накрая стигнахме до външната врата, която ни изведе на полето, и едва когато развързвахме жребците си, го видях.

— Виж! — посочих. Точно под трегера на външната врата имаше релефно изображение от бял мрамор, с прясно издялани ъгли. Под силното слънце линиите на длетото чернееха. Представляваше кораб — красив кораб с издути платна и стабилен борд, носещ се по вълните, които бяха предадени толкова добре, че сякаш пред теб се плискаше самото море. — Дали има някакво значение? — зачудих се на глас. — Защото именно каменната кула на твоята врата в „Санта Кроче“ бе причината, която ме накара да видя кулата и в „Пролетта“ — същата, до която сега стоим!

— Просто един кораб — сви рамене брат Гуидо. — Съвсем обикновено изображение по тези места. Пиза е прочута с флотата си. Това е често срещан символ в нашето изкуство и архитектура.

— Ама този релеф тук е съвсем нов! — провикнах се аз. — Ако се приближиш, дори ще усетиш все още неслегналия се прах на мрамора!

Веднъж обслужвах един каменоделец във Флоренция, който покриваше най-скъпите ми рокли със снежнобелия прах на мрамора от Карара. Ако не ми плащаше толкова добре, щях доста да се ядосам. Но миризмата — сладкият, натрапчив мирис на прясно издялан мрамор, ми остана като спомен. И същият този мирис сега проникна в ноздрите ми.

— Не е възможно! — отсече монахът и яхна понито си. — Кулата е завършена преди повече от сто години!

Аз яхнах Пене, но когато поех след брат Гуидо, не можах да се въздържа и се обърнах отново към вратата. И не откъснах очи от каменния кораб на вратата на кулата, докато не се изгуби от поглед. Изображението, фактът, че бе ново, както и морското могъщество на Пиза, което бе потвърдено от моя спътник, ме изпълниха със странно усещане. Последвах го в лек тръс към главната улица на града, където тълпата ставаше все по-голяма и по-шумна, и към момента, когато си спомних къде другаде съм чувала подобни изявления, врявата и натискът на хората станаха твърде силни, за да може той да ме чуе. Три морски градове държави: Пиза, Неапол и Генуа. Това бяха думите, изречени от мен пред Ботичели.

Думите, които можеха да уредят смъртта ми.