Лийла Мийчам
Пепел от рози (64)

64.

Далас, Тексас, събота

На следващата сутрин, когато Рейчъл се събуди, откри с огромна изненада, че емайлираният часовник на нощното шкафче показва девет. Подпря се на лакът в хладната бяла стая и се заоглежда объркано, докато най-сетне не се сети, че се намира в стаята за гости в ултрамодерната къща на Кари Съдърланд. Замисли се дали да не стане, подтикната от вроденото чувство за вина у фермера, че не може да се излежава, докато денят минава. От съботите в началното училище не беше спала до толкова късно. След малко се отпусна отново. Вече нямаше поля, които да наглежда.

Както обикновено напоследък, след като се събуди, усети как я притиска прилив на депресия. Беше се научила, че ако остане да лежи неподвижно и изпразни съзнанието си, най-сетне разумните мисли ще си проправят път през мрака. Тази сутрин се запита защо реши да дойде в Далас един ден по-рано, след като знаеше, че няма да завари Кари вкъщи; Рейчъл й беше съобщила, че ще дойде в неделя следобед. Само че както и с всичко останало, тя се беше предала на обхваналото я през последните два месеца ожесточение — беше подготвила къщата на родителите си за продажба по-рано от предвидения срок и тръгна, тъй като нямаше къде другаде да остане. Зачуди се какво да прави, за да запълни времето и да изтърпи самотата в подобната на иглу къща, без да изгуби остатъка от разума си.

Телефонът в коридора звънна и Рейчъл го остави да иззвъни още веднъж, преди нуждата да чуе човешки глас да я накара да отметне завивките и да отговори. Прочисти гърлото си.

— Ало. Домът на Кари Съдърланд.

Последва изненадано мълчание, след това познат мъжки глас, който винаги й напомняше за тиранти и бархетни ризи, изрече името й с огромно удоволствие.

— Рейчъл? Ти ли си?

Тя се намръщи и съжали, че се е обадила. Тейлър Съдърланд, бащата на Кари, очевидно не знаеше, че дъщеря му не е в града и се беше отдала на хедонистичните наслади на грандхотел „Ем Джи Ем“ в Лас Вегас с последното си гадже. Баща й, убеден баптист от Юга, нямаше да одобри поведението й.

— Добро утро, Тейлър — поздрави тя. — Пристигнах по-рано, но за съжаление Кари я няма в момента. Сигурно има… ранна среща.

— Аха. Отлетяла е нанякъде за уикенда и те е оставила сама да се оправяш, нали?

— Вината е изцяло моя. Трябваше да дойда чак утре следобед.

— Добре, няма да те поставям в неудобно положение, като те разпитвам къде е и с кого. Ще се оправиш ли сама в онзи хладилник? Нагласи термостата, както ти е приятно. Не обръщай внимание на надписите „Не пипай“, дето ги е наслагала навсякъде. Направо невероятно какъв студ поддържа, и то само за да съхрани модерните платна.

Рейчъл се усмихна. Не можеше да заблуди Тейлър Съдърланд, когато ставаше въпрос за дъщеря му. Той говореше за бележките „Моля не пипайте“ до хромираните ключове на термостата. Кари беше сериозен колекционер на маслени картини и температурата в къщата й се поддържаше постоянна, без никакви изменения. След това заговори по бащински загрижено:

— И какво ще правиш цял ден?

— Да ти кажа честно, не знам.

— Тя не държи нищо, което да става за четене, а съм сигурен, че в хладилника няма нищо за ядене. Защо не наминеш към офиса ми? Дошъл съм да посвърша малко работа, тъкмо ще поговорим по въпроса, който бяхме оставили за понеделник. Ще пийнем по чаша-две джин с тоник, след това ще нападнем някоя количка за хотдог. Какво ще кажеш?

Рейчъл въздъхна от облекчение.

— Страхотно.

— Ще те чакам към единайсет. — Той й каза адреса и най-лесния път до офиса му и я посъветва, преди да затвори: — Облечи се леко. През уикенда тук спират климатиците.

Рейчъл много уважаваше Тейлър Съдърланд. Държеше се като провинциалист, наскоро попаднал в града, но зад тази маска се криеше изключителен ум, който бе докарал неприятности на мнозина лековерни опоненти. Беше вдовец, а Кари бе единственото му дете. Тъй като знаеше, че той държи на точността, тя имаше пет минути, преди той да изскочи в притихналата, луксозна и доста топла приемна точно в единайсет.

— Рейчъл, момичето ми! Не те питам как си, защото знам, но пък изглеждаш твърде добре за момиче, понесло такива удари.

— Много си мил — отвърна тя и също го прегърна мечешки. — Де да можеше и огледалото ми да е като теб.

— Прекалено критично се отнасяш към себе си. Влез да ти направя един двоен джин с тоник, за да се поохладим.

Тейлър говореше снизходително за „дивотиите“ на Кари, докато забъркваше коктейлите, и Рейчъл предположи, че просто отлага момента, в който щяха да стигнат до причината за срещата. Кари беше разказала на баща си подробности около завещанието на леля Мери и беше обяснила, че Рейчъл е открила уличаващи документи, които можели да дадат основание за дело срещу Пърси Уоруик. Стори й се, че той се познава с Пърси.

Най-сетне, след като поднесе напитките, той се облегна назад на стола и преплете пръсти върху стегнатия си корем, скрит от карирана риза с къс ръкав.

— Кари ми каза, че без твое знание пралеля ти е продала „Толивър фармс“ под носа ти и е завещала семейната плантация на Пърси Уоруик.

Оптимизмът й рухна, когато усети фамилиарността, с която изричаше името.

— Значи познаваш Пърси Уоруик.

— Познаваме се.

— Това означава ли, че има конфликт на интереси, в случай че бъде възбудено дело, ако решиш да го поемеш, естествено?

— Твърде рано е да се каже. Нека за момента не мислим по този въпрос, а ти ми разкажи защо си тук.

— Преди да стигнем дотам, Тейлър, искам да знам дали конфиденциалността между клиент и адвокат ще се отнася за онова, което ти кажа, независимо дали има дело и дали ще ти стана клиентка?

Той се усмихна благосклонно.

— Разбира се, защото ще те таксувам за консултацията, което автоматично те прави моя клиентка — дължиш ми един обяд в „Бъргър Дей“.

— Съгласна съм — изкиска се тя, след това добави сериозно: — Защото всичко е свързано с Пърси Уоруик. Добре ли го познаваш? Приятели ли сте?

— Не точно. Просто познати, на които пътищата са се пресичали. — Той стана сериозен. — Аз лично му се възхищавам. Той е направил повече за съхранението на горите и разумното почистване на производствените отпадъци в сравнение с всеки друг в тази индустрия. Какво общо има цялата тази работа с Пърси?

Рейчъл отпи глътка джин с тоник за кураж.

— Струва ми се, че е купил от пралеля ми земя, която не е била нейна, и е знаел какво прави. Земята е принадлежала на баща ми Уилям Толивър. Имам основание да вярвам, че до смъртта си той така и не разбра, че е бил изигран.

Тейлър мълча в продължение на няколко секунди, също като човек, който не разбира на какъв език му говорят.

— Какво доказателство имаш, за да подкрепиш подозренията си, и как си се сдобила с него?

Рейчъл разказа накратко за събитията, довели до откриването на зелената кожена кутия, и описа какво бе открила вътре.

— Носиш ли материалите?

Рейчъл отвори чантата си и извади копия от завещанието на Върнън Толивър и двете писма. Тейлър си сложи очила за четене и тя отпи мълчаливо, докато той се запознаваше с документите.

— Казвай — настоя тя, когато той остави писмата настрани.

Столът проскърца, когато се изправи и отиде отново до бара, а после посочи чашата й, за да попита дали иска още. Тя поклати глава и отбеляза колко време отдели той, за да си долее джин и тоник. Рейчъл заподозря, че нарочно се бави.

— Стига вече, Тейлър — наруши мълчанието тя. — Има ли смисъл да се надявам на дело, или губя и твоето, и моето време?

— За твоето не знам, но моето със сигурност не го губиш — отвърна той и се усмихна бащински, при което бръчиците около очите станаха по-изразени. — Най-напред обаче искам да ти задам няколко въпроса. Първо, откри ли нотариалния акт?

— Не, нямаше го в кутията.

— А в зелената кутия намери ли смъртния акт на дядо си?

Рейчъл поклати глава.

— Ами документ, с който пралеля ти поема попечителството над баща ти?

Изненадана, че не се беше сетила за това, тя поклати глава.

— Не, не съм.

— Баща ти й е бил повереник, нали?

Рейчъл смръщи вежди.

— Така предполагаше.

— Питам, защото като настойник на баща ти пралеля ти може да е продала земята, понеже е било в негов интерес. За целта, разбира се, е трябвало да получи одобрение по съдебен път. Проблемът в този случай са датите. — Рейчъл се наведе над бюрото, за да види онова, което той сочеше с върха на химикалката. — Писмото на дядо ти е от 13 май 1935, на Пърси от 7 юли. Можем да предположим, че нотариалният акт е бил прехвърлен скоро след това. Дори Майлс да е починал дни, след като е изпратил писмото до сестра си, тя няма как да е била официално известена за смъртта му толкова скоро. Колелата на бюрокрацията през 1935 година са били дори по-бавни, отколкото сега, още повече, че той е починал в чужбина, във Франция.

Рейчъл усети погледа му по лицето си.

— Да не би да искаш да кажеш, че дори леля Мери да е била настойник на татко в даден момент, по времето, когато нотариалният акт е бил прехвърлен на името на Пърси Уоруик, не е била?

— Точно така.

— Ако леля е станала настойник след продажбата на земята, в този случай сделката законна ли е?

— Не. Съдебното решение не се отнася за задна дата, така че покупко-продажбата на земята си остава измама.

Рейчъл протегна ръка към разредения с тоник джин и отпи глътка, за да навлажни пресъхналото си гърло. Остави чашата на бюрото и попита:

— Това означава ли, че имаме основание за дело за измама?

Тейлър протегна ръка към писмото на дядо й.

— Първо, имаш ли друг подпис на Майлс Толивър, с който да докажем, че той е написал писмото?

Рейчъл се замисли за счетоводните книги, подписвани от дядо й, които откри в кабинета на „Хюстън Авеню“.

— Знам откъде да взема образци от почерка му — кимна тя. — Това решава проблема. Какво друго?

Тейлър се поколеба и Рейчъл се запита дали той не се бореше с нежеланието си да предприеме съдебни действия срещу Пърси Уоруик.

— Трябва да си сигурна, че нотариалният акт е бил прехвърлен и че въпросният парцел е купен от Пърси. Това можеш да разбереш, като отидеш до съда в Хаубъткър и провериш в архива дали съществува нотариален акт, прехвърлен от пралеля ти на Пърси Уоруик приблизително около датата на бележката му. След като провериш, ще поговорим отново.

— Ако обаче открия, че е имало подобна покупко-продажба, това достатъчно ли е, за да докажа, че е извършена измама?

И този път Тейлър не й отговори веднага.

— Въпреки че името на Мери Дюмонт е на нотариалния акт, брат й изрично е написал тя да съхранява земята, докато синът му не навърши двайсет и една. Ако Мери Дюмонт е продала земята по свое решение, без съдебно одобрение, значи става въпрос за измама.

— А има ли срок на давност за извършена измама? — попита тя и притаи дъх.

— Да, но срокът започва от момента, когато измамата е разкрита. Къде точно се намира парцелът до Сабин? Има ли нещо на него?

Тя въздъхна бавно.

— Предполагам, че там „Уоруик индъстрис“ са построили огромен дървопреработвателен завод и административни сгради. Наблизо има и жилищен комплекс. — Очакваше Тейлър да остане изненадан, но единствената му реакция беше да завърти чашата върху мократа салфетка. — И на какво ще имам право, ако бъде доказано, че е извършена измама? — попита тя.

С леко присвити очи Тейлър обясни:

— Ако нотариалният акт е неправилно издаден, като наследница на баща си имаш право да получиш не само земята, но и всички съществуващи подобрения и постройки. Изключение може да се направи единствено за жилищния комплекс.

Рейчъл затвори очи и стисна палци. Супер! Беше дори повече, отколкото се бе надявала. За пръв път от много време почувства, че има причина да живее. Вдигна очи право към адвоката.

— А ти как ще се почувстваш, ако съдя Пърси Уоруик за онова, което си е мое?

Тейлър се намръщи.

— Ти… сериозно ли искаш земята?

— Разбира се. Не се интересувам от парична компенсация.

Адвокатът я наблюдава дълго, след това се отпусна назад на стола и преплете пръсти върху корема си.

— Не забравяй, че сама ме попита — предупреди я той, — така че слушай. Въпреки че имаш право, ще бъда силно разочарован от теб, Рейчъл. Действията ти могат сериозно да навредят на най-ефикасно управляваната и успешна фирма в тази част на щата, да не говорим, че ще очерниш един от най-забележителните хора в Тексас. — Той замълча, за да й даде време да оспори думите му, но тъй като тя мълчеше, адвокатът продължи: — Знам, че си наследила пари, Рейчъл, първо благодарение на щедростта на леля ти, а след това — той поклати тъжно глава, — след ужасната, ненавременна смърт на родителите ти и по-малкия ти брат. Аз, разбира се, не знам защо Пърси Уоруик е сключил подобен договор с Мери Дюмонт през 1935 — ако наистина го е сключил, — но предполагам, че е имал основание. Времената тогава са били трудни и е възможно въпросната покупко-продажба да е предотвратила финансовия крах на пралеля ти, следователно и на наследниците им, а ти си една от тях. — Той взе чашата. Очите му вече не я гледаха с бащинска топлота. — Това е отговорът на въпроса ти. — Между другото, не се чувствай длъжна да обядваш с мен.

Рейчъл отвърна на нетрепващия му поглед.

— Ще видим — отвърна тя. — Благодаря ти за откровеността. Радвам се, че се обърнах към подходящия човек, който да води делото, ако стигнем до дело.

Тейлър остави чашата.

— Какво?

— Нямам желание да наранявам Пърси Уоруик, нито да отнема на внука му наследството. Не ми трябва дървопреработвателен завод. Затова пък се интересувам от замяна — семейната ми плантация „Съмърсет“ за индустриалния комплекс на Пърси край Сабин.

Тейлър я наблюдаваше мълчаливо, след това по лицето му се разля усмивка.

— Така — отвърна той, — това вече ще го преглътна.

Тя погледна часовника си.

— Та като спомена преглъщане, часът е дванайсет. Готов ли си за хамбургера? Аз черпя.

Той се изправи бързо.

— Да не би да си въобразяваш, че ще минеш само с един хамбургер? Искам и пържени картофки, и лучени кръгчета, а за десерт двоен шоколадов кекс с шоколадова заливка.

Рейчъл метна чантата си на рамо.

— А се притесняваш за вредните навици на Кари.