Лийла Мийчам
Пепел от рози (31)

31.

Стиснал куфарче в ръка, Еймос се зае да нагласи термостата в офиса си, преди да си тръгне, когато телефонът звънна. Зачака да се включи телефонният секретар. В момента не беше в настроение да говори по телефона, освен това беше леко пиян.

— Еймос, ако си там, обади се — чу той гласа на Пърси.

Веднага посегна към слушалката.

— Пърси? Тук съм. Какво да направя за теб? — Последва мълчание и той усети как сърцето му се свива. — Какво има? Какво е станало?

— Мери… тя е… получила е сърдечен удар.

Той заобиколи бюрото и се стовари на стола си.

— Много ли е зле?

— Починала е, Еймос. Паднала е на верандата преди малко. Саси е изпратила Хенри да ни повика. Мат е тук, но прецених, че трябва аз да ти кажа… — Прекъсна го приглушен вопъл.

Еймос притисна длан към пулсиращото си чело. Мили боже! Мери мъртва? Невъзможно! Господи, какво щеше да стане с Рейчъл? Сега тя никога нямаше да чуе причините, поради които Мери беше изготвила кодицила.

— Еймос?

— Тръгвам, Пърси. Ти в „Уоруик Хол“ ли си?

— Да. Линейката току-що отнесе тялото на патолога. Няма да има аутопсия. Причината за смъртта е очевидна. Трябва да съобщиш на Рейчъл.

Еймос се почувства още по-нещастен и отчаян.

— Ще й позвъня от вас.

 

 

Рейчъл даде на заден и вкара тъмнозеленото си беемве на запазеното за нея място на паркинга на „Толивър фармс уест“. Изненада се, когато завари управителя си, нейната незаменима дясна ръка вече цели осем години, на сянка под навеса. Очевидно я чакаше. Трябваше да приеме доставката на нов компресор от южния сектор, докато тя беше на обедна среща. Завладя я странно чувство. Нюйоркският представител на текстилните фабрики, с които „Толивър фармс“ работеше от години, беше пристигнал на срещата без подготвен договор. От уважение към дългото им сътрудничество той беше дошъл колкото да й се извини, но не даде никакво обяснение.

— Какво става, Рон? — провикна се тя, когато слезе от автомобила, и веднага разбра, че нещо не е наред от начина, по който той се надигна от стола и побутна назад сламената шапка, а после пъхна ръце в джобовете на дънките.

— Може и да е нищо — провлече той, както говореха всички в Западен Тексас, — но когато дойдох за фактурата, звънна Еймос Хайнс. Стори ми се развълнуван. Каза да му се обадиш при първа възможност. Реших да поостана… да не би да е нещо лошо. Свързах се с Бъстър той да поеме доставката.

Тя стисна ръката му и профуча покрай него.

— Еймос в офиса си ли е?

— Не, в къщата на някой си Пърси Уоруик. Номерът е на бюрото ти.

Рейчъл остави ръчната си чанта и грабна слушалката. Стегна се, очаквайки да чуе, че нещо се е случило с Пърси. Ако беше така, щеше да се качи незабавно на самолета, за да бъде до пралеля си. На леля Мери щеше да й бъде много трудно да се приспособи към живота без Пърси.

Еймос вдигна още при първото позвъняване.

— Рейчъл?

— Аз съм, Еймос. Какво се е случило? — Тя погледна Рон в очите и притаи дъх в очакване на отговора на Еймос.

— Рейчъл, за съжаление… новините са лоши. Става въпрос за Мери. Почина неочаквано преди два часа от сърдечен удар.

Сякаш някой я простреля в гърдите. Шокът я вцепени, след това плисна болката, също като кръв от рана. Рон стисна ръката й и й помогна да седне на стола.

— О, Еймос…

— Мило момиче, нямам думи, с които да изразя съболезнованията си.

Чу как гласът му потрепери и се опита да се пребори със собствената си болка и да се стегне.

— Къде е била? Къде се е случило?

— На верандата, около един. Върнала се е от града и седяла на един от шезлонгите. Саси я открила, когато… когато издъхвала. Живяла е още около минута.

Рейчъл затвори очи и си представи сцената. Тъкмо се е върнала от града, вероятно безупречно облечена, седнала е на верандата и е видяла за последно улицата, на която беше живяла цял живот. Не би предпочела друго място, където да поеме последната си глътка въздух.

— Казала ли е… нещо?

— Според Саси… казала е, че трябвало да се качи на тавана. По-рано накарала Хенри да отиде, за да отключи един сандък. Сигурно вътре е имало нещо, което й е трябвало. Тя… е извикала твоето име, Рейчъл… точно преди края.

Изпод стиснатите й клепки потекоха сълзи. Рон се пресегна към кутия кърпички на масичката за кафе и я остави край нея.

— Мило дете — продължи Еймос, — има ли кой да остане с теб?

Тя притисна кърпичката към очите си и разбра, че той питаше заради обтегнатите отношения между нея и семейството й. Те нямаше да я утешат.

— Да, управителят ми е тук, също и секретарката ми Даниел. Ще се оправя. Радвам се, че двамата с Мат сте при Пърси. Той как е?

— Приема го много тежко. Мат го изпрати горе да си почине. Праща ти много поздрави, а Мат ме помоли да ти предам, че е на твое разположение, като дойдеш в Хаубъткър.

Мат… когато чу името му, я обзе спокойствие. Не го беше виждала от тийнейджър, когато плака на рамото му.

— Предай му, че ще се възползвам — отвърна тя. — Ами ти, Еймос? Ти как си?

Последва кратко мълчание, докато той търсеше подходящата дума.

— Разсипан съм… дете, най-вече… заради теб.

„Милият обичлив Еймос“, помисли си тя и преглътна новите сълзи.

— Аз ще се оправя — повтори тя. — Просто ще ми бъде нужно време. Леля Мери казваше, че единственото хубаво на времето е, че ти помага да преодолееш лошите моменти.

— Да се надяваме, че и този път ще бъде така — отвърна той и прочисти шумно гърлото си, сякаш там имаше огромна преграда. — Имаш ли представа в колко ще пристигнеш? Питам, за да уредя всичко — да уговоря среща с погребалния агент и цветарите, нали знаеш. Самолетът е зареден и готов да излети. Мери смяташе утре да дойде при теб.

Изненадата пресуши сълзите й.

— Не знаех.

— Значи е починала, преди да ти съобщи, но знам, че щеше да дойде да се срещнете. Лично ми каза в кантората днес, когато дойде за… на среща.

— Днес сте се виждали? Колко хубаво, че сте имали възможност да се видите, Еймос. Как само ми се иска да беше успяла да дойде. Каза ли защо ще идва? Просто… тя не беше от хората, които обичаха изненадите.

— Трябваше да направи… промени, струва ми се. Единственото, което ми каза и знам със сигурност е, че те обичаше.

Рейчъл отново затвори очи. Това също не бе характерно за пралеля й. Знаела ли е, че е тежко болна?

— Да ти е споменавала, че има болно сърце?

— Никога не ми е споменавала за проблеми със сърцето. Това беше удар за всички ни. Пак се връщам на идването ти…

— Ще се постарая да пристигна до десет сутринта — отвърна тя — и няма нужда да уреждаш всички тези срещи. Не знам дали ще успея да убедя мама и брат си да дойдат с нас с татко, но би ли казал на Саси, че може да се наложи да оправи допълнителна стая?

Последва ново мълчание, сякаш Еймос внимателно обмисляше следващите си думи.

— Най-добре да убедиш поне Джими да дойде с баща ти. Мери би искала да присъстват при отварянето на завещанието… за да чуят последната й воля.

— Ще се постарая — отвърна тя с надеждата думите на Еймос да убедят и майка й да дойде. Завещанието на леля Мери бе източникът на всичките им разправии. Рейчъл и в момента чуваше гласа на майка си: „Никога няма да ти простя, Рейчъл Толивър, ако пралеля ти остави цялата каца мед на теб и нищо на баща ти и брат ти!“

— Добре, Рейчъл, ще се видим утре — рече Еймос. — Съобщи ми часа, в който ще пристигнеш, и ще дойда на летището да те взема.

Рейчъл бавно остави слушалката с усещането, че Еймос беше притеснен от още нещо, не само от смъртта на леля Мери… Сякаш зад тихото тананикане се чуваше далечен тътен. За втори път днес й се стори, че нещо не е наред, не само онова, за което Еймос й съобщи.

— Разбирам, че пралеля ти вече не е сред нас — обади се тихо Рон. Беше свалил шапката си и беше седнал в другия край на стаята.

— Да, Рон, няма я вече. Получила е сърдечен удар. Ще трябва ти да поемеш кормилото тук.

— С удоволствие, въпреки че е много жалко, че стана така. Ще ни липсва, ти също много ще ни липсваш.

Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Ще кажеш ли на Даниел, моля те? Ще дойда след малко. Трябва да съобщя на родителите си.

Когато вратата се затвори, Рейчъл остана седнала в продължение на няколко минути, заслушана във възцарилата се тишина. Тишината бръмчи, когато умре човек, когото обичаш, помисли си тя, също като муха в празна стая. Стана и пристъпи към прозореца, обзета от желание да види слънцето, преди да посегне към телефона. Имаше време, когато номерът, който щеше да набере беше най-истинското място на света, пъпна връв, която я свързваше с одобрението, разбирането и обичта. Само че това беше преди леля Мери. Преди „Съмърсет“.