Лийла Мийчам
Пепел от рози (13)

13.

Майлс излезе малко след това и пристъпи напред, примигваше, подобно на човек, който излизана светло, след като е прекарал дълго време затворен под земята. Мери и Ейбъл гледаха към тях безмълвно. Оли помаха на неочаквано смълчалата се тълпа с едната патерица, след това чевръсто слезе по стълбите на влака, жизнерадостен както обикновено. Десният крачол на униформените му бричове беше подгънат до коляното, а останалата част висеше отпусната като празен мях.

Болезнено слаб, с изпито и пребледняло лице Майлс заслиза след него, натоварен с багажа, като внимаваше да не се подхлъзне. Ейбъл подаде ръка на Мери със спокойна решителност и двамата пристъпиха напред, за да ги посрещнат.

— Майлс? — изрече неуверено Мери, докато се питаше дали ще й позволи да го прегърне.

Брат й я погледна с празен поглед.

— Мери? Ти ли си? Господи, колко си красива. И аз, нали? — Той се усмихна със старата позната ирония и в устата му се показаха покафенели, загниващи зъби. — Къде е мама?

— Вкъщи. Няма търпение да те види, Майлс. И аз… нямах търпение. — Тя усети, че брадичката й трепери и сълзите опариха очите й.

Майлс приседна върху багажа и протегна ръце.

— Ела тогава и прегърни големия си брат.

Тя го сграбчи в прегръдка, ужасена от слабостта му.

— Станал си само кожа и кости — изплака тя. — Саси ще трябва да те поохрани.

— Как е Саси?

Ако трябваше да му отговори честно, щеше да каже: „Уморена, Майлс. Напълно изтощена от грижите за мама, опитва се да поддържа къщата без допълнителна помощ и да сготви нещо от почти празния килер.“ Само че неговата битка бе много по-страшна от тяхната.

— Все така — отвърна тя. — Поостаряла. Уморява се по-лесно.

— Ами мама?

— И при нея всичко си е същото, за съжаление. Ще ти разкажа за нея, като си тръгнем.

Долови шум зад себе си.

— Здрасти, агънце.

Беше Оли, почти същият и същевременно много променен. И неговата униформа висеше, но искриците в очите му не бяха изчезнали. Баща му, който се държеше досега, се обърна към Майлс и го прегърна с ридание.

— Скъпи Оли — прошепна тя и очите й отново се наляха със сълзи, когато се обърна да го целуне нежно по устните. — Добре дошъл у дома.

По лицето му се разля усмивка.

— Да знаеш, че само затова си струваше да се прибера. Станала си още по-красива, отколкото преди. Нали, Майлс?

— И аз й казах същото — отвърна брат й, а гласът му потрепери след емоционалното посрещане на Ейбъл. — Ако не я познавах, щях да се притесня, че тази красота ще й завърти главата.

— Това е част от чара й — засмя се Оли. Докато Майлс посочваше на Ейбъл багажа на сина му, той стисна с обич ръката й. — Благодаря ти за писмата.

— Значи си ги получил.

— Четири. Пърси адски ревнуваше, че ми пишеш, но аз го оставих да фучи. Отрази му се добре.

— Бяха за всички ви, сигурна съм, че е знаел. Нямаше да съм добра патриотка, ако не пишех на всички ви.

— Нищо подобно! Той получаваше предостатъчно писма от други момичета.

— Наистина ли? — Над главата му мярна Пърси, който се опитваше да се изтръгне от жилавите ръце на Луси, и да изправи високото си, вече значително по-слабо тяло.

— Само че той очакваше с нетърпение твоите писма — довери шепнешком Оли.

Когато го чу как снишава глас, тя огледа внимателно лицето му за потвърждение на нощните си колебания и страхове.

— Оли? Нали не си направил нещо глупаво, като да се жертваш заради Пърси и мен? — В същия миг я порази светкавична мисъл: „Боже мой, ами ако не е?“

— Че как бих могъл да направя нещо глупаво, като се жертвам заради вас с Пърси? — попита той и на бузата му се появи трапчинка.

— Сега е мой ред, Оли — обади се Пърси зад нея и Мери усети как краката й омекват като сварени макарони.

— Цялата е твоя — примири се Оли и закуцука на патериците усмихнат, но изпълнен със съжаление, подобно на човек, който трябва да върне съкровището, което току-що е открил.

Тя беше репетирала сцената на завръщането толкова често, колкото се връщаше към спомена за раздялата… какво ще каже, как ще се държи. Всички щяха да ги наблюдават, щяха да очакват романтична драма, но тя нямаше да даде на клюкарите причина за приказки, нито пък на Пърси надежда — стига той все още да имаше желание да се ожени за нея.

Ето че най-сетне застанаха един срещу друг и внимателно обмислената й реч и поведение полетяха незнайно накъде като семенца от глухарче. Без дори да се замисля, тя протегна ръка, не за да стисне неговата, както беше репетирала, а за да докосне загрубялата му от войната буза.

— Здравей, Пърси — промълви тя и усети как я залива горещата вълна на благодарност и облекчение, че е намерила сили да заговори.

— Здравей, циганче. — Той се беше изправил пред нея с обичайната си самоувереност, а ръцете му бяха напъхани в джобовете на бричовете; стоеше на крачка от нея, сякаш тя беше отлежало вино, от което човек отпива на малки глътки, вместо да се налива.

— Защо не ми писа?

— Ами… аз… — Тя усети, че останалите се отдръпват от тях; Оли куцукаше до баща си, за да попречи на Луси да се натрапи, а Майлс отиде да поздрави Джереми и Биатрис. — Страхувах се — призна тя. Това беше първият въпрос, който той й зададе, и тя реши да му каже истината.

— Страхувала ли си се?

— Просто… не можех да ти напиша онова, което искаше да прочетеш. Беше на война. Страхувах се писмата ми да не те разочароват, ако не напиша в тях онова, което искаш.

— Не си преценила добре риска.

— Сигурно — съгласи се засрамено тя. Всяко писмо от дома, когато се намираш сред ужасите на войната, беше по-хубаво от липсата на писмо. Тя срамежливо вдигна ръка и докосна опънатата кожа на челюстта му. — Всички сте отслабнали толкова много.

— И това не е всичко — добави той.

— Знам — кимна Мери. Бяха изгубили част от същността си — невинността си, предположи тя. Забеляза го в състарените им младежки лица, колкото познати, толкова и чужди. Докато се оглеждаше сутрин, преди да започне поредния тежък ден в плантацията, тя забелязваше какво е изгубила. Отдръпна ръка, когато видя, че думите й никак не са го трогнали. — Молех се за теб, макар да не ти пишех, Пърси. Нямаш представа колко се радвам, че Бог откликна на молитвите ми. — Не можеше да се откъсне от погледа му. Той все още не я беше докоснал, стоеше изправен, плашещо сдържан и тя се почувства неловко.

— Откликнал е, но цената беше кракът на Оли.

Тя покри уста, обзета от ужас.

— Да не би да искаш да кажеш…

— Немската граната беше предназначена за мен. Той ми спаси живота.

Преди да успее да изрече и дума, Майлс застана до нея намръщен.

— Мери, кога ще тръгваме? Искам да се прибера да видя мама.

— И момчетата трябва да поспят — обади се Пърси. — Не можахме да спим във влака.

— Щом си забелязал, значи и ти не си спал — рече Майлс и го перна по рамото.

Поразена от разкритието на Пърси, тя огледа объркано тълпата, скупчила се, за да ги изпрати по домовете им, и видя, че Биатрис се приближава към тях като огромна черна птица. Луси я следваше в лилавата си премяна, а Джереми беше натоварен с цветя, подарени в чест на завръщането на момчетата.

— Дойдох със семейство Уоруик, Майлс — успя да обясни Мери. Усещаше, че Пърси продължава да я наблюдава. — Биатрис ще реши кога ще се приберем.

— Стана точно както очаквах — заяви ядно Биатрис. — Казах аз на кмета Харпър, че парадът трябва да се състои по-късно, например след седмица, след като си починем, но той искаше да спести на хората второ идване в града. Ейбъл иска да отведе Оли вкъщи. Горкото момче е изтощено.

— Също и Майлс — обади се Мери — и няма търпение да види мама.

— Не можем всички да се съберем в колата — изтъкна Луси, присламчи се до Пърси и стрелна Мери с кос поглед.

— Това ни е добре известно, Луси — погледна я накриво Биатрис. — Майлс, скъпи, вие с Мери вървете с Ейбъл. Предлагам да се видим към четири, за да отидем в града. Дано на момчетата им остане време да си починат.

Последва доволно мърморене, когато вдигнаха багажа. Биатрис пое цветята от съпруга си и тикна един от букетите в ръцете на Луси.

— Бъди така любезна да ми помогнеш да ги пренеса до колата, Луси — остро каза тя.

— Но аз… — опита се да протестира Луси иззад гладиолите.

— Веднага, ако обичаш — разпореди се Биатрис и намигна на сина си и Мери през рамо, докато отвеждаше Луси.

Щом останаха сами, Пърси извади ръце от джобовете си и стисна раменете й.

— Ще ви закарам двамата с Майлс у дома веднага след като данданията приключи — обеща той. — Остани с мен, за да поговорим. Не ми отказвай, Мери.

— Няма — прошепна тя, почти замаяна от кръвта, която туптеше в главата й.

Той й се усмихна за пръв път.

— Браво на моето момиче — отвърна той, погали я по трапчинката на бузата и последва родителите си и Луси към пакарда.