Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (54)

53.

Беше тъмно, когато офицерът от бреговата охрана Пъркинс и останалите двама мъже в последния камион от конвоя усетиха как возилото им забавя ход. Пъркинс надникна през процепа на вратите. Покрай пътя имаше пръснати къщи, а отзад се виждаха автомобилни фарове. Колата изчака близо пет минути, преди да намери място с ясна видимост, за да задмине камионите, ускори и мина покрай тях.

— Добре, момчета — рече Пъркинс, — време е да скачаме.

Когато се качваха, Пъркинс беше оставил вратата отключена, така че излизането не беше проблем. Проблемът бе скоростта на камиона — все още се движеше с над шейсет километра в час. Той погледна пътя отзад.

— Момчета — рече след минута, — няма да е лесно да го направим. Най-добрият вариант е да изчакаме да видим пясък от лявата страна на камиона, тогава вие двамата хващате вратата отгоре, а аз я бутам да се отвори. Като се отвори, ще се озовете от тази страна на пътя — скачайте колкото можете по-бързо.

— Шофьорът няма ли да забележи? — попита единият от мъжете.

— Само ако в момента гледа в огледалото за обратно виждане — успокои го Пъркинс, — но вратата после ще се върне обратно и ако не забележи веднага, ще се е отдалечил доста, преди да разбере, че вратата е отворена.

— Ами ти? — попита третият.

— Мога само да се засиля и да скоча, колкото се може по-далече.

Къщите отстъпваха на по-гъсто заселените предградия около Мека. Пъркинс се загледа в мрака.

— Не знам, момчета — каза той след секунда, — но май това място става.

Пъркинс ги повдигна, за да се хванат за рамката на вратата. След това ги изтласка навън. Вратата се отвори, двамата мъже скочиха и се претърколиха в пясъка. Пъркинс се отдръпна колкото можа в претъпкания товарен контейнер, засили се от дясно наляво и скочи във въздуха. Риташе с крака, докато летеше.

Вратата на камиона се отваряше и затваряше, докато колата се отдалечи надолу по пътя. Бяха сами, само светлините на Мека на няколко километра разстояние осветяваха пустото небе.

Пъркинс си удари коляното, усети как го изкълчи при приземяването. Лежеше на земята, встрани от пътя. Единият от останалите двама си беше разкървавил лакътя, а другият ожулил лицето, обаче помогнаха на Пъркинс да се изправи на крака.

Коляното му се огъна и той се свлече на земята.

— Вземете телефона — каза той, бръкна в джоба си и им го подаде — и натиснете едно. Обяснете какво стана.

На борда на „Орегон“ Ханли вдигна телефона, който звънеше.

— Добре, задръж секунда — помоли той, след като мъжът му обясни. — Дай ми координатите на този сигнал — извика на Стоун, който вкара командите в компютъра.

— Готово — обади се Стоун след минутка.

— Има ли наблизо място, където да се скриете? — попита Ханли мъжът.

— Близо сме до едно дере. Отгоре има дюна.

— Качете се на дюната и се скрийте — нареди Ханли. — Не затваряй, ще се обадя след малко.

Пресегна се към друг телефон и набра номера на шефа на службата на ЦРУ в Саудитска Арабия, който Овърхолт му беше дал.

— Обажда се изпълнителят — рече той, когато мъжът вдигна. — Имате ли агенти в Мека в момента?

— Разбира се, имаме един саудитец.

— Разполага ли с кола?

— Кара камион за доставка на „Пепси“.

— Трябва да иде на тези джипиес координати — каза Ханли — и да вземе трима мъже. Можете ли да го организирате?

— Изчакайте — помоли шефът на мисията, докато набираше мобилния телефон на шофьора на „Пепси“.

Ханли го чу как обяснява.

— Тръгва веднага, според него е на около двайсетина минути път.

— Кажи му да свирне с клаксона, когато стигне до мястото — заръча Ханли. — Хората ни ще излязат от скривалището си.

— Къде да ги закара?

— В Джеда.

— Ще се обадя, ако има проблеми.

— Никакви проблеми — подчерта Ханли. — Ние не обичаме проблемите.

Затвори телефона, след което грабна сателитния и обясни какъв е планът.

 

 

Ханли може и да не обичаше проблеми, но щеше да се сблъска с тях.

В заседателната зала бяха Сенг, Рос, Райе, Линкълн, Мидоус, Мърфи, Крабтри, Гънън, Хорнсби и Холпърт. Всичките говореха един през друг.

— Не можем да направим нищо от въздуха — изтъкна Линкълн, — ще ни видят.

— Няма време за тунел — обади се Рос.

— Важното е — обърна се Холпърт към Крабтри — как Хикман го е направил.

— Мога да организирам малко илюминации, за да ги разсея — предложи Мърфи и се усмихна на Хорнсби, — но ние сме на „Орегон“ в Средиземно море, а те са в Саудитска Арабия.

— Сълзотворен газ? — вметна Райс.

— Да спрем тока? — подхвърли Мидоус.

Сенг се изправи.

— Добре, хора, дайте да въдворим малко ред тук.

Понеже беше с най-висок чин, той ръководеше заседанието.

Сенг се приближи до каната с кафе да си налее още една чаша. Говореше в движение.

— Имаме по-малко от час да измислим план, който отрядът на сушата да изпълни, ако трябва да свършим работата довечера — а трябва. — Наля си кафето и се върна обратно на масата. — Както каза Холпърт — как Хикман е подменил метеоритите?

— Някак си е обезвредил часовите — рече Мидоус. — Няма как иначе да го направи.

— Тогава защо кражбата не е открита веднага след това — попита Сенг — и не е съобщено за нея?

— Имал е вътрешен човек — допусна Мърфи, — това е единственият начин.

— Проверихме часовите — възрази Сенг. — Ако някой от тях е взел участие, вече щеше да е избягал от Мека. Всичките са си още там.

Заседателната зала затихна за миг и всички се замислиха.

— Каза, че си проверил пазачите — обади се Линда Роб, — значи имаш нарядите, така ли?

— Разбира се — потвърди Сенг.

— Единственият начин, по който може да стане, е да ги подменим и четиримата — рече Рос.

— Това е добра идея — съгласи се Холпърт, — да ги хванем при смяната на караула и да ги заменим с нашите хора.

— После какво? — попита Сенг.

— Да спрем тока на целия град — предложи Райс, — за да могат да направят подмяната.

— Но така ще имаме четирима часовои, които ще бъдат открити при следващата смяна на караула — изтъкна Сенг.

— Шефе — рече Гънън, — дотогава отрядите от Катар ще са на безопасно разстояние и саудитците могат да правят каквото си искат.

Стаята притихна за миг, докато Сенг мислеше.

— Грубо е — реши той, — но става.

— Понякога трябва да сцепиш кокосовия орех с камък, за да изпиеш млякото — подхвърли Гънън.

— Ще го предложа на Ханли — заяви Сенг и се надигна.

 

 

Докато планьорката на „Орегон“ приключваше, Скътър и отрядът му откриха една от шахтите, които водеха към тунела под джамията на пророка, и се пъхнаха вътре. Бяха прекарали само пет минути под земята, когато откриха първия пакет с експлозиви.

— Пръснете се из тунела — нареди Скътър — и вижте още колко има вътре.

После се обърна към единствения сапьор в отряда.

— Какво мислиш?

Мъжът се усмихна и извади клещите от джоба си. Пресегна се, дръпна една жица и я сряза на две. Намери още няколко и сряза и тях, след което почна да развива лепенката от тръбата.

— Грубо, но ужасно мощно, така бих го описал — рече мъжът, докато поставяше експлозива и динамита отделно на пода в тунела.

— Това ли е? — учуди се Скътър.

— Това е. Но има и още нещо.

— Какво е то?

— Внимавайте да не ритнете или изпуснете динамита. Ако е престоял повече, може да е нестабилен.

— Не се тревожи — отвърна Скътър, — ще го оставим тук.

След два часа всички експлозиви щяха да бъдат обезвредени и тунелът бе проверен повторно за всеки случай. После Скътър щеше да се обади да докладва.

 

 

Докато сапьорът режеше жиците на първият наръч с експлозиви, Ханли позвъни на Кабрило на „Акбар“.

— Ето какво измислихме, шефе — каза той, след това разказа на Кабрило за плана, който бяха съставили. — Грубо е, признавам.

— Говори ли вече с Касим? — попита Кабрило.

— Исках първо да го одобриш.

— Одобрявам го — отвърна Кабрило. — Защо не ми изпратиш всичко по факса, за да мога да уведомя човека на ЦРУ. Междувременно ще се обадя на Касим и ще му кажа какво сме измислили.

— Пращам го веднага.

 

 

— Трябва да действате бързо — обясни Кабрило на Касим. — Караулът се сменя в два на обяд.

— Ами ако има експлозиви? — попита Касим.

— Човекът от ЦРУ, който ще донесе камъка на Авраам, ще разполага с химически надушватели. Накарай хората си да се разпръснат и да претърсят, докато правиш замяната.

— Добре — отвърна Касим.

— Имате час и четирийсет минути, за да стигнете до Голямата джамия, наблюдавайте часовите, за да видите ритуала, после намерете новата смяна, обезвредете я и заемете местата й. Можете ли да го направите?

— Явно нямаме друг избор.

— Всички разчитаме на теб, Хали — изтъкна Кабрило.

— Няма да предам нито теб, нито религията си.

— Ще инструктирам агента от ЦРУ и го пращам при вас. Вече го чака кола с шофьор, за да го закара до Мека. Ще влезе в джамията в два и десет, ако не чуе изстрели.

— Там сме — обеща Касим.

Телефонът изключи и Касим се обърна към отряда си:

— Слушайте, получихме заповеди.

 

 

Кабрило извади листовете от факса и бързо инструктира агента от ЦРУ. Щом свърши, натовари агента на лодката и го пусна да отплава към пристанището в Джеда. Нощта беше приятна, двайсет и три градуса, почти без вятър. Тънкият сърп на луната хвърляше бледа светлина по водата, докато лодката се косеше по спокойното море.

Светлините на „Акбар“ избледняха, а тези на Джеда станаха по-ярки.

 

 

Щом камионът на „Пепси“ спря до дюната и изсвири с клаксон, Пъркинс и останалите двама се показаха, изчакаха да няма движение на пътя и се спуснаха към шосето. Коляното на Пъркинс беше силно подуто и един от мъжете го подкрепяше, докато другият се приближи към камиона.

— За нас ли си дошъл? — попита той шофьора.

— Качвайте се бързо — рече той, пресегна се и отвори вратата.

Щом тримата се настаниха, агентът на ЦРУ направи обратен завой и се отправи към светлините на Мека. Избяга от центъра на града по околовръстното шосе и беше на три километра от Мека по пътя към Джеда, когато проговори.

— Харесвате ли „Игълс“? — попита и пъхна едно сиди.

Започна оригиналната версия на „Хотел Калифорния“, докато четиримата пътуваха в мрака.

 

 

След като лодката стигна до сушата, агентът на ЦРУ слезе и се спусна към чакащия го шевролет. Миг по-късно шевролетът направи завой, като разпръсна чакъл със задните си гуми, докато набираше скорост.

— А сега какво ще правим? — попита механикът от Флорида, който беше докарал лодката до брега.

— Сега се дърпаме навътре и чакаме камион на „Пепси“ — отвърна Кабрило.

Механикът включи на задна и се отдалечи навътре в морето.

— Значи хората ти са контрабандисти на „Пепси“? — подхвърли той.

— Има ли радио на борда? — попита Кабрило.

Механикът завъртя копчето на таблото.

— Какво искаш?

— Намери новини — отвърна Кабрило.

Кабрило и механикът седяха под лунната светлина и се полюшваха в залива.

 

 

Шевролетът профуча покрай камиона на „Пепси“, който се движеше в обратната посока, точно когато шофьорът се отклони от магистралата към пристанището в Джеда. Шофьорът зави надолу по пътя, както го бяха инструктирали, и спря с предницата на камиона, насочена към морето. Светна три пъти с фарове и зачака.

На известно разстояние, навътре във водата, малките червени светлини на носа на лодка отговориха на сигнала.

— Добре, хора — рече шофьорът, — свърших работата. Идва лодка да ви прибере.

Първият мъж слезе от кабината и помогна на Пъркинс. Щом двамата се отдръпнаха встрани, и последният скочи.

— Благодарим за превоза — кимна той и затвори вратата.

— Ще ви пратя сметката — извика шофьорът през отворения прозорец, запали двигателя и даде на заден.

Тримата мъже се приближиха до водата тъкмо когато и лодката на „Акбар“ допря до сушата. Кабрило скочи отстрани и им помогна да се качат, след това се прехвърли и той.

— У дома, Джеймс! — рече той на механика.

— Откъде знаеш, че името ми е Джеймс? — учуди се механикът, докато се отделяше от брега.

Веднага щом Пъркинс и хората му се озоваха в безопасност на борда, Кабрило нареди на Джоузеф да отплава на север с пълен ход.

 

 

На „Орегон“ Ханли ръководеше различни операции. Минаваше един през нощта, когато от камиона, който беше пратен да вземе Скътър и хората му, се обадиха, че са напуснали Медина и се отправят към Джеда.

Разстоянието беше по-малко от сто и петдесет километра.

Втората част на операцията беше почти приключила без съществени изненади.

Ханли вдигна телефона и се обади на Кабрило.

— Джоунс се срещна с групата с молитвените килимчета и всичко е наред — докладва той. — Измити са с противовирусни вещества, дали са им чисти дрехи и сега спят. Отряд две в Медина е изпълнил мисията си и е на път към теб в момента. Ще пристигнат след няколко часа.

— Открили ли са експлозивите? — попита Кабрило.

— Били са достатъчно да сравнят със земята джамията на пророка — отвърна Ханли. — Обезвредили са ги и са ги оставили в тунела. ЦРУ или някой друг ще трябва да се погрижи за тях по-късно.

— Значи остава само Касим.

— Така изглежда.

 

 

Точно на часа Касим и отрядът му се приближиха към джамията, в която се намираше Кааба. Дори и американското гражданство не им беше кой знае каква утеха — бяха навлезли дълбоко в чужда страна, в която смъртната присъда се изпълняваше чрез обезглавяване. И навлизаха в най-свещеното място, за да изпълнят мисия, която лесно можеше да бъде взета за терористичен акт. Четиринайсетте войници и Касим бяха наясно с това.

Една грешка, една стъпка накриво и цялата операция можеше да се провали.

 

 

В момента, в който Касим прекрачваше една от портите, водещи към двора, където Кааба стоеше завит с покривало, товарен самолет С-17А излиташе от пистата в Катар. Подобният на боинг самолет можеше да превози сто и два взвода или деветдесет тона товар.

Конструиран да се приземява на къси и неравни писти, той беше пилотиран от трима души екипаж. Обсегът му стигаше четири хиляди и петстотин километра и тази вечер щеше да го използва докрай.

След като напусна Катар и се понесе над Персийския залив, трябваше да прелети над Оманския залив и да навлезе в Индийския океан. Там щеше да обърне, да мине над Арабско море и да стигне до Аденския залив, да прелети над пролива между Йемен и Джибути в Африка и да се озове над Червено море. Щеше да кръжи там, докато не го повикаха или освободяха.

С-17А беше асото, което всички се надяваха, че няма да им се наложи да използват.

 

 

Касим влезе навътре в джамията, после заедно с още четирима мъже се скри отстрани и се зае да наблюдава от разстояние рутинните действия на караула. Изглеждаше съвсем просто. На всеки пет минути часовите сменяха ъглите си по посока на часовниковата стрелка. Стъпката, с която маршируваха, беше съвсем обикновена и лесно можеше да се имитира.

Касим погледна плановете, с които разполагаше, и потърси малката каменна къщичка, в която часовите се преобличаха. Откри я върху нарисуваната на ръка диаграма и махна на хората си да не мърдат, след това се върна там, където се криеше останалата част от отряда.

— Ти оставаш на пост — нареди той на един от тях — и свиркаш, ако трябва да привлечеш вниманието ни.

— Какво да гледам? — попита мъжът.

— Всичко, което изглежда подозрително.

Мъжът кимна.

— Останалите да ме последват. Ще се промъкнем вътре в къщичката — тихо рече той — и ще изчакаме идването на първия часовой. Ще го обезвредя, щом отключи вратата.

Мъжете кимнаха.

После се пръснаха из джамията и започнаха бавно да се прокрадват към малката каменна къщичка. След няколко минути всички бяха вече по местата си.

 

 

Абдул Ралмейн беше уморен. Нарядите му за караул се въртяха всеки месец. Понякога четиричасовото дежурство беше в най-голямата жега, друг път на зазоряване — това му беше любимото, — а понякога в два през нощта, както стана тази вечер. Така и не можа да свикне с късната смяна — вътрешният му часовник не се пренастрои и когато дойдеше време да работи през нощта, трябваше да напрегне всичките си сили, за да се пребори със съня.

Като допи димящата чаша с кафе, ароматизирано с кардамон, пъхна велосипеда си в стойката на улицата близо до Голямата джамия и го заключи с катинара и веригата.

После мина през портата.

Беше прекосил наполовина двора, когато някаква птица свирна пронизително.

Разтърка очи и извади ключовете от джоба си, щом наближи къщичката. Хвана катинара и пъхна ключа в ключалката. Тъкмо го отваряше, когато някой му запуши устата с ръка и усети леко убождане по ръката.

Доспа му се още повече.

 

 

Касим отвори вратата към помещението и довлече Ралмейн вътре. Натисна ключа на лампата, голата крушка светна и освети тясното пространство. Вътре нямаше кой знае какво — закачалка до стената с униформите в найлонови калъфи, за да не се цапат, голяма чугунена мивка и тоалетна зад завеска.

На стената, забоден с кабарчета върху коркова дъска, беше графикът за следващата седмица. До него имаше снимка в рамка на крал Абдула и още една на Голямата джамия по време на хадж, направена от въздуха, на която се виждаше стълпотворение от хора. Имаше и един кръгъл часовник с черна рамка. Показваше 1:51.

 

 

Касим чу познатия крясък на совата. Угаси лампата и зачака.

Вторият часовой влезе през отворената врата и се пресегна да светне. Натисна ключа и за част от секундата видя Касим, изправен по средата. Картината беше толкова шокираща, че не можа веднага да я осъзнае. Докато разбере какво става, Касим го беше стиснал здраво и го беше убол със спринцовката.

Часовоят беше сложен да лежи до Ралмейн.

В този миг Касим чу гласовете на двама мъже, които се приближаваха. Нямаше време да изгаси лампата, нито да се скрие. Двамината влязоха през отворената врата и го зяпнаха.

— Какво по… — понечи да изругае единият, когато двама от хората на Касим блокираха входа.

Схватката приключи още преди да е започнала.

— Ти — нареди Касим на единия от хората си, — върви при портата и доведи останалите.

Мъжът изтича.

— Вие шестимата се разпръснете и започнете да претърсвате за бомби. Когато надушвателите пристигнат, ще ви ги изпратим. Засега просто гледайте. Ако откриете нещо, не го пипайте.

Шестимата изчезнаха в нощта.

— Останалите, стойте при мен. След като облечем новата смяна и тя заеме местата си, ще трябва да се справим с четиримата от старата.

Три минути по-късно новите часови бяха облечени.

— Гледате какво правят другите, ясно?

Мъжете кимнаха отривисто.

— И правите същото.

— Всичките заедно ли излизаме? — попита един от мъжете.

— Не, според плана смяната на караула става един по един. Започва от североизточния ъгъл и се движи по посока, обратна на часовниковата стрелка.

Часовникът показваше 1:57.

— Ти си пръв — каза Касим и посочи единия от мъжете. — Ще те последваме и ще наблюдаваме от разстояние.

Първият мним часови прекоси двора. Касим и останалите се скриха зад ъгъла на най-близката, до Кааба сграда, за да гледат. Мъжът приближи към североизточния ъгъл.

Понякога дори и най-добре замислените планове си остават само планове. Този, сглобен набързо, без обичайната прецизност от страна на Корпорацията, щеше да се разплете като евтин пуловер. Часовоят, когото Ралмейн трябваше да смени, се оказа най-добрият му приятел. Появата на друг човек породи не само загриженост. Истинският часови разбра, че нещо става.

— Кой си ти? — попита високо той на арабски.

Касим го чу и му стана ясно, че проблемите започват. Часовоят посегна към свирката на верижката около врата си. Но преди да успее да я надуе, мнимият караул го свали на земята.

— Хванете ги — извика Касим на хората си. — Не позволявайте на никого да избяга.

Касим, другите трима мними часови и четиримата останали мъже се спуснаха от скривалището си и прекосиха двора до Кааба. Бързо обезвредиха още двама от пазачите, но третият се изплъзна и се втурна към портата.

Касим се затича след него, но мъжът се оказа по-бърз. Беше прекосил двора и тъкмо минаваше под арката, когато един от мъжете, които търсеха експлозиви, изникна от сенките и го сграбчи с една ръка за врата.

Часовоят падна на каменните плочи и изгуби съзнание. Тънка струйка кръв се стече по тила му.

— Завлечете го до къщичката на караула — нареди Касим, когато дотича — и му превържете главата.

Мъжете хванаха пазача под мишниците и го повлякоха.

Касим се затича обратно към Кааба, увери се, че мнимите пазачи са си по местата, и се зае да помага да пренесат истинските в къщичката. Часът беше 2:08. После забърза към вратата да посрещне агента на ЦРУ. След минута мъжът се появи с един шевролет. Слезе, извади кашона с надушвателите, сложи ги на земята, след това вдигна камъка на Авраам — както си беше в кутията — от задната седалка.

— Аз съм Касим, дай ми камъка.

Агентът се поколеба.

— Мюсюлманин съм — бързо добави Касим. — Дай ми камъка.

Агентът подаде кутията на Касим.

— Занеси надушвателите вътре и ги дай на първия човек, когото видиш. После се махай от тук. Не мина гладко, както предвиждахме.

— Добре — отвърна агентът.

Касим, стиснал здраво кутията, се затича към входа, агентът на ЦРУ го последва по петите. Щом мина през портата, той връчи кашона с надушвателите на мъжа, който се спусна към него. Забави се за миг, за да види как Касим прекосява на бегом двора към покривалото, което скриваше Кааба. Касим се пъхна под него и тогава агентът се обърна и се втурна към колата си.

 

 

Усещане за мир, спокойствие и древност се разля във вените на Касим, когато се пъхна под покривалото. За секунди се изпълни с надежда. Един прожектор хвърляше лъч светлина към сребърната рамка, в която сега се намираше метеоритът от Гренландия.

Касим се приближи, постави кутията на земята и сряза лепенката отгоре с ножа си. Пресегна се, свали гренландския метеорит от рамката и го остави на земята. После внимателно вдигна камъка на Авраам от кутията.

Бавно и благоговейно го върна на мястото му.

Отстъпи няколко крачки назад, каза набързо една молитва, вдигна гренландския метеорит и го сложи в кутията. Пъхна се под покривалото и понесе кутията към къщичката на караула. Останалите вече претърсваха джамията с надушвателите, когато извади телефона си.

 

 

Скътър седеше на мястото до шофьора в камиона. Останалите от отряда бяха отзад. Телефонът звънна.

— Наблюдаваме ви отгоре — рече Ханли. — Има малка промяна в плановете — не е нужно да ходите до Джеда. Ще ви изтеглим преди това.

— Къде да отидем? — попита Скътър.

На „Орегон“ Ханли наблюдаваше инфрачервения сателитен образ на камиона, който се движеше на юг.

— Продължете още девет километра и половина в южна посока — нареди Ханли. — После отбийте встрани от пътя. До брега ви чака кораб. Пращат лодка да ви вземе от залива, който се намира там. Натоварете хората си на лодката, капитан Скътър, ние ще се погрижим за останалото.

 

 

— Колко взрива бяха открили Касим и отрядът му, когато ти се обади? — попита Стоун.

— Пет — отвърна Ханли.

— Бих му наредил да остави останалото на саудитците, току-що засякох обаждане от жената на един от пазачите. Звънна в местната полиция, за да съобщи, че съпругът й още не се е прибрал у дома.

— Два и двайсет и една е! — възмути се Ханли.

— Жени — подхвърли Стоун, — понякога е толкова трудно да се живее с тях.

Ханли вдигна телефона.

Касим беше клекнал и обезвреждаше един пакет със С-6.

— Махайте се веднага! — заповяда Ханли.

— Не сме проверили… — понечи да каже Касим.

— Заповядвам ви да се изтеглите незабавно. Разкрити сме. Камион ви чака отпред, за да ви отведе до втория изход. Ясно?

— Разбрано, шефе.

— Бързо!

 

 

Касим слагаше телефона обратно в джоба си, когато агент на ЦРУ спря пред Голямата джамия с един пикап с удължено купе и голям открит багажник.

— Край! — извика Касим. — Всички при портата.

Четиримата мними часовои се втурнаха през двора, докато останалите, които проверяваха за експлозиви, изникваха един до един зад сградите и колоните. Касим се спусна през портата и стигна до пикапа.

— Сега излизаме — каза той на шофьора.

— Качи ги отзад и ги покрий с брезента.

Касим отвори капаците и мъжете се качиха вътре. Преброи ги, десет, единайсет, дванайсет, тринайсет.

С него ставаха четиринайсет — един беше останал вътре. Втурна се към портата и огледа двора. Последният войник се носеше в далечината.

— Съжалявам, тъкмо обезвреждах един от зарядите, когато извика.

Касим го сграбчи за ръката и го задърпа.

— Качвай се отзад — извика той, когато стигнаха до пикапа.

Касим дръпна брезента отгоре и се качи отпред при шофьора.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита, когато мъжът включи на скорост и настъпи газта.

— О, да! — отвърна шофьорът.

 

 

Майорът от военновъздушните сили Хамилтън Рийвс знаеше, че йерархията в армията е важна, но не държеше особено изкъсо екипажа си. Закачи микрофона на поставката му и се обърна към втория пилот и бордовия инженер.

— Момчета, какво ще кажете тази вечер да навлезем във въздушното пространство на една суверенна държава?

— Нямам никакви планове за вечерта — обади се вторият пилот.

— Нали плащат — отбеляза бордовият инженер.

— Добре тогава — рече Рийвс, — да се разходим до Саудитска Арабия.

 

 

Скътър и отрядът му слизаха от камиона, когато Кабрило се приближи тичешком към тях.

— Остави камиона и идвай с нас — нареди той на шофьора. — И да не са те разкрили досега, скоро ще го направят.

Шофьорът изгаси мотора и слезе.

Шестнайсетимата мъже и Кабрило се отправиха към лодката, която ги чакаше на брега. Джеймс им помогна да се качат. Щом всички се натъпкаха в лодката, Кабрило скочи вътре и Джеймс застана на кормилото.

— Много е опасно — предупреди той. — Нямам спасителни жилетки за всички.

— Карай на моя отговорност.

Джеймс запали двигателя и се отдалечи от брега.

— Кажи го — обърна се към Кабрило той.

— У дома, Джеймс! — високо нареди Кабрило.

 

 

— Трябва да използваме авиацията — рече Ханли. — Нещата в Кааба се объркаха.

— Камъкът на Авраам на мястото си ли е? — попита Овърхолт.

— Да — отвърна Ханли, — но не можаха да довършват прочистването на експлозивите.

— Ще се обадя на президента. Има вечеря в Държавния департамент в седем, но ще успея да го хвана.

— Ако се свърже с краля и го помоли да не сваля С-17, ще се измъкнем чисти.

 

 

Коли на саудитската полиция с виещи сирени и сини буркани префучаха в отсрещното платно покрай пикапа. Бяха на три километра от джамията, но Касим и шофьорът не се и съмняваха накъде отиваха.

Шофьорът на пикапа караше със сто и петдесет километра в час и поглеждаше към вградената навигационна система на таблото.

— Пише километър — каза той. — Гледай за черен път, водещ на север.

Касим се загледа в мрака. Мерна пътя, когато шофьорът намали.

— Видях го — съобщи мъжът.

Настъпи спирачките и фордът се плъзна по пясъка върху асфалта. После отново натисна газта и се понесе по песъчливия път. Пресегна се към таблото и натисна бутона 4х4. Отдясно и отляво хълмовете ставаха все по-високи и по-високи. Шофьорът погледна навигационната система.

— Добре, тук ще завием надясно и ще се скрием зад този хълм.

След няколко минути пикапът спря. Шофьорът бръкна в отделението между седалките, извади един прожектор и го включи в захранването.

После освети с него мястото зад хълма.

Широко пространство с утъпкан пясък, километър и половина на километър.

— Чакай да завъртя — рече шофьорът, като даде назад и язви волана, докато кабината не се насочи на изток.

— Да кажа ли на мъжете да слизат? — попита Касим.

— Не — отвърна шофьорът. — Направо ще се кача на заден.

 

 

Рийвс и екипажът му летяха със С-17А толкова ниско, колкото безопасността позволяваше. Но въпреки това самолетът беше засечен от модерните радари, които саудитците си бяха купили от Съединените щати. Десет минути след като бяха навлезли във въздушното пространство на Саудитска Арабия, точно преди да се приземят, саудитските кралски военновъздушни сили изпратиха два изтребителя от базата си в Дахран. Джетовете прекосиха огромната пустиня със свръхзвукова скорост.

Когато чу приближаването на С-17А, шофьорът започна да присветва с фарове. Рийвс видя светлините, мина веднъж отгоре, направи завой и се приготви да кацне.

 

 

— Посред нощ е — каза прислужникът на крал Абдула.

— Слушай — настоя президентът, — изпращам държавния секретар незабавно, ще пристигне утре късно сутринта и ще обясни какво става. В момента един самолет на американските военновъздушни сили е навлязъл във въздушното ви пространство. Ако самолетът бъде свален, няма да имаме друг избор, освен да отвърнем на удара.

— Не мога просто да… — понечи да каже мъжът.

— Събуди краля — нареди студено президентът, — или ще има сериозни последствия.

След няколко минути съненият крал Абдула се обади. Щом президентът му обясни за какво става дума, той вдигна друг телефон и се обади на командващия военновъздушните сили.

— Да ги ескортират извън страната, но да не предприемат враждебни действия — заповяда той на арабски.

Вдигна отново, слушалката, на която го чакаше президентът и рече:

— Господин президент, ако държавният ви секретар не даде подходящо обяснение за случващото се тук, гражданите ви ще прекарат една много студена зима.

— Щом разберете какво е станало, мисля, че няма да ми се сърдите повече.

— Очаквам с нетърпение срещата — отвърна крал Абдула и прекъсна линията.

 

 

Рийвс се приземи, после направи завой и обърна носа на самолета в обратната посока.

— Отвори вратата — каза той на бордовия инженер.

Пикапът вече си пробиваше път през пясъка, докато вратата бавно се спускаше надолу. Когато пикапът спря, вратата вече беше опряла земята и се беше превърнала в рампа. Шофьорът мина леко напред и се качи върху рампата. След това даде газ и влезе в търбуха на самолета.

Отвори вратата и се спусна към кабината.

— Вътре сме, сър — докладва той.

— Затваряй — нареди Рийвс.

Докато вратата се вдигаше, Рийвс провери двигателите. Всичко изглеждаше наред, така че щом светлината на командното табло стана зелена, което значеше, че вратата е на мястото си, той отвори дроселите и се засили по пясъчната ивица.

След две минути отново бяха във въздуха.

— Сто и петдесет километра до Червено море — извика той назад, — около пет минути.

— Два изтребителя се насочват към нас — съобщи вторият пилот.

— Приготви се за ответен удар — каза Рийвс.

Но изтребителите изобщо не включиха изстрелващите си компютри. Просто стояха до крилата на С-17А, докато не навлязоха над морето. След това направиха обратен завой и се върнаха в базата си.

— Напуснахме саудитското въздушно пространство — извика Рийвс назад, — два часа до Катар.

Касим заобиколи пикапа и махна брезента.

— Добре, момчета, успяхме, връщаме се обратно в Катар.

Радостни възгласи изпълниха товарната кабина на С-17А.

— Поеми — каза Рийвс на втория пилот.

После стана и мина отзад.

— Щях да ви донеса студена бира, но разбрах, че не пиете. Затова накарах в столовата да ми приготвят студени безалкохолни и нещо за хапване, щом като ще ви прибирам. Има хамбургери, хотдог, картофена салата и така нататък. Минаха няколко часа, но ги пакетираха в онези вакуумирани сребристи торбички, така че сигурно още са топли. Да ви е сладко!

Рийвс се върна обратно в кабината.

— Добре, момчета — каза Касим, като отвори една от торбичките, — да похапнем!