Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (52)

51.

Самолетът на Вандервалд хвана попътен вятър и пристигна половин час по-рано.

По улиците нямаше никакво движение; щеше да мине още един час преди гражданите да започнат да задръстват платната на път за работните си места и той си беше у дома само петнайсет минути след като слезе от самолета. Събра купчината с поща от кутията на улицата, пъхна я под мишница и понесе единствената си чанта към входната врата.

Точно се обръщаше да я затвори, когато отстрани се появи един мъж, а от коридора, който водеше към кухнята, се чуха стъпки.

— Добро утро, нещастнико! — рече мъжът и насочи пистолет със заглушител към главата на Вандервалд.

Не каза нищо повече. Просто свали пистолета и го простреля в двете колена. Вандервалд се стовари на пода и започна да крещи от болка. Вторият мъж се появи в антрето и клекна до Вандервалд, който се търкаляше по пода.

— Ще ни обясниш ли каква е тази фактура за самолет, която открихме на компютъра ти?

След две минути и два точни изстрела мъжете получиха отговора.

Миг по-късно първият мъж избави Вандервалд от мъките му.

Двамата излязоха през задната врата, измъкнаха се през задната уличка, после завиха надолу по страничната пресечка, на която бяха скрили взетата под наем кола. Седнаха в нея, мъжът до шофьора свали ръкавиците си и набра мобилния си телефон.

— Мишената току-що се завърна след доставка на самолет „Дъглас“ DC-3 до Порт Саид в Египет. Повече няма да създава проблеми.

— Ясно — отвърна Овърхолт. — Можете да се прибирате у дома.

 

 

— Трябва ми снимка в реално време на летището в Порт Саид — каза Овърхолт на шефа на Агенцията за национална сигурност. — Търсим самолет „Дъглас“ DC-3.

Шефът на АНС се провикна към техниците на сателита.

— Пренасочваме — обяви той. — Изчакайте малко.

Докато чакаше, Овърхолт отвори чекмеджето на бюрото си, извади дървената хилка с червеното топче, прикачено към нея, и започна бясно да я удря напред-назад. Чакането, което не продължи повече от няколко минути, му се стори часове. Накрая шефът се обади отново.

— Готово, препращаме ви снимката.

Овърхолт погледна монитора си. Въздушна снимка на летището изпълни екрана му. После мащабът започна да се смалява, докато не видя ясно самолета. Изображението бавно се уголеми и стана по-подробно. Един мъж прекосяваше пистата и притискаше нещо като одеяло до гърдите си. Насочи се право към самолета и Овърхолт го видя как отваря вратата на дъгласа.

— Задръжте наблюдението на самолета — нареди Овърхолт. — Ако излети, го проследете.

— Разбрано — отвърна шефът на Агенцията по национална сигурност и прекъсна линията.

 

 

Ханли седеше в командната зала заедно със Стоун, когато телефонът звънна.

— Ето какво открихме — бързо съобщи Овърхолт. — Госпожица Хънт току-що казала на агентите ми, че Хикман бил пилот. Двама от хората ми се срещнаха с един търговец на оръжие от Южна Африка преди минути и той ги уведомил, че е доставил един „Дъглас“ DC-3 за Хикман вчера в Порт Саид. Гледам летището по сателита на монитора си в момента и един мъж с размерите на Хикман и съвпадащ с триизмерния профил, който ми изпратихте, отваря вратата на самолета, докато говорим.

— Това е — прекъсна го Ханли. — Значи отива към Скалния купол.

— Не можем да го свалим, защото ще загубим камъка на Авраам — рече Овърхолт. — Трябва да го оставим да направи доставката.

— Добре, сър — съгласи се Ханли, — ще предупредя Кабрило.

 

 

Ханли затвори и се свърза по радиото с робинсъна.

— Обръщай! — нареди Кабрило на Адамс, след като Ханли му обясни.

Адамс направи широк завой наляво.

— Всички, освен Мърфи и Линкълн, да бъдат на сушата при Скалния купол незабавно — нареди Кабрило. — Тях двамата ги накарай да насочат крилатите ракети.

— Ще бъде направено веднага — отвърна Ханли.

— Обади се на Овърхолт и му кажи да задържи израелците. Не искам никакви самолети във въздуха, никакъв знак към Хикман, че сме по петите му.

— Разбрано.

— После накарай Кевин Никсън да ми се обади незабавно. Искам още веднъж да ми обясни това негово нещо.

 

 

— Накъде, сър? — попита Адамс.

— Към центъра на Йерусалим — рече Кабрило, — Скалния купол.

Адамс вкара командите в джипиеса и робинсънът отново се приближи към бреговата линия.

 

 

Из коридорите на „Орегон“ агентите бързаха да се приготвят, докато Никсън си проправяше път към командната зала. Отвори вратата и се пъхна вътре.

Ханли натисна копчето на микрофона и Кабрило тозчас отговори.

— Никсън е тук — съобщи Ханли и му подаде микрофона.

— Кевин? — обади се Кабрило.

— Да, сър.

— Сигурен ли си, че изобретението ти ще свърши работа? Ако имаш съмнения, трябва да ми кажеш още сега.

— Пресметнах тежестта и удвоих височината, която ми дадохте, и пак е в границите — отвърна Никсън. — Както знаете, нищо не е съвършено, но трябва да кажа: да, ще свърши работа.

— Колко време ще му трябва да стане?

— По-малко от минута — заяви Никсън.

— И разполагаш с достатъчно материал?

— Да, сър. Произвел съм повече, отколкото ни трябва.

— Добре — каза Кабрило, — ще използваме идеята ти. Няма резервен план, така че трябва да свърши работа.

— Ще свърши, сър — увери го Никсън, — но има един проблем.

— Какъв?

— Може да загубим камъка, ако удари Купола.

Кабрило замълча за миг.

— Ще се погрижа за това — рече той.

 

 

Хикман не беше управлявал самолет повече от две десетилетия, но си спомни всичко, все едно беше вчера. След като седна на пилотското кресло, направи предварителната проверка и запали двигателите. Пушек изскочи от старите мотори, когато се задействаха, но след няколко минути се успокоиха и затракаха равномерно.

Погледна към командното табло, разбра за какво са различните лостове и се увери, че допотопният автопилот все още е свързан към приборите. После наклони стария „Дъглас“ DC-3 напред и се обади на кулата за разрешение.

На летището беше спокойно и му разрешиха веднага.

Насочи самолета напред и изпробва спирачките. Не зацепваха много здраво, но работеха.

Не се притесни от „меките“ спирачки, за последен път вършеха работа. Самолетът щеше да извърши финалния си полет. Потегли напред, зави бавно към пистата и се приготви.

Погледна уредите, отвори дроселите, засили се по пистата и завъртя. Самолетът се вдигна във въздуха и с мъка набра височина. Хикман имаше да измине само около триста километра.

При максимална скорост и лек попътен вятър щеше да стигне за час.

 

 

— Лодките са спуснати във водата — докладва Стоун, — уредих израелците да осигурят хеликоптер, който да превози десет души от Тел Авив до място близо до Скалния купол. Вертолетът е прекалено голям и не може да кацне на нашата площадка. Ето го.

Стоун посочи към монитора, който показваше картина от носа на „Орегон“. Голям вертолет с две витла тъкмо се приземяваше на пясъка в далечината.

— Отивам в заседателната зала — рече Ханли.

Затича се по коридора, отвори вратата на заседателната зала и влетя вътре.

— Добре, момчета — извика той, — лодките са готови и на брега ви чака хеликоптер, който ще ви превози нататък. Всички наясно ли са с мисията?

Десетимата кимнаха в потвърждение.

— Господин Сенг е командир — заяви Ханли. — На добър час!

Отрядът започна да се изнизва един по един от заседателната зала, всеки държеше голяма картонена кутия в ръце. Ханли спря Никсън, когато мина покрай него.

— Взе ли въжената стълба? — попита той.

— В кутията, най-отгоре е.

— Добре тогава — рече Ханли и го последва надолу по коридора към задната палуба.

Ханли наблюдаваше от палубата как двете лодки се пълнят и преминават краткото разстояние до брега. После влезе вътре да провери Мърфи и Линкълн.

 

 

— Къде да ви оставя? — попита Адамс.

— Отиваме право към Скалния купол — нареди Кабрило. — Докато стигнем, отрядът от „Орегон“ вече ще е там.

— После какво?

— Ще ти обясня — започна Кабрило.

Няколко минути по-късно, когато Кабрило приключи с обясненията, Адамс лекичко подсвирна с уста.

— При всичките високотехнологични играчки, които Корпорацията има в арсенала си, до това ли опряхме?

— Като номер на високо метално въже в цирка — съгласи се Кабрило.

 

 

Отрядът от „Орегон“ слезе от хеликоптера в една затворена улица близо до Скалния купол. Израелски танкове бяха блокирали страничните пресечки отвсякъде и взводове от израелската армия разчистваха улиците и джамията от хора. Тълпи от палестинци, които не знаеха, че светинята им е в опасност, започнаха да протестират и се наложи израелците да ги разпръскват с водни струи.

Сенг поведе отряда към входа на джамията.

— Разпръснете се и заемете позиции! — нареди той на хората си. — Кевин, провери първо дали въжето е на място.

— Да, сър — отвърна Никсън, докато мъжете влязоха на бегом в двора на джамията.

Сенг се обърна към израелския офицер, който стоеше близо до него:

— Трябват ми маркучи, свързани с противопожарните кранове от всички страни и после вкарани вътре в джамията. Погрижете се маркучите да са достатъчно дълги, за да могат да стигат навсякъде, където искаме.

Офицерът започна да раздава заповеди.

 

 

Хикман летеше сам над Средиземно море. Най-сетне се чувстваше жив. А животът му се беше оказал пълен провал. Всичките му богатства, славата и успехът в крайна сметка не означаваха нищо. Претупа единственото нещо, което му се искаше да бе направил като хората. Не беше добър баща за сина си. Завладян от грандомания и обсебен от чувство за собствена значимост, не позволи на нито едно човешко същество да се доближи до него и не допусна любовта на дете към родител да проникне през бронята му.

Чак смъртта на Крис Хънт го накара да я отвори.

За Хикман мъката бе стигнала единствено до етапа на студена ненавист. Гняв към една религия, която създаваше фанатици, убиващи без угризения, ярост към символите, които почитаха.

Скоро тези символи нямаше да ги има — и макар че щеше да види само първите плодове на труда си, знаеше, че ще умре щастлив с мисълта, че и останалото скоро ще рухне.

Малко оставаше, помисли си той, когато зърна очертанията на брега.

Скоро ислямът щеше да бъде разгромен.

 

 

Никсън и Гънън разопаковаха въжената стълба от картонения кашон и бързо я опънаха в двора до Скалния купол. Нямаше начин да стигне.

— Ще отворя резервната — рече Никсън, сряза лепенката на втория кашон с ножа си и извади втората навита стълба. — Как си с възлите?

— Имам яхта — отвърна Гънън, — така че ме бива.

Той започна да връзва краищата на двете стълби. Останалите членове на отряда се заеха да вадят от кашоните големи найлонови пликове, пълни с бял прах.

Близо до входа, до минарето Силсила Сенг наблюдаваше как израелците теглят маркучите по двора.

— Оставете ги тук — нареди той. — Моите хора ще ги вкарат вътре.

— Добре — обяви Гънън няколко минути по-късно, — всичко е готово.

— Сега трябва да започнем от тази страна и внимателно да я навием — рече Никсън.

Докато Гънън дърпаше, Никсън нави стълбата на спретната купчинка.

 

 

Мърфи погледна траекториите на компютърния екран, после се обърна към Ханли.

— Това малко празненство има ли някакъв бюджет? — попита той.

— Никакъв — сви рамене Ханли.

— Добре, защото бентът струва около милион, ако искате гарантиран успех.

— Или печелиш, или си отиваш — подхвърли Ханли.

Линкълн гледаше линията, която показваше движението на самолета.

— Да се надяваме, че курсът ще остане същият — рече Линкълн — и че хипотезата ти е вярна.

— От ъгъла на неговата камера — заключи Ханли — изглежда, че ще се спусне ниско, преди да го пусне. По този начин унищожаването на камъка на Авраам ще може да се види. Ако щеше да го пуска отвисоко, щеше да сложи широкоъгълен обектив на камерата и така картината щеше да е по-детайлна, когато се разбие.

— Не това ме тревожи — поклати глава Линкълн. — Притеснява ме второто „подаване“.

— За да е сигурен, че самолетът ще унищожи Купола — каза Ханли, — трябва да се издигне на няколко хиляди метра и после да се спусне надолу.

— Вкарахме скоростта на изкачване на дъгласа в компютъра — допълни Мърфи — и нагласихме параметрите със седемстотин метра отгоре. Това значи, че ще се вдигне дотук.

Мърфи посочи към екрана.

— Идеално — одобри Ханли.

Мърфи се усмихна.

— И ние с Линкълн сме на същото мнение.

 

 

Хикман беше на девет минути разстояние, когато Адамс мина над двора около Скалния купол и приземи вертолета на мястото, където Никсън му махаше. Никсън се спусна под въртящите се витла и подаде на Кабрило края на въжената стълба през отворената врата, после тичешком се отдалечи.

— Бавно и леко — каза Кабрило по микрофона.

— Така ми викат — отвърна Адамс уверено.

Внимателно вдигна машината, като владееше уредите с прецизността на хирург. Издигайки се бавно, Адамс наклони вертолета настрани, докато Кабрило размотаваше въжената стълба. Над Купола започна да се оформя тънка паяжина. Когато стигна от другата страна, Адамс се сниши на няколко метра от земята и Кабрило пусна края на стълбата. Мидоус и Рос я хванаха от двата края и я опънаха здраво. От въжените стълби се беше образувала мрежа.

— Сега, ако можеш да ме оставиш горе, на върха — рече Кабрило и се усмихна, — ще ти бъда много благодарен.

Адамс бавно се издигна и внимателно се приближи към Купола. Кабрило отвори вратата предпазливо и стъпи на шината. Адамс леко наклони, той прекрачи и сграбчи въжената стъпенка на стълбата.

Адамс внимателно се отдръпна и се приземи в близката улица.

Кабрило беше на върха на Купола. Вдигна поглед нагоре към големия сребърен самолет, който се приближаваше в далечината. Опъна мрежата толкова здраво, колкото можа.

 

 

— Давай, давай, давай! — извика Сенг на седемчленния си отряд.

Бързо започнаха да разпръскват праха по двора както фермерите сееха зърно някога. Щом свършиха, изтичаха до пожарникарските маркучи и зачакаха заповед да ги пуснат.

Никсън и Гънън бяха до един от маркучите. Никсън държеше струйника, а Гънън стоеше зад него и придържаше маркуча.

— Сигурен ли си, че ще се получи, стари друже? — попита Гънън.

— Ще се получи — увери го Никсън. — Чистенето после ще е проблем.

 

 

Хикман не се обезпокои, че нито един израелски изтребител не дойде да го прехване. Предположи, че понеже бе спуснал самолета много ниско, радарите не го бяха засекли. Включи на автопилот, мина отзад в багажното и отвори вратата.

Камъкът на Авраам още стоеше увит в одеялото. Хикман го взе и го стисна в ръце.

— Прав ти път — тихо промълви той, — на теб и на всичко, което символизираш!

През страничния прозорец видя как джамията се приближава. Изчислил беше, че със скоростта, с която се движеше дъгласът, за да улучи Купола, трябваше да хвърли метеорита точно когато носът на самолета стигнеше до ръба на първата стена.

Хикман никога нямаше да види как камъкът удря Купола, но затова си имаше камери.

 

 

— Сега, сега, сега — извика Сенг, когато чу бръмченето на приближаващия се самолет.

Мъжете при маркучите отвориха накрайниците и напръскаха праха по земята. Водата действаше като катализатор. Щом се намокриха, малките гранули започнаха да се уголемяват и да се слепват една с друга, образувайки гъсто пянообразно вещество. Прахът набъбна до шейсет сантиметра височина. Гънън почувства как се издига във въздуха, когато струята от маркуча му намокри праха под краката му. Стъпалата му оставиха отпечатък върху пяната под тежестта на тялото му.

 

 

Хикман гледаше през страничния прозорец и броеше оставащите секунди. Щом зърна стената около джамията, хвърли камъка на Авраам. После изтича обратно в кабината и започна да се издига за самоубийственото спускане, докато тежкият камък летеше във въздуха към Купола.

 

 

Ако беше на филм, Кабрило, стиснал стълбата, щеше да удари камъка с бухалка и да го отклони от Купола, спасявайки света. Или пък камъкът на Авраам щеше да падне в мрежата и да бъде спасен. Но в действителност се оказа, че присъствието на Кабрило на върха се оказа излишно.

Хикман не улучи.

Ако не бяха покрили двора с пяна, камъкът щеше да се разбие на парчета върху мраморните плочи. Вместо това той падна и потъна в пяната на три метра от края на Купола. Потъвайки близо трийсет сантиметра навътре, камъкът си стоеше непокътнат като изящно оръжие в собствена кутия.

Сенг се спусна да го види.

— Никой да не пипа — извика той. — Отвън има агент мюсюлманин от ЦРУ, който ще се погрижи.

 

 

Сенг вдигна радиостанцията си и се обади на Ханли на „Орегон“.

— Ще обясня по-късно, но камъкът е невредим — рече Сенг. — Обади се на Адамс да дойде да свали председателя.

Ханли се обърна към Стоун:

— Обади се, ако обичаш.

Докато Стоун съобщаваше по радиото, Ханли застана до Мърфи и Линкълн в кабината за изстрелване на ракети. На палубата над кърмата на „Орегон“ компютърно насочвана ракетна батарея бавно следеше дъгласа.

Самолетът се движеше с четири километра и половина в минута. Когато Хикман се върна обратно в пилотската кабина и седна на креслото, за да започне изкачването, вече беше на петнайсет километра от Йерусалим и горе-долу на същото разстояние от Мъртво море.

Хикман дръпна контролния лост и се издигна нагоре.

 

 

— Още трийсет секунди и останките ще са далеч от всички палестински селища — рече Линкълн.

Хикман изобщо не беше невинен, но Корпорацията не бяха убийци. Ако Хикман продължеше към Йордания, щяха да се опитат да го хванат там, когато кацнеше. Ако тръгнеше да завива, нямаха друг избор. Единствената причина, поради която Хикман можеше да завие обратно към Йерусалим, беше, за да извърши самоубийствен атентат.

Дъгласът беше на секунди от Мъртво море.

— Сър — докладва Мърфи, — компютърът показва начало на завой.

— Имате разрешение — тихо отвърна Ханли.

— Точно време — обяви Линкълн, като прочете датата и часът.

— Ракетите са изстреляни — съобщи Мърфи след секунда.

— Насочват се — добави Линкълн.

 

 

Две ракети се изстреляха от установката, имаше две батареи от по четири от двете страни на малкия стъклен купол, в който се намираше радарното следящо устройство. Интервалът между двете ракети беше милисекунди. Те се понесоха от кораба през Израел към самолета и като стрели, изстреляни от лъка на воин, се насочиха право към мишената си.

Адамс тъкмо сваляше Кабрило от купола, когато ракетите префучаха над главите им. Адамс бързо откачи въжената стълба и я пусна на тези отдолу, после дръпна лоста и се издигна над джамията. Наклони робинсъна напред.

Хикман почти беше обърнал, когато за частица от секундата зърна две ярки светещи точки да се носят към него в далечината. Преди умът му да осъзнае какво означава това, ракетите се забиха в резервоара на самолета.

Смъртта настъпи мигновено, докато разбитата машина падаше в Мъртво море.

 

 

Предното стъкло на робинсъна беше обърнато към дъгласа в далечината, когато ракетите улучиха мишената си.

— Погрижи се за камъка — нареди по радиото Кабрило на Ханли. — Аз отивам на мястото на катастрофата.