Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (5)

3.

За разлика от задушевната и радостна атмосфера на „Орегон“ сцената в отдалечения лагер близо до Монт Форел, малко по на север от Полярния кръг в Гренландия, беше доста по-мрачна. Вън от пещерата вятърът виеше и температурата беше десет градуса под нулата, без да се взима предвид виелицата. Бе деветдесет и първият ден от експедицията, тръпката и вълнението отдавна се бяха изпарили. Джон Акерман беше изтощен, обезкуражен и съвсем сам, обзет от горчиви пораженчески мисли.

Акерман работеше по докторантурата си по антропология към Университета на Невада в Лас Вегас и тукашната обстановка за него беше толкова далече от познатата пустиня, колкото подводна планина за папагал. Тримата асистенти от университета си бяха отишли у дома веднага след края на семестъра, а заместниците им щяха да пристигнат най-рано след две седмици. Честно казано, и самият Акерман би си починал, но той беше човек, обсебен от една мечта.

Още от мига, в който бе открил неясните указания към Пещерата на боговете, докато пишеше дисертацията си за Ерик Червения, той реши твърдо да открие пръв светилището. Може би цялата работа беше просто мит, помисли си Акерман, но ако съществуваше, искаше находката да се свързва с неговото име, а не с името на някой самозванец.

Разбърка консервата с фасул върху чугунената печка в палатката, опъната от него близо до входа на пещерата. Сигурен беше от описанието, което преведе, че това е пещерата, която Ерик Червения бе споменал на смъртното си ложе, но въпреки месеците усилия, не беше стигнал по-далеч от здравата стена пет метра по-навътре. Заедно с останалите бяха изследвали всеки сантиметър от пещерата, но не бяха открили нищо. Галерията изглеждаше строена от човешка ръка, но все пак Акерман не беше съвсем сигурен.

Когато видя, че бобът се е стоплил достатъчно, той надникна навън, за да се увери, че антената на сателитния му телефон не е отнесена от вятъра. След като видя, че е здраво закрепена, влезе отново вътре и си провери електронната поща. Акерман беше забравил, че днес е Коледа, но честитките от близки и приятели му напомниха. Докато им отговаряше, му стана още по-мъчно. Ето че днес беше празник, на който повечето американци щяха да бъдат със семействата и приятелите си, а той бе насред пустошта, сам в преследването на една мечта, която вече всъщност не вярваше, че съществува.

Постепенно мъката се превърна в гняв. Той забрави за боба, грабна газения фенер от масата и се запъти към дъното на пещерата. Застана там, пушеше и ругаеше тихо развоя на събитията, довел го до далечната и мразовита пустош в най-святата нощ. Всичките му изследвания с микроскоп и внимателна работа с четки не бяха разкрили нищо.

Тук нямаше нищо — всичко беше една измама. Утре щеше да вдигне лагера, да натовари палатката и провизиите на шейната, закачена за снегохода, и веднага щом времето се прояснеше достатъчно, щеше да се отправи към най-близкия град Ангмагсалик, на близо сто и петдесет километра разстояние.

Пещерата на боговете щеше да си остане мит.

Обзет от нарастващ гняв, изруга с цяло гърло и засили газения фенер, така че той описа арка и когато се вдигна към тавана, пусна дръжката му. Фенерът полетя нагоре и се разби в каменния купол на пещерата. Стъклото се строши на парчета, газта опръска тавана и потече надолу по стените. И тогава изведнъж като с магия пламъците се обърнаха, сякаш бяха засмукани от цепнатини отгоре. Останалата горяща течност потъна в четирите пролуки, оформящи квадрат.

Тавана на пещерата, помисли си Акерман, изобщо не претърсихме тавана на пещерата.

Затича се обратно към преддверието, отвори един дървен сандък и извади алуминиевите тръби, които бяха използвали за скеле при задълбоченото си археологическо проучване. Така както бяха разглобени, всяка беше по метър и двайсет дълга. Започна да рови в един найлонов чувал, откри лепенка и я уви около тръбите, докато не се получи прът с дължина четири метра. Сграбчи го като копие и бързо се върна обратно в пещерата.

Счупеният фенер лежеше на пода и още гореше, металната част бе смачкана, а стъклото липсваше, но все още хвърляше светлина. Той се загледа в тавана и видя, че пушекът от вече изгорялата газ беше очертал трудно забележим квадрат.

Акерман наклони пръта на една страна и бавно започна да бута.

Тънката каменна плоча на тавана беше с квадратна форма. Щом бутна по-силно, тя се плъзна върху древни дървени релси и се отвори като добре смазан капак на изкусно изработен прозорец.

С отварянето на капака отгоре изпадна стълба, направена от моржова кожа.

От изумление Акерман не смееше да помръдне. След малко изгаси все още догарящия фенер, върна се обратно в палатката и видя консервата с боб, която продължаваше да ври. Махна я от печката, после намери фенер, взе някои основни провизии, в случай че се заклещеше някъде, въже и цифров фотоапарат. Върна се при стълбата и започна да се катери към гибелта си.

Щом се провря през отвора, сякаш се озова на таван. Именно тук беше истинската пещера. Тази, която заедно със студентите бяха изследвали толкова задълбочено, беше просто внимателно построена уловка. Светна фенера и тръгна в посоката, в която продължаваше и пещерата отдолу. Горе-долу на същото разстояние, на което беше изходът, Акерман откри камара камъни, подредена така, че да прилича на естествено свлачище. По-късно можеше да разчисти камъните и да надникне навън към замръзналата пустош, но засега вече няколко века наред свлачището беше съхранило тайните си.

Уловката беше изиграла Акерман, точно това бе и целта й.

Обърна се и се отдалечи от свлачището, като предпазливо заобиколи дупката на пода, после спря и пусна единия край на въжето надолу. Развиваше го внимателно и се спускаше надолу по коридора, държейки фенера над главата си.

Стените бяха украсени с пиктограми на ловуващи мъже, убити животни и кораби, понесли се към далечни земи. За Акерман беше ясно, че много мъже години наред се бяха трудили в пещерата. Галерията стана по-широка и лъчът улови отвори, където, добре запазени от студа, щавени и нещавени кожи покриваха легла, подредени едно върху друго. Бяха издълбани в скалата като древните ниши на рудокопачите. Мина по един коридор покрай спалните помещения, които бяха малко по-настрани от основната галерия, и се озова в по-малка пещера, почернена от огньовете, на които си бяха готвили. Дълги грубо сковани маси, донесени в пещерата на парчета и сглобени вътре, изпълваха столовата с високи тавани. Размаха фенера и видя лампите с китова мас, вградени да светят в скалите.

Тук лесно можеха да се поберат стотина мъже.

Акерман подуши въздуха и усети, че е свеж. Ставаше даже леко течение. Започна да си мисли как хората на Ерик Червения вероятно са намерили начин да направят отдушници и да създадат възможност за проветрение, което да премахва от пещерата застоялия въздух и миризмите. По-нататък от столовата имаше малко помещение с ръбати каменни корита, издълбани в стените. Коритата бяха пълни с течаща вода. Знаеше, че това са първобитни тоалетни, но понеже бяха минали над хиляда години, Акерман натопи пръста си във водата. Беше гореща. Сигурно бяха намерили някой гейзер и го бяха отклонили, помисли си Акерман. Само на няколко метра по-нататък, малко след първобитните тоалетни, на високото, имаше голямо езеро, което се изливаше в коритата. Банята.

Мина покрай нея и се отправи надолу по тесен коридор, чиито стени бяха изгладени и украсени с геометрични фигури, издълбани в скалата и оцветени в червено, жълто и зелено. Отпред имаше отвор, ограден с внимателно подбрани декоративни камъни.

Акерман влезе през отвора и се озова в голяма галерия.

Доколкото можеше да види, стените бяха заоблени и гладки. Подът на галерията беше облицован с плоски камъни и почти идеално изравнен. От тавана подобно на полилеи висяха друзи и кристали. Акерман се наведе и нагласи фенера си. Изправи се, вдигна светлината над главата си и ахна от удивление.

По средата на помещението се издигаше платформа, върху която бе поставена сива сфера.

Друзите и кристалите, които висяха от тавана, разпръснаха светлината от фенера на хиляди дъги, които се разляха из галерията като въртяща се диско сфера. Акерман издиша и звукът отекна наоколо.

Пристъпи към стигащата до гърдите му платформа и впи поглед в сферата.

— Метеорит — каза той на висок глас.

После свали цифровия фотоапарат и започна да документира сцената.

След като слезе обратно по стълбата, той извади гайгеров брояч и една книга за анализ на металите и се опита да установи състава на сферата. Много скоро успя.

 

 

Когато влезе от горната пещера, Акерман архивира цифровите изображения и показанията на гайгеровия брояч, за да ги изпрати по електронната поща. После цял час съставя бляскаво съобщение до пресата за себе си, прикачи и него към електронното писмо и изпрати всичко до покровителя си за одобрение.

След това се облегна, за да се наслади на величието си, и зачака отговор.

 

 

В контролната станция на „Ешелон“^[1] в покрайнините на Лондон, близо до Чатман, се записваха повечето от комуникациите по целия свят. Съвместната англо-американска операция „Ешелон“ беше щателно разследвана от пресата и от двете страни на океана. Чисто и просто „Ешелон“ не беше нищо повече от огромен подслушвателен апарат, който засичаше световните комуникации и ги вкарваше в компютър, за да ги прегледа. Определени думи бяха маркирани, така че ако се появяха, съобщението се изпращаше да бъде прочетено от човек. След което маркираното съобщение преминаваше през командна верига, докато не бъдеше препратено до съответната разузнавателна служба или отхвърлено като маловажно.

Имейлът на Акерман от Гренландия мина през сателит, преди да бъде препратен обратно до Съединените щати. По пътя му към Земята „Ешелон“ засече съобщението и го пусна през компютъра си. В него имаше дума, която задейства преглед.

След известно време съобщението щеше да мине по командната верига от Англия през океана по обезопасена линия до Агенцията за национална сигурност в Мериленд, после към Централното разузнавателно управление в Лангли, Вирджиния.

Но в „Ешелон“ имаше предател и съобщението отиде на още едно място.

 

 

Вътре в пещерата на Монт Форел Джон Акерман изживяваше фантазиите си. Вече си се представяше върху кориците на повечето археологически списания; съставяше речта си за наградата, която в ума му изглеждаше почти като „Оскар“ за археология.

Находката беше огромна, все едно беше открил пирамида в наши дни, сякаш беше попаднал на непокътнат, напълно запазен кораб, претърпял корабокрушение. В главата му се въртяха статии в списания, книги, телевизионни предавания. Ако Акерман си изиграеше картите както трябва, можеше да лежи цял живот върху откритието си. Можеше да стане всепризнато светило в археологията, човек, на когото медиите непрекъснато се обаждат за коментар. Можеше да се превърне в знаменитост — днес това си беше кариера. Малко попреиначаване и името Джон Акерман щеше да се преобразува в синоним на велико откритие.

В този миг компютърът му изпиука, сигнализирайки за ново входящо съобщение.

Съобщението беше кратко:

„Не казвай още на никого. Нуждаем се от повече доказателства, преди да го обявим. Пращам човек да потвърди. Ще пристигне до ден-два. Продължавай да документираш находката. Страхотна работа, Джон. Но на никого нито дума.“

Първоначално Акерман се ядоса на съобщението. После се поразмисли и успя да се убеди, че покровителят му най-вероятно се нуждае от време, за да създаде медийна буря около находката. Може би възнамеряваше да даде на една от основните телевизионни мрежи изключителни права върху отразяването и му трябваше време, за да организира интервюто. Сигурно искаше едновременна атака по списания, вестници и телевизия.

Скоро Акерман се увлече в мислите си и егото му пощуря.

Колкото по-голяма беше популярността, толкова по-велика щеше да е бъдещата му слава.

За Акерман егото в съчетание със самовъзвеличаването щеше да се окаже смъртоносна комбинация.