Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (47)

46.

Дванайсет индийци бяха наблъскани в евтин апартамент в стара сграда в центъра на Риад. Бяха пристигнали в Саудитска Арабия миналата седмица с работни визи, където пишеше, че са общи работници. След като минаха през митницата и имиграционния контрол, изчезнаха и изобщо не се срещнаха с агенцията за набиране на персонал, уредила визите им.

Един по един бяха стигнали до апартамента, който Хикман беше заредил с храна, вода и провизии, достатъчни за следващите няколко седмици. Без да излизат и без да общуват с никого, трябваше да стоят там и да чакат, докато им се обадят.

Дванайсетте мъже бяха единствената работна сила, която Хикман щеше да използва в Саудитска Арабия за плана, който се канеше да изпълни. Намисленото от него изглеждаше съвсем просто на пръв поглед, но не беше толкова лесно за изпълнение. Заедно с дванайсетте индийци първо щяха да стигнат до Мека. Когато го направеха, Хикман възнамеряваше да открадне най-свещената реликва на исляма, метеорита в Кааба, открит според легендата от Авраам, и да го подмени с този от Гренландия.

После щеше да отнесе метеорита на Авраам някъде другаде и да го унищожи.

Хикман възнамеряваше да прониже исляма право в сърцето.

 

 

В хотелската си стая в Риад Хикман преглеждаше бележките си.

Мека беше центърът на исляма. Тук се бе родил Мохамед и бе създал своята религия. На седемдесет километра от Червено море в прашна долина, осеяна с хълмове и планини, градът някога бил оазис покрай търговски път, който свързвал страните от Средиземноморието с Арабия, Африка и Азия. Тук, според легендата, две хиляди години преди раждането на Исус Христос, Господ заповядал на Авраам да построи светилище. През вековете светилището било издигано и разрушавано безброй пъти. През 630 г. пророк Мохамед завзел Мека и премахнал от сградата всички езически идоли. Оставил само Кааба й свещения камък, който се съхранявал в него. И го превърнал в сърцето на новата си религия.

През следващите векове мястото, на което се съхранявал камъка, било оградено с няколко реда огради и големи и все по-сложни здания. Последната реконструкция през двайсети век била финансирана от саудитското кралско семейство. В резултат се появила джамията „Ал-Харам“, най-голямата в света.

В центъра на джамията се намираше Кааба, малка постройка, обвита с черно копринено покривало, върху което със златен конец бяха извезани пасажи от Корана. Коприненото покривало се сменяше всяка година и веднъж годишно в израз на смирение подът около него се помиташе от краля на Саудитска Арабия.

Поклонници идваха да целуват свещения камък и да пият от извора Замзам наблизо.

За по-малко от седмица над един милион души щяха да минат покрай Кааба.

В момента обаче беше затворено за подготовка.

Хикман включи компютъра в хотелския си апартамент и се регистрира в компютърната система на една от космическите си компании в Бразилия. Пазеше най-важните си файлове там. Свали снимки и документи и започна да ги разучава.

Разгледа въздушна снимка на джамията в Мека.

„Ал-Харам“, известна още като Голямата джамия, беше масивна сграда. Огромни стени и каменни арки, ограждаха мястото и свързваха отделните нива с еднакви извити сводове. Стените бяха оградени от седем минарета, които се извисяваха на стотина метра в небето. Общо шейсет и четири порти осигуряваха достъпа на поклонниците; целият комплекс се простираше на близо двайсет хиляди квадратни метра.

Джамията се извисяваше над Кааба, който беше висок само двайсет метра.

Хикман и екипът му трябваше само да влязат зад пердето, ограждащо Кааба, да вземат свещения камък, който беше монтиран в сребърна рамка на стената в югоизточния ъгъл на постройката на около метър и двайсет от земята, и да сложат на негово място метеорита от Гренландия. После щяха да се опитат да избягат.

Общо взето, изглеждаше почти невъзможно.

 

 

Телефонът в стаята му звънна. Уведомиха го, че на регистратурата от снощи го чака пакет. Хикман накара пиколото да му го донесе. След няколко минути на вратата се почука.

Хикман отвори, даде бакшиш на момчето и взе пакета.

 

 

„Орегон“ намали ход, когато излезе от френски води.

— Засякох я на радара — рече Стоун.

Ханли кимна и погледна външните камери, когато самолетът амфибия се появи от мрака. Намали, спусна се, приземи се на вода и се приближи до кораба. Ханли гледаше, докато хората му го връзваха отстрани на кораба и екипажът слизаше. После взе радиостанцията си.

— Госпожице Майкълс — повика той пилота на самолета.

— Да, сър.

— Корабът се отправя към Червено море. Колко сте спали последните няколко дни?

— Не много — призна Майкълс.

— Приземете се в Испания и си намерете хотелска стая — нареди Ханли. — След като си отпочинете напълно, тръгнете на юг. Ще ви уредя престой на едно летище в Южна Италия засега — оставате наблизо, за да ви повикаме, ако ни дотрябвате.

Амфибията се беше оказала много удобна машина, но беше прекалено голяма, за да я качат на кораба.

— Много добре, сър — рече Майкълс.

— Човек от екипажа идва при вас с две пачки от стодоларови банкноти — продължи Ханли, — общо десет хиляди. Можете ли да летите сама, или имате нужда от още някого?

— Не, сър — отвърна Майкълс. — Ще се оправя.

— Ако имате нужда от още пари, обадете се — настоя Ханли. — Можем да ви изпратим, където и да сте. Сега идете да си починете, но дръжте самолета зареден и готов за излитане.

— Да, сър.

— И, Майкълс — додаде Ханли, — справихте се страхотно. Знам, че това беше първата ви мисия като командир, и искам да знаете, че Корпорацията е повече от доволна.

— Сър — намеси се Стоун, — Адамс се връща с хеликоптера.

Майкълс провря глава през вратата на самолета и погледна нагоре, където знаеше, че има монтирана камера. Вдигна палец към Ханли, после се прибра обратно и затвори вратата. Върна се в кабината, запали двигателите и се обади по микрофона.

— Чувам Адамс по радиото — рече тя, — така че разчиствам терена.

Издърпаха въжетата обратно на „Орегон“ и Майкълс се отдалечи от кораба. Щом разстоянието беше достатъчно, даде газ, ускори амфибията и излетя. Направи лек завой наляво и се отправи към Испания.

— Да приберем Адамс на борда — нареди Ханли — и да поемем отново с пълен напред.

След две минути вертолетът се появи над кърмата и се спусна на площадката за кацане.

Веднага щом хеликоптерът беше завързан за палубата, Ханли заповяда пълен напред.

 

 

Кабрило спа като пън до единайсет сутринта, когато от рецепцията на хотела се обадиха, за да го събудят. Поръча си закуска, после позвъни в стаята на Джоунс.

— Буден съм, сър — отзова се Джоунс.

— Вземи душ, облечи се и ела в апартамента ми на закуска — заръча му Кабрило.

— Идвам след двайсет минути — рече Джоунс.

Кабрило вече се беше изкъпал и се бръснеше, когато сервитьорът от румсървиса почука на вратата. Облечен в халат, той отвори и се дръпна, така че да може да мине количката. Запъти се да си вземе портфейла от нощното шкафче, извади една банкнота и понечи да я даде на мъжа.

— Съжалявам, сър — отказа сервитьорът, — емирът се погрижи за всичко.

И се изпари през вратата, преди Кабрило да успее да се възпротиви. Не му оставаше друго, освен да довърши бръсненето и да си облече чисти дрехи. Точно включи телевизора, за да чуе новините, когато Джоунс почука на вратата. Кабрило го пусна да влезе и двамата седнаха да закусят. Джоунс беше преполовил омлета си, когато се поинтересува:

— Не съм се срещал с емира, шефе. Как изглежда?

— Емирът е около петдесет и пет годишен и е с много прогресивно мислене — описа го Кабрило. — Позволи на Съединените щати да разположат база тук в продължение на няколко години. В интерес на истината, авиобазата на Втората война в Залива беше тук.

— Какви са връзките му със Саудитска Арабия? — продължи с въпросите Джоунс.

— Обикновено добри — отговори Кабрило, — но се менят всеки ден. Саудитците никога не са искали да изглеждат прекалено прозападно настроени — емирът е смятан точно за такъв напоследък от по-голямата част от арабския свят, — за да могат да умиротворяват огромните групи религиозни фундаменталисти сред собственото си население. Линията между двете страни неведнъж се е опъвала до скъсване.

Кабрило точно привършваше с последното картофче, когато телефонът в стаята звънна.

— Лимузината е долу — обяви той, след като затвори. — Да вървим да се срещнем с емира, ще имаш възможност сам да си съставиш мнение.

Джоунс стана от масата и последва шефа си през вратата.

 

 

В Лангли, щата Вирджиния, Лангстън Овърхолт четеше доклад от МИ-5 за ядрената бойна глава, която Корпорацията бе обезвредила. Великобритания вече беше в безопасност, но метеоритът още не беше намерен. Мишел Хънт беше превозена до Англия, но засега Овърхолт не знаеше как щяха да я използват.

Ханли се беше обадил преди час и беше уведомил Овърхолт за положението, но поради наскорошен спор с американското правителство заради подкрепата към Израел беше много трудно да се оправи човек със саудитците. Овърхолт се беше обадил на шефа на саудитската тайна полиция и го беше информирал за хипотезата, че молитвените килимчета са отровени, но още не беше получил отговор.

Започваше да си мисли, че ще трябва да потърси намесата на президента.

Най-много го озадачи фактът, че когато Корпорацията претърси фабриката в Мейдънхед, не откри нито следа от метеорита, нито някакъв признак, че може да е бил обработен там, както първоначално си мислеха.

Точно в този миг телефонът звънна.

— Разполагам с данните от сателита, които поискахте, сър — рече един служител от Агенцията за национална сигурност. — Ще ви ги изпратя веднага.

— Добре — отвърна Овърхолт, — но ми кажи веднага къде отиде хоукърът.

— Риад, Саудитска Арабия, сър — докладва мъжът. — Пристигна рано сутринта и остана там. Разполагаме със снимка на самолета на пистата и във въздуха — изпращам ви ги.

— Благодаря — рече Овърхолт и затвори.

Облегна се на стола си, пресегна се към чекмеджето на бюрото и извади една топка за тенис. Започна да тупка с нея по стената. След няколко минути закима с глава.

После се протегна и набра един номер.

— Проучвания — обади се един глас.

— Трябва ми спешно информация за исляма и по-точно за свещените места в Мека — Овърхолт се беше сетил за някаква връзка между метеорит и исляма, която си спомняше бегло от курса по история, посещаван преди години.

— Колко подробно и колко спешно? — попита гласът.

— Кратко, в рамките на час — отвърна Овърхолт — и ми намерете специалист по исляма от Управлението, пратете го в кабинета ми.

— Да, сър.

Докато чакаше, Овърхолт продължи да тупка с топката по стената. Опитваше се да мисли като баща, който не може да намери покой от призрака на мъртвия си син. Колко далече щеше да стигне, за да отмъсти за смъртта му? Как щеше да порази звяра право в сърцето?

 

 

Палатът на емира, разположен на един хълм с изглед към Персийския залив, тънеше в разкош. Ограден с висока каменна стена, зад която имаше двор с гаражи, огромен парк и няколко басейна, дворецът изглеждаше изненадващо уютен — не като мрачните и потискащи замъци във Великобритания и Европа.

Когато лимузината мина през портата и се отправи по кръговата алея към входната врата, няколко пауна и фламинги се разбягаха. Отстрани монтьор, облечен в гащеризон с цвят каки, миеше едно ламборджини, докато двама градинари обираха ядките на шамфъстъка, който растеше наблизо.

Лимузината спря пред вратата и отвътре излезе мъж, облечен със западен делови костюм.

— Господин Кабрило — представи се той, — казвам се Ахмад ал-Тани, специален асистент на емира. Говорихме по-рано по телефона.

— Господин Ал-Тани — кимна любезно Кабрило, като стисна протегнатата ръка, — радвам се, че най-сетне се запознахме. Това е колегата ми Питър Джоунс.

Джоунс се здрависа с Ал-Тани и се усмихна.

— Заповядайте насам — покани ги асистентът, — емирът ви очаква в салона.

Кабрило последва Ал-Тани, Джоунс вървеше по петите му.

Влязоха в обширно фоайе с мраморен под, от двете му страни се извисяваха стълби, които водеха към горните етажи. Имаше няколко мраморни статуи, подредени с вкус около голяма полирана махагонова маса по средата, с огромен букет цветя отгоре. Две прислужници, облечени в униформи, се суетяха наоколо, а в ъгъла един иконом с черен фрак надзираваше техник, който нагласяваше прожектора, насочен към картина — по всичко личеше, на Реноар.

Ал-Тани прекоси фоайето и продължи по коридора, който водеше към обширно помещение с цяла огледална стена, обърната навън към водата. Помещението сигурно беше около осемстотин квадратни метра с много места за сядане, обособени около високи растения в саксии. В салона имаше няколко плазмени телевизора, даже и роял.

Емирът седеше на рояла, спря да свири, когато мъжете влязоха.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той и се изправи.

Приближи се до Кабрило и протегна ръка.

— Хуан — усмихна се той, — винаги се радвам да ви видя.

— Ваше превъзходителство — поздрави Кабрило с поклон и представи Джоунс, — това е колегата ми Питър Джоунс.

Джоунс пое протегнатата ръка на емира и я стисна здраво.

— За мен е удоволствие — рече емирът и махна към диваните наблизо. — Да седнем тук.

Четиримата мъже заеха местата си и един сервитьор изникна като по магия.

— Чай и сладкиши — нареди емирът.

Сервитьорът изчезна също така бързо, както се беше и появил.

— Какъв беше крайният резултат в Исландия? — полюбопитства той.

Кабрило му разказа подробно. Емирът кимна.

— Ако хората ви не бяха там и не бяхме направили размяната — въздъхна той, — кой знае къде щях да бъда сега.

— Ал-Халифа е мъртъв, ваше превъзходителство — изтъкна Кабрило, — така че една тревога по-малко.

— Въпреки това — настоя емирът — искам Корпорацията да направи пълна оценка на сигурността ми и на заплахите към правителството ми колкото е възможно по-бързо.

— Ще го направим с радост — отвърна Кабрило, — но в момента има нещо по-спешно, за което бихме желали да поговорим.

Емирът кимна.

— Моля ви, разбира се.

Кабрило започна да обяснява.