Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (44)

42.

На борда на американската фрегата с крилати ракети още не бяха успели да пречупят Скот Томпсън и екипажа му от „Фри Ентърпрайз“. Макар че капитанът на кораба ги разпитваше, откакто се бяха предали, досега не бяха издали нищо.

В кабината на щурмана командир Тимъти Гант чакаше пристигането на хеликоптер от брега. Небето беше черно и вятърът разбиваше морето на бяла пяна. Мигащата светлина върху екрана на радара показваше, че хеликоптерът наближава.

— Приземява се, сър — каза кормчията — вятърът е двайсет на трийсет от север-североизток.

Гант вдигна радиостанцията си.

— Закачете го към палубата веднага щом кацне — нареди той на шефа на палубни операции.

— Разбрано, сър — отвърна мъжът.

Хеликоптерът изплува от мъглата с включени светлини за приземяване. Насочи се право към кораба и почти не намали, докато се приближаваше.

— Спускам се бързо — обади се пилотът по радиото. Сто метра, осемдесет, шейсет, четирийсет, двайсет, преди да намали. Когато беше точно над палубата, готов да се приземи, видя мъжете с фенери. После зърна откритата площадка и приземи вертолета на нея. Щом шините докоснаха палубата, четирима моряци притичаха, превити на две, и закачиха шините с вериги. Витлото още не беше спряло, когато един мъж с куфарче слезе и беше отведен към вратата. Гант беше дошъл да го посрещне и му отвори.

— Влезте на топло — покани го Гант, щом непознатият приближи. — Аз съм командир Тимъти Гант.

Мъжът беше висок и тромав, със сипаничаво лице и орлов нос.

— Доктор Джак Бърг — представи се мъжът, — ЦРУ.

— Пленниците още не са проговорили — докладва Гант и поведе лекаря надолу по коридора към ареста.

— Не се тревожете — успокои го Бърг, — нали затова съм тук.

 

 

Да се намери техник, който да поправи циркуляра през почивните дни, не беше лесна задача. Най-накрая Дуайър влезе в изолационната камера със специален обезопасен костюм и го оправи сам. За щастие, повредата се оказа проста — каишът, който задвижваше острието, се беше откачил и Дуайър трябваше само да затегне колелото с гаечен ключ. След като изпробва машината в камерата и установи, че работи нормално, Дуайър излезе през изолационния отвор, изми обезопасения костюм под химическия душ, после го свали, закачи го на една закачалка и отиде обратно в командната зала.

Техникът, който следеше апаратурата, вдигна глава, когато влезе.

— Няма течове — рече той — и изглежда си оправил циркуляра.

Дуайър кимна, после натисна копчето и включи отново машината. Щом острието се завъртя, се приближи до джойстика и го наведе към мострата, взета от кратера в Аризона. Острието се заби в голямата колкото лимон метална отломка и във въздуха се разхвърчаха искри, като проблясващи ластари от фойерверки за Четвърти юли.

Дуайър беше срязал парчето наполовина, когато се включи алармата.

— Отрицателно налягане — извика техникът.

— Добави въздух — нареди Дуайър.

Мъжът завъртя едно копче и погледна уредите на стената.

— Пак потъваме — извика той.

В изолационната камера започна да се завихря малко торнадо. Няколко от мострите се вдигнаха във въздуха и се завъртяха, сякаш бяха в безтегловност, а ключът, който Дуайър беше оставил вътре, бе засмукан от пейката и се носеше във въздуха близо до циркуляра. Сякаш огромен кран беше отворен и беше изсмукал всичкия въздух в камерата.

— Пусни въздух — извика Дуайър.

Мъжът отви крана на въздуха докрай. Но отрицателното налягане продължаваше да нараства.

Вътрешният слой на дебелите стъклени панели започна да се напуква като паяжина. Ако се счупеха, само един стъклен слой ги делеше от сигурна смърт. Ръкавиците от кевлар, които се подаваха през стената, бяха засмукани навътре. Дуайър бързо затисна отворите с кръгли метални пластини, след което дръпна скобите, които ги държаха затворени. Тезгяхът в камерата беше завинтен за пода с болтове с диаметър два и половина сантиметра. Единият от тях се извади и се изстреля към средата на тезгяха. Той започна да се тресе, когато и останалите болтове започнаха да се разхлабват.

— Сър — извика техникът, — нещата излизат от контрол. Пуснал съм положителното налягане докрай, но вакуумът нараства.

Дуайър се загледа в камерата. Секунди го деляха от вихъра. После мисълта го удари като юмрук. Пристъпи към командното табло и пусна лазера. Лазерът светна и светещият край започна бясно да се върти. Камерата се изпълни с дим, докато той се въртеше в нея, след това докосна мострата. До каквото се докоснеше лазерът, то изгаряше.

— Налягането пада — извика помощникът му след секунда.

— Спри входящия въздух — нареди Дуайър.

Предметите в камерата започнаха да падат, когато налягането се възстанови. След няколко минути всичко отново се нормализира. Дуайър изключи лазера и се втренчи в камерата.

— Сър — рече техникът, — ще ми кажете ли какво стана?

— Мисля — отвърна Дуайър, — че в тези мостри има нещо, което харесва вкуса на нашата атмосфера.

— Мили боже! — тихо възкликна мъжът.

— За наш късмет току-що заедно с болестта открихме и лекарството.

— Има ли по-голямо парче някъде?

— Петдесет килограма.

 

 

Скоро поклонниците щяха да започнат да прииждат в Саудитска Арабия с чартърни самолети, автобуси от Йордания и кораби, прекосяващи Червено море от Африка. Сауд ал-Шейх имаше да се погрижи за още хиляди подробности, най-належащото беше да уреди доставката на молитвените килимчета. Обещали му бяха, че новият собственик на фабриката ще му се обади утре сутринта. Затова се свърза с националния превозвач и запази място на товарен боинг 747 за след два дни.

Ако молитвените килимчета не пристигнеха навреме, дори фамилните му връзки нямаше да успеят да го предпазят от гнева, който щеше да се излее върху него. Огледа склада в Мека. Палети с храна и бутилки с вода се издигаха до тавана. Един мотокар влезе и вдигна от земята първия контейнер с палатки и го натовари на камиона, за да бъде откаран на стадиона.

Утре щяха да бъдат опънати първите палатки.

След това нещата щяха да тръгнат много бързо.

Отбеляза си да провери дали колчетата, скарите и въжетата са взети и се запъти към вратата, за да види дали шофьорът е натоварил камиона както трябва.

 

 

Джеф Порт събра предметите, които беше взел от кабинета на Хикман, и погледна към шефа на охраната.

— Заповедта ни дава право на всички вещи, които сметна за ценни.

Големият хартиен плик в ръцете на Порт съдържаше документи, металните плочки и няколко косъма, които бе открил на бюрото.

— Разбирам, Джеф — отвърна мъжът.

— Двама от хората ми ще останат тук — рече Порт, — в случай че ни потрябва още нещо.

Шефът на охраната кимна.

Порт се отправи към вратата и мина по коридора към всекидневната, където го чакаха двамата детективи.

— Никой да не влиза и излиза без мое разрешение.

Напусна апартамента, слезе с асансьора, мина през фоайето и се качи в колата си. Щом се върна в управлението, снима плочките и останалите документи и ги изпрати по факса на ЦРУ.

Щом Овърхолт ги получи, ги препрати на „Орегон“.

 

 

Ханли четеше купа с документи, когато Холпърт влезе в командната зала.

— Господин Ханли — рече той, — готов съм с доклада.

Ханли кимна и му подаде документите, които Овърхолт беше изпратил. Холпърт ги прочете, после ги върна обратно.

— Това потвърждава откритото от мен — посочи Холпърт. — Намерих свидетелството за раждане на Хънт. Майка му Мишел не е записала бащата, но успях да вляза в старите архиви на болницата и разбрах, че сметката е била платена от една от компаниите на Хикман. Вече няма никакво съмнение, че Хънт е бил син на Хикман.

— Какво общо има това с метеорита обаче? — учуди се Ханли.

— Виж това — рече Холпърт и подаде на Ханли една папка.

— Хънт е бил убит от талибаните в Афганистан — отбеляза Ханли, след като свърши с четенето.

— Веднага след това Хикман започва да се държи странно — изтъкна Холпърт, като погледна бележките си.

— Значи обвинява арабския свят за смъртта на единствения си син — заключи Ханли.

— И как така е тръгнал да финансира експедицията до Гренландия? — попита Стоун.

— Явно след смъртта на сина си Хикман е финансирал многобройни факултети по археология из цялата страна. Експедицията на Акерман от Университета на Невада е била една от няколкото за тази година. Най-важната е била експедицията до Саудитска Арабия на учен, който се опитва да дискредитира историята на Мохамед като мит. Експедицията на Акерман не била в тази област, но въпреки това получила финансиране. Мисля, че откриването на метеорита е просто щастлива случайност.

— Значи първоначално Хикман е решил да използва историята, за да атакува арабския свят — бавно каза Ханли, — после метеоритът попада в ръцете му, все едно пратен от боговете.

— Но това няма нищо общо с исляма и Мохамед — отбеляза Стоун.

Холпърт кимна.

— Тогава според мен Хикман е решил, че може да си отмъсти директно. Открих какво е търсил на компютъра си на датата, когато Акерман е направил откритието си. Обяснения за радиоактивната същност на иридия и опасността, която представлява.

— Значи решава да открадне метеорита и после какво? — разсъждаваше на глас Ханли. — Да го комбинира с бомба и да я пусне над някоя арабска страна?

— Затова се забавих толкова дълго — призна Холпърт. — Първоначално и аз вървях в същата посока на мисли — че метеоритът е трябвало да бъде използван в съчетание с ядрено оръжие. Това е задънена улица — просто няма нищо, което да го свързва с украинската ядрена бомба или някаква друга, — затова започнах да търся в друга посока.

— Радиоактивен прах? — предположи Ханли.

— Това е единствената друга логична употреба — потвърди Холпърт.

— Какво още откри?

— Открих доказателства, че Хикман току-що е купил текстилна фабрика в Англия, близо до град Мейдънхед.

— Точно там в момента се намира и метеоритът според данните от проследяващите устройства — обади се Стоун.

— Иска да поръси с него дрехи и да ги прати в Близкия изток ли? — попита Ханли.

— Едва ли, сър — възрази Холпърт. — Фабриката има голяма поръчка от Саудитска Арабия за доставка на вълнени молитвени килимчета, които още не са доставени.

— Значи възнамерява да наръси праха върху молитвените килимчета и да зарази мюсюлманите, докато се молят — отсъди Ханли. — Дяволско зло.

— Пристигнал е в Лондон със самолета си тази сутрин — съобщи Холпърт. — Мисля…

В този момент телефонът иззвъня и Ханли махна на Холпърт да изчака, докато види кой е. Беше Овърхолт и той каза направо:

— Имаме проблем.

 

 

— Не — каза шефът на охраната на „Дриймуърлд“, — обаждам се от домашния си телефон. Едва ли го подслушват.

След това обясни за заповедта и изброи какво беше взел детективът.

Хикман слушаше.

— Къде сте в момента, сър? — попита шефът на охраната. — Много искат да говорят с вас.

— По-добре е да не знаеш — отвърна Хикман.

— Искате ли да направим нещо?

— В момента само аз мога да направя нещо.

Хикман затвори и се облегна на стола в кабинета във фабриката.

Някой от правителството го беше погнал. Нямаше да им трябва много време да проследят къде е. Пресегна се към телефона и набра един номер.

 

 

Моряците на „Фри Ентърпрайз“, които бяха останали в Кале, когато корабът отплава на север, пристигнаха в Лондон на сутринта. Бяха четирима, сведен до минимум наличен състав, но само с тях разполагаше. Телефонира и им даде нарежданията си.

— Трябва да откраднете три камиона — рече Хикман. — Няма да можем да наемем нищо заради празниците.

— Какви? — попита командирът им.

— Товарът представлява стандартни дванайсетметрови контейнери, които се теглят с ремаркета — отвърна Хикман. — Обадих се на моя човек в „Глобъл Еър Карго“ и той препоръча няколко вида камиони.

Хикман им прочете списъка.

— Щом ги намерим, какво правим?

— Погледни картата си — нареди Хикман. — Малко по на север от Уиндзор има град на име Мейдънхед.

— Виждам го — рече мъжът.

— Щом стигнете до Мейдънхед, карате до този адрес — продължи Хикман, продиктува им адреса на фабриката и ги упъти как се стига до нея.

— След колко време да дойдем?

— Колкото се може по-скоро — отвърна Хикман. — Самолет на „Глобъл Еър Карго“ очаква товара на летище „Хийтроу“.

— Как успяхте да го уредите навръх Нова година? — учуди се мъжът.

— Притежавам компанията.

— Дайте ни поне един час — помоли мъжът.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Примката се затягаше, но имаше още време, докато го стисне за врата.

 

 

Джуди Майкълс спря амфибията до „Орегон“, после изключи двигателя и отиде до вратата отзад. Изчака самолета да се понесе напред от вълната, за да види някой на борда, и метна въжето. Моряците завързаха самолета отстрани и Клиф Хорнсби слезе по стълбата.

— Добър вечер, Джуди — поздрави той, поемайки провизиите, които му подаваха — как е времето горе?

— Сняг и суграшица — отвърна Майкълс, като грабна няколко торби.

Рик Барет подаде още. Щом се качи на борда, се обърна към Майкълс:

— Има вечеря и кафе. Аз ги приготвих.

— Благодаря — кимна Майкълс и взе последния пакет.

Холпърт и Райс се прехвърлиха.

— Някой от вас може ли да управлява самолет? — попита Майкълс, преди да се върне обратно в кабината.

— Взимам уроци — отвърна Барет.

— Готвач и пилот — засмя се Майкълс, — страхотна комбинация. Ела тогава — можеш да ми помогнеш с радиото и навигацията.

— А ние какво да правим? — попита Холпърт.

— Щом метнат въжето, ни отблъснете с канджата. После заключете вратата и седнете. Ще запаля двигателя, когато ми кажете, че всичко е наред.

Седна на пилотското кресло, изчака Барет да се настани до нея, после се обърна към карго отделението.

— Щом сте готови, почвайте — каза тя.

Хорнсби хвана въжето, което им хвърлиха, Холпърт ги оттласна, а Райс затвори вратата.

— Пали — нареди Холпърт миг по-късно.

Майкълс завъртя ключа и двигателите изреваха. Отдалечи се бавно от „Орегон“, изчака разстоянието да стане петдесет метра и отвори дроселите. Самолетът амфибия се засили по водата и се вдигна във въздуха.

Майкълс набра височина, после направи остър ляв завой.

Още се издигаше, когато стигнаха до покрайнините на Лондон.

 

 

Ханли наблюдаваше как самолетът се отдалечава с помощта на камерите, после се обърна към Стоун.

— Как се справяш?

Холпърт беше оставил бележките си в командната зала. Стоун продължаваше с проверката.

— Сега преглеждам компаниите на Хикман.

— Ще видя дали пилотът на Хикман не е подал други летателни планове — реши Ханли.

 

 

В товарната част на летище „Хийтроу“ двама пилоти пиеха чай и гледаха телевизия в залата за почивка на просторния хангар на „Глобъл Еър Карго“.

— Провери ли последната прогноза за времето? — попита първият пилот втория.

— Преди петнайсет минути — отвърна вторият пилот. — Над Франция започва буря. Над Средиземно море е ясно и остава такова по целия път до Риад.

— Разрешителните и документите наред ли са?

— Можем да тръгваме — кимна вторият пилот.

— Изчислих разстоянието на четири хиляди и седемстотин километра — рече пилотът.

— Малко над пет часа и половина път — пресметна вторият пилот.

— Стига да ни докарат товара.

— Щом собственикът ти казва да чакаш — усмихна се втория пилот, — чакаш.

Първият пилот кимна.

— Какво има по телевизията тази вечер?

— Повтарят концерта на Елтън Джон в Хайд Парк. Започва след малко.

Пилотът стана и се запъти към кухнята.

— Ще сложа малко пуканки в микровълновата.

— Моите с повече масло отгоре — помоли вторият пилот.

 

 

Майкълс се изравни с реката и кацна. След като се доближи до брега, мъжете вързаха самолета с въжета за няколкото близки дървета, после разтовариха багажа и зачакаха.

Всички агенти на МИ-5 бяха на мисия в Лондон, така че нямаше кой да ги посрещне.

— Някой знае ли как се пали кола с жици? — попита Холпърт.

— Аз знам — обади се Райс.

— Клиф — заръча Холпърт, — върви с Том и намерете нещо достатъчно голямо да ни превози заедно с багажа.

— Добре — отвърна Хорнсби, изкатери се по брега с Райс и двамата се запътиха към града.

Холпърт разглеждаше картата, докато чакаше. Беше накарал Майкълс да прелети над фабриката в Мейдънхед и сега трябваше само да намери пътя на картата. Щом успя, се обърна към Майкълс, която още беше на самолета.

— Ще дадеш ли чаша кафе? — помоли той.

Майкълс се пъхна обратно в кабината и наля една чаша кафе, после я подаде на Холпърт на брега.

— Какъв е планът? — попита тя.

— Първо гледаме, после атакуваме.

В същия миг Райс спря до брега със стар камион „Форд“. Отзад имаше клетки за птици, както и няколко ръждиви инструмента и дълга верига.

— Съжалявам за возилото — извини се Райс като слезе, — но просяците не могат да придирят много.

— Да го натоварим — подкани Холпърт и подаде на Райс отбелязаната карта.

— Ще следя радиосъобщенията — каза Майкълс, докато мъжете товареха камиона. — Успех!

Холпърт се усмихна, но не каза нито дума. Щом всички се качиха, той почука върху покрива на кабината.

— Да вървим!

Камионът вдигна облак прах, докато се отдалечаваше от брега в посока към фабриката.