Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (43)

41.

Освен мерзавец и развратник, Лабабити беше и много добре обучен терорист. Днес бе най-важният ден и той нямаше да остави нищо на случайността. Когато събуди Амад рано следобед, той сложи ръка върху устните му и му показа лист хартия. На него на арабски пишеше: „Никакви приказки от тук насетне, само бележки“. Амад кимна и седна на леглото.

Взе бележника и химикалката, които Лабабити му подаде, и надраска следното:

„Неверниците подслушват ли?“

„Никога не знаем“, написа Лабабити.

През следващите няколко часа двамата мъже си общуваха с бележки. Лабабити изложи плана. Амад се увери, че разбира мисията. Над Лондон се смрачи, преди да са свършили. Последната бележка на Лабабити беше кратка:

„Трябва да тръгна скоро — знаеш къде се намира мечът на Аллах и какво да направиш с него — на добър час.“

Амад преглътна и кимна. Ръцете му трепереха, когато Лабабити му даде чаша арак, за да си успокои нервите. Само няколко минути по-късно Кабрило реши най-сетне да използва телефона на Ал-Халифа, за да се обади в апартамента. Но двамата вече бяха дали обет за мълчание. Телефонът звънна четири пъти и се включи на секретар. Кабрило затвори, без да остави съобщение.

Най-ценният коз на Корпорацията се оказа безполезен.

 

 

— Настъпи раздвижване — съобщи по радиото един от хората на МИ-5, който отговаряше за параболичните микрофони.

Беше малко преди девет вечерта и над Лондон валеше слаб сняг. Температурите бяха около нулата и снегът не се задържаше по улиците, а само го мокреше. Ако температурите паднеха още, щеше да стане поледица. Покривите бяха започнали да побеляват и от комините излизаха облачета пушек. Коледната украса по прозорците допълваше празничната атмосфера и улиците бяха претъпкани от празнуващи хора.

Освен факта, че наблизо имаше ядрена бомба, всичко беше спокойно.

 

 

Лабабити слезе с асансьора. Беше обяснил на Амад как се влиза в офиса му; возилото, което щеше да транспортира бомбата, беше напълнено с бензин и проверено предишната седмица. Йеменецът знаеше как да активира часовника. Нямаше повече работа.

Не му оставаше друго, освен да избяга.

Планът на Лабабити беше прост. Щеше да мине с ягуара през града и да излезе на М-20. Щяха да му трябват около четирийсет минути. Щом излезеше на М-20, щеше да кара на юг към железопътната гара във Фолкстоун, разстоянието беше близо деветдесет километра. Щеше да пристигне половин час по-рано, да качи ягуара на влака, който заминаваше в единайсет и половина вечерта.

Влакът щеше да излезе от подводния тунел тъкмо в полунощ и да пристигне в Кокел, близо до Кале, в дванайсет и пет. Нямаше да го грози опасност от срутване на тунела, когато бомбата избухнеше, но щеше да види огнената топка от прозореца на купето си.

Добре планирано и точно пресметнато бягство.

Лабабити нямаше откъде да знае, че няколко десетки агенти на МИ-5, както и Корпорацията, следят всеки негов ход. Той беше заекът, а хрътките го настигаха.

Лабабити излезе от асансьора, прекоси фоайето и излезе на улицата. Огледа се, но не видя нищо подозрително. Като оставим настрани спотаеното усещане, че скрити очи го наблюдават, беше уверен и съвсем спокоен. Обикновена параноя, помисли си, товарът от това, че знаеше за предстоящото унищожение. Лабабити пропъди неприятните мисли, отвори вратата на ягуара и се качи.

Запали колата и я остави да загрее една минутка, включи на скорост, измина няколкото метра до Странд и зави надясно.

— Мишената се раздвижи — каза един от агентите на МИ-5 по радиото си.

 

 

Устройството, което Труит беше прикачил към резервоара, работеше идеално.

Флеминг и Кабрило стояха на тротоара близо до входа на „Савой“ и гледаха как ягуарът чака да завие на ъгъла. Флеминг обърна гръб на колата и се обади по микрофона, закачен на гърлото му.

— Екипи четири и пет, проследете от разстояние.

Ягуарът зави и едно такси се отдели от тротоара и го последва на безопасна дистанция. Една пресечка по-надолу ягуарът мина покрай малък ван с логото на денонощна товарна компания — ванът се включи в движението и зае позиция на дискретно разстояние отзад.

— Ягуарът е чист, бомбата не е в него — рече Флеминг на Кабрило, — къде според теб отива Лабабити?

— Бяга — отвърна Кабрило, — оставя хлапето да свърши мъжката работа.

— Кога трябва да го заловим? — попита Флеминг.

— Остави го да стигне до крайната си цел — предложи Кабрило. — Летището, гарата — накъдето се е запътил. После кажи на хората си да го спипат. Но да се погрижат да няма възможност да се обади по телефона, преди да го арестуват.

— После какво?

— Да го върнат обратно тук — рече Кабрило с глас, който охлади и без това студения въздух. — Не искаме да пропусне купона.

— Великолепно! — възкликна Флеминг.

— Да видим дали е готов да умре в името на Аллах — подхвърли Кабрило.

 

 

Колкото повече наближаваше полунощ, толкова повече нарастваше напрежението.

Микрофоните в апартамента на Лабабити уловиха как Амад се моли на висок глас. Флеминг се намираше в хотела от отсрещната страна на улицата с десетина агенти от МИ-5. Трите екипа на Корпорацията бяха на пост вече повече от тринайсет часа. Започваха да се уморяват от чакането. Кабрило се разхождаше напред-назад близо до Бедфорд Стрийт; мина стотици пъти покрай магазина за класически мотоциклети, индийския ресторант, предлагащ храна за вкъщи, и малката бакалия, докато крачеше нагоре-надолу.

— Трябва да влезем — настоя един от агентите на МИ-5 пред Флеминг.

— Ами ако бомбата е на няколко пресечки — възрази той — и някой друг задейства часовниковия механизъм? Тогава се проваляме и Лондон изгаря. Чакаме, нищо друго не можем да направим.

Друг агент на МИ-5 влезе във фоайето.

— Сър — обърна се той към Флеминг, — имаме двайсет коли, които дебнат по улиците наоколо. Щом заподозреният се качи на неговата, можем да спрем движението на секундата.

— Специалистите по обезвреждането готови ли са за действие?

— Четирима британски експерти — кимна мъжът — и двама от американските военновъздушни сили.

В този миг молитвите на Амад секнаха и по микрофона се чу как прекосява апартамента.

— Раздвижване — съобщи Флеминг по радиото на десетината мъже, които чакаха. — Не го арестувайте, докато не тръгне към крайната си цел.

Флеминг се помоли всичко да свърши бързо. Часът беше 23:49.

 

 

Агенти от МИ-5 имаше отпред, отзад и от двете страни на жилищната сграда. На всяка кола на улицата беше монтирано следящо устройство; на всяка имаше блокиращо електрониката устройство. Всяка беше проверена с гайгеров брояч и всичките бяха чисти.

Всички смятаха, че Амад ще иде на друго място да вземе бомбата.

Но бомбата си стоеше на партера. Беше сложена в коша на руски мотор „Урал“ — на такъв мотоциклет Амад се беше обучавал в Йемен.

Щом вратата на апартамента се отвори и Амад излезе, агент на МИ-5 прекоси фоайето и погледна светлинното табло на асансьора. Показваше, че асансьорът се качва към площадката на Лабабити и после слиза надолу. Асансьорът спря на втория етаж.

Агентът на МИ-5 прошепна информацията по радиото, после бързо излезе от фоайето. Всички, които слушаха, се напрегнаха — моментът беше дошъл и това бе мястото.

 

 

Хапването, бирата и веселбата не бяха помрачени от студа и прехвърчащия сняг. Околностите на Хайд Парк и Грийн Парк бяха претъпкани от десетки хиляди веселящи се хора. Зад сцената свръзка на МИ-5 обясняваше на една рок звезда студената истина.

— Трябваше да ни предупредите — възропта агентът му, — за да анулираме концерта.

— Вече обясни — намеси се Елтън Джон. — Така са щели да събудят подозренията на терористите.

Като видеше жълтия гащеризон, целия в пайети, покритите с камъни слънчеви очила и ботушите с високи токове с мигащи светлинки на подметките, човек лесно можеше да вземе Джон за поредния презадоволен и разглезен музикант, свикнал да живее в пълен разкош. Истината беше съвсем друга. Реджиналд Дуайт се беше издигнал с нокти и зъби от мизерния си живот благодарение на сила, упоритост и десетилетия усилен труд. Никой не може да се задържи на върха на поп класациите толкова десетки години, ако не е издръжлив и реалист. Елтън Джон знаеше как се оцелява.

— Кралското семейство е евакуирано, нали? — попита той.

— Заповядайте, господин Труит — извика агентът на МИ-5 от караваната.

Труит отвори вратата и влезе вътре.

— Това е двойникът на принц Чарлс — обясни агентът.

Джон погледна към Труит и се ухили:

— Изглежда досущ като него — рече той.

— Сър — увери го Труит, — искам да знаете, че ще намерим бомбата и ще я обезвредим, преди да се случи нещо. Благодарни сме ви, че ще ни подкрепите.

— Вярвам в МИ-5 — отвърна Джон.

— Той е от МИ-5 — посочи Труит. — Аз съм от организация, наречена Корпорацията.

— Корпорацията? — попита Джон. — Какво е това?

— Ние сме частни шпиони — каза Труит.

— Частни шпиони — промърмори Джон и поклати глава, — виж ти! Бива ли ви?

— Досега винаги сме успявали на сто процента.

Джон стана от стола си — време беше да върви зад кулисите.

— Направете ми една услуга — рече той, — този път гледайте да успеете на сто и пет.

Труит кимна.

Джон стигна до вратата, но спря.

— Кажи на оператора да не показва принц Чарлс в близък план — лошите могат да гледат.

— Излизаш ли? — попита невярващо агентът.

— Точно така — отвърна Джон, — навън има тълпа мои сънародници, които са дошли да гледат концерта. Или тези мъже — той махна с ръка към Труит и агента от МИ-5 — ще се справят с проблема, или почвам да пея.

Труит се усмихна и излезе след Джон през вратата.

 

 

Има шест начина да се влезе в една стая. През четирите стени, пода или през тавана. Амад използва последното. В дъното на втория етаж на сградата, в която се помещаваше апартаментът на Лабабити, имаше килер. Преди два месеца Лабабити внимателно беше изрязал от четирите страни дървения под и го беше махнал, откривайки основите. После с помощта на кръгъл циркуляр с диаметър от шейсет сантиметра, беше изрязал отвор към офиса отдолу. Между основите и дървения капак отгоре беше скрил въжена стълба. След като почисти прахоляка отдолу, взе кръглия отрязък и го закрепи отново отгоре с две пластини. После запълни краищата около стената на килера с маджун, за да не се вижда. Капакът не беше вдиган досега.

Амад отвори килера с помощта на дубликата, който Лабабити беше извадил.

При отворена врата и празен коридор той повдигна капака с помощта на отвертка. Подпря дървения панел на стената, влезе в килера и затвори вратата зад себе си. Извади две куки от джоба си и ги завинти на стената, след което закачи въжената стълба. После махна пластините, които държаха кръглия отрязък от пода, вдигна го и го облегна встрани.

Пусна стълбата в дупката и слезе долу.

 

 

Всички агенти от МИ-5 по околните покриви бяха насочили биноклите си към втория етаж.

— Нищо — обаждаха се един по един.

Агентът, който беше излязъл от фоайето, влезе отново вътре. Отиде до асансьора и видя, че светлинното табло още показваше двойка.

— Още е на втория — съобщило радиото на Флеминг.

В хотела от отсрещната страна на улицата Флеминг погледна часовника си. Бяха изминали четири минути, откакто заподозреният беше спрял асансьора на втория етаж.

— Качи се по стълбите — заповяда той на агента.

 

 

Амад погледна указанията си, написани на арабски, после отвори капака върху пусковия механизъм. Буквите бяха на кирилица, но диаграмата беше лесна за изпълнение. Амад дръпна лоста и лампичката започна да мига. Завъртя дръжката и настрои времето на пет минути.

После яхна урала и ритна запалването. Щом моторът изрева, протегна се към дистанционно за вратата на гаража, залепено с лепенка на дръжките, и натисна копчето. Включи на първа и беше вдигнал почти двайсет километра в час, когато вратата се вдигна на метър и осемдесет във въздуха и продължи нагоре.

Всичко стана едновременно.

 

 

Агентът стигна до втория етаж и докладва, че е празен, в мига, в който вратата на гаража започна да се отваря.

— Врата се отваря — съобщи Флеминг по радиото, като се спусна през фоайето към изхода.

Беше на вътрешната стъклена врата, когато мотоциклетът изникна и се понесе по улицата. Амад стигна до ъгъла и пое по Странд за секунда.

— Заподозреният е на мотор — извика той по радиото си.

Снайперистите се прицелиха в Амад, но той зави, преди да дойде заповедта за стрелба.

На Странд агенти на МИ-5 караха три таксиметрови коли и чуха обаждането по радиото. Такситата се отделиха от тротоара и се опитаха да препречат пътя на урала. За да ги избегне, Амад сви рязко и се качи на тротоара, после се върна обратно на шосето и наби газта до дупка. Набирайки скорост, той се провираше между колите като луд.

Отпред един камион, каран от агент на МИ-5, се опита да блокира улицата, но Амад успя да се промуши.

Преследват ме, помисли си той. Трябваше само да достави бомбата на указаното място или да умре по път. И в двата случая щеше да е мъченик. И в двата случая Лондон щеше да изгори.

 

 

Кабрило погледна надолу по улицата и видя как колите на МИ-5 бяха надхитрени. Не бяха предвидили, че може да използва мотоциклет, и операцията можеше да се провали. Можеше да направи само едно — и Кабрило го направи, без да се поколебае.

Сграбчи поставката за вестници от тротоара и я метна през витрината на магазина за мотори. Алармата против крадци се включи. Кабрило се провря през счупените стъкла. Моторът марка „Винсънт Блек Шедоу“ от 1952 година имаше ключ в запалването. Разчисти с крак стъклата от витрината, скочи върху стартера и двигателят изрева. Вдигна предния край на мотоциклета над перваза, включи на скорост, мина отгоре и излезе на тротоара.

Уралът профуча покрай магазина и се отправи надолу по Странд.

Кабрило врътна ръчката и се метна отзад. Уралът беше бърз, но никой мотоциклет не можеше да се мери с „Винсънт Блек Шедоу“. Ако уралът нямаше сериозна начална преднина, винсънтът щеше да го настигне за секунди.

 

 

— Заподозреният е на зелен мотоциклет с кош и се отправя надолу по Странд — извика Флеминг по радиото, — бомбата е у него. Повтарям, бомбата е в коша.

Робинсънът с Адамс и Кинг се вдигна във въздуха. Близо до метроспирката на Трафалгар Скуеър Джоунс и Хъксли извадиха оръжията си и се прицелиха в шосето. Стотици хора се мотаеха наоколо, опитаха се да открият чиста пролука, но не успяха. Пред Военния музей Мърфи и Линкълн се обърнаха с гръб към Виктория Ембанкмънт и започнаха да се оглеждат надолу към Хайд Парк и Грийн Парк. На Пикадили Стрийт Касим и Рос се разделиха и се помъчиха да покрият двата края на улицата.

 

 

Труит стоеше скрит от останалите зад кулисите, докато не дойде време да застане пред микрофона. Пристъпваше от крак на крак и чакаше.

— Време е — каза агентът на Джон.

Труит погледна към агента на МИ-5, но той говореше по радиото, така че излезе на сцената и се приближи до микрофона.

— Дами и господа — започна той, — нека посрещнем заедно Нова година с любимия на цяла Англия музикант, сър Елтън Джон.

Сцената беше тъмна, виждаше се само Труит. После прожекторите осветиха Елтън Джон, който седеше на пианото върху подиума. Все още беше облечен с жълтия гащеризон, но на главата си имаше британски военен шлем от кевлар.

Зазвуча интродукцията към песента „Сетърдей Найтс Олрайт фор Файтинг“^[1]. След секунда Джон започна да пее.

Труит слезе от сцената и се приближи до агента на МИ-5.

— Идва към нас на мотоциклет — съобщи агентът.

— Отивам да се смеся с тълпата — рече Труит.

 

 

Уралът профуча покрай Колоната на Нелсън, Кабрило го преследваше по петите. Искаше да разкопчае палтото си, за да стигне до кобура под мишницата, но не можеше да вдигне ръце от дръжките, за да извади оръжието. Даде газ, моторът се изстреля напред и се изравни с урала точно когато пресякоха Черинг Крос. Хъксли и Джоунс изскочиха на улицата и се опитаха да се прицелят, докато двата мотоциклета профучаваха, но Кабрило беше прекалено близо и навалицата — прекалено голяма.

На пресечката на Странд и Кокспър Стрийт Кабрило се изравни с урала и ритна Амад. Йеменецът кривна, но запази контрол.

— Отиват право към Мол — изкрещя Джоунс по радиото.

Касим и Рос се затичаха по Куинс Уок към ъгъла.

Мърфи лесно избухваше, но когато държеше снайпер в ръцете си, винаги беше много спокоен. Линкълн оглеждаше терена вместо него.

— Единственият чист изстрел през дърветата е, когато почти стигнат до паметника на кралица Виктория — прецени Линкълн.

— Движението на кръговото е по часовника, нали? — попита Мърфи.

— Точно така — потвърди Линкълн.

— Ще гръмна копелето, когато намали, за да завие — в стил Кенеди.

— Видях ги — каза Линкълн, зървайки предниците на двата мотора.

 

 

Адамс зави наляво над Старото адмиралтейство и се спусна по Мол в гръб на гонещите се мотоциклети.

— Глава и рамене — каза Кинг по микрофона.

— Шампоана^[2] ли? — подхвърли Адамс.

— Не, там ще прострелям малкото лайно.

Прицели се и успокои дишането си. От студения вятър през отворената врата на хеликоптера очите му се насълзиха, но Кинг изобщо не го забеляза.

 

 

Кабрило погледна напред. Кръговото около паметника на кралица Виктория беше оградено с щандове за храна и будки. Наближаваха мястото на концерта. Подкара успоредно и се приготви да скочи върху урала.

— Четири, три, две, едно — отброи Линкълн.

Мърфи натисна спусъка в мига, в който и Кинг даде изстрел от хеликоптера. Амад почти бе стигнал до кръговото, когато от главата, гърдите и раменете му шурна кръв. След секунда беше мъртъв, едва ли не в същия миг Кабрило скочи от винсънта върху урала. Ръцете му сграбчиха безжизненото тяло.

Неговият мотоциклет се удари в бордюра с дъжд от искри и се претърколи, преди да спре. Кабрило хвърли Амад на земята, йеменецът отскочи от асфалта като порцеланова кукла, паднала от масата. Изключи урала от скорост и удари спирачки. Мотоциклетът спря почти до щандовете.

Кабрило погледна часовника. Оставаха по-малко от две минути. Надяваше се само да е обикновено време, а не метрично.

Труит беше изминал по-малко от двайсет метра в навалицата, когато осъзна, че трябва да махне маската. Като принц Чарлс всеки искаше да го пипне — но щом свали маската, хората се отдръпнаха.

— Господин Кабрило залови бомбата при паметника на кралица Виктория — докладва Линкълн по радиото.

Вой на сирени изпълни въздуха, когато екипите на МИ-5 в коли под прикритие закачиха преносимите си светлини и се насочиха с пълна газ към паметника. Камионите блокираха движението, започнаха да вият сирени за въздушна опасност. Труит стигна до Кабрило точно когато той прекъсваше жицата.

— Още е активна — извика Кабрило, щом го зърна.

Труит бързо се огледа. Отстрани имаше камион на сладоледите „Бен енд Джери“. Изтича и отвори задната врата. Продавачът понечи да каже нещо, но Труит се намъкна за секунда. Грабна къс сух лед в облечените си с ръкавици ръце и се върна тичешком обратно при Кабрило, който бързо разглобяваше конуса отпред с чифт клещи.

Кабрило тъкмо беше махнал панела, когато Труит се появи.

— Дай да опитаме да охладим пусковия механизъм — предложи той.

Часовникът показваше минута и дванайсет секунди.

— Давай — извика Кабрило.

Ръкавиците на Труит бяха залепнали за парчето сух лед и той не усещаше ръцете си. Сложи леда заедно с ръкавиците върху конуса отпред, след което пъхна посинелите си ръце под мишниците. Часовникът изцъка още няколко пъти, след което замръзна.

Кабрило погледна Труит и се усмихна.

— Изненадам съм, че свърши работа — рече той.

— Нуждата — измърмори Труит през стиснати зъби — е майка на изобретението.

Кабрило кимна и докосна микрофона на гърлото си.

— Трябват ми бомбаджиите при паметника на кралица Виктория, колкото се може по-скоро.

Фойерверки избухнаха над парка и из цял Лондон, отбелязвайки настъпването на новата година.

Две минути по-късно една кола спря и от нея слезе британски офицер. След малко втора кола пристигна и докара специалиста от американските военновъздушни сили. След пет минути двамата мъже бяха разглобили и извадили пусковия механизъм. Сега бомбата представляваше само обвивка на сфера от обогатен уран.

Сърцето й беше изтръгнато от тялото и с него си беше отишла живата сила, която носеше смърт.

 

 

Докато специалистите обезвреждаха бомбата, Кабрило и Труит се приближиха до тялото на Амад, което лежеше проснато в локва кръв на асфалта. По радиото съобщиха, че Лабабити е задържан и го връщат обратно в Лондон с хеликоптер. Елтън Джон продължаваше да пее и музиката изпълваше въздуха. Мястото около мотоциклета беше отцепено от британски военни и агенти на тайните служби и повечето хора на концерта така и не разбраха за случилото се.

— Едно хлапе — рече Кабрило, докато гледаше надолу.

Труит кимна.

— Да идем някой лекар да ти погледне ръцете.

Касим и Рос, които бяха пристигнали няколко минути след спирането на часовника, добутаха разбития винсънт до Кабрило. Класическият мотоциклет представляваше жалка гледка. Резервоарите и страничните панели бяха изподрани, ръчките огънати, а едната гума — пукната. Идеален екземпляр от мотористката история беше унищожен. Кабрило го погледна и поклати глава.

— Моля ви двамата да идете до магазина — рече той на Рос и Касим — и да дадете на мъжа колкото поиска. После го питайте къде може да го реставрират.

— Ще го запазиш ли, шефе? — попита Рос.

— Да, дявол да го вземе! — отвърна Кабрило.

В този миг се появи Флеминг и Кабрило отиде да го уведоми. Лабабити беше върнат обратно в Лондон, но щяха да минат седмици, докато се подредят всички парчета.